Кет Мартин
Креолско сърце (6)

Шеста глава

Никол стоеше като вкопана. Знаеше, че трябва да влезе вътре и че Клариса не бива да види дори крайчеца на роклята й. Но краката не я слушаха.

Алекс се наведе над ръката на младата жена и леко докосна устни до ръкавицата. Държеше се извънредно коректно. Изчезнало бе безгрижието и дори леко арогантното нехайство, проявени допреди малко. Клариса — една русокоса, стройна, спретната жена, се засмя на нещо, което той току-що й бе казал, после се облегна на ръката му и двамата тръгнаха по покритата с мидени черупки площадка пред верандата, където в момента метеше Даниел. Пълничката ниска девойка бе така потънала в работата си, че не забеляза приближаващата се двойка, докато метлата й не бръсна широките поли на Клариса.

— Защо не внимаваш! — кресна гостенката.

— Пардоне-моа, мадмоазел — изписка Даниел, изтръгната от унеса си.

— Говори на английски, глупачке.

Алекс се изкашля, макар че обикновено настояваше за същото.

— Тя каза, че съжалява. Просто не ни забеляза.

— Къде се бе заплеснала? — продължи гневно Клариса, като не обърна внимание на хладния тон на Алекс. — Отваряй си очите. След няколко месеца аз ще съм господарката тук и няма да търпя подобно възмутително поведение.

— Клариса — прекъсна я още по-рязко Алекс. — Даниел каза, че съжалява. Какво искаш повече?

— Даниел? — повтори тя, не вярвайки на ушите си. — Значи знаеш и името й?

— Майка й работеше тук, преди да умре — обясни Алекс, макар че му бе противно да се извинява по този начин. — Даниел е сгодена с едно коняче от Фелисиана. След като се венчаят, Валкур ще я вземе при себе си.

Клариса измери с поглед Даниел, прецени пищното й тяло и розовия блясък на хубавото й, кръгло личице, което съвсем не бе грациозно като нейното. Даниел все още стискаше тъй отчаяно метлата, та чак кокалчетата й бяха побелели от вълнение. Без да посмее да вдигне очи, тя направи малък реверанс.

— Аз работя много, мадмоазел Едикот. Няма да ви създавам проблеми.

— Да се надяваме. — Като хвърли последен гневен поглед към нея, Клариса се обърна към Алекс, който не изглеждаше особено зарадван. — Просто трябва да се държи под око — усмихна се тя и с това подсказа, че въпросът е приключен. Отново се облегна на ръката му и двамата влязоха вътре.

Ники се опря на ъгъла на къщата. Как, за бога, е могъл Алекс да се свърже с подобна жена? Лъже се, ако смята, че ще успее да стъпи на врата на Клариса Едикот. Не бе срещала толкова противна, надменна жена!

Сети се и друго — мисис Леандър очевидно бе права. Ако Клариса Едикот разбере, че Никол е зряла мома, ще я продаде на часа. При тази мисъл Ники потръпна. Но докато вървеше към кухнята все пак се запита дали ще успее да прояви достатъчно смирение и вежливост пра срещата с жената на Алекс.

И как изобщо ще свикне с мисълта, че той е женен.

 

През следващите седмици започнаха горещините и влагата се увеличи. Но Ники бе свикнала с дългото, жежко лято, а и обширният господарски дом бе така построен, че до него достигаше прохладният бриз от, реката.

Клариса идваше от време на време, за да подготви бала, на който щяха да обявят годежа си. Решила бе да устрои соарето в края на септември, тъй като по това време маларичният сезон минаваше и плантаторите, прекарващи лятото другаде, се завръщаха. Тъй като обичаше Елмтри не по-малко, отколкото Алекс — Бел Шен, тя не се откъсваше дори и в най-горещите месеци от своята плантация.

— Иска да устроят празника тук, на Бел Шен — каза мисис Леандър на Ники, — защото държи да направи впечатление на важните гости. Нашата бална зала е далеч по-голяма и изискана от тяхната.

