Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (7)

Глава шеста

Целия следващ ден валя толкова силно, че Джейн се видя принудена да преустанови работата. След като извика на работниците, че могат да си вървят, тя тръгна с едри крачки в посока, обратна на каньона Сикор.

— Къде отиваш? — попита Рюъл, като я догони и тръгна най-естествено редом с нея.

— Искам да погледна колоните на другия мост при Ланпур. Ти се връщай в хотела.

— Идвам с тебе. — Той не възнамеряваше да се остави да бъде отпратен. — Колко път има до там?

— Минем ли завоя, още около четвърт миля. — Джейн гледаше право пред себе си. — Не искам твоята компания.

— Трябва да свикнеш с нея. Все някога е необходимо да поговорим. Къде си скрила Картаук?

— Рано е да го узнаеш. Когато имаш някакъв план, кажи ми. И тогава вече аз пък ще реша дали се налага да се срещнеш с Джон.

— Налага се, още сега.

— Съжалявам. Не мога да се съглася с тебе.

— Виж какво, Джейн! — Той сложи тежка ръка на рамото й. — Имам намере…

— Не ме пипай! — Тя се дръпна рязко, очите й го стрелнаха гневно.

— Защо? — попита тихо той. — Толкова силно ли ме желаеш?

— Нищо не желая! Мразя тези неща!

— Не, ти можеш да мразиш мене, но не можеш да мразиш ръцете ми, които те докосват. Не се опитвай да се самозалъгваш.

— Не се самозалъгвам.

Божичко, дали той не е прав?

Чувстваше се отвратително. Собственото й тяло я бе предало — изпита не само гняв, когато той я докосна, но и нещо съвсем друго… Няма да допусне! Няма да позволи той да се окаже прав!

Тя увеличи разстоянието помежду им и продължи да крачи в калта.

— Защо ти трябва Картаук?

— Нужна ми е помощта му.

— Ти си този, от когото чакаме помощ.

— Ще го сторя. Но вчера, след като ти си тръгна, премислих всичко и стигнах до заключението, че има възможност да си бъдем полезни един на друг. — Рюъл сви устни и избухна: — Да пукна, ако заради това наше шантаво дърпане с тебе взема да се откажа от плановете си!

— Какво искаш от Картаук?

— Абдар каза, че Джон Картаук е живял години наред в двореца и че се е радвал на благоволението на махараджата, преди да напусне през глава благодетеля си. Това ще рече, че той добре познава владетеля, поне достатъчно добре, за да може да ми подскаже някакъв начин да спечеля господаря за моята кауза.

— Искаш само да го разпиташ за махараджата?

— Трябва да науча всичко за Негово величество, всяка малка подробност.

— И защо трябва аз да ти помогна за това? Не ме е грижа дали ще постигнеш целта си или не! — С необяснима ярост тя добави: — И да не я постигнеш, заслужаваш си го!

— О, на този свят човек много рядко получава точно това, което заслужава — контрира я веднага той. — Обикновено получаваме онова, което успеем сами да си вземем… А защо трябва да ми помогнеш ли? Ами… надявам се, че така повече ще ми върви.

Джейн го изгледа сърдито:

— Ти не си добре, ако си въобразяваш, че това изобщо ме интересува.

— Не си въобразявам. Но тъй като ти все още ми нямаш доверие, ще е по-разумно до си осигуриш моята лоялност с известни поощрения.

— Ще си помисля.

— Нека да е утре.

— Казах, че ще си помисля! — сряза го тя. — Престани да ме притесняваш.

— Налага се да те притеснявам. Загубих твърде много време вече. — Сега в гласа му нямаше и следа от ирония. — Ако успея да измъкна твоя Картаук от Казанпур, логично е да се очаква, че Абдар ще ми отреже всяка възможност да се добера до махараджата. Не мога да си тръгна оттук без подписан договор за покупката.

— Договор за покупка?

