Кет Мартин
Креолско сърце (11)

Единадесета глава

Никол го изчака в ловната хижа да оседлае конете. Лицето й бе бледо като платно, ръцете й трепереха. Но сълзите й бяха пресъхнали.

Каквото и да бяха преживели с Алекс пред камината, то вече бе забравено. Погребано бе в сърцето й до онзи миг, в който ще е достатъчно силна, за да си спомня за него, без да се разплаче. Тя бе негова крепостна и пред закона имаше по-малко права и от робиня. Макар че я бе съблазнил по всички правила на изкуството със скъпи дрехи и вечери на богатата си трапеза, беше чиста глупост да повярва, че Александър дьо Вилие, херцог Бризонски ще се влюби някога в нея.

Запита се какво ли би казал баща й. Сигурно щеше да е дълбоко разочарован. Но и учуден. Тя осъзна, че и той би допуснал също тъй лесно да бъде подведен.

— Ти си от фамилията Сен Клер — би рекъл той. — Какво по-добро би могъл да иска един мъж?

О, татко, ти ми вдъхна толкова гордост. Бремето бе тежко. Прекалено тежко. Не знаеше колко още ще успее да го носи.

Завърнаха се мълчаливо вкъщи. Никол се радваше, че поне има време да се овладее. Трябваше да скрие чувствата си зад маска. И по-рано го бе правила, нали? Научила се бе да понася всички изпитания, като скътва чувствата си дълбоко в сърцето.

— Ох, слаба богу, и двамата сте живи и здрави. — С тези думи възрастната дама ги посрещна още на портата.

— Страшна буря беше — заяви Ники с усмивка, която й се стори толкова фалшива, макар да знаеше, че изглежда съвсем непринудена. — Слава богу, Александър се появи точно навреме.

Алекс нищо не каза.

Ники слезе преди той да й помогне. Не искаше да я докосва, защото не бе сигурна доколко може още да се владее.

— Но и двамата изглеждате уморени — каза Рашел и хвана Никол под ръка. — Трябва да си починете и да хапнете.

— Аз ще се погрижа първо за конете — рече Алекс, Без да погледне към Ники, той пое юздите на Наполеон и отведе двете животни към конюшнята.

Щом влязоха вътре, девойката се оплака от главоболие. Дори не й се налагаше да лъже.

— Трябва малко да си отдъхна — каза тя.

— Ще наредя да приготвят банята. — Рашел я погледна угрижено. — И да направят нещо за ядене. Сигурно ще се почувствате по-добре, като поспите.

Ники кимна. Даниел й помогна да се съблече и я остави сама. Едва по-късно забеляза червеникавите петна по шията си, малките белези, които Алекс бе оставил със зъбите и устните си — като дребни клейма.

Тя се засмя. Прозвуча дрезгаво, грубо и безрадостно. Алекс бе белязал не само сърцето, но и шията й. Дори и с нажежено желязо не би могъл да я дамгоса по-неизличимо.

След банята се унесе. Сънят й бе дълбок, но далеч не спокоен. Тя се отказа от вечерята и възрастната дама прояви разбиране. Все пак бе преживяла ужасна буря. И това бе напълно вярно. Бурята на своята страст. Бурята на своята любов към мъжа, за когото нищо не означаваше.

Въпреки неспокойния сън на следната утрин тя се почувства по-добре. До мига, в който отвори гардероба, за да избере нещо за обличане. Дотогава роклите й бяха за нея като свидетелство за добротата му, като доказателство за дружбата между техните бащи. Етиен Сен Клер би сторил не по-малко за сина на Шарл, ако той изпаднеше в нужда.

Но сега, застанала пред дрехите си, тя изведнъж осъзна истината.

Бяха я купили — също като Лизет.

Стомахът й се сви. Нима го бе планирал отдавна? Нима с тези елегантни рокли и красиви приказки е искал само да я примами в леглото си? Е, тя не можеше да бъде спечелена с подаръци и безсмислени ласкателства. Тя не бе като Лизет — и колкото по-рано Алекс разбере това, толкова по-добре.

