Кет Мартин
Креолско сърце (19)

Деветнадесета глава

За да подготви бягството си, Ники изпрати писъмце на Мишел. След няколко дни приятелката й дойде да я посети.

Макар че се страхуваше да я помоли за такова нещо, тя все пак се зарадва, че я вижда. Седнаха на светлосинята софа, разбъбриха се и почнаха да се смеят също както някога, Мишел непрекъснато говореше за Томас и й призна, че той я посещава почти всеки ден.

— Алекс много го цени — заяви Ники.

— Да, той е почтен човек. Но преди всичко е мил и добър. — Тя си повея с дантеленото ветрило и бузите й леко поруменяха. — Мисля, че съм влюбена в него.

— Радвам се за теб — каза Ники, макар че тази вест само й припомни в колко незавидно положение се намира.

— Още не е поискал ръката ми, но мисля, че скоро ще го направи.

Ники извърна поглед. Не можеше да се оправи, ако Мишел не й помогне, но не знаеше дали да я моли за подобно нещо. След като приятелката й заговори за женитба, тя си помисли, че нищо друго не й остава.

— Ох, колко добре си поприказвахме днес. Почти като едно време.

— Да, така е.

Усмивката на Ники угасна.

— Мишел, колкото и да се радвам на нашата среща, трябва да ти призная, че те повиках по друг повод.

Приятелката й не се изненада.

— Така си и мислех.

— Трябва да се махна оттук, Мишел. Не мога да остана след женитбата на Алекс. Ще ми помогнеш ли?

Мишел положи нежната си длан върху ръката на Ники и леко я стисна.

— Знаеш, че ще ти помогна. Какво мога да направя за теб?

— Трябват ми пари. Не много. Само колкото да започна другаде нов живот.

— Но нали Алекс държи договора ти. Няма ли да те преследва?

— Ако добре подготвя всичко, няма да ме намери. Ще си купя билет за кораб, плаващ на север. Ще избягам посред нощ. Корабът ще отплава при сутрешния прилив. Ако съм достатъчно предпазлива и никой не ме види, сигурно ще успея.

Мишел не изглеждаше особено убедена в това.

— Не знам, Ники. Мосю дьо Вилие не ми прилича на човек, който лесно ще махне с ръка. Ще обърне земята наопаки, за да те намери.

— Все пак трябва да опитам. Ти би ли останала с Томас, ако той се венчае за друга?

Мишел пое дълбоко въздух.

— Боже мой, не! Аз го обичам. И не бих го разделила с друга.

— Тогава разбираш защо трябва да замина.

Мишел изопна тесните си рамене и решително погледна Никол с красивите си зелени очи.

— Ще поискам пари от Томас. Сигурна съм, че ще ми даде.

— Но сигурно ще те попита за какво ти са.

— Ще кажа, че са за сестра ми. Не вярвам да ме разпитва много-много. Томас е деликатен. — И тя се усмихна нежно при мисълта за мъжа, който обичаше.

— Искам твърде много от теб — каза Ники. — Сигурна ли си, че си готова на това.

— Разбира се. Когато се оженим с Томас, парите му ще станат и мои, така че все едно си взела от мен назаем. А ако не се оженим, ще му ги върна.

— Аз ще ти изплатя всичко — обеща спокойно и уверено Ники. — Може да не е веднага, но все някога ще ти ги върна, обещавам ти.

Мишел се наведе над нея и я прегърна.

— Ще ги получиш още до края на седмицата.

Ники премигна, защото сълзи премрежваха погледа й.

От този ден нататък тя се зае трескаво с подготовката за бягството. Алекс непрекъснато й пращаше писма, в които обясняваше колко е зает и я молеше да прояви търпение. Макар че ужасно й липсваше и непрекъснато си мислеше за него, колкото и да се опитваше да го прогони от съзнанието си, Ники бе благодарна на бога за всеки отпуснат й ден.