— Искам да купя нещо от махараджата.

Джейн го погледна изумена:

— И правиш всичко това, само защото искаш да купиш нещо от махараджата?!

— Нещо важно. Искам да видя утре Картаук и да го разпитам…

Бяха оставили завоя зад себе си. Грохотът на водата долу в каньона Ланпур правеше невъзможен всякакъв по-нататъшен разговор. Тук реката беше още по-буйна, отколкото в Сикор. Джейн изтръпна. Жълтеникавокафявите води си пробиваха със сила път в тясната гърловина на пролома.

— Изглеждат ми солидно поставени — надвика Рюъл бученето. Погледът му бе насочен към двата стоманени пилона за моста. — Фундаментите сигурно са страшно масивни, за да издържат на реката през дъждовния период.

— Разбира се.

— Тогава защо имаш опасения?

— Нямам никакви опасения. Просто проверявам, за да съм сигурна. След два дни линията ще стигне до тук и Патрик ще започне да полага релсите по моста.

— А после?

— На десет мили оттатък каньона ще се срещнем с отсечката, която бе започната от Наринт насам.

— И край на проекта?

— Патрик ще провери участъка от този мост до Наринт. Най-напред ще измине разстоянието на кон, за да огледа за някои евентуални дефекти. След това ще направим пробно пътуване до Наринт и обратно. И още на следващия ден предаваме официално железницата на махараджата. — Около устните й трепна горчива усмивка. — И най-сетне ще получим парите си… — Джейн се обърна и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— А за утре? — попита Рюъл. — Непременно трябва да говоря с Картаук.

Този човек е упорит като дявол, мира няма да й даде, докато не наложи своето!

„Защо ли си хабя силите да се съпротивлявам!“ — упрекна се Джейн. Колко по-изгодно е ако по този начин си осигури неговата лоялност.

— Чакай ме утре в девет пред бунгалото.

 

— Греша ли или наистина се въртим в кръг, откакто излязохме от градските порти? — запита най-сетне Рюъл.

— Съвсем не грешиш… — Джейн продължаваше да върви, отмествайки мокрите, надвиснали над пътеката клони. — Възможно е твоят приятел Пахтал все още да ме следи. Ако не сме успели да се откъснем от него на пазара, искам поне сега да съм сигурна, че не е по петите ни.

— Или искаш да си сигурна, че никога не бих могъл да намеря сам пътя дотук — добави Рюъл шеговито. — На връщане пак ли ще трябва да минем през тази омагьосана гора?

— Естествено. — Тя го погледна с тежък поглед. — Не съм толкова глупава да се осланям на думата ти, преди да съм те изпитала. Нямам намерение да позволя Картаук да стане жертва на твоето самолюбие.

Рюъл се разсмя, искрено развеселен.

— Едно на нула за тебе! Когато каза вчера, че си съгласна да ме заведеш при него, бях едва ли не разочарован от тебе.

Джейн се отби в гъстака встрани от пътеката.

— Храмът е в тази посока.

— Храмът?

— Изоставен будистки храм. — Със съжаление в гласа тя добави: — Един от многото в този край, строени преди стотици години.

— Казваш ми всичко това, за да разбера навярно, че няма никакъв смисъл да се опитвам да опиша мястото на Абдар. — Той кимна, вече сериозно: — Благодаря ти, че ми спестяваш напразните усилия!

Джейн се направи, че не забелязва хапливата ирония в гласа му. Тя му подаде торбата, която бе донесла, а така също и малка скица на местността.

— Тази карта ще те отведе до храма. Аз ще дойда по-късно.

— Къде отиваш?

— Трябва да проверя дали не са ни проследили.

— След всичкото това лъкатушене! Не проявяваш ли излишна предпазливост?

— Не — каза тя твърдо. — Никоя предпазливост не е излишна.

Джейн му обърна гръб и се отдалечи.