Нарочно избра семпла всекидневна рокля и слезе долу да го потърси. Искаше да сложи край на тази история. Нека да е наясно, че тя не смята повторно да сподели леглото му. Но повече от всичко държеше да знае какво смята да прави той с нея, след като разбере, че няма да се подчини на волята му.

Във фоайето Фредерик й съобщи онова, от което се бе опасявала — че господарят вече е заминал. Тя закърши ръце. На път за трапезарията се сблъска с Клариса.

— Добро утро — поздрави Ники. Несъзнателно изопна рамене и вирна брадичка.

— А, я виж кой бил — отвърна Клариса. — По-добре ли се чувствате?

— Много по-добре, благодаря. — Опита се да долови някакво пренебрежение към себе си, но не го забеляза.

— Надявам се, че ще ми помогнете. Остават само две седмици до годежния ни бал, а аз имам цял списък от неща, които трябва да свърша.

Ники замръзна.

— Кажете ми само какво да направя.

Двете отидоха в дневната, където Клариса бе оставила списъка си. Никол трябваше да разпредели задачите между слугите. Точно като за мен — помисли си тя и едва не се засмя.

До края на седмицата уточниха всички подробности. Алекс бе заминал по работа или поне така бе заявил. Щеше да се върне вечерта преди тържеството. Балната рокля на Никол пристигна един ден преди това. Възрастната дама я бе избрала отдавна.

— Облечете я — нареди й тя и се усмихна щастливо, явно очарована от това творение от снежнобял тюл с втъкани златни нишки в него. Деколтето бе дълбоко изрязано, а полата бе бухнала над фуста от златист брокат. По-красива рокля Никол не беше виждала.

И направо се поболяваше, като си помислеше по какъв повод трябва да я сложи.

— Приказна е — каза тя на Рашел, седнала в люлеещия се стол пред прозореца, от който струяха слънчеви лъчи и огряваха стаята.

— На вас ви стои приказно — поправи я Рашел.

Ники се опита да се усмихне, но долната й устна се разтрепери.

— Всички присъстващи ще знаят за миналото ми — рече тихичко тя.

Възрастната дама въздъхна и поклати глава.

— Не можеш да запушиш устата на слугите. Вярно, че хората ще знаят, но нас това не ни засяга. Вие сте от фамилията Сен Клер и сте под наша закрила. Това също ще им е ясно.

Никол спонтанно протегна ръка и пое дланта на възрастната дама.

— Знаете ли, отдавна исках да ви питам нещо. Но първо държа да ви уверя, че съм безкрайно благодарна за всичко, което направихте за мен.

Рашел махна нетърпеливо с ръка.

— Нищо не сме направили. Какво искахте да попитате?

— Кога ще си тръгнете от Бел Шен?

— Опасявам се, че ще е по-рано, отколкото възнамерявах. Днес сутринта научих, че една приятелка се разболяла. Изглежда вече е вън от опасност, но ще се възстановява дълго и трудно. Затова след седмица заминавам за Франция.

— Моля ви, вземете ме със себе си.

Възрастната дама привдигна едната си вежда, но молбата на девойката като че ли не я изненада особено. Тя се залюля мълчаливо, докато Ники очакваше отговора й със затаен дъх.

— Идеята ви е отлична. Чудя се защо сама не стигнах до нея.

— О, скъпа госпожо! — Никол обгърна с ръце тесните рамене на старицата и така я притисна към себе си, че се уплаши да не счупи крехките кости на Рашел.

— Няма да съжалявате. Ще ви помагам. Ще правя всичко, което поискате. Всичко.

— Я се успокойте. И не говорете глупости. Вие ще ме придружите и аз ще ви въведа в обществото. Там никой нищо няма да знае за вашето минало. Ще ви намерим съпруг.

При тези думи усмивката върху лицето на Ники угасна, но тя не каза нищо на възрастната дама. Всичко по реда си, помисли си тя. Първо трябва цял един океан да застане между Бел Шен, нейното робство, Александър дьо Вилие и нея самата.