Макар че се отбиваше все по-често, Клариса рядко заварваше Александър, който бе зает с нововъведенията в захарната мелница. Веднъж-дваж Никол й се изпречи на пътя, но Клариса, която рядко разговаряше с персонала, не й обърна никакво внимание. Обикновено тя даваше нареждания на мисис Леандър и игнорираше останалата прислуга.

Ники имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне при мисълта за предстоящата венчавка на Алекс с тази ужасна жена. Е, все пак се посприятелихме с него — оправдаваше се тя пред себе си — и аз всъщност не искам нищо друго, освен той да е щастлив. И ако й се свиваше сърцето като ги видеше заедно, то бе само защото не си подхождаха.

Искаше й се да му обясни, че прави голяма грешка, но знаеше, че това не й е работа. А и след разходката до захарната мелница той като че ли я избягваше. Е, сигурно имаше прекалено много грижи, за да си губи времето в разговори с нея.

Не го бе виждала вече две седмици. Един ден я повикаха в кухнята и й наредиха да помага при сервиране на вечерята. Предупредиха я обаче, че ще присъства и Клариса, а така също Франсоа и Томас Деминг.

Денят бе по-прохладен от обикновено, а привечер излезе и свеж, галещ бриз. Ако свърша навреме, може да се поразходя край реката, помисли си ти, като издърпваше вратата към трапезарията.

— Как напредват работите на мелницата? — попита Франсоа, докато Ники поднасяше първото блюдо — супа от костенурка.

— Според очакванията. — Алекс я погледна точно в мига, когато поставяше пред него позлатения порцеланов супник. Усети как безмълвно я поздрави с очи. — Доста работа има, но сме намерили най-подходящите хора.

— Сигурна съм, че всичко ще стане в срок — подметна Клариса. — Алекс винаги си удържа на думата.

— Да, на Алекс винаги може да се разчита — отвърна Франсоа с неприкрита ирония.

— Защо се държите винаги като разглезено хлапе? — упрекна го тя. — Сигурно можете да измислите нещо по-смислено от това, да подхвърляте хапливи забележки по адрес на брат си, който само се опитва да ви помогне.

Лицето на Франсоа пламна.

— О, наистина много ми помага. С негова помощ скоро ще се превърна в жалък просяк.

— Франсоа — намеси се Алекс.

— Не му позволявай да те оплете, Алекс. Прекалено си отстъпчив. Ако беше мой брат, отдавна щях да му спра кранчето. Да видиш тогава колко бързо ще се научи да се държи както трябва.

— Мисля, че не е сега моментът… — вметна меко Томас.

Франсоа се изкашля.

— Томас е прав — За първи път проявяваше зрялост в присъствие на Ники. — Моля те, Алекс, приеми извиненията ми. — Върху младежкото му лице се изписа някакво униние и нещо друго, което Ники прие за отчаяние.

Когато погледна към брат си, Франсоа отново бе придобил враждебен вид, но девойката предположи, че от погледа на господаря й не са убягнали бурните му чувства, колкото и да се опитваше да ги прикрие. Какво ставаше между двамата? Дали Алекс знаеше какво изпитва брат му или също като Ники се чувстваше объркан?

По време на основното ястие разговорът почти замря. Докато слугите поднасяха препълнените чинии, Ники се грижеше да не остават празни чашите за вода. Тъкмо дойде ред да налее на Клариса, когато нисичкият негър, отнасящ празната й чиния, обърна неволно полупълна чаша бяло вино, така че върху розовата сатенена рокля на Клариса паднаха няколко капчици.

— Несръчна маймуно, кажи как се казваш? — викна тя и гневно попи влажните петънца с бялата ленена салфетка.

— Джошуа, мадам. Ужасно съжалявам.

— Алекс, трябва да ти кажа, че прислугата ти е много разпусната.

— Трябва ли да ти припомням, че…

— Джошуа, ще работиш тази седмица без почивен ден — прекъсна го Клариса. — И друг път да внимаваш повече.

