Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (5)

Глава четвърта

Той наистина не се отказваше.

Единствената причина да не откъсва цял ден очи от него е нейната загриженост за рамото му — така се увещаваше сама Джейн.

Но раната явно не го безпокоеше. Мускулите на гърба и бедрата му се движеха плавно и гъвкаво, като ходовите щанги на локомотив. Ритмичната сила, с която набиваше безотказно всеки клиновиден болт, бе равна и добре премерена. Ето, и към края на деня той размахваше огромния чук със същата енергия и решителност, с каквато бе започнал преди десет часа.

— Можете вече да приключвате. — Тя застана зад него. — Не чухте ли, Робинсън обяви край на работата. Хората си тръгнаха преди няколко минути.

— Чух го. — Още един точен удар с чука, преди да го остави на земята. — Ама аз не съм като другите. Търся да се самодоказвам. А и обичам този вид работа. Не се налага да мислиш. Всичко е само усещане.

Върху златистата му кожа блещукаше патина от пот и прах, гърдите му се надигаха и спускаха от тежкото дишане. Джейн усети как дланите й изтръпват — с изумление установи, че изпитва непреодолимо желание да го докосне. Вместо това тя сви ръце в юмруци и отстъпи назад.

Рюъл взе ризата си от земята и я облече.

— Защо не ме поканиш на вечеря в бунгалото?

— Защо трябва да го направя?

— Искам да се запозная с твоя Патрик Райли. — Той се запъти към каньона Сикор и подхвърли през рамо. — Искам да ви видя един до друг двамата.

Джейн точно понечи да го попита още нещо, но лицето му прие отново онова изражение на отчужденост, което тя вече добре познаваше.

— Няма да се разберете с него. Много сте различни.

— Ти само ме покани!

След кратко колебание тя каза с театрална вежливост:

— Ще вечеряте ли тази вечер с нас?

— С величайшо удоволствие. Но първо трябва да ида до хотела да се поизмия. В осем съм в бунгалото.

Тя се насили да се усмихне.

— След като се уверите, че съм по-добре, предполагам ще се върнете към собствените си дела… Впрочем какви са те?

— В момента става въпрос за инвестиции. — Неверието в очите й го накара да се разсмее. — Толкова недодялан ли изглеждам, та не допускаш, че мога да съм делови човек? Вярно е, че в света на сделките не се чувствам в свои води, ала отдавна съм наясно откъде произтича истинската власт.

— Власт?

— Имаш ли много пари, можеш и крал да станеш.

— И вие се стремите към това?

Той намигна:

— Е, може да се задоволя и с ролята на престолонаследник.

Джейн поклати глава.

— Не мога да си представя, че бихте се чувствали добре в един такъв живот. Това би ми било… чуждо.

— Предпочиташ да си останеш завинаги по железопътните линии?

— Не навсякъде е толкова тежко, колкото тук.

— И струва ли си?

Джейн бързо кимна:

— О, да, и още как!

— Но защо?

— Не мога да го обясня… — Тя се поколеба. — Влакът означава… свобода. Качваш се, отнася те нанякъде, можеш да оставиш след себе си всичко лошо.

— Ами ако влакът те отнесе някъде, където е още по-лошо?

— Просто скачаш от него, преди да си пристигнал. Влакът ти дава възможност сам да решаваш.

— … А и възможност да избягаш. — Той я гледаше с присвити очи. — От какво се опитваш да избягаш ти, Джейн?

— Вече съм избягала и никога няма да се върна обратно — каза тихичко тя.

— И твоят Патрик ти помогна при бягството, така ли?

Джейн се усмихна.

— Да, Патрик ми помогна.

 

— Още едно уиски, мистър Макларън? — попита Патрик.

— Мисля, че не, благодаря.

— Аз ще си позволя още една глътка… — Патрик изля остатъка от шишето в чашата си. — Зная със сигурност, че в бутилките има винаги по-малко, отколкото е написано. Да не говорим за това, че прислужникът в клуба здравата ни мами. Не може да вярва човек на тия индуси, мистър Макларън.

— Натрупали сте твърде неприятен опит — каза Рюъл вежливо.

— Зула! — провикна се Патрик. — Къде се дяна тази калпава готвачка? Джейн, изтичай до кухнята и й кажи да донесе една бутилка.

— Вчера извади последната — каза Джейн.

Патрик се намръщи.

— Да знаеш, че тя положително измъква бутилки и ги продава тайно на пазара.

Джейн само наведе очи.

Патрик стана и тръгна залитайки към верандата.

— Веднага се връщам, мистър Макларън… Май че там някъде имаше една бутилка.

— Шармантен юначага — отбеляза Рюъл сухо, когато Патрик изчезна на верандата.