 

Алекс стоеше облегнат на перилото на борда на Саратога, малък платноход, който превозваше пътници между селищата по крайбрежието. Завръщаше се от Мобия, града, който за втори път посещаваше напоследък. Но докато преди го водеха делови въпроси, свързани с Бел Шен, сега бе ходил да уреди нещо лично.

Потърсил бе помощ от Байрам Сит, приятел, с когото се бе запознал в Алжир. Рам работеше на доковете, за да се възстанови от раната на крака, която бе получил по време на плаване. За щастие раната заздравя, но Рам не тръгна отново да пътува.

— Хубаво е човек да поеме пак в морето — каза той, приглаждайки гладкия си, обръснат до голо череп, — пък макар и само за няколко дни. — Едрият турчин стъпи на палубата на полюшващия се кораб и сбра ръце на гърба.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да прекараш известно време във Френския квартал?

Рам само се засмя. Мустаците му се разтресоха от гъргорещия, дълбок смях.

— Ще се радвам да си поживея нашироко.

Турчинът се бе съгласил на часа да тръгне с него за Ню Орлиънс. Алекс се запита дали приятелят му не бе забелязал онова отчаяно изражение, което той прогонваше от лицето си винаги, щом се погледнеше в огледалото.

— А що се отнася до момичето, сигурно ще трябва да й разкажеш всичко, докрай.

Алекс въздъхна уморено.

— Тя достатъчно се измъчва. Надявам се, че никога няма да научи.

Рам кимна. Двамата постояха мълчаливо, опрени на парапета и потънали в мислите си.

— Ще сляза долу — каза най-сетне турчинът. — Ще видя дали мога да се включа в някоя игра.

Алекс разсеяно наблюдаваше как Рам изчезна в ниския дървен люк. После отново впери поглед във вълните. Мислите му бяха все тъй мрачни. Тънкият лунен сърп се отразяваше във водата и платната над него пърпореха под напора на лекия бриз. В далечината се виждаха дребните жълти светлинки на брега. Изплувалите силуети на къщите насочиха мислите му към дома и той отново се сети за Никол.

„Мислех, че те обичам. Как съм могла така да се заблуждавам?“ — Тези й думи го измъчваха от дни. Ники бе достатъчно млада и наивна, за да вярва в любовта. Не му се искаше тъкмо той да разруши моминските й мечти.

Алекс рядко се съмняваше в себе си, но този път горчиво съжаляваше за стореното. Трябваше по-ясно да изрази намеренията си. Никол бе интелигентно момиче. Сигурно щеше да разбере колко разумен е планът му. Той реши да поговори още веднъж с нея, след като тя се поуспокои.

Но още докато си го мислеше се запита какво разумно има в това да отнемеш невинността на едно момиче. Да събудиш у него доверие, а после да го разрушиш?

Алекс вдигна яката си, за да се предпази от хладния вятър. Трябваше да престане да мисли непрекъснато за Никол и най-сетне да насочи мислите си към своето бъдещо семейство. Вече беше напълно ясно, че без помощта на Клариса не ще може да върне парите, които Франсоа бе взел назаем от Фортие. Щяха да загубят всичко.

Спомни си за баба си, за брат си и за децата, които ще има някой ден. Дължеше им тази жертва. Дължеше го и на баща си. Не биваше да загуби Бел Шен.

Ръцете на Алекс стиснаха парапета. Изведнъж го осени мисълта, че без Никол всичко това не означава нищо за него.

 

Музиката долиташе от балната зала, разположена в дъното на дясното крило. Свиреха виенски валс, една прекрасна мелодия, която напомни на Никол за баловете в дома на родителите й. Какви щастливи времена бяха, прекрасни дни, изпълнени със сияйни мечти за бъдещето.

Веселата суетня тази вечер я изпълваше само с тъга. Сякаш богините, които тъкат нишките на съдбата, седяха там горе и й се присмиваха.