 

Оттатък поляната Рюъл видя руините на голям храм, съсипан от безпощадната ръка на времето. Пищната зеленина го скриваше почти изцяло в мрачните си сенки, стъпалата се криеха под висока трева — сякаш джунглата напрягаше всички сили да погълне четириъгълната, украсена с колонада постройка. В горния край на стълбата се издигаше статуя на Буда, разбитата глава и липсващото стъпало зееха като рани в извечната спокойна грация на фигурата.

„Чудесно убежище!“ — помисли си Рюъл.

— Картаук! — извика той високо, докато се изкачваше с усилие по разкривените високи стъпала на храма. — Имате посещение!

— Разкарайте се! Освен ако не сте Абдар! — прогърмя плътен глас от вътрешността на храма.

Рюъл се обърка:

— Наистина ли очаквате Абдар?

— Естествено, това е най-голямото ми желание! Бих искал да го видя… но мъртъв. — Смехът на Картаук прогърмя в залите на храма. — Заповядайте. И без това вече не мога да се съсредоточа. Кой сте вие?

— Рюъл Макларън. Джейн и аз ще ви помогнем да напуснете Казанпур.

— Ах, каква благородна душа!

В средата на храма в голям бронзов мангал гореше огън. В залата нямаше никакви други предмети, освен този съд, ако се изключат двете постели в другия край и една дълга маса, поставена пред прозореца, гледащ на север.

— Значи сте дошли, за да съхраните за потомците моя изключителен талант?

Джон Картаук стоеше до масата и с ловки пръсти запълваше с глина поставената пред него форма. Беше мъж в края на тридесетте. Едрият му ръст напълно отговаряше на гласа му. Носеше широк панталон, дълга бяла памучна риза и сандали. Когато дойде по-близо до него, Рюъл имаше чувството, че размерите на мъжа сякаш нарастват пред самите му очи — цялото му полезрение се изпълни с ясно очертаните бицепси и масивните рамене на художника. Тъмнокестенява коса падаше свободно по раменете му, копринено мека кестенява брада подчертаваше силната му челюст.

— Да не сте свещеник или светец, та… — Картаук занемя, очите му се разшириха. — Небеса! Какво лице! Елате, застанете на светлото, да мога да ви видя!

Рюъл пристъпи към прозореца.

— Достатъчно ли е така?

Картаук кимна.

— Обърнете главата си надясно!

Рюъл послушно извърна лице.

— Забележително! — прошепна Картаук. — Това се казва симетрия! Почти перфектна…

— Ще ми разрешите ли сега да се размърдам? — попита Рюъл вежливо. — Дъждът пръска и през прозореца, а аз бих искал да сваля плаща и да се изсуша.

— Представям си какво е навън! — Картаук неохотно отстъпи, като продължи да се взира в Рюъл. — Невероятно!

— Красивото лице е само средство, което може да се използва също както един силен гръб, да речем, или един остър ум. — Рюъл сви рамене. — Понякога работи в моя полза, но понякога само ми създава ядове.

— Но винаги използвате тези средства, така ли?

— Естествено, нали затова са ни дадени! — Рюъл се усмихна като съгледа едно длето с дръжка от слонова кост, оставено до глинения модел. — Вие бихте ли затворили в някой долап такъв полезен инструмент като този, само защото е направен така, че привлича не само ръката, но и окото?

Картаук гръмко се разсмя.

— Харесвате ми.

— Но Джейн твърди, че човек трябва да е предпазлив с мене.

— Разбира се, всяко интересно нещо може да крие заплаха. — Картаук го изгледа остро. — Иска ми се да моделирам главата ви. — Той смръщи чело. — За съжаление не разполагам с подходящ материал. В последно време работя с дърво и глина, но вие заслужавате нещо по-добро.

— Искате да кажете, че трябва да ви позирам?

Картаук енергично кимна.

— Ще полудея тук, ако няма какво да правя.

Рюъл спря очи на наредените по масата фигури.