Мишел спази обещанието си и след три дена й донесе парите, а Даниел й купи билет за Чарлстон, Южна Каролина. Корабът щеше да тръгне в сряда сутринта. В Чарлстон смяташе да се прехвърли на друг кораб и да продължи в северна посока.

Ако всичко мине благополучно, във вторник вечерта ще си възвърне свободата.

 

В понеделник Ники посрещна нечакани гости, докато Даниел играеше както обикновено шах с Рам.

Може би нямаше да стане така, ако не се бе спряла да говори с Фредерик точно когато на вратата се почука. Негърът се извини и отвори. На прага стоеше дребна чернокоса жена, увита в пелерина. Тя едва удържаше напора на вятъра, който се опитваше да й смъкне сатенената качулка от главата.

— Простете, че се натрапвам — чу тя женски глас, който говореше със силен френски акцент, — но трябва да говоря с Александър. Той вкъщи ли е?

— Съжалявам, — отвърна Фредерик, — но в момента е в плантацията, в Бел Шен.

Жената се облегна безсилно на рамката на вратата и избухна в неудържими ридания.

— Простете, че ви досаждам — каза отново тя. Понечи да си тръгне, но Никол излезе и сложи ръка на рамото й.

— Влезте, Лизет. Алекс го няма, но аз съм тук. Моля ви, разкажете ми какво се е случило.

Лизет привдигна разплаканото си лице и поклати глава.

— Не мога.

— Алекс сигурно би искал да ви помогна вместо него.

— Ако бях го послушала, нищо нямаше да се случи — каза жената и последва Никол, като крачеше някак вдървено, което породи силно безпокойство у девойката.

— Да не сте ранена? — попита тя и хвърли поглед на Рам и Даниел, които влизаха в този миг във фоайето.

Лизет облиза напуканите си, безкръвни устни.

— Аз… аз… — И тя едва не се строполи в безсъзнание на пода, но Рам я привдигна със силните си ръце. Качулката й падна и се видяха разпуснатите й, блестящи черни коси. Под окото й имаше синьо петно. Рам я взе като перце и я отнесе в стаята за гости.

Даниел отметна завивката на леглото, а Ники свали тежката пелерина на Лизет.

— Внимавай — предупреди тя Рам, макар че не бе необходимо. — Аз ще се погрижа за нея.

След като едрият турчин остави лекия си товар и се измъкна през вратата, Ники свали синята й рокля от серж. Замръзна на място, като видя ужасяващите белези по нежната мургава кожа. По раменете, гърба, ханша и бедрата й се виждаха рани от ухапване.

— Валкур — изпъшка Ники. — Как е могъл да направи такова нещо?

Даниел се прекръсти.

— Ама че злодей. Значи всичко, дето приказват за него, е вярно.

— Да — потвърди Ники, шепнейки едва-едва.

— Противно ми е, че Рьоне работи за такъв изверг — заяви ядосана Даниел. — Като се оженим, ще помоля господин херцога да го вземе в Бел Шен.

— Никол не напомни на Даниел, че след като Александър научи как е помогнала на господарката си да избяга, сигурно ще й се наложи да си потърси работа другаде.

Лизет се размърда и тя отиде при нея. Жената простена тихо и отвори големите си черни очи.

— Искате ли да ми разкажете нещо? — попита Ники, докато Даниел мажеше раните по раменете на французойката с гъст сив мехлем.

Лизет се усмихна леко.

— Много е любезно от ваша страна, че искате да ми помогнете. Разбирам защо Алекс се е влюбил във вас.

— Не се е влюбил. Алекс не вярва в любовта. Вие сигурно най-добре знаете това.

— Може още да не е разбрал, че любовта не може да се контролира.

— Не — потвърди тихо Ники, — не може.

— Дори и след всичко, което ми направи, пак обичам Валкур.

— Но той ви е бил!