Джейн се обърна гневно към него:

— Защо не си тръгнете най-сетне?

Рюъл вдигна високо вежди:

— Да не съм сторил нещо, което те е засегнало?

— Сторихте това, че седяхте през цялото време и го наблюдавахте… като че ли го разрязвате, като че ли… — Тя пое дъх. — Наблюдавахте ни и двамата. Това ме притесни.

— Приятно ми е да те наблюдавам — усмихна се той. — Мислех си, че зная всичко за тебе, но продължавам да откривам все нови и нови неща.

— Вие изобщо не ме познавате, а нямате право да съдите и Патрик, защото не го познавате.

— Не си справедлива! — Сините му очи проблеснаха закачливо насреща. — Пък аз си въобразявах, че съм шармантен и забавен! Райли поне сигурно мисли така. При положение, разбира се, че в мъглата на уискито все още може да мисли. Винаги ли е пиян, когато се връщаш в къщи? След като си се трепала вместо него цял ден?

— Всичко е от горещините.

— Виж ти! — Рюъл стана от масата и остави салфетката си. — Тъй като по всичко личи, че съм прекалил с гостуването, смятам да се сбогувам. — Той направи лек поклон. — Благодаря за вечерята. Предполагам, че благодарение на наличието на въпросната Зула не ти се налага да шеташ и в кухнята?

Ръцете й под масата бяха стиснати в юмруци.

— Лека нощ!

Изведнъж цялата му подигравателност сякаш се изпари като с магическа пръчка:

— Върви си легни, за бога! Капнала си от умора, а той дори не го забелязва. Ще се видим утре на строежа.

— Искате да дойдете пак?

— Разбира се! Беше много интересно преживяване. — Рюъл се запъти към вратата. — Винаги ми е забавно да науча нещо ново. Затова ми хареса толкова много и вечерята.

— И какво толкова ново научихте у дома?

— Че си невероятно лоялна и си готова най-искрено да се трепеш до смърт от работа заради този чаровен пияндур.

— Той не е пияндур! Казах ви…

— Че е от горещините — довърши той вместо нея. — Тук срещнах какви ли не хора, които извиняват всичките си слабости все с времето. Жегата ги карала да ожадняват, мусонът ги депресирал, пясъчните бури били причина за мързела им… Патрик Райли не ме интересува повече. Вече зная онова, което исках да разбера.

— И какво по-точно? — попита остро тя.

Той посрещна погледа й.

— Каквото и да е имало помежду ви, приказките на хората не са верни. Той не спи с тебе.

 

— Е? — попита Йън, когато час по-късно Рюъл влезе в хотелската стая. — Донесе ли денят нещо ново?

— Достатъчно. — Рюъл смъкна жакета и ризата си и тръгна към умивалника. — Запознах се с Патрик Райли.

— Е?

— Той няма нищо общо с Картаук. Нито пък с когото и да било другиго. Освен с бутилката.

— Горкото момиче.

— Тя не би приела твоето състрадание. Човек, който се опълчва срещу Абдар, е твърде силен, за да приеме нечие съжаление.

— И все пак на човек му става жал за нея. Тя ми напомня малко за Маргарет.

— Нашата непорочна и достопочтена Маги не би била очарована да я сравняват с жена, която посещава бордеи и носи мъжки дрехи. — Рюъл посегна към пешкира и се избърса. — Повярвай ми, няма нищо по-различно от тях двете.

— Защото не познаваш истинската Маргарет — усмихна се Йън. — А смятам, че и това дете не познаваш.

— Много скоро ще познавам Джейн достатъчно добре. — Той хвърли многозначителен поглед към Йън. — А също и Картаук… — Рюъл бавно започна да разкопчава колана на панталоните си. — Какво ще кажеш, ако те помоля да изчезваш, за да мога да поспя?

— И утре ли смяташ да работиш на линията?

— Ще работя дотогава, докато е нужно. Лека нощ, Йън!

— Имам чувството, че височайшата особа благоволява да ме освободи. — Йън се надигна бавно и тръгна към вратата. — Ако мога да ти бъда с нещо полезен, само кажи.

— Бидейки „с нещо полезен“, би ли се съгласил да ми помогнеш да поизмамим твоето „горко момиче“? — попита Рюъл подигравателно.

— Ти не би я измамил. Ти си почтен човек, а и виждам, че у тебе се зараждат някакви чувства към момичето — отвърна Йън благо. — Но колкото по-бързо приключим с Картаук, толкова по-скоро ще можем да помислим и за връщането ни в къщи.

— Виж какво, никакви чувства не се зараждат — подхвана Рюъл, но хлопването на вратата зад Йън сложи край на обясненията му.