— Виждам, че се занимавате усърдно. Маймуната е много сполучлива.

— Имате вярно око. Аз самият я смятам за майсторска работа. — Той бръкна под масата и извади друга дървена фигурка. — Може би това също ще ви се хареса.

Джейн, с разпусната, падаща на вълни коса, без плитката, с която я знаеше. Усмихната, тръпнеща от жизнерадост. Изглеждаше по-млада, отколкото му се виждаше в действителност. Рюъл протегна ръка и прокара внимателно показалец по очертанията на скулите.

— Учудва ме това, че ви е позирала.

— Не е позирала. Все е много заета, така казва. Това тука съм го правил по памет… и според собствената ми представа. Беше голямо изпитание. Тази необуздана сила, тази енергия… И въпреки това надали някой е по-уязвим от Джейн.

Пръстът на Рюъл проследи очертанията на устните.

— Сигурно я познавате много добре.

Картаук не отговори. Когато Рюъл вдигна очи, видя, че скулпторът го наблюдава. Той бързо дръпна ръката си:

— Разбира се, това тук не може да се сравнява със статуята на Локи.

Картаук сви рамене:

— На Абдар тя му хареса.

— Аз предпочитам змията от златната врата.

Картаук избухна в смях:

— Една малка шегичка, не можех да не се изкуша… Но нашата Джейн бе всичко друго, но не и възхитена.

— Знаела е, че ще има неприятности, заради това.

— Да, признавам си и съм готов да поднеса полагаема се доза разкаяние… да речем, в продължение на четвърт час. — Той отново сви рамене. — Но опасността не беше чак толкова голяма. Знаех, че махараджата изобщо не би се засегнал от тази прилика, даже и да я бе забелязал.

— Да, но Абдар я е забелязал. Нарече я „изтънчена низост“.

— Така ли? Не мога да ви опиша колко ме радва това. Вие познавате Абдар, така ли?

— Срещнахме се.

Смехът на Картаук заглъхна.

— Самият Абдар е една низост. Пъчи се, че цени изкуството, обаче го използва само за собствените си цели. — Погледът му отново се спря на лицето на Рюъл. — Е, ще ми позирате ли?

— Не можете ли да ме изваете по памет?

Картаук поклати глава.

— Твърде многопластово… Е, какво решавате?

— Може би… — Рюъл свали плаща си и го разстла върху голямата каменна плоча до мангала. — Ако стигнем до споразумение.

— Какво споразумение?

— Познавате ли добре махараджата?

— Когато дойдох в двореца, направих негова скулптура. Никой не го познава по-добре от мене.

— Искам нещо от този човек.

— И бихте желали да узнаете какъв ключ да използвате, за да стигнете до него?

— Да. Можете ли да ми помогнете?

— Да, мога. Мога да ви кажа как човек може да получи от махараджата всичко, което желае.

Пламъчето на надежда лумна в Рюъл:

— Как?

— Ще ви кажа, след като се съгласите да бъдете мой модел. — Картаук се усмихна. — Как мога да бъда сигурен, че иначе няма да ми избягате?

— А как мога аз да бъда сигурен, че ще ми помогнете?

— Трябва да пристъпим с доверие един към друг, нямаме друг изход.

— Изглежда аз съм единственият, от когото все някой иска доверие! — заяви Рюъл сухо.

— И съвсем правилно. Моята работа е по-ценна от всичко, което очаквате да получите от махараджата.

— Откъде знаете?

— Защото изкуството ми е по-ценно от всичко останало и в небесата, и в пъкъла — бе простият отговор.

— Разбирам. — Рюъл го погледна и кимна. — Колко време ви е необходимо?

— Четири дни. — Картаук се усмихна. — Елате утре много рано и се подгответе за цял ден.

В този миг влезе Джейн и се запъти към тях.

— Няма и следа от Пахтал. Върнах се цели две мили, положително щях да го видя, ако ни беше проследил.