— Не искаше да ме мъчи. — Лизет се загледа надалеч. — Всичко започна като игра. Валкур е много страстен. — Тя се усмихна с усилие. — Тази вечер дойде при мен бесен. Станало нещо на Фелисиана, имало проблеми с жътвата… Не беше кой знае какво, но той бе побеснял. Любихме се диво, огнено. Но това не му стигна.

Ники нищо не каза, но погледна Лизет без всякакъв упрек, за да я окуражи да излее болката си.

— Каза ми: Сега ще ти покажа колко вълшебно нещо е болката. — А аз толкова го исках, че бях готова на всичко — Вал умееше много добре да си служи с камшика. Не ми причини болка, само ме възбуди така, както никога досега.

Ники отметна една гъста къдрица от разплаканото лице на Лизет.

— В началото беше вълнуващо — продължи да разказва тя. — Вал беше толкова пламенен, просто не можеше да ми се насити. Сякаш бе загубил всякаква представа за време. Удряше все по-силно и по-силно. Умолявах го да спре, но той продължи. Толкова е силен — Лизет отново зарони сълзи и тихите й хлипове трогнаха Ники. — Непрекъснато ме наричаше Фелисиана. Викаше, че съм курва и ме наричаше с обидни думи. После ме люби. Брутално, жестоко. А като свърши, се разплака. Молеше ме да му простя. Толкова е объркан.

— Жал ми е за двама ви — каза Ники.

Лизет престана да хлипа. Ники приседна до нея, оправи разрошените й коси и Лизет заспа. Ники също можеше да си отдъхне за няколко часа.

На другата сутрин Лизет влезе в трапезарията.

— Наистина ли се чувствате толкова добре, че да си тръгнете оттук? — запита Ники, след като отмести тежкия резбован стол и стана.

— Оправих се вече, благодаря.

— Радвам се, че можах да ви помогна.

— А аз се радвам, че не заварих Александър — заяви тя на Ники, която я погледна учудено. — Той щеше да отмъсти на Валкур, а аз не искам. Алекс ми е все още приятел, а във Валкур съм влюбена. Не бих искала някой от двамата да пострада. — Тя погледна умоляващо Ники с тъмните си очи. — Обещайте ми, че нищо няма да му кажете.

— Не се ли страхувате, че Валкур може пак да се нахвърли върху вас? Трябва нещо да се направи.

— Обещахте ми — настоя Лизет.

— Добре. Нищо няма да му кажа.

Лизет се усмихна.

— Още веднъж хиляди благодарности за помощта. Дано господ ви даде щастие. Алекс заслужава. А вече си мисля, че и вие заслужавате. — Тя се обърна и бързо излезе.

Още един проблем за Александър. Ники искаше да вярва, че е вече решен. Но се зарадва, че няма да е тук, за да разбере как ще се развият нещата.

 

Дотук всичко върви по плана — заявя Даниел на Ники. Беше вече вторник вечерта и всичко бе готово.

— Добре. Сега привършвам. — Ники приглади назад косата си и я скри под бухналото боне. Носеше семпла кафява рокля. Сигурна бе, че ще успее да се промъкне до пристанището, без да привлече вниманието.

— Навеждайте глава. Ако някой ви види очите, няма скоро да ги забрави.

Ники кимна.

— Къде е Рам?

— Подрежда шахматната дъска. Каза, че много бързо съм усвоявала играта. Аз му отговорих, че е прекалено скромен, и че дължа всичките си успехи само на него.

Ники се засмя.

— Ако приложиш същата тактика и спрямо Александър, може и да го умилостивиш.

— Ще плача и ще се тръшкам, ще го моля на колене за прошка.

— Сигурно ще успееш да го размекнеш.

— Не се тревожете за мен. Сигурно ще се оправя.

Дано, помисли си Ники.

— Ще ми липсваш.

— И вие ще ми липсвате. — Двете жени се прегърнаха. — Дайте ми поне половин час време — каза Даниел. — Дотогава приспивателното сигурно ще му подейства.

