Кет Мартин
Креолско сърце (13)

Тринадесета глава

Едва на развиделяване Ники най-сетне заспа.

Присъни й се Алекс. Той я преследваше сред утринната мъгла и се опитваше да я настигне, но някак все не успяваше. С жален глас й призна, че я обича и непрекъснато й викаше колко много му е легнала на сърцето. Ники му отвръщаше със смях, който звучеше сурово и кухо и го изобличаваше в лъжа. Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

В един момент ужасният сън свърши и Ники заспа по-спокойно. Тъй като кабината й бе без прозорец, утринното слънце не можеше да я събуди и тя отвори очи малко по-късно, отколкото бе планирала. Но сънят й се отрази добре. Чувстваше в себе си достатъчно сили, за да се залови с онова, което й предстои — изграждането на един нов живот.

Наля вода от порцелановата кана в легена до койката, изми си очите и среса косите си. Сплете ги и ги зави на кок. С леката пътна чанта в ръка девойката отвори вратата към коридора и излезе на палубата. Вятърът поосвежи бузите й и тя веднага се почувства по-добре.

Корабът пристана, за да разтовари някакви стоки, но не се виждаше никой, който би могъл да я откара навътре в сушата. До Батон Руж оставаше още един град и Ники реши, че макар той да се ползва със съмнителна слава, все пак ще е най-подходящ. Монтаня бе малък град, но не прекалено малък. Някога бе ходила там с баща си. Една улица водеше на север към Батон Руж, — докато другият път заобикаляше големия град и се вливаше в източна посока в пътя за Хамонд. Тя ще поеме по пътя за Хамонд и после ще тръгне на север в посока към Джаксън или ще продължи пътя си до Атланта.

— За Батон Руж ли сте? — Тези думи, произнесени с мек южняшки акцент, насочиха вниманието й към един върлинест мъж, който се бе опрял с единия крак на парапета. Макар и малко по-нисък от Алекс, той все пак бе доста висок. Имаше бледа кожа, тъмни коси и очи, от които не убягваше нищо.

— Монтаня — отвърна тя и веднага съжали, че му каза истината.

— Хубаво малко градче — каза мъжът. Той опря пръсти до периферията на черната си шапка. — Казвам се Престън, мадам. Тревър Престън. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори тя, без да се представя. Той не настоя, само насочи поглед към брега, където се гушеха дървета и колиби. Окъсани тъмнокожи деца пляскаха и играеха във водата, докато бащите им стояха настрана и с невъзмутимо спокойствие чакаха нещо да се хване на въдиците им.

Тревър Престън извади от джоба на жилетката си тънка пура, драсна с клечка по парапета и я запали.

— Ще позволите ли да запуша? — попита той. Ники поклати глава и вдъхна острия мирис на тютюна. С този черен фрак, с ризата с рюшчета и синия раиран панталон мъжът приличаше на картоиграч. Плъзгав като змиорка.

— Трябва да вървя — каза тя. — Мъжът ми ще се чуди къде се бавя. Радвам се, че се запознахме, мистър Престън.

— За мен бе удоволствие, мис…

— Мисис — поправи го тя. — Мисис Донован Сен Майкълс.

— Мисис Сен Майкълс — повтори той.

Дори и след като му обърна гръб тя усещаше погледа му на гърба си, разбираше, че я преценява.

Не умееше да лъже. В бъдеще — помисли си тя — ще трябва по-добре да овладея, това изкуство.

На пристанището в Монтаня се смеси с група пасажери. Градът изглеждаше точно така, както бе останал в спомените й: незначително пристанище на Мисисипи, с една главна улица, по която се нижеха магазини, барове и къщи със съмнителна слава. Обикновените магазини бяха разположени в по-забутаните улички.

Наближаваше пладне, слънцето грееше топло, въздухът бе свеж. Повечето домове на централната улица бяха още затворени: само малко от тях обслужваха клиентите денонощно.

Никол изчака хората да се разотидат, после пое по улицата към пощенската станция с надеждата да наеме там някоя кола или карета, която да я отведе навътре в сушата.

— Да не сте загубили в блъсканицата съпруга си? — Тя замръзна, щом чу гласа на Тревър Престън.