Тя се огледа с печална усмивка за последен път и почти равнодушно констатира, че изглежда по-добре от всякога. Насили се да се усмихне и отвори вратата.

Необходимо бе да събере целия си кураж, за да слезе по широката стълба. Трябваше да се яви по-рано, да се присъедини към някоя групичка от гостите и незабележимо да се смеси с тълпата. Но се колеба до последния момент.

Долу музиката гърмеше още по-силно, а из въздуха се носеше ухание на орлов нокът. Фоайето бе пълно с огромни букети. Фредерик стоеше до отворената врата с колосана бяла риза и черен фрак със сатенена яка. Той й се усмихна и й намигна.

Беше дребен окуражителен жест, но тя имаше огромна нужда от него. Отвърна на усмивката му и се отправи към балната зала. Малцина я забелязаха да влиза в огромното помещение, обсипано с цветя. В момента оркестърът тъкмо привършваше един валс. След кратки аплодисменти повечето двойки се отправиха навън. Доста хора я забелязаха, броят им непрекъснато растеше. Дали само си въобразяваше или в залата наистина настъпи необичайна тишина? Струваше й се, че в нея са впити хиляди очи и на нито едно лице не е изписана усмивка.

Тътренето на стол по мраморния под привлече вниманието й към едър мъж, който се надигна под кристалния полилей и се насочи към нея. Още един мъж забърза насреща й. Франсоа дьо Вилие изпревари само с крачка Томас Деминг. Усмивката му, пълна с разбиране, бе най-хубавият подарък, който бе получавала.

— Мадмоазел Сен Клер — каза той и се поклони. — Вие несъмнено сте най-красивата жена в тази зала.

— Мога само да потвърдя това — добави Томас. Неговата усмивка също я стопли. — Тъй като явно Франсоа ще претендира за първия танц, аз бих ви помолил за втория.

— С удоволствие.

Когато оркестърът отново засвири, Франсоа пое ръката й. С подчертано царствено изражение се обърна към тълпата.

— Виждам, че сте си намерили придружител — каза й възрастната дама е възхитена усмивка, когато успя да стигне до нея. — Сигурно всички мъже в залата завиждат на Франсоа.

— Томас вече ревнува — заяви младежът. Никол усети как пламва при тези думи.

— Всъщност аз трябва да благодаря за честта — рече тя и наистина мислеше така. Франсоа започна да й харесва, забеляза у него една сърдечност, която преди й беше убягвала.

Младежът я отведе на дансинга и с това привлече вниманието на останалите. Той бе превъзходен танцьор, най-добрият, с който бе танцувала някога. Леко я докосваше по гърба и я водеше с тънката си, но силна ръка. Тънката му усмивка я накара да забрави неприятната сцена при влизането й и девойката полека-лека се отпусна. Изобщо не усети, че погледът й обхожда залата, докато не долови леката ирония в гласа на Франсоа.

— Той е вън на терасата — съобщи младежът.

Бузите й пламнаха. Как може да търси Алекс?

— Питах се дали е успял да се върне навреме у дома — опита се да се измъкне тя.

— Успя в последния момент. Трябваше да докараме Клариса с карета. Тя беше бясна.

Никол не можа да сдържи усмивката си.

— Един брак, сключен в небесата.

Франсоа се изсмя високо. Смехът му бе младежки, ведър. Танцът приключи и Томас се приближи, за да поиска следващия. Тъкмо я бе взел в ръце, когато Алекс се появи с Клариса на вратата. Усмивката на лицето му замръзна и отстъпи място на суровото изражение, което Никол познаваше прекалено добре.

Не му е приятно, че танцувам с Томас — установи злорадо тя. Томас бе заможен, представителен и ерген. Алекс ценеше интелигентността и чувството му за справедливост. С една дума, Томас Деминг бе сериозен конкурент за всеки мъж. Е, почти за всеки.

Тя отново погледна към Алекс. По-рано направо би се смалила под свъсения му поглед. Но тази вечер тя бе Никол Сен Клер. И няма да прекланя глава пред никой мъж.