Отказали се бяха от идеята да ударят Рам по главата и предпочетоха да купят силно приспивателно от Мари Габарде, специалистка по магиите на вуду. Нейните еликсири бяха известни на всички — между тях имаше и афродизиаци, и смъртоносни напитки. Изобщо не бе проблем да го сипят в чашата вино, която изпиваше на вечеря.

Двайсет и четири часа. Ще ги използва до последната секунда.

— Ще спи чак до утре вечерта — каза Даниел.

— А сега иди по-добре долу.

Даниел кимна, но не мръдна от мястото си.

— Имам да ти кажа една новина, но я пазех за накрая. Определихме с Рьоне датата на сватбата ни. Ще се венчаем след два месеца.

Ники се засмя радостно и отново я прегърна.

— Прекрасно, Даниел.

— В неделя го решихме. — Тогава Даниел имаше почивен ден. — Каза, че страшно съм му липсвала през тия дни.

— Явно всичко е станало точно както предположи.

— Да — каза Даниел. — А сега е време да започнем осъществяването на нашия план. И като я прегърна, Даниел се спусна надолу.

Фредерик бе заминал за Бел Шен, защото майка му се бе разболяла. Така че всичко се подреждаше дори по-добре, отколкото очакваха. Сега трябваше само да стигне до пристанището и да хване парахода. Макар да пристигаше по твърде необичайно време, капитанът едва ли ще се позаинтересува от нея, а утре вече ще са в открито море.

След половин час Ники слезе долу. Даниел седеше при Рам, който хъркаше силно, опрял глава на шахматната дъска и затиснал фигурите с мощните си ръце. Тихичко се промъкна до задната врата, която Даниел отвори пред нея.

— Бон шанс — пожела й момичето.

Никол й махна и безшумно се измъкна навън.

Пристегна по-плътно вълнената си пелерина и погледна към покритото с облаци небе. Дори луната не осветяваше пътя й. Започна да ръми, вятърът шибаше пелерината й. Тръпки я побиха. Прекоси зеленчуковата градина и излезе през тежката дървена порта. Тихичко се спусна по пътя към централната улица, където смяташе да спре някой файтон.

Само след няколко метра чу зад себе си тежки мъжки стъпки. Ники усили крачка. Вятърът развяваше пелерината й. Чу, че още един човек се присъедини към първия. Ники съвсем се уплаши и хукна. Минаваше полунощ и газовите фенери бяха угасени, така че и в центъра не успя да се спаси от мрака.

Както и от стъпките, които сякаш отекваха в нея.

Кой може да е? — питаше се отчаяно тя, като тичаше все по-бързо и по-бързо. Едва ли Алекс е наел допълнителна охрана.

Вече я настигаха. Ники сви вляво, за да се изплъзне от единия, но пелерината й се заплете в клонките на храст и другият мъж й препречи пътя.

— Пуснете ме! — извика тя, когато желязната му ръка я хвана през кръста. Отбраняваше се и отчаяно се опитваше да се отскубне, но хватката му само се затегна. Така безмилостно я стискаше, че я заболяха ребрата и ръцете.

Не може да са хора на Алекс! — разбра с ужас тя. Това бе последната й ясна мисъл, защото в следващия момент притиснаха бяла памучна кърпа към носа и устата й и тя потъна в безсъзнание.

 

Ники усети нещо топло на бузата си и отвори очи. Премигна срещу силната слънчева светлина, усети как пулсират слепоочията й и проследявайки лъчите, видя насреща си прозорец с решетка, образуваща сложна желязна плетеница.

Огледа се и видя, че се намира в бяла варосана стая, обзаведена оскъдно с дървени мебели в испански стил. В единия ъгъл имаше резбован стол с кожена тапицерия, а в другия — глинена ваза със сухи върбови клонки. Лежеше в широко легло под балдахин. Без да обръща внимание на тъпата болка в слепоочията си, Ники спусна крака на студения под.

Едва тогава забеляза, че вместо вълнена рокля има на себе си бяла памучна нощница. Потръпна при мисълта кой ли я е преоблякъл.

