Джудит Макнот
Някой бди над теб (53)

Петдесет и трета глава

Когато влезе с енергична походка в кабинета си, Маккорд не изглеждаше да е в по-добро настроение от предишния ден. Кимна отсечено на тримата детективи, които вече се бяха настанили пред бюрото му.

— Ще имаме гости — обясни той и внезапно млъкна, когато в кабинета влезе оплешивяващият и потен одитор. Мъжът едва крепеше в ръцете си цяла купчина хартиени пликове, пълни с документи.

— Какво откри? — попита лейтенантът, докато мъжът се оглеждаше за място, където да остави папките. Взе доста неразумното решение да остави пликовете на бюрото на лейтенанта, ала Маккорд бе толкова напрегнат, че дори не обърна внимание на това.

— Няколко неща — отвърна одиторът. — Първо, вашият покойник е харчел повече, отколкото е печелел. Второ, счетоводителят му или е бил некомпетентен, или се е побърквал от ужас да не му направят ревизия, защото има много удръжки, които е трябвало да поиска да направи, но не го е направил. Трето, преди няколко години променя навиците си по отношение на парите. Четвърто — добави той и направи кратка пауза, за да подчертае важността на думите си. — Манинг е имал кредитна карта от офшорна банка!

— Не може ли малко да поразшириш разказа за първото… — нетърпеливо се тросна Маккорд.

— Съжалявам, лейтенант — стресна се одиторът. — Допреди няколко години бизнесът на Манинг се е развивал невероятно добре. Начинанията му носели огромни печалби, освен това правел доста пари и на борсата. Загубите на борсата започнали почти по същото време, когато и работата престанала да върви, но Манинг като че ли не се обезпокоил и преместил офисите си в нова сграда. Наемът е направо потресаващо висок, но той го плащал, без да се замисля. На всичкото отгоре хвърлил куп пари, за да преустрои, ремонтира и обзаведе новото си седалище на фирмата. — Той млъкна, за да отвори един от пликовете, от който извади някакъв доклад. Закима като че ли документът потвърждаваше твърдението му. — Точно от този момент нататък Манинг започнал да управлява фирмата и архитектурния си бизнес като че ли са му нещо като „хоби“, от които не е задължително да получава приходи. Доста му е струвало да поддържа компанията и определено е имал по-големи разходи, отколкото приходи. А сега ето и какво прави нещата много интересни… — Одиторът се взря в публиката си и отново млъкна, за да наблегне на думите си: — Допреди две години Манинг е печелел торби с пари всеки божи час, но не е обичал да харчи. Внезапно обаче нещата коренно се променят. Започнал да пръска пари, сякаш е напипал златна жила. Навиците му са се променили и тъкмо това търсех!

Сам понечи да попита защо е толкова важно, че Логан Манинг е разполагал с кредитна карта от офшорна банка, ала Уомак я изпревари и пръв зададе въпроса.

Одиторът сериозно отговори:

— Да кажем, че разполагаш с няколко хилядарки, които си спечелил по незаконен начин. В която и да е американска банка не можеш да вложиш повече от десет хиляди в брой, без да съобщят името и номера на социалната ти осигуровка на данъчните. Ти обаче не можеш да рискуваш да те надушат данъчните, което ти оставя няколко възможности — можеш да заровиш парите в задния си двор и от време на време да харчиш по някоя стотарка, можеш да ги внесеш законно в някоя банка в чужда страна, чиито закони не са така стриктни като нашите. Такива банки има на Каймановите острови и така нататък. Много са популярни точно заради това. — Огледа слушателите си и въпреки че бе наясно, че не им казва нищо ново, продължи разказа си. — И така, парите ти се оказват в офшорна банка, трупат лихви, на сигурно са, но ти все пак не можеш да ги харчиш тук, защото не можеш да пазаруваш с чуждестранни чекове. Обаче — натърти той, — ако офшорната ти банка ти издаде платинена кредитна карта с много висок лимит или без лимит, ще можеш доста неща да си купиш тук, в САЩ. Логан Манинг — завърши разказа си одиторът — си е купил две луксозни коли с кредитната си карта и после е продал автомобилите след около две седмици. Печалбата е депозирал в обикновена банка в Щатите.

— Та това си е пране на пари. Проблемът е, че данъчните наскоро обявиха, че ще започнат да правят проверки на ползватели на кредитни карти от офшорни банки, и Манинг веднага щеше да им се набие в очи.

— Откри ли нещо нередно във финансовите дела на Лий Манинг?

— Не, но се оказва, че звездите от Бродуей не печелят и наполовина колкото си мислех. От договора си със Соломон тя получава по дванайсет хиляди долара седмично или пет процента от продажбите на билети. Според изчисленията ми „Незряща“ докарва на създателите си по петстотин хиляди на седмица, което означава, че Лий Манинг трябва да печели по Двадесет и пет хиляди седмично или точно милион и триста хиляди годишно. Говорих с един агент и той ми каза, че тези печалби са към средната стойност за звездите от Бродуей, които не участват в мюзикли. Обаче той ми каза и че такива приходи са малко под нормалното за актриса от класата на Лий Манинг. Освен това, ако тя беше и киноактриса, процентът й щеше да е доста по-голям.