— В събота малкото ми момченце има рожден ден — рече умолително Джошуа. — Бях му обещал…

— Добре, Джошуа — каза Алекс.

— Не, не е добре — възрази Клариса. — Слугите ти трябва да се научат как да се държат — и колкото по-рано, толкова по-добре.

„Боже господи, тая за каква се мисли!“ — Ники напрегна цялото си самообладание, за да преглътне тези думи. Но когато Клариса продължи да се кара, Никол не издържа. С мрачно доволство вдигна гарафата и изля съдържанието й в скута на Клариса Едикот.

Внезапно настъпи гробовно мълчание.

— Какво? — Клариса скочи така, че столът й се прекатури. — Кое е това… това невъзпитано хлапе?

Лицето на Алекс се превърна в непроницаема маска. Явно не знаеше дали да се разсмее или да се разгневи. Франсоа и Томас Деминг едва се удържаха да не прихнат.

— Казвам се Ники Стоктън. — Ах, как й се искаше да каже на тази проклета жена истинското си име!

— Родителите ти са били сигурно някои малоумни, прости селяци — Клариса прокара гневно ръка по полите си. — Извини се веднага.

Преди миг Ники бе готова да го стори. Струваше й се нищожна цена за преживяния триумф. Но след като обидиха семейството й, не можеше да го направи.

— Няма — каза тя.

— Мо-о-ля?

Ники погледна към Алекс, който седеше с мрачно изражение.

— Извини се, Ники — каза той — и сетне се прибери в стаята си.

— Няма да се извиня. Тази отвратителна жена оклевети семейството ми. Но ще се махна на драго сърце. — И тя се отправи рязко към вратата, тъй че късите й, детински поли се разлюляха.

Алекс отдръпна стола си назад и стана.

— Ники! — викна той.

— Няма да стана оттук, докато не ми се извини — рече тихо Клариса.

— Ще го направи — обещавам ти! — с тези думи той последва Ники в съседната стая. Настигна я, преди да тръгне по задната стълба. Безмълвно я хвана за ръката и я помъкна към кабинета си. Щом влязоха вътре, той решително тресна вратата.

— Необходимо ли е да ти припомням, че тук си само слугиня? — попита грубо гой.

— Знам, Алекс. Но просто не можех да понеса тази жена да…

Мъжът изруга.

— Отсега нататък ще ме наричаш мосю дьо Вилие.

— Да, мосю.

Ядосала го бе повече, отколкото предполагаше.

— Не твърдя, че Клариса не си го изпроси. — Той едва не се усмихна. — Но не е твоя работа да преценяваш това. Скоро тя ще стане моя жена. Ще трябва да се научиш да я търпиш.

— Вие също, мосю — припомни му тя.

— Точно така. — Но тази мисъл изглежда не го възрадва особено. — А сега ще слезеш долу, ще се извиниш и с това ще смятаме случая за приключен.

— Не мога.

Погледът на Алекс потъмня.

— И защо, по дяволите, не можеш?

Устните му се превърнаха в тясна резка и на брадичката му затрепка едно мускулче. У Ники се пробуди старият, познат страх.

— Защото обиди семейството ми. И освен това тя не заслужава. Не възнамерявам да се извинявам пред тази отвратителна жена — нито сега, нито когато и да било.

Алекс я хвана за раменете и я притегли към себе си. Изглеждаше толкова бесен, че коленете й омекнаха.

— Аз отговарям за теб. Обещах, че ще се извиниш и тя ще го сториш.

Никол поклати глава.

— Няма да го направя за нищо на света. Можете да ме пребиете от бой, но пак нищо няма да постигнете.

Алекс я погледна така, сякаш му идеше да я убие.

— Да те набия ли? Това е най-хубавата идея, която ти е хрумвала откакто те познавам… — Той я повлече към кожения диван до камината. Този път нямаше да го размекне, макар че бе пребледняла тъй силно, сякаш всеки маг ще припадне.