Къде беше, за бога? И какво смятаха да правят с нея? Тя потисна паническия си страх и се приближи до прозореца. През плетениците на решетката, които изключваха всяка възможност за бягство, видя градина, заобиколена с високи зидове. Между храстите имаше алеи, застлани с червени плочки, а в средата се виждаше шадраван.

За разлика от снощните й преживявания, които изплуваха ярко в съзнанието й, тази гледка бе просто успокояваща.

Къде съм? — запита се отново тя. Но нямаше кой да й отговори. Като обиколи стаята, забеляза скъпа морскосиня рокля с кадифена яка и маншети. Окачена бе на старинен шкаф. От пръв поглед разбра, че ще й стане. Пулсът й се учести, докато заби също тъй силно, както болката в слепоочието.

Някой наистина доста се бе потрудил. Но откъде е научил за плановете й? Нима са я дебнели от мига, когато се настани в града? Или Алекс е измислил всичко това, за да я накаже за опита да избяга?

Като видя до роклята старателно подредена купчина бельо, тя побърза да се облече и отвори вратата. За нейна изненада тя се оказа отключена. Коридорът бе също тъй варосан и подреден в испански стил.

— Господарят ви очаква долу.

Ники рязко се обърна и видя едра негърка, която стоеше до другата врата.

— Кой? — попита тя. — Кой ме очаква?

— Фортие — каза жената.

Стомахът на Ники се сви.

— Фелисиана — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото на слугинята, застанала до нея.

Без да добави нищо, негърката я поведе надолу към салона. Дългата й червена африканска роба се набра. Къщата миришеше едва доловимо на тамян.

— Почакайте тук.

След няколко минути, които й се сториха като часове, се появи Фортие. Носеше черни панталони за езда и бяла ленена ряза. Така се обличаше и Алекс, когато отиваше на полето. Но гърдите на Валкур изглеждаха тесни и кокалести. Високите скули изпъкваха сред резките черти на лицето му. Той протегна дългите си кафяви пръсти към ръката на Ники и тя инстинктивно се дръпна.

— Елате — каза той, без да обръща някакво внимание на явната й враждебност. — Сигурно сте гладна. Аз вече закусих, но вие трябва да хапнете нещо.

Говореше така, сякаш няма нищо необичайно в присъствието й. Тя бе просто негова гостенка.

— Защо ме доведохте тук?

— Доведох ви у дома.

Тя едва не отвърна, че Бел Шен е нейният дом. Красивата плантация, към която се бе привързала, някога няма да стане неин дом.

— Аз принадлежа на господин дьо Вилие — нима забравихте колко паря даде за мен?

— Не съм забравил. Ще му възстановя парите.

— Наистина ля мислите, че това ще му хареса? — запита смаяна тя.

— Няма значение. Вие трябваше още тогава да дойдете тук. Александър нямаше право да се меси.

Ники не отговори. Нямаше смисъл да спори.

Фортие я отведе в трапезарията, където ги очакваше богата трапеза. Стомахът й изкурка, като помириса току-що опеченото телешко.

— Като се нахраните, ще ви разведа из новия ви дом — каза той и я остави сама, но тя бе сигурна, че се навърта наблизо.

И така да е, все едно. Ники погледна крадешком към едрия, мускулест негър, застанал до вратата. Той не я изпускаше от очи. Принадлежеше на Валкур. И щеше да направи каквото му е наредил.

Сълзи бликнаха в очите й. Корабът й вече е отплавал, тя няма нито дрехи, нито пари, а по-добре да не мисли какво ще прави с нея Фортие. Мили боже, защо поне веднъж нещата не се подредят така, както си ги представяше?

Ники въздъхна дълбоко и стана. Няма да се предаде току-така. Няма да отстъпи, докато не рухне и последната надежда… Дотогава ще прави каквото й нареди Фортие. Нищо друго не й остава.