Девойката се усмихна на Томас и му каза нещо, което го накара да се разсмее, после двамата се отдалечиха с валсова стъпка. Покритите с огледала стени отразиха едно видение от тюл и злато, един красив рус джентълмен в черно и един мрачен Александър дьо Вилие.

За първи път от няколко дни насам настроението на Ники се оправи, Алекс явно не се радваше особено на нейния избор. А щом той не се радва, тя ще тържествува. Девойката се смееше на забележките на Томас, флиртуваше, несдържана с него и непрекъснато го озаряваше със сияйна усмивка. Когато музиката замлъкна, двамата се оказаха точно до Алекс и Клариса.

— Добре ли се забавляваш? — запита Алекс малко рязко Томас.

Приятелят му се усмихна широко.

— По-добре не може и да бъде. — Той се усмихна на Никол, но здравият разум й подсказа да не му отвръща със същото.

— Виждам, че все пак си весела — каза й Алекс. — Не бях сигурен, че това ти е на сърцето. — Предизвикателството в думите му не й убягна.

— Всеки носи кръста си — рече тя и хвърли кос поглед към Клариса, която тъкмо обсъждаше ентусиазирано с един джентълмен жътвата на захарната тръстика.

В шития си по мярка вечерен, костюм, Алекс изглеждаше блестящо. Сакото стоеше идеално на широките му рамене. През изминалата седмица почти бе забравила колко е висок, колко смугла и нежна кожа има. При вида му я прониза болка и това още повече я разгневи.

— Честито и на двама ви — намеси се Томас и целуна Клариса по бузата.

— Мисля, че този танц ще е мой — каза Алекс на Никол. Погледът му не се откъсваше от нея. Томас отвърна вместо девойката:

— Само ако мис Едикот се съгласи да танцува с мен. — Клариса кимна и младежът я взе за ръка, отвеждайки я надалеч.

Алекс предложи ръката си на Ники.

— Съжалявам, мосю — отвърна тя тържествуващо. — За съжаление карнетката ми вече е пълна. — И тя се обърна с доволна усмивка, но Алекс я хвана за ръката и не я пусна.

— Ще танцуваш тук с мен — рече заплашително той — или ще те отмъкна на терасата и ще танцуваме там.

Ники стисна зъби и тюркоазните й очи блъвнаха огън.

— Това е вашият годежен бал. Тъй като вие, господин дьо Вилие, сте домакин, ще е по-добре да насочите вниманието си към някой, който би се зарадвал на компанията ви.

— А аз ти предлагам да танцуваш с мен, преди да съм вдигнал скандал.

Знаеше, че и пред това няма да се спре. Малко неща не би дръзнал да направи. И тя прехапа устни, за да преглътне обидните думи и без желание се остави да я води.

— Трябва да поговорим — изтърси той без всякакви предисловия.

— Ако дискусията ще се върти около въпроса дали ще стана твоя любовница, всякакви разговори са излишни.

Ръката му обхвана по-плътно талията й.

— Рано или късно ще трябва да ме изслушаш, дори ако се наложи да те вържа с вериги. Така че избирай — насила или доброволно. Ако се противиш, всеки в тази зала ще научи какво има между нас.

— Между нас няма нищо. Вече няма. И никога няма да има.

Той се усмихна и в потъмнелия му поглед се появи ироничен блясък.

— Лъжеш се — рече той тихо. Но отпусна хватката си, тъй че двамата отново затанцуваха според правилата на благоприличието.

— Утре следобед — каза той, защото знаеше, че празненството ще продължи до сутринта. — Ще те чакам в два в кабинета си.

— Да, мосю — потвърди девойката, като отлично имитираше Даниел. — В края на краищата аз съм само една проста слугиня.

Погледът на Алекс помръкна и очите му станаха почти черни. Не каза нищо и продължи да танцува. Но когато танцът свърши, я отведе при Франсоа, а не при Томас. И Никол неволно се зарадва на това.