— Трябваше да го направя по-рано — каза той, метна я на коленете си и я стисна между мускулестите си бедра.

Тя не го помоли за милост. Усети как й вдигна полите, после наоколо се стъмни, защото дрехите покриваха лицето й. Ники затвори очи, мятайки се между срама и ината. Днес поне не показа колко се страхува.

Алекс едва сдържаше гнева си. Хвана по-здраво тънкото кръстче на Ники, вдигна ръка — и замръзна в тази поза. Пред очите му бе не тясното, мършаво задниче на едно младо момиче, а пълните, месести заоблености на една истинска жена. Дори и тънките памучни гащички не можеха да прикрият възбуждащите очертания. Отдавна бе забелязал тънката й талия, но дори и на сън не си бе представял стегнатите, примамливи форми, криещи се под полите й. Гледката бе умопомрачаваща.

Ники още не бе жена — но всъщност си бе. Щеше да откачи! Алекс усети как кръвта му се събра в слабините — и още повече побесня.

Разгневен повече на себе си, отколкото на нея, той пусна фустите й и я изправи на пода. Лицето й пламтеше от смущение, но решимостта й ни най-малко не бе намаляла.

— Ще се извиниш на всяка цена — рече заповеднически той и я дръпна към вратата. — Госпожо Леандър — викна Алекс. — Погрижете се да не напуска стаята си, докато не обещае да се извини на мадмоазел Едикот.

По лицето й се четеше, че смята да остане там до пролетта.

— Ще я държите на хляб и вода — добави той, надявайки се гладът да я вразуми.

А на Ники каза:

— Тук аз съм господарят, а не ти. Знам, че тя си го заслужи, но това не решава въпроса. Рано или късно ще трябва да й се подчиниш. — След това той се втурна към трапезарията, но Клариса вече си беше тръгнала.

— Заяви, че нямало да стъпи тук, докато не научиш слугите си да се държат както подобава — каза му Томас.

— По дяволите — измърмори Алекс.

Франсоа се изхили.

— Бих дал хиляда франка, за да видя как ще стане това. Добре че ме покани тази вечер.

— Не прекалявай — предупреди го брат му.

— Тъй като вечерята позагуби част от очарованието си — вметна дипломатично Томас, — предлагам да направим малка разходка из Френския квартал. Ако побързаме, ще хванем лодката в девет.

Алекс се хвана за предложението като удавник за сламка. Реши да прекара следващите дни с Лизет. Не искаше да гледа как Ники страда и предпочиташе да й спести по-нататъшните унижения. Като се върне след няколко дни, тя вече ще се е извинила, случаят ще е забравен и всичко ще си тръгне постарому.

След като даде някои нареждания на мисис Леандър, включително и да откарат Ники в Елмтри веднага щом се вразуми, мъжете поеха към града.

 

— Изглеждаш ми разсеян, шери. — Лизет прокара пръст по гърба му.

Лежаха голи и успокоени на голямото легло с балдахин, принадлежало някога на баща му. С изключение на това легло цялата стая в градската му къща, която Лизет бе мебелирала с негово съгласие по свой вкус, изглеждаше претрупана и крещяща. Всичко бе потънало в къдрички. Понякога му се струваше, че ще се задуши.

— Време е да си тръгвам — заяви той. — Имам много работа. — Всъщност бе установил, че не може да изтрае цели три дена с Лизет. Любили се бяха отново и отново и всеки път той изпитваше все по-малко удоволствие. Тази сутрин дори започна да се пита защо всъщност го прави. Може би беше време да си намери нова любовница.

Алекс пропъди тази мисъл. Щеше да му струва прекалено много време и средства да прогони сегашната си метреса и да си търси нова. Освен това никоя не го привличаше — освен онова полудете — полужена, до което не биваше да се докосва.

Поне бе решил твърдо какво ще прави с Ники. След няколко седмици баба му ще пристигне от Франция, за да му погостува за кратко и да присъства на годежния бал. Заедно ще изберат подходящ пансион за девойката. А като се върне след няколко години, ще я направи своя любовница, ако още държи на нея.