— Той… той просто избърза напред.

— Не е истински джентълмен — измърмори той. — Да оставиш една дама в такъв град сама… — Като се усмихнеше така, не изглеждаше толкова зле, но все пак излъчваше нещо неприятно.

— Желаете ли нещо, господин Престън?

— Не, мадам. Просто си помислих, че може би имате нужда от помощ.

— Нищо не ми трябва, благодаря, много добре се оправям сама. — С тези думи тя изпъчи рамене и пое надолу по улицата. Макар че Престън крачеше успоредно с нея, тя си вървеше по пътя, без да му обръща внимание. Отвори уста да му викне да я остави най-сетне на мира, когато вратата на един бар се отвори с трясък и двама боричкащи се мъже едва не я събориха на земята. Престън лепна ръка за талията й и в последния миг успя да я дръпне настрани.

— Личи си, че деликатно създание като вас няма никаква нужда от помощ, мадам. — Той пак докосна шапката си с ръка и се отдалечи.

Ники се поколеба за миг, но го настигна още преди да е изминал и три крачки.

— Аз… съжалявам. Беше нелюбезно да се държа така. Честно казано, имам нужда от помощ. Заминавам за Атланта. Ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да намеря карета.

Той я погледна смаян.

— Вижте, малка ми госпожо, до там има ужасно много път. Сама няма да се оправите.

— Уверявам ви, че ще се оправя, господин Престън — каза тя и наум добави: И не съм ви никаква малка госпожа. Но вместо това рече: — Но ще ми е по-лесно, ако ми помогнете.

Престън се поколеба за миг, докато оглеждаше скъпите й дрехи.

— Е, добре мадам, щом сте толкова твърдо решена… Случайно познавам човек, който ще ви вземе на драго сърце. Ще ви даде кола, с която да стигнете поне до Хамонд.

— О, прекрасно. — Оттам можеше да наеме кола в източна посока.

Престън се извини и изчезна в един бар. Малко по-късно се появи отвътре с нисък мъж, който бе колкото висок, толкова и широк.

— Това е Маркус. За десет долара ще ви откара до Хамонд.

Десет долара бяха цяло състояние.

— А не може ли за пет? — попита тя.

Маркус се засмя хитровато и коремът му се разтресе.

— Хайде, за десет.

— Пет — продължи да се пазари тя, защото знаеше, че резервите й са малки.

— Седем — предложи кочияшът.

— Приемам. — Двамата си удариха ръцете и мъжът я поведе надолу към една конюшня. Престън й направи знак да почака отвън и двамата мъже влязоха в постройката. След няколко минути отново се появиха: Престън крачеше отпред, докато Маркус седеше на изкорубена от вятъра и дъжда каруца, чиито колелета изглеждаха така, сякаш ще се разпаднат при първата дупка по пътя. Конят бе грохнал от старост и ребрата му стърчаха. Крачеше едва-едва, сякаш всеки миг ще се строполи.

Тя не можа да се сдържи и попита:

— Май никога не сте му давали зоб, а?

— Старият Цеке е здрава кранта — увери я Маркус.

Тревър Престън й помогна да се качи.

— Много ви благодаря, господине — каза Ники.

— За мен бе удоволствие, мадам. — Той докосна шапката си с пръсти и усмихнато се загледа в отдалечаващата се каруца.

Ники въздъхна с облекчение. Успяла бе да се справи. Като стигне в Хамонд и избере накъде да поеме, шансът Алекс да я намери ще бъде нищожен. Вероятно няма да го види вече. Той ще се венчае за Клариса, ще си потърси нова любовница и ще си живее така, както винаги е искал.

Без да се обвързва. Без любов.

Тогава защо я натъжи толкова мисълта, че той ще бъде щастлив и без нея? И изобщо какво я интересува неговото щастие? Какво толкова имаше у Александър, че караше хората да се грижат, и тревожат за него?

Внезапно й дойде наум, че вероятно Алекс се безпокои за нея и тя просто му отвръща със същото. Вярно е, че се грижи за другите — помисли си тя. За всички други, освен за мен.