Пет минути по-късно Рюъл духна маслената лампа на нощната си масичка, излегна се и впери поглед в тъмнината. Бе уморен, ала и твърде напрегнат, за да заспи. Думите на Йън съвсем не подобриха настроението му.

По дяволите! Не изпитва никакви чувства към Джейн Барнаби. Фактът, че й е задължен, наистина прави всичко по-сложно, но той си остава само с намерението да я използва като средство, което ще го отведе до Картаук. А стигне ли веднъж целта си, тогава вече ще реши дали да предаде Джон на принца или сам да го убие.

Да убие Картаук? Тази ужасна мисъл изплува сякаш от нищото. Та той изобщо не познава Джон Картаук и няма ни най-малкото основание да отнема живота му.

И все пак знае, че Джейн Барнаби държи толкова много на това копеле, та е готова да рискува за него и живота си…

А знае и достатъчно други неща, за да не смята за изключено Картаук да е нейният любовник.

Гневът, който предизвика у него тази мисъл, го порази като гръм. Глупости! Трябва да остави настрана всякакви чувства и да мисли трезво и ясно. Не може да позволи чувствата му към Джейн да се превърнат в пречка пред мечтата му за Цинидар.

Джейн и Картаук в леглото… Тя се извива под него… Той я обладава… отново и отново…

Яростта му лумна като огън. Той стисна юмруци. Господи, какво става с него?! Никога досега не е изпитвал ревност. Страстта е била винаги приятна игра — разпалваш се и сетне забравяш… А сега само мисълта за непознатия чужденец кара кръвта му да бушува, като си представи как този човек се люби с Джейн. И все пак навярно ще убие това копеле.

 

— Полковник Пикеринг казал на Йън, че луксозният вагон на махараджата бил истинско чудо — подметна небрежно Рюъл, докато помагаше на Джейн да се качи на коня. — Няма ли да ми го покажеш?

Джейн го погледна изненадано. Тя просто залиташе от изтощение, въпреки че не бе набивала болтове като Рюъл. А той си изглеждаше бодър и енергичен, какъвто бе сутринта преди работа.

— Сега? Не сте ли уморен?

— Бивал съм и по-уморен. — Той се позамисли, докато я нагласяваше на седлото. — Като не мислиш за това, бързо ти минава. Така чух някой да казва тия дни. Ти какво, ще ми покажеш ли вагона? Новата гара така и така ни е по път, нали?

— Да, там се намират два вагона: салон — вагонът на махараджата и частният му вагон за неговите гости.

— Салон — вагонът ли е със златните врати?

— Чули сте и за вратите?!

— Всички в Казанпур само за тия врати говорят. Би трябвало да съм глух, за да не чуя. Не се случва всеки ден да види човек врати от злато.

— Вярно е. — Джейн се поколеба. — Не бихте ли предпочели да изчакате? Вчера дойде съобщение, че корабът с локомотива е потеглил вече нагоре по реката. Утре трябва да е тук. Ще можете да ги разгледате едновременно.

— Локомотивът не ме интересува. — Рюъл вдигна едната си вежда. — Освен, разбира се, ако и парният котел не е от злато.

Тя се разсмя.

— Не е точно така, но сме се постарали и той да лъщи и свети. — Тя помълча малко, преди да продължи. Дължеше му обяснение на думите си. — Тогава ще присъства и махараджата. Фактически той е поканил цял Казанпур на това събитие.

— Това вече променя нещата. Можеш ли да ме представиш на махараджата?

Джейн поклати глава.

— Не мога да си позволя да предизвикам недоволството му. Не мога да рискувам. Той се интересува единствено от новия локомотив. Ще му бъде страшно неприятно да го занимавам с други работи.

— Жалко. Тогава предпочитам да видя вратата сега, за да мога да я разгледам на спокойствие. Имам неизказана слабост към всичко златно. В какъвто и да е вид и в каквато и да е форма…

— Познавам още един човек, който мисли така. — Усмивката й помръкна. — Всъщност познавам двамина, които… — Джейн пришпори кобилата си и тя препусна в лек тръст. — Ако искате да видите вратата, трябва да побързаме.

Когато стигнаха до гарата, слънцето бе почти залязло. Последните бледи лъчи огряваха пищните месингови орнаменти, които украсяваха двата тъмночервени вагона — те целите искряха.

— Къде е прословутата златна врата? — попита Рюъл.

Джейн посочи втория вагон.

Той бързо мина край първия вагон и се качи по четирите стъпала на втория.

— Слънцето почти се скри. Вече ще е трудно да се види нещо… — Рюъл взе фенера, окачен на една кука до вратата, пална фитила и го вдигна високо. Стоеше мълчалив, прехласнат пред вратата.

— Великолепна!

— Изобразява рая. Самата врата е от бронз, а отгоре е работено със злато. — Джейн се намръщи. — И въпреки това ни излезе страшно скъпа.