Четиримата се умълчаха за миг, разсъждавайки над новината за честния и почтен архитект, който явно е перял мръсни пари. Откъде се бе сдобивал с тях и дали бе имал съучастници бе съвсем друг въпрос. С дългия списък от обвинения за измами, подкупи и далавери Валенте бе първият, за когото Сам се сети. Очевидно Маккорд мислеше същото, защото веднага попита одитора:

— Откри ли някакви делови връзки между Манинг и Валенте?

— Никакви. Но попаднах на нещо още по-интересно. Май че запазих най-хубавото за десерт. Вие ми дадохте документи, писма и друга кореспонденция на Манинг и ме помолихте да ги прегледам.

— Така е — потвърди лейтенантът, когато одиторът направи пауза.

— Всичко съвпадаше, с изключение на едно нещо. Според вашите бележки Манинг е инвестирал двеста хиляди в пиесата на съпругата си. Според документите той наистина е дал парите на Соломон. Но знаете ли какво още открих?

Маккорд кимна и чертите на лицето му се изопнаха:

— Не си намерил чека за сумата.

— Познахте! Манинг сигурно е броил парите в брой.

— А — довърши вместо него Маккорд — Соломон без съмнение внася в банката големи суми в брой по време на представленията, така че без проблеми от страна на данъчните е вложил и парите на Манинг.

Одиторът кимна:

— Предполагам, че с или без знанието на Соломон той е изпрал двеста хиляди долара чрез него.

Маккорд погледна Сам и бавно повдигна вежди в мълчалив въпрос: „Ти беше там, когато разпитвах Соломон, какво мислиш?“.

След минутка размисъл Саманта рече:

— Предполагам, че е възможно. Соломон изглежда гениален, талантлив… чист като сълза. Но около него има и още нещо. Доста се промени, щом разбра, че Лий Манинг е заподозряна.

— Не е толкова чист. Достатъчно нюх има, че да продуцира пиесите си, да си намира инвеститори и да контролира целия процес. Доколкото съм чувал, това не е обичайно.

Тя разсеяно разтри врата си, замисли се за миг, после поклати глава и каза:

— Соломон се смята за ренегат, съмнявам се, че го мъчи моралната дилема дали да изпере малко пари за приятел. Също така обаче не съм сигурна, че би направил нещо, заради което да го пъхнат зад решетките.

Вместо да изкаже мнение, Маккорд погледна към Шрадер и Уомак и им нареди:

— Вече сте проверили всичко за драматурга, но искам и тримата да изготвите папки, пълни с информация за Соломон и любовника му. Искам да знам и кътните им зъби.

След като одиторът си замина, в кабинета настъпи напрегната тишина. Четиримата детективи обмисляха новата информация и се чудеха откъде ли идват мръсните пари на Логан Манинг.

Маккорд се изправи, заобиколи бюрото си и седна срещу Сам. Тя се загледа в него и забрави за парите на Манинг. Мичъл изглеждаше разтревожен и уморен. Бе смръщил вежди, навъсен и строг. От известно време двамата играеха опасна игра.

Преди седмица той я покани на вечеря, а тя едва намери сили да му откаже. Вече толкова се бе увлякла по Мичъл Маккорд, че когато той бе наблизо, на Саманта й се налагаше да положи усилия да диша равномерно. Щом погледнеше устните му, винаги си представяше докосването им до нейните. Когато бе до него, с мъка си налагаше да не докосне лицето му, да не го целуне, а когато той не бе наблизо, копнееше за него.

Преди седмица, докато се ровеха в десетките кутии с документи, Мичъл я покани на вечеря. Още преди да изрече бавно и тихо отговора си, на Сам й се искаше да не го бе правила:

— Смятам, че това ще е грешка и за двама ни.

Ала когато той й отговори, се почувства още по-зле.

— Да, сигурен съм, че си права.

Маккорд имаше иронична усмивка и необясним чар, които я обезоръжаваха, а за да бъде още по-сложно, тя се възхищаваше на Мичъл Маккорд. Той не бе като мъжете, които познаваше. Беше по-умен от нея, а тя бе много умна. Беше и по-мъдър, а Сам можеше да се похвали с мъдрост. Беше по-силен, по-проницателен и по-издръжлив от нея — и на Сам това й харесваше. Обаче онова, което най-много й харесваше, бе, че за разлика от братята й той не изпитваше нужда да демонстрира силата и превъзходството си.

Телефонът на бюрото иззвъня и тя като омагьосана проследи как дългите пръсти на Мичъл обхващат слушалката. Той имаше красиви ръце — с фини пръсти, които можеха лесно да открият най-чувствителното местенце на тялото й, ако му дадеше тази възможност. Но тя нямаше да му я даде.