— Тпруу! — Дрезгавият глас на Маркус я изтръгна от тези мисли. Той дръпна юздите на стария Цеке. Изминали бяха няколко мили покрай захарните плантации, на които работеха негри. Но този отрязък от пътя изглеждаше съвсем пуст. Няколко врани заграчиха злобно на клона над главите им.

— Защо спряхме?

— Ами старата кранта има нужда от почивка — отвърна Маркус.

— Но ние изминахме само няколко мили. Едва ли е уморен.

Маркус вдигна рамене.

— Съжалявам, мадам — прозвуча някакъв глас от блатото. — Наистина ми е много неприятно да ви съобщя, че пътешествието ви ще свърши дотук. — Тревър Престън изскочи от канавката и се отправи към нея.

— Какво търсите тук? Какво искате да кажете? — попита девойката. Престън приближи от нейната страна на каруцата, хвана я с една ръка и я свали на земята.

— Аз трябва да стигна в Хамонд — припомни му тя. — Нали обещахте да ми помогнете.

— Понякога човек едно си мисли, пък друго излиза. И ако сега бъдете така любезна да ми подадете чантичката си, двамата с Маркус няма повече да ви досаждаме. — Зад него имаше два оседлани коня. — Налага се да ви завържа, но няма да стягам много въжето. Като се освободите, можете да откарате каруцата в града.

— Значи сте се надумали?

— Днес видях за пръв път този човек — обясни й Престън, — но веднага разбрах, че и на него му трябват пари.

— Аз… аз нямам пари — рече тя и стисна здраво пътната си чанта.

Престън отново я измери с поглед, като явно оценяваше колко струва елегантната тъмносиня рокля за езда.

— Госпожо, такива дрехи не се купуват на битака. Дайте ми веднага чантичката си.

И той я дръпна, но Ники му я измъкна от ръцете.

— Истината ви казвам. Нямам пари. Тоест имам съвсем малко. А без тях не мога да се измъкна.

— Да се измъкнете ли? — Той вдигна тънките си вежди.

— Искам да кажа, че с тях ще стигна до Хамонд, където ме чака съпругът ми.

— Донован Сен Майкълс — допълня той иронично.

— Точно така.

Престън се изкиска.

— Госпожо, виждал съм немалко слаби лъжци, но такава като вас не бях срещал. Ще ви кажа какво си мисля. Според мен вие сте избягала от къщи. Струва ми се, че господин Донован Сен Майкълс или както там му е името, ще даде мило и драго, за да ви върне обратно.

— Хубава е, не ще и дума — добави Маркус. — Представи си само как изглеждат тия коси като ги разпусне.

— Точно тъй, хубава е. И е облечена с вкус. А такива жени не се скитат сами.

— Не съм избягала — излъга тя.

Престън изобщо не обърна внимание на думите й.

— Щом като няма пари, ще трябва да я върнем в Монтаня. Сигурно шерифът вече я търси. Явно е жена или дъщеря на някой паралия. Може и награда да е обещал за нея.

— Не! — възкликна Ники и отстъпи назад. — Ако ме върнете в града, ще разкажа как се опитахте да ме сграбите.

— Ако сте избягала от къщи, а пък аз бас държа, че е точно така, думата ви няма да тежи много повече от нашата.

— Няма да дойда. — Тя направи още една крачка назад и извади пистолета на Алекс. — Само ако посмеете да се приближите до мен, ще стрелям.

Престън се засмя. Ръката му се стрелна към гърба и измъкна от колана на панталона един револвер.

— Виждате ли? И аз имам такава играчка. Тъй че по-добре я пуснете, преди да се нараните с нея.

И той се извъртя с противна усмивка и се хвърли срещу нея. Ники натисна спусъка, стреля и едва не падна на земята. Във въздуха замириса остро на барут. Тревър Престън лежеше на земята и стенеше. Тя хвърли пистолета си надалеч и вдигна от земята оръжието, с което той се бе прицелил в нея.

— Не мърдайте — предупреди тя Маркус, силейки се да говори уверено и спокойно. Насочи оръжието към него. — Нали видяхте, че не се шегувам.

— Да, мадам — призна той.

— Застанете тук. — Той се подчини. — А сега се обърнете и скръстете ръце отзад.