 

Макар че се стараеше да не пренебрегва Клариса, Алекс не откъсваше поглед от Никол по време на танците. В прекрасната си златисто бяла рокля и дългата си бакъреночервена коса, спускаща се на къдри по раменете, тя изглеждаше вълшебно. Нежните й бели гърди се издигаха примамливо и събуждаха мъчителния спомен за това, как възбуждащо бе докосването до тях. Щом я погледнеше, тялото му се стягаше и той трябваше да извръща очи.

— Очаквам да проявиш по-голяма дискретност — заяви Клариса за негова изненада. Тя погледна към Никол, но не каза нищо повече.

— Ще се постарая — отвърна сухо той. Порази го, че тя никак не го преживява. „Една любовница, която ви обича заради парите, и една съпруга, която въобще не ви обича.“ Това бяха думите на Ники. Думите на едно наивно младо момиче.

Или в тях се криеше мъдростта на една красива жена?

Малко преди да поднесат вечерята се появи Валкур Фортие. Той принадлежеше към техния кръг и макар да не се разбираха, все пак никога не бе правил публично нещо, заради което Алекс да прекъсне контакта с него. Вежливо се премълчаваше фактът, че в личните си отношения бе жесток и садистичен, особено спрямо жените.

— Моите благопожелания — каза той на Алекс и леко целуна Клариса по бузата.

— Благодаря — отвърна студено Алекс и пое протегнатата ръка на Фортие.

Не можеше да отрече, че Фортие е хубав мъж. Тъмният му тен и пламтящите черни очи покоряваха жените. Само Клариса не се поддаваше на чара му. Тя отвърна с усмивка на неговите ласкателства и прие поканата му за танц, но той очевидно й бе безразличен. Алекс дори установи с изненада, че тайно му се иска да не е чак толкова равнодушна. Дори се запита цинично дали Валкур би издържал, ако тя го атакува със съмнителния си чар.

Едва по-късно погледът му се спря отново на испанеца, както обичаше да се нарича сам Валкур. Той танцуваше с Никол. Дори от това разстояние личеше колко е нервна Ники. Само като гледаше как ръката му обгръща изящната й талия, стомахът му се свиваше.

— Значи мадмоазел Стоктън се оказа мадмоазел Сен Клер — Валкур първи намери кураж да й го заяви направо.

— Какво лошо намирате в това, мосю? — запита Ники.

— Изглежда ми забавно.

Ники се стегна. Приела бе да танцува с него, защото той я притисна в един ъгъл. Явно умееше да се държи изнудвачески.

— Опасявам се, че не е.

Фортие се усмихна надменно.

— Тук е доста топло. Защо да не излезем на терасата?

— Не — възкликна тя мигом. Смехът на Фортие бе тих, съвсем тих, един изкуствен звук, от който вътрешно потръпна. И сто години да живее, никога няма да забрави как я гледаше онзи ден на търга.

— Май още се страхувате, гълъбчето ми? Няма защо. Ако бях купил договора ви, щяхте вече да топлите леглото ми. И да преживеете неща, които не сте и сънували.

Никол усети, че кръвта й се дръпна от лицето. Зарадва се, че музиката свърши преди Фортие да има възможността да каже още нещо. Ники му благодари за танца, макар че думите почти й заседнаха в гърлото, и го заряза. След като се увери, че той не я следва, тя излезе на терасата.

Колко хубаво бе да си отдъхне за малко от изморителните разговори и предупреждаващите погледи, които Алекс й хвърляше всеки път, щом някой я поканеше на танц. Но напук на мрачната му физиономия тя се усмихваше и приемаше поканата.

На терасата бе прохладно, но наблизо имаше няколко двойки, а тя искаше да остане сама. Слезе по широката мраморна стълба и пое по пътеката, оградена с жив плет. Малки газови лампи, украсени с яркожълти ленти, осветяваха пътя.