— Искаше ми се да поостанеш още — рече Лизет и изкусително изду устни.

Той се усъмни в искреността й. Този път я бе обладавал многократно и буйно. Не я щадеше както обикновено. Изглеждаше доста изтощена и сигурно леко я бе изранил.

— Предполагам, че ще ме изпратиш без особено съжаление — каза той и си позволи да се усмихне.

— Не се смей така подигравателно. Не ти отива.

Алекс побърза да се облече и Лизет го изпрати до долу. Целуна го страстно, сякаш се опитваше да го задържи, но Алекс нямаше никакво желание да остане.

Тръгна по все още безлюдната павирана улица. Първите слънчеви лъчи вече предвещаваха надигащата се жега. Стигна до доковете много преди отпътуването на първия параход. Не след дълго пристигна в Бел Шен.

Въпреки ранния час навсякъде цареше оживление, работниците се залавяха за работа. Смяташе първо да поговори с мисис Леандър и след това да прекара целия ден на полето, а вечерта да се оправи с документите, натрупали се на бюрото му. Облечен в панталони за езда и бяла ленена риза — облекло, което винаги бе на разположение и в градската му къща, Алекс дръпна резбованата махагонова врата и влезе във фоайето на големия бял господарски дом.

Портиерът, едър негър на име Фредерик, който бе вечно усмихнат, пое бялата му шапка с бегло кимване. Окачи я на позлатената закачалка до вратата и мълчаливо се оттегли.

Даниел се плъзна покрай него, без да го погледне или да му се усмихне.

Лемюел, старият му прислужник, го приветства, застанал на първото стъпало, но изглеждаше странно загледан в добре лъснатите си черни обувки. Щом Алекс го отпрати, той се изнесе, без дума да обели.

— Мисис Леандър! — кресна Алекс тъй силно, че пълната жена пристигна на бегом. — Какво, по дяволите, става тук?

— Ами-и…

— Ако се е случило нещо, защо не сте ме уведомили веднага? Знаехте къде да ме намерите.

— Точно там е въпросът, мосю. Абсолютно нищо не се случи.

— Е, щом нищо не се е случило, защо всички ходите с такива траурни физиономии?

Мисис Леандър закърши ръце — нещо, което правеше извънредно рядко.

— Става дума за малката Ники, сър. От три дена не е напускала стаята.

— Какво й е?

— Първо направихме както ни наредихте. Държахме я само на хляб и вода. Но вчера изглеждаше толкова зле, че аз… такова, занесох й да похапне. — И мисис Леандър изопна рамене, сякаш очакваше той да се нахвърли отгоре й.

— И какво?

— Ами нищо не докосна, сър. Каза, че било въпрос на чест, сър. Каза, че тъй като вие самият сте мъж на честта, ще я разберете.

Алекс изруга тихо и като вземаше по две стъпала наведнъж, забърза към стаята на Ники. Почука, преди да отвори, и я завари до прозореца с томче сонети на Шекспир в ръка. Изненада се, че е толкова образована, макар че всъщност не би трябвало да се учудва.

— Мосю дьо Вилие — каза девойката, — колко любезно е, че наминахте.

— Изглеждаш ужасно — рече Алекс и се приближи. Макар че очите й още сияеха с лазурносин пламък, кожата й бе восъчно бледа и тя направо се бе стопила. Алекс се чувстваше като изрод. Не това целеше. Сигурен бе, че тя ще отстъпи, след като научи за заминаването му.

— Трябва да хапнеш нещо — каза той, като едва удържаше желанието си да я прегърне и утеши. Готов бе да се извини вместо нея.

— Това заповед ли е?

— Да, и само посмей да не я изпълниш! — Той взе таблата с недокоснатото ядене, оставено от мисис Леандър, и го отнесе до леглото. Измъкна голяма филия хляб изпод ленената салфетка и сложи отгоре парче златисто сирене.