Маркус покорно сбра месестите си длани. Ники извади от джоба му носна кърпа и го завърза с нея. Едва ли щеше да го удържи за дълго, но на нея не й трябваше много време. Тревър Престън вече не стенеше, а седеше присвит, като притискаше ръка към рамото си.

— Съжалявам, мистър Престън — рече тя. — Наистина не исках да ви нараня, но ми омръзна други да ми нареждат накъде да вървя и какво да правя. Притиснете крайчеца на ризата си към раната, за да не кърви толкова. И потърсете лекар. — С тези думи тя се качи на каруцата, пое юздите и подкара коня. За нейно учудване той хукна в галоп и известно време успя да запази същото темпо.

След час крантата тръгна по-спокойно, но вървя, без да спира до края на деня. Явно нямаше да стигнат до Хамонд, но сигурно покрай пътя има някакви странноприемници. Смяташе да се подслони в първата, която й се изпречи на пътя.

Стараеше се да не мисли за това, че на косъм се бе разминала с провала. Ако Тревър Престън я беше върнал в Монтаня, рано или късно щеше да се разбере коя е и кому принадлежи. Докато Алекс пристигне, за да я прибере — ако въобще реши да го направи — тя ще гние в затвора. При тази мисъл тръпки я полазиха по гърба.

Но после настроението й се оправи. След като преодоля опасността, тя си помисли, че много добре се е справила със ситуацията. Парира нападението, спаси парите и самата себе си. С малко късмет и лекарска помощ Престън бързо ще се възстанови. Едва ли ще съобщи за случилото се в полицията, тъй като след нейното изчезване нямаше никаква надежда да получи възнаграждение за залавянето й.

Даде дума сама да се грижи за себе си и я удържа. Щом се наложи, пак ще го направи. Не й трябва нито Александър, нито който й да е друг мъж. Направила бе първата стъпка към свободата.

Но защо един вътрешен глас непрестанно й нашепваше, че освобождаването от Александър означава просто самота?

 

Алекс се качи на Бел креол в Ла Ронда и отпътува нагоре по реката. Познаваше капитан Медокс, сивокосия мъж, който от пет години караше луксозното корабче надолу-нагоре по крайбрежието. Срещу една внушителна сума той най-сетне се съгласи да спира на всеки пристан, където евентуално е приставал и „Мемфис лейди“.

На всяко пристанище Алекс слизаше на брега и разпитваше хората не са ли виждали една млада дама, пътуваща сама. В едно от градчетата срещна слаб млад мъж, който работеше на пристанището и предната нощ бе пътувал със същия кораб. Той си спомни, че жената, описана от Александър, се качила в Ла Ронда, но после я загубил от очи и не забелязал къде е слязла.

— Изглеждаше голяма хубавица — каза мъжът. — Не се забравят коси с такъв цвят. И очите й — едни такива, синьо-зелени. И не беше натруфена, наистина. Само хубава и изглеждаше почтена.

— Тя е била — кимна Алекс. Стомахът му се сви. Сполучливото описание на младежа събуди у него гняв и болка. Ники бе красива, наивна и… сама. Не искаше те да я задирят.

Но същевременно се усъмни в чувствата си. Защо държеше толкова на нея? Защо не й върна просто документите, изоставяйки я на произвола на съдбата? Но после се сети колко е деликатна и как след всичките си ужасни преживелици продължава да гледа на света с доверие и радост. Тя се нуждаеше от мъжка закрила — от неговата закрила. А уязвената й гордост бе твърде нищожна цена за това.

Мускулчетата на челюстта му се стегнаха. Господи, та Ники му принадлежи. Грешно или не, той беше спал с девойката, отговаряше за нея и нямаше да я пусне да си върви!

Закле се, че ще я намери и продължи да си шепне гази клетва. Но с течение на времето тревогата му ранеше. До Батон Руж оставаше само още един град. Ами ако е променила намеренията си и е продължила нагоре по реката? Ами ако Даниел го е излъгала? И двете възможности му се струваха малко вероятни. Даниел не би посмяла да излъже, а Ники като си науми нещо, трудно се отказва от него. Ако не открие никаква следа и в Монтаня, ще иде до Батон Руж и при първа възможност ще се върне обратно, претърсвайки отново едно по едно всички пристанища.