— Означава ли това, че от мене е смъкнато обвинението за някаква двойствена игра? — попита хапливо Рюъл.

— Не. Означава само, че Пахтал не ни е проследил, поне този път. — Тя свали шапката и наметката си и ги пусна на пода, отивайки към огъня.

— Здравей, Джон!

— Здравей, Джейн! — Картаук й кимна. — Станала си още по-тъничка, откакто се видяхме последния път. Да не си болна?

— Добре съм. — Без да погледне към Рюъл, Джейн се обърна към Картаук: — Той иска да те помоли за нещо.

— Вече се разбрахме — каза Картаук.

— Вече?

— За мой късмет установих, че разполагам с едно предимство, което може да се изтъргува — каза Рюъл небрежно. — Картаук хареса лицето ми.

Джейн кимна с разбиране.

— Трябваше да се сетя. — Тя погледна Рюъл съсредоточено: — Мисля, че е време вече да ни кажеш какво искаш от махараджата.

Той се изненада:

— И защо смяташ, че това има някакво значение?

— Всъщност, само по себе си не е важно, но ето, ти знаеш всичко за нас, а ние не знаем нищичко за тебе. Това ти осигурява известно предимство.

Рюъл помълча няколко секунди, но размисли и бързо отговори:

— Искам да купя от него един остров, наречен Цинидар. На около двеста мили от брега на Индийския океан.

— И защо искаш непременно да притежаваш този остров?

Рюъл отново се поколеба.

— Има злато там.

— Грешите! — каза веднага Картаук. — Ако на някой остров, притежаван от Савистар, има злато, Абдар би знаел за това. Той е побъркан на тема злато, прерови цялата страна да търси злато.

— Не греша. Златото е там. Цяла планина от злато, най-голямото находище, което някога съм виждал.

— И как така никой не го е открил преди вас?

— Намира се на недостъпно място. Планината е в северния край на острова, само непристъпни скали, не можеш да се изкачиш нито от север, нито от изток или от запад. Един дълбок каньон прорязва острова през средата. Той пък прегражда пътя откъм юг.

Картаук поклати глава недоверчиво.

— Непристъпно, недостъпно, а пък вие знаете, че има злато.

— Видях го.

— Но как? — възкликна Джейн.

— Мисля, че казах вече достатъчно — каза Рюъл с крива усмивка. — Сега вече знаете достатъчно, ако решите да събудите интереса на Абдар и да осуетите плановете ми, ако аз ви излъжа с нещо…

— … стига да казваш истината…

— Той казва истината — отвърна Картаук замислен, без да сваля очи от лицето на Рюъл. — Кажете, чували ли сте някога за приказното Елдорадо?

— Да.

— Разказват, че златото на Елдорадо се намирало на дъното на бездънно езеро. Вашият Цинидар може да се окаже също така само една легенда и усилията ви да не се увенчаят с успех.

— Цинидар не е Елдорадо. Ако мога да накарам махараджата да ми продаде острова, ще намеря начин да разработя златото.

Усмивката на Картаук бе по-широка от всякога:

— Много искам да се надявам! За мен всичкото злато на този свят няма да е достатъчно.

— Добре, не можем ли да обсъдим например въпроса, вие да се откажете сега от всякакво възнаграждение, а аз да се опитам да ви осигуря достатъчно злато като материал за бъдещата ви работа?

— И не мисля! Ако Абдар надуши за намеренията ви, вече ви виждам с прерязано гърло. А аз какво ще правя тогава? — Вече обръщайки се към Джейн, Картаук додаде: — Искам да ми го доведеш през следващите няколко дни, за да поработя по образа му докато главата му е все още на шията!

— Освен ако не ми опишете пътя и не идвам сам — подметна Рюъл.

— Ще те съпровождам! — каза Джейн, отиде до огъня и остави двамата мъже сами.

Рюъл усети как нещо го прободе като я видя да седи там до огъня, в типично женска поза.