Съзнавайки, че ще има нужда от много сили, Ники опразни чинията. Когато свърши, Валкур влезе в стаята.

— Тръгваме ли? — запита той, но това не бе въпрос, а заповед.

Като вежлив домакин я разведе из цялата Фелисиана. Хиляда морена земя — почти колкото Бел Шен. Пътуваха в малка черна двуколка, теглена от красив кон с лъскав косъм. Валкур се държеше чаровно и въпреки резките си черти бе приятен на вид. Очевидно се гордееше с постигнатото. Трудно бе да се повярва, че е способен на жестокостите, за които й разказа Лизет.

— Четиридесет години бяха нужни, за да се превърне Фелисиана в това, което е сега. — Валкур посочи към полетата със захарна тръстика, простираща се чак до хоризонта. Работници прокарваха с дълги мачете широки просеки сред гората от стебла, а зад тях вървяха други и трупаха на колички тръстиката, за да я откарат в мелницата.

— Здравата сте поработили. Баща ви сигурно би се гордял с вас.

Валкур я погледна.

— Какво знаете за баща ми?

— Почти нищо. Чух, че бил много взискателен към вас. Ако беше жив, сигурно нямаше да остане разочарован.

В очите му просветна огънче, но докато тя се питаше какво ли означава, то угасна.

— Вечно бе недоволен.

След като разгледаха мелницата, което им отне цял следобед, те се завърнаха в къщата. Фасадата й също бе в испански стил. Покривът бе от червени керемиди, а балконите опасваха целия горен етаж. Боядисана бе в светложълто.

— Преди години наредих да построят крилото, в което живеете.

— След като се оженихте ли? — запита Ники и лицето на Фортие придоби сурово изражение.

— Да — отвърна той. — Вие ще спите в стаята, която бях отредил за Фелисиана Откакто тя си замина, никой не е спал в нея.

Ники се притесни.

— Защо тъкмо аз?

— А защо не? — сопна се той.

Когато влязоха вътре, Валкур я заведе до стаята на горния етаж, където я бе настанил. Ники спря нерешително пред вратата.

— Вечерята е в седем — заяви Фортие, без да обръща внимание на тревогите й. — Вътре има нови дрехи за вас. — Той се усмихна. Но не така приятелски и подкупващо както преди, а студено и цинично, тъй че тя прозря ясно намеренията му. — Добре ще е да си отдъхнете. Подготвил съм ви една незабравима вечер, в която вие… ще играете важна роля.

Стомахът й се сви на топка.

— Ще се видим на вечеря — каза той, отвори вратата, изчака тя да влезе и тихо я притвори зад нея.

Рьоне Бутийе видя как запалиха жълтите светлини в господарския дом, но изчака добре да се стъмни и едва тогава се промъкна при конете. Тъй като бе управител на конюшнята, нямаше нищо необичайно в това, да поязди навън, но Валкур Фортие бе изключително проницателен човек. А Рьоне се страхуваше от него. Призляваше му само при мисълта, че може да го хванат.

Но господарката на Даниел бе в опасност. И ако не направи нещо, можеше да е сигурен, че сватбата ще му се размине.

Избра един кротък, кафяв кон, който сигурно ще позволи да го изведе, без да се разцвили, метна се на гърба му и пое към Бел Шен. Не ще и дума, здравата я оплеска, като помогна да отвлекат Ники. Но не е мерзавец и ще помогне да се оправят нещата. Може би мосю дьо Вилие ще разбере защо го е направил и ще му повярва, че наистина не е искал да стане такава беля.

Рьоне си спомни с неудоволствие как веднъж едрият французин побесня. Някой бе наранил умишлено един от елегантните му коне. Само с един удар му разби челюстта — не че оня не си го беше заслужил. Рьоне си представи много ясно какво ще се случи на оня, който посегне на любовницата му.

Той потрепери. Не знаеше от кого да се страхува повече — от Валкур Фортие или от херцог Ерихонски.