— Да я вземат мътните! — изруга Алекс. Много време щеше да му отнеме, а всеки час можеше да се окаже фатален. Сновеше напред-назад по палубата и наблюдаваше брега. От една страна бе обезумял от тревога за нея, а същевременно я проклинаше и само кроеше планове как ще я накаже, като му падне в ръцете.

— Следваща спирка — Монтаня — извика един от стюардите.

Алекс слезе заедно с останалите пасажери и влезе в речната гара.

— Аха, спомням си я — каза един от хамалите. — Ама наистина беше хубава. Почака малко другите да се разотидат и после пое по главната улица към пощенската станция.

— Благодаря — въздъхна с облекчение Алекс. Поне знаеше вече къде да я търси. — Много ми помогнахте.

Даде на мъжа една монета, върна се на кораба, взе си дисагите, метна ги на рамо и бързо се отправи към главната палуба, където Максимилиан стоеше заедно с няколко други коня.

Щом слязоха, Алекс се метна на жребеца и препусна към пощенската станция. Изпълнен с лоши предчувствия, той влезе в конюшнята.

— Дойде тук с някакви мъже — каза собственикът, плешив мъж с гъсти сиви мустаци. — Единият бе такъв, нисичък, а другият изглеждаше като комарджия. Наеха една разбрицана каруца, че беше най-евтина, и после поеха към Хамонд. Но само ниският с момичето. Не знам къде се дяна играчът.

— И кога стана това? — Безпокойството на Алекс нарастваше с всяка изминала минута.

— Ами към обед.

— Благодаря. — Сигурно бяха стигнали доста надалеч, но ако пришпори Макс, може и да ги настигне или пък да ги свари в някоя странноприемница, ако спрат да пренощуват. Молеше се нищо да не е сполетяло Никол. Дано е попаднала на хора, алчни само за парите й. За моите пари — поправи се той и тихо изруга. Скъпо ще му плати малката дива котка, само да му падне в ръцете.

 

Ники бе уморена до смърт. Слънцето залязваше, скоро ще падне мрак, а тя е сама на пътя. Ако не намери някоя странноприемница, ще се наложи да спи отзад в каруцата.

— Хайде, миличък — подкара тя стария кон, когото вече бе обикнала. — Повърви още малко. — Ще му купи овес и сено, та поне да го нахрани, преди да го изостави и да продължи с някой дилижанс. Конят леко изцвили, сякаш бе отгатнал мислите й и се затътри по пътя.

Наоколо цареше вече мрак и само тънкият лунен сърп осветяваше пътя, а никъде не се виждаше подслон. Ники потръпна от студ — ех, да имаше поне една завивка. Пътят едва личеше, но старият Цеке май го знаеше наизуст.

Не след дълго забеляза малки жълти точици в мрака и разбра, че двуетажната постройка представлява странноприемница.

— Слава богу, прошепна тя и въздъхна с облекчение. Цялото й тяло бе изтръпнало от дългото седене, всяко кокалче я болеше от тръскането. Накара коня да спре, слезе от капрата и се протегна.

От гостилницата се чуваха мъжки гласове и раздрънкано пиано.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — запита едно негърче, появило се иззад ъгъла на къщата.

— Да, ако обичаш. Погрижи се за коня ми, дай му овес и сено.

— Добре, мадам — каза момчето.

Отведе престарелия Цеке в конюшнята зад къщата, а Ники изкачи стъпалата и отвори тежката входна врата. Гостилницата имаше нисък таван от дебели греди и железни решетки на прозорците. Напомняше малко испанския стил, макар че собствениците бяха изпотрошили мебелировката.

— Търсите ли някого? — попита съдържателят и я огледа от главата до петите. Френският му акцент бе по-слаб от този на Алекс.

— Трябваше да се срещна тук със съпруга си, Донован Сен Майкълс — каза тя. Все едно бе какво ще излъже.

— Опасявам се, че не е тук. — Гостилничарят бе едър мъж с дълга черна коса, месести рамене и гъста брада.

— Е, значи ще пристигне скоро — заяви тя. — Ще трябва да наема стая, за да го изчакам.

— Смятате да нощувате тук сама?

— Нали ви казах, че съпругът ми ще пристигне всеки момент?