Картаук, който не пропусна да забележи погледа му, каза тихо:

— Не ми казахте, че умирате от желание за моята приятелка Джейн.

Рюъл изтръпна.

— И какво, ако ви бях казал?

— Ами щях да я предупредя да внимава. Джейн направи много за мене. Няма да допусна някой да я… счупи.

— Аз няма да я счупя… Нямам намерение да…

— Едно е намерение, друго е небрежност. — Картаук изпъна масивните си плещи. — Но тя и без друго е винаги нащрек. Може би всяка намеса от моя страна ще е излишна.

— Благодаря — промълви Рюъл сухо. Погледът му се върна отново към Джейн. С всяка минута болката и неудовлетвореността му сякаш ставаха все по-остри. Той побърза да смени темата. — Защо предпочитате да работите със злато?

— Това е металът на боговете, единственият материал, достоен за големия майстор. Заради това се задържах толкова дълго в двореца. Малко са клиентите, които могат да си позволят да ти предоставят този драгоценен метал.

— А защо напуснахте двореца?

— Винаги съм твърдял, че целта оправдава средствата, винаги, когато ставаше въпрос за моята работа… — Картаук сви рамене. — Заблуждавал съм се. За огромен мой ужас трябваше да констатирам, че притежавам съвест.

— Какво имате предвид?

— Абдар поиска от мен някои неща, които… бяха неприемливи за мене. Отказах.

— И с това си навлякохте гнева му?

— И то как! Заплаши ме, че ако откажа, ще ми отсече ръцете. Естествено не можех да допусна такова кърваво жертвоприношение. След като избягах, той придума Бенарес, чирака ми. И тая жалка невестулка се съгласила. Но Абдар отлично знае, че моето изкуство е несравнимо. — Джон се усмихна и се провикна към огъня: — Хей, Джейн! Да се надяваме, че този път не си донесла само ориз. Толкова много ориз ядох, че очите ми скоро ще станат като на китаец.

— Нося месо и боб. — Джейн се засмя. — Предполагам, че ще си вече на път, преди да успееш да изядеш всичко.

— Защо трябва да ходя някъде? — Картаук направи сърдита гримаса. — Големите художници имат нужда от меценати, а меценатите все гледат да се перчат с придобивките си. Колко време трябва славата на произведенията ми отново да стигне до Абдар и той да надуши следата ми?

— Да, къде всъщност отива? — Обърна се Джейн към Рюъл. — Ти каза, че ще намериш къде да се скрие.

Рюъл прехапа устни.

— Щом съм казал, ще го направя. — Той се обърна към Джон. — Какво бихте казали да се завърнете в родината си, в Турция?

— Когато напуснах, оставих след себе си само завист и злоба. За мене Турция не е по-сигурно, от което и да е друго място.

— Е, ще трябва да измисля нещо друго тогава…

— Преди всичко измисли как да го изведем оттук! — напомни Джейн.

— За това вече съм намерил решение.

Тя се ококори:

— Така ли?

— Ще използваме пробното пътуване преди официалното предаване на железницата. Картаук ще ни причака някъде по линията извън Казанпур, ще се качи и ще се скрие във влака. Преди да стигнем Наринт ще слезе и оттам вече ще се добере до морето.

Картаук се ухили.

— Хитро. Сега вече разбирам защо Джейн е потърсила помощта ти.

— Може би ще се уреди — каза Джейн бавно. — Само Абдар да не подуши нещо…

— О, няма да минем без Абдар. Но нашата задача ще е да го насочим по погрешна следа.

— Но как?

— Все ще ми хрумне нещо. Хубавото е, че ще разполагам с достатъчно време да мисля, докато Картаук се опитва да разкрие душата ми. — Рюъл стана и посегна към плаща си. — А сега да се връщаме в Казанпур.

 

— Кажете, как ви изнамери нашата Джейн? — опита се Рюъл да наруши мълчанието.