— Изяж го — нареди той.

Ники усети как гърлото й се свива.

— Само хляб — отвърна тя тихо.

Алекс отново се почувства виновен.

— Ами това? — Той и подаде една ябълка.

Ники се усмихна и стана. Взе червената, ябълка, захапа я и с наслада изсмука сладкия сок. Алекс отиде до вратата и повика Даниел, за да отнесе подноса със закуската.

— Наистина си твърдоглаво човече — каза той, като се върна ори кея.

— Знаех, че ще ме разберете — заяви Ники. — Рано или късно. Има нещо, при което никакви компромиси не са уместни.

Усмивката на Алекс угасна.

— Лъжеш се. В някои случаи без компромис не може.

Ники вдигна очи към него, но нищо не каза.

— Искам да хапнеш добре. Отвън те чака карета, която ще те откара в Елмтри.

Ники оставя ябълката. Не успя дори да преглътне хапката, която заседна на гърлото й. Алекс абсолютно нищо не бе разбрал: само бе сменил тактиката.

— Не мога да го направя — промълви тя.

Той измърмори нещо, което тя не чу добре, след което придоби умолително изражение.

— Направи го поне заради мен — и той погали бузата й с мека, нежна усмивка.

Едва устоя на думите му и на топлотата, с която я изпълваше неговото присъствие. Но се опомни. Тя бе от рода Сен Клер. Защитила бе един приятел и бе поставила на мястото й една жена, която отдавна си го просеше. А Клариса Едикот бе оклеветила родителите й. Няма да отстъпя, за нищо на света.

Тя поклати глава.

— Дори и заради вас не мога.

Изражението на Алекс стана сурово.

— Аз обещах. Ако не сториш това, което ти наредих, ще…

— Какво ще направите?

— Ще те продам още утре на Валкур Фортие!

Ники имаше чувството, че светът се завърта около нея.

— Няма да го направите.

Погледът му бе неумолим.

— Ще го направя.

Не му вярваше, не можеше да повярва, но все пак… Твърде често се бе доверявала и се бе разочаровала. Не можеше да поеме този риск. Сълзи напълниха очите й, но тя не им позволи да рукнат.

— Ще изпълня заповедта ви — рече тихо девойката. Една сълза се търкулна по бузата й, но тя я избърса с опакото на ръката си. Мина покрай Алекс, сякаш се бе изпарил, игнорира Даниел с тежкия поднос, игнорира миризмата на омлет и сланина, от която стомахът й немилостиво изкурка и се отправи към стълбата.

Алекс се бе надявал, че първо ще хапне нещо, но не я спря. Вместо това нареди да запрегнат една карета и след няколко минути Укиа, който се бе преместил от градската къща в плантацията, размаха камшика над конете, които се спуснаха надолу по нагорещения, прашен път, докато изчезнаха от погледа му.

Гледайки ги как заминават по Ривър роуд под палещите лъчи на слънцето, Алекс още веднъж обмисли решението си. Може би трябваше да й каже истината — от ден на ден се убеждаваше, че само с цената на тази женитба ще може да спаси Бел Шен. Надявал се бе да се оправи без паричната помощ, предложена му от Клариса, но инсталирането на новите машини се оказа по-сложно, отколкото очакваше, а и поради продължителната суша, реколтата бе по-слаба. Може би ако Ники знаеше…

Господи, какво по дяволите му става? Това момиче бе истинска напаст. Цяло мъчение. Добре че ще се махне. Може би в училището ще й избият този инат от главата и ще я научат на покорство. Но като си я представи смирена и с преклонена глава, настроението му се развали.

Нищо друго не ти оставаше — успокои се той сам. Но никога нямаше да забрави колко разочарована и предадена се почувства тя, когато я заплаши, че ще я продаде на Фортие. Разбира се, не смяташе да го прави, но не виждаше друг начин да я накара.

Е, поне всичко свърши. След час Ники ще се върне и скоро ще забрави за кавгата им.