— Да, тъй казахте. — Той избърса едрите си лапи с памучната кърпа, която висеше на кожената му престилка. — Името му е значи Донован Сен Майкълс, нали?

— Да.

— И аз тъй си помислих. Ами като дойде, ще го пратя горе.

— Много ще съм ви благодарна.

— Трябва да платите предварително.

— Разбира се — съгласи се тя, сякаш не бе и очаквала друго. Порови из пътната си чанта и измъкна малка кожена кесийка, пълна с монети. — Искам да вечерям. А момчето отвън ще нахрани коня ми.

Той се ухили и кимна, като й назова една сума, която й се стори прекалено голяма, но просто нямаше сили да спори с него. Освен това помещението бе пълно с мъже, които не сваляха очи от нея. Някои си шепнеха, сочеха и се кискаха. Две момичета разнасяха чевръсто бирени халби и винени чаши.

Тя последва французина нагоре по стълбата. Когато стигнаха горе, камбанката на входа звънна. Червенокос мъж с прашна драгунска униформа влезе в кръчмата. Без да му обръща внимание Ники зачака съдържателя да отключи вратата на стаята.

— През задната стълба се отива до клозета обясни й той.

— Благодаря. — Поне няма да й се налага да минава през кръчмата.

Щом се озова в малката стаичка, тя почти зяпна от почуда. Всичко бе чистичко и подредено, макар обстановката да бе спартанска. Леглото се състоеше само от пълен с мъх матрак, застлан върху широки дървени греди, но завивката изглеждаше топла и чиста. Очукано дъбово шкафче стоеше под малкото огледало на стената. Имаше кана и леген. В камината не грееше огън, но в стаята бе топло.

Тъй като не можеше да се съблече, преди да й донесат вечерята, Ники хвърли чантата си на леглото и започна да разплита косите си. Единственият лукс, който си позволи, бе да вземе от Бел Шен четката със сребърната дръжка. Усърдно и многократно я прокара през дългите си къдрави коси, докато те заблестяха на светлината на газената лампа.

Тъкмо свърши и на вратата се почука. Пълногърда мома донесе вечерята на табла и я остави на шкафчето.

— Благодаря — каза Ники и пусна една усмивка вместо бакшиша, който не можеше да си позволи. Усети силен глад, щом подуши яденето с месо и хрупкавия хляб.

Реши първо да похапне и после да свали прашните си дрехи. Както бе уморена, сигурно щеше да заспи веднага.

Младият червенокос драгун се тръсна на един стол и удари с юмрук по излъсканата дъбова маса.

— Донеси ми ром, момиче, и побързай. — Момичето изпълни поръчката и той пресуши чашата на една глътка. — Още един — викна мъжът. Ухилен до уши я плесна по задника. Закръглената мома се ухили.

Всяка друга вечер Септимус К. Уоткинс би решил, че е достатъчно хубава, за да я тръшне в леглото. Но тази вечер го бяха повишили. И той искаше да го отпразнува — като се напие до козирката и легне с най-сластната женска в кръчмата.

— Как ти е името, момче? — запита един плешив, едноок мъж, който приличаше на моряк, и седна срещу него.

— Сеп Уоткинс. — Той му подаде тясната си длан.

— Хубаво име за хубав юнак като тебе — отвърна морякът и пое ръката му. — Сержант си, нали?

— От днес съм корпорал.

— Мен ме викат Уилок, Уилок Ъптън. — Морякът тупна Сеп по гърба и се обърна към момичето, седнало до него. — Я донеси на момчето нещо за пиене — рече той ухилен — и не забравяй и на мен да донесеш едно.

След час морякът клюмаше на масата, пиян като пън и фъфлеше някаква мръсна моряшка песничка, докато Сеп бе още съвсем свеж. Е, малко залиташе, но не чак толкоз, че да не може да се порадва на някоя хубавица. С полюшваща се походка стигна до тезгяха, където кръчмарят тъкмо отваряше ново буре, и дръпна едрия мъж настрана.

— Искам най-хубавото момиче тука.

— Ами ето ти Дезире — отвърна французинът и посочи келнерката с широкия ханш, която го бе обслужвала цяла вечер.

Сеп поклати глава.