— Не мърдайте! Не си движете главата! — скулпторът унесено гладеше с длани глинения модел пред себе си. — Тя не ме е изнамирала. Беше точно обратно. Криех се из пазара и като разбрах, че търси човек, на когото да поръча вратата на онзи вагон, отидох в бунгалото и й се обадих.

— Поели сте огромен риск.

— Бях отчаян. Цели три седмици се влачех без работа, имах чувството, че ще пукна от глад. Избягах от двореца, без да взема нищичко от инструментите си, нямах с какво дори една фигурка за шах да издялам. — Той нагласи модела си така, че да пада повече светлина отляво. — Може би щях да издържа, ако не ставаше дума за цяла златна врата. Джейн каза, че вашата страст към златото можела да се мери с моята.

— Какво друго каза Джейн?

— Че сте амбициозен, безскрупулен и мислите само за собствената си изгода.

— Отговаря на истината.

Картаук се разсмя.

— И че сте искрен.

— Това каза ли го?

— Не, тази преценка почива на моите собствени възможности да съдя. — Погледът на Картаук се плъзна към Джейн, която бе седнала на пода малко встрани от тях, вглъбено изучавайки картата на местността. — Джейн много трудно би се примирила с факта, че може да имате някоя и друга добродетел. Но избягвам да я поучавам. За собствената й безопасност е много по-добре, ако вижда само вашите дяволски рога.

— Разкрихте й, че Абдар ви е взел на прицел и тя въпреки това ви възложи вратата?

Картаук кимна.

— Всъщност, не исках да й призная, но след като се поопознахме и разбрах що за човек е, просто се предадох в нейните ръце и за добро, и за зло.

— И що за човек е?

— Олицетворение на себераздаването. Тя просто се съсипва, за да помогне на всеки, който се нуждае от помощта й. Не го ли знаехте?

— Не съм мислил по този въпрос.

Картаук го изгледа с преценяващ, многозначителен поглед.

— Да не би нарочно да сте избягвали да мислите по този въпрос? — Явно не очакваше отговор, защото веднага продължи. — Така или иначе аз се подслоних под крилото й и се оставих на майчинските й грижи.

Рюъл се намръщи.

— И изобщо не помислихте за това, че вашето присъствие представлява заплаха за Джейн?

— Разбира се, че помислих. Но нали трябваше все пак да работя! — Джон вдигна глава. — Вие най-добре би трябвало да ме разберете. Както чух, вие също сте изцяло обзет от мисълта за Цинидар.

Рюъл се засмя въпреки желанието си.

— Така е. — Но усмивката му изчезна, когато отново погледна Джейн. Очите му сами я търсеха, отново и отново. Беше станало като болест през последните дни.

Какво става с него, за бога! С другите жени никога не беше такъв. Не можеше да откъсне очи от нея. Не можеше да се пребори с желанието си да я докосне.

При вида на заплетените коси на Джейн в светлината на огъня Рюъл почувства някакво странно изтръпване на върховете на пръстите. Те вече мислено разплитаха тежката плитка, вече галеха копринения водопад и го разстилаха по раменете й. Искаше я отново такава, каквато я бе видял във вагона на махараджата — гола и разюздана. Страстта го изгаряше, не можеше място да си намери от възбуда.

Джейн видимо застана нащрек. Той знаеше, че усеща погледа му върху себе си. Тя се взираше с невиждащи очи в картата пред себе си, но Рюъл бе сигурен, че мисли за него. Джейн вдигна ръка и нервно махна косите, нападали по лицето й, ръкавът й се отметна и разголи гладката й изваяна ръка. Той отново усети като удар непоносимото физическо желание. Направи опит да се овладее. Добре, все някак ще се обуздае. Но няма да го направи сам. Нека и тя да бъде с него.

„Хайде, погледни ме! — подкани я мислено той. — Погледни, виж какво чувствам! Хайде! Признай! Признай, че и двамата чувстваме същото!“

Джейн го погледна бегло под око.