Тя се отпусна на една сива каменна пейка и се загледа, над огряното от луната езерце към далечните дъбове на отсрещния бряг. Вечерният бриз я облъхваше и успокояваше изопнатите и нерви. Усети, че се наслаждава на самотата, че е доволна, задето поне за малко се е изплъзнала от проблемите си.

Не след дълго, чу стъпки и видя един мъж да застава пред нея. Валкур Фортие се отпусна на пейката до нея.

— Ще позволите ли да приседна до вас?

Тя нервно прокара език по устните си.

— Тъкмо смятах да ставам. — Понечи да се надигне, но Валкур я задържа.

— Няма защо да бързате. Прекрасно местенце, нали?

— Да. Очарователно.

Ники му обърна гръб и стана, но Фортие я хвана здраво за ръката и я натисна грубо надолу.

— Можеше да сте моя — каза той.

Преди да успее да реагира, ръцете му я обгърнала и устните му се впиха в нейните. Ники се опита да го отблъсне и да се отскубне от него. Усета как я обзема страх. За миг й мина през ума, че устните му са сухи и имат вкус на тютюн, но не са неприятни. Когато езикът му се плъзна по нейните и се опита да проникне вътре, тя започна да се съпротивлява с всички сили, но някой рязко го дръпна от нея.

— Мисля, че госпожица Сен Клер тъкмо се канеше да си тръгва. — Гласът на Алекс прозвуча стоманено, а очите му така бяха потъмнели, че изглеждаха почти толкова черни колкото тези на Фортие. Той пусна ризата му.

— И тя така каза — съгласи се мъжът и оправя ризата си. Кожата сякаш се бе изопнала по скулите му, но гласът звучеше равнодушно и преднамерено подигравателно. — Явно сте сключили по-несполучлива сделка, отколкото сам предполагате — каза той на Алекс. После се обърна към Никол. — До следващата ни среща, мадмоазел. — Направи кратък, ироничен поклон и се отдалечи.

Ники седеше мълчаливо на пейката. Сърцето й биеше така, сякаш ще изхвръкне от гърдите.

— Какво правиш тук навън? — попита грубо Алекс.

Тя вдигна очи и видя, че я гледа мрачно.

— Исках да постоя малко край езерото — обясни тя, след като си възвърна самообладанието. — И това ли ще ми забраниш?

— Предупредих те що за човек е. Мислех, че си достатъчно разумна, за да не се излагаш сама на опасност.

Никол стисна зъби, малките й длани се свиха в юмруци.

— Простете ми, ваша милост. Не биваше да го окуражавам, но той толкова ми харесва…

— Престани.

— Следващия път ще се постарая да обуздая страстта си.

— Престани, дяволите да те вземат! — Той грубо я вдигна и я накара да замлъкне, целувайки я горещо по устните. Ники опря длани в ръцете му и се опита да се измъкне, но той я задържа без усилие, накара я да отвори устни и пъхна езика си вътре.

Ники усети, че той я желае, долови как и у нея пламва страстта, но се отскубна. Задъхано се опита да си възвърне самообладанието.

— Предупреди ме да се пазя от него, но ти с нищо не си по-добър.

Алекс стоеше пред нея и широкият му гръб се надигаше и отпускаше от тежкото му дишане. Най-сетне изражението му се смекчи.

— Съжалявам — каза той и прокара пръсти по вълнистата си, тъмнокестенява коса. — Не заслужаваш това.

— Но и теб не заслужавам, нали?

Алекс едва не се усмихна.

— Не съжалявам, че те целунах, шери. През последните дни само за това си мислех.

Тя усети как радостта, породена от думите му, разцъфна в нея като цвете. Но само затвърди решимостта й.

— По-добре е да престанеш да мислиш за това. — С тези думи тя рязко му обърна гръб и се отдалечи.

— В два ще те чакам — извика той след нея, за да й напомни за утрешната им среща.

Гласът му я разгневи още повече, но тя прикри чувствата си. Всъщност се радваше на предстоящата среща. Искаше най-сетне да изясни всичко. Утре бе идеалният момент да поднесе изненадата си.