— Днес не я ща. Джобовете ми са пълни с пари, а търбухът ми — с ром. Искам нещо специално. — И той разклати кесията, в която задрънчаха монети.

Кръчмарят се поглади по брадата.

— А бе имам една по-така — каза той и посочи с очи нагоре, — ама е много скъпа.

— Тая вечер няма скъпо за мен.

— Косите й са едни такива, бакърени — рече бавно съдържателят, — пък талията тънка — и той показа с длани малък кръг — и очите й — като морето.

Сеп се усмихна доволно, но кръчмарят продължи:

— Но де да знам, може и да не ви хареса. Да ви кажа, пада си по мъже, които са малко… грубички. Ще й се тя да го дращи, а той да я люби. Да й покаже, че е мъж на място, нали разбирате?

Корпоралът изсумтя.

— Такава нощ ще изкара, че има да ме помни.

— Значи я искате?

— Като свърша, ще разбере какво значи да си с истински мъж.

Кръчмарят го тупна по гърба.

— Я да видя колко пари имаш, войниче. Май ще стане работата.

Както му бе обещал французинът, Сеп затаи дъх като отвори вратата и видя спящата хубавица. За миг замря и вдигна високо газената лампа, за да я огледа. Бакъреночервената коса, пръсната по възглавницата, прикова погледа му.

Очите й бяха затворени, но гъстите, тъмни мигли докосваха леко страните й, а устата й бе омайващо розова. Носеше обикновена бяла нощница, но тънкият плат едва прикриваше пълните, изваяни гърди, които леко се повдигаха и спускаха. Сеп усети силна възбуда.

Затвори вратата и остави лампата на шкафчето, тъй че меката й, трепкаща светлина огря спящата хубавица. Предвкусвайки скорошното блаженство, той свали тихичко камата си, събу тежките си черни ботуши и разкопча месинговите копчета на униформата. После смъкна дългите си червени гащи и застана гол пред нея. От дългата войнишка служба тялото му бе измършавяло. Пристъпи до леглото и лекичко се изтегна до нея, без да подозира какво го чака. Тя все още не помръдваше.

Сеп прокара трепереща длан по гърдите й, после разкопча нощницата й и пъхна длан в деколтето. Когато докосна нежната бяла кожа и връхчето на гърдата, което се втвърди веднага, войникът направо обезумя. Нямаше търпение да влезе в нея.

Наведе се и докосна устните й с лека, сладка целувка. Тя въздъхна. После отвори очи и срещу него засияха най-прекрасните тюркоази на света.

— Алекс? — прошепна тя и той се запита кой ли е този щастливец.

Тъй като устните й бяха леко открехнати, той не устоя на изкушението да я целуне. Сеп се впи в тях и пъхна език в устата й. Чу я как изпищя ужасено, заскуба косите му, а зъбите й се забиха в неговия език.

— Ауу! — изврещя той и се отдръпна с окървавен език. Бясно притисна ръцете й към леглото и легна върху нея.

— Излез от стаята ми! — кресна тя и се опита да стане, но той бе несравнимо по-силен.

Сеп само се засмя. Подготвен бе за такова посрещане. Беше възбуден, пък и го бяха предупредили.

— Сладка моя, така ще те пояздя, че няма да ме забравиш. Рипай колко си щеш. Каквото и да правиш, моя си.

— Нееее! — извика пронизително тя, но той задуши вика й с устните си.

Ники драскаше и хапеше, мяташе отчаяно ръце и крака, скубеше го и го блъскаше, за да се освободи. Усети как възбуденият член на мъжа се притисна към бедрата й, докато той се опитваше да ги разтвори и да проникне между тях. Макар че се съпротивляваше с все сила, от това само нощницата й се вдигна нагоре. Когато отново понечи да го захапе, той стисна китките й само с една ръка, а с другата й запуши устата.

— Ти си моя, сладката ми. Тази нощ ще разбереш какво значи да си с истински мъж.

Ники стисна крака и си наложи да не помръдва. Пистолетът на Тревър Престън бе все още в пътната й чанта, на една ръка разстояние от нея. Ако успее да се отскубне за миг, ще грабне оръжието.

Никога досега думата „ако“ не й се бе струвала толкова съдбовна.