„О, да, тя знае!“ — помисли той ядно.

Очите й се разшириха, но тя бързо извърна глава и се взря в картата, без да му обръща внимание.

Колко би искал и той да се държи така! О, господи! Защо трябва непрекъснато да я поглежда?!

— Сега вече виждам. За нея ще бъде далеч по-безопасно, ако ви смята за олицетворение на самия сатана! — каза тихо Джон Картаук. — От ден на ден става все по-лошо, така ли?

Рюъл откъсна очи от Джейн.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че ще ми трябват сума смокинови листа, за да скрия някои части от вашата анатомия, ако река да ви извая в пълен ръст.

Рюъл се насили да не поглежда повече към Джейн.

— Е, тогава е истинско щастие, че се разбрахме да направите само бюст.

— В началото мислех дори да изпратя Джейн да си ходи… — Картаук отново насочи вниманието си към скулптурата пред себе си. — Белезите на желанието не се ограничават само в слабините. Мускулите на брадичката се напрягат. Ноздрите се разширяват, устата…

— Много съжалявам, ако съм създал известни трудности на майстора.

— О, съвсем не могат да се нарекат трудности. Не бих допуснал да ми създавате трудности, фактически вашият копнеж ще придаде на произведението ми някакъв допълнителен нюанс на примитивна хубост…

Рюъл се размърда неспокойно на каменната плоча, на която седеше.

— Кога ще приключите с този проклет бюст?

— Утре. Става много добре. Една от най-добрите ми работи. Мога да направя чудесни неща, стига да…

— … да разполагах със злато — довърши Рюъл закачливо. — Постепенно започвам да мисля, че вашата страст към златото може да е и по-голяма от моята.

— Не се съмнявам, че е така. За мене златото означава красота, а за вас власт. Но в крайна сметка красотата винаги триумфира. Крале си отиват, кралства загиват, но изкуството и красотата са вечни. — След кратка пауза той въздъхна: — Мисля, че се каните да поискате от мене своя дял от сделката ни.

Рюъл кимна.

— Играчки — каза Картаук просто.

— Какво казахте?

— Намерете на махараджата някаква играчка.

Рюъл го изгледа слисан.

— Каква играчка?

— Детска играчка. Имайте ми вяра.

— Да изпратя на един от най-богатите и най-силни владетели на Индия играчка?! Детска играчка?

— Той действително е дете. Точно тук е тайната. Как мислите, щях ли иначе да търпя цели шест години ексцентричните му прищевки? Щях да откача, ако не бях разбрал с течение на времето как да отклонявам вниманието му, как да го забавлявам, когато се налага.

— Играчка… Звучи толкова просто.

— Не бих казал просто, но… осъществимо. Потърсете Намир от Улицата на палмите, той е изкусен майстор. Ще ви предложи някоя играчка, подобна на онази, която направи неотдавна за мене. Може би нещо с някакъв слон. Махараджата е луд по слоновете.

Възможно ли е Картаук да е прав?

Рюъл си припомни какво бе чувал досега за махараджата, отделни реплики, отделни усмивки…

„Той се интересува единствено от своята любима играчка — железницата.“

„Харесва му всичко, което свети и блести…“

Всичко, което бе чул досега за владетеля, потвърждаваше думите на Джон Картаук.

— Какви гаранции имам, че той няма да приеме играчката и след това просто да я зареже? — попитат Рюъл.

— Гаранции няма. Дадох ви ключа, сега вече зависи само от вас как ще отключите вратата. Ще следя с най-жив интерес как ще го направите… — Картаук го погледна сърдито: — И престанете най-после да бърчите челото си! Явно е, сбърках. Трябваше да изчакам до утре, за да ви съобщя тези неща. Сега ще започнете да си блъскате главата, да ковете планове. Никога няма да успея да направя челото както трябва…