Мичъл не я бе поканил втори път, нито бе повдигал темата за вечерята отново. Държеше се със Сам, както и преди да я покани на вечеря. В поведението му и в думите му нямаше и следа от наранено мъжко самолюбие. Той все така й се усмихваше, когато желаеше, и не преставаше да се мръщи нетърпеливо, когато тя си го заслужаваше.

„Мичъл Маккорд е невероятен мъж“ — замечтано си помисли тя. Той беше такъв, каквито трябваше да бъдат всички мъже и каквито не бяха. Доминираше, без да бъде груб и брутален; учеше, без да поучава; водеше, без да насилва, въпреки че понякога мърмореше.

Беше роден за водач, имаше неоспорим талант. Ала тя не бе последовател. И никога нямаше да си позволи да стане. Той беше силен и твърд като гранит, ала Сам бе сигурна, че щом срещнеше подходящата жена, щеше да бъде и мек като памук.

Ала тя не бе подходящата жена за него. Да позволят на чувството да разцъфне между двама им щеше да бъде пълно безразсъдство.

Подскочи стресната, когато той затвори телефона и им заговори.

— Както исках да ви кажа преди малко — погледна укорително разсеяната красива брюнетка, — ще трябва да посрещнем неканен гост. Всъщност това си е направо историческо събитие, защото този гост е прекарал живота си да отхвърля с помощта на адвоката си поканите ни за разговор.

— Какво? — засмя се Сам на нетипичното многословно изказване на лейтенанта.

— Сутринта ми се обадиха Валенте и адвокатът му. Поканиха ни на разговор в кабинета на италианеца — поясни той и Сам усети стаения гняв, който му пречеше да каже истината. — Аз, разбира се, отказах. Бюканън предложи да се срещнем тук. Отново отказах. Естествено, той ме предупреди, че може да предприемат мерки срещу нежеланието ми да разговаряме, така че в края на краищата благородно се съгласих. — Млъкна и погледна часовника си. — Ще бъдат тук всеки момент.

— Бюканън не каза ли за какъв дявол иска да разговаряте? — внезапно попита Уомак, бършейки стъклата на очилата си. Стив бе толкова мълчалив, че Сам често го забравяше, ала когато заговореше, той винаги бе съсредоточен и саркастичен.

— Каза — язвително отвърна Маккорд, — че смята, че клиентът му е заподозрян в наш случай на убийство и че иска да ни спести ненужните опити да защитим тази безумна хипотеза.

— От къде на къде? — рече Стив и смръщи вежди.

— Ами Валенте със сигурност знае, че го следим. Снощи, когато отиваха на вечеря с Лий Манинг, успя да ни се изплъзне веднага след като госпожата свърши разговора си с медиите и влезе в колата му. Интересното обаче е, че един от патрулите ни случайно е забелязал лимузината на Валенте пред един ресторант на Грейт Джоунс Стрийт. Познайте кой е ресторантът?

— Ресторантът на леля му — обади се Шрадер.

— „Анджелини“ — потвърди с кимване Маккорд. — Лий Манинг е прекарала нощта при него. — Той се облегна на стола си, взе молив и запрелиства жълтата си тетрадка. — Още не мога да повярвам, че не можем да открием някакви връзки между Лий Манинг и Валенте преди трийсет и петия й рожден ден.

Започна да преглежда бележките си и да ги отмята една по една:

— Проверихме телефонните разговори на Валенте и на Логан Манинг. Единствените разговори между двамата се броят на пръсти и са проведени малко преди убийството. Единственото обаждане от дома на семейство Манинг до Валенте е направено в деня преди изчезването на архитекта, когато съпругата му е била в театъра и се е подготвяла за премиерата. — Маккорд замълча и огледа детективите, за да се увери, че няма какво да допълнят. — Говорихме с портиерите и на двамата, освен това разпитахме сервитьорите във всеки ресторант, в който е влизал Валенте и е използвал кредитната си карта. Никой никога не го е виждал заедно с Лий Манинг. Сега, естествено, те са неразделни и често разговарят по телефона. — Той хвърли ядосано молива на бюрото и отново се облегна назад. — От картичката на Валенте знаем, че са се престрували, че не се познават, ама как, мамка му, са поддържали връзка? Как е възможно двама души да планират убийство, без да оставят и най-незначителната улика? Откога ли продължава това?

Сам внезапно се напрегна.

— На коя улица се намираше ресторантът?

— Грейт Джоунс Стрийт. Нали точно ти го знаеш това заведение — заядливо й напомни той, мръщейки се объркано от въпроса й.

— Да, но никога не съм ходила там. Какъв е точният адрес?

— Улицата е съвсем къса. Има ли някакво значение?

Тя нервно се засмя и се изправи.

— Двамата се познават от цяла вечност! — каза само, излезе от кабинета и се запъти към бюрото си, на което бе оставила документите за Лий Манинг.