Да, тази проклета врата им създаде толкова ядове. А излезе и толкова скъпа, че Джейн просто нямаше сили да я погледне с подобаващото за такова чудо възхищение. Сега обаче се хвана, че гледа вратата с очите на Рюъл.

От двете страни се извисяваха две широко разклонени дървета, по чиито клони цъфтяха причудливи цветове. Същите цветове се сипеха по цялото златно табло. През булото на сипещите се цветове се виждаха тигър и газела, играещи пред фигурата на жена, облечена в сари. Жената не обръщаше внимание на животните, погълната от изображението си в ръчното огледало.

— Майсторска работа. Кой е правил вратата?

— Местен майстор. Занаятчия. — И Джейн побърза да го подкани. — Нагледахте ли се?

— Не. — Погледът му падна върху стъблото на дървото отляво. — Това тук какво е? Змия!

Джейн се беше надявала, че той няма да забележи увилата се около дънера змия.

— Може ли да има рай без змия?

— Не, доколкото ми е известно. — Рюъл се усмихна загадъчно. — Но не съм виждал досега такова изкусно изображение на… змия.

Тъй като й бе неприятен този негов интерес именно към змията, Джейн побърза да отклони вниманието му:

— На мене най-много ми харесва тигърът.

— Великолепен е… — Но той все още не откъсваше поглед от змията. — „Една изтънчена низост…“ — промълви той.

— Какво?

— Нищо. — За огромно нейно облекчение той откъсна очи от вратата и се обърна към нея.

— Мога ли да разгледам вътре?

— Разбира се. — Тя извади връзка ключове от джоба си, но се поколеба, защото се сети какво има вътре. — В мебелировката няма нищо необикновено. Не ви ли стига това, което видяхте?

Той я погледна с пронизващи очи:

— И какво е онова вътре, което не бива да видя?

— Уморена съм, гладна съм… — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Искахте да видите вратата, ето, видяхте я. Всичко друго ще е само губене на време.

— Защо?

— Добре, за бога! — Тя отключи тежката врата и я отвори. — Разглеждайте, щом толкова желаете. На мене ми е все едно.

— Благодаря. — Той влезе. — Няма ли да дойдеш и ти?

— Вече съм го разглеждала.

Но когато той застана очаквателно, вперил настойчив поглед в нея, Джейн направи няколко провлачени крачки и застана до него.

— Само побързайте!

— Ох, забравих, че си гладна. — Рюъл вдигна високо фенера, за да огледа наоколо. В светлината се мярнаха червени плюшени кресла, светли маси от тиково дърво и привързани с тежки пискюли завеси, обрамчващи первазите на прозорците, целите инкрустирани със седеф. Той вдигна фенера още по-високо. На стената грейнаха осем картини и той подсвирна продължително с уста — изразявайки и учудване, и възторг.

— Направо да ти се прииска!

— Сам махараджата ги е подбирал — каза Джейн нетърпеливо. — Накара да ги донесат от двореца.

— Несъмнено от харема му. Камасутра…

— Кама… Какво?

Той пристъпи, загледан в картината пред себе си.

— Нарисувани са изящно! Забри ми показа няколко такива картини в една книга. Виждаш ли възторга в лицето на мъжа? — Той приближи фенера и го вдигна пред самата картина. — А задните части на жената изглеждат меки и закръглени като половинки на праскова. Тази поза е много еротична, стига да… се спази ъгълът.

Джейн се улови, че не гледа картината, а само играта на светлината върху изящната линия на скулите му. Въпреки че двамата не се докосваха, тя чувстваше как огънят тече от него към нея. Долавяше земния дъх на сол, сапун и пот, който идваше от него. Усети, че дишането й се обърква. Това интимно усамотение във вагона бе непоносимо…

— Да тръгваме!

Той й хвърли въпросителен поглед:

— Май че се изчерви? Човек би помислил, че жена, която посещава толкова често Забри, не би намерила нищо шокиращо в тези сцени.

— Не съм се изчервила!

Ала знаеше, че пламналите й бузи ще я изобличат в лъжа и затова продължи дръзко:

— Не ги намирам за шокиращи, а за неправдоподобни. Мъжете не познават нежността. Не е така, както е показано на картината.

Рюъл я изгледа с присвити очи.

— Така ли? А щом не е така, как е тогава?

— Грубо и бързо — каза тя рязко.

Той се разсмя.

— Грубо? Не бих могъл да го отрека. Ти би трябвало…

— Не желая да говоря за това!

— Защо не? Намирам нашата дискусия за страшно вълнуваща. Разкажи ми още нещо.

— Вие ми се присмивате.

— Може би твоят личен опит е твърде оскъден.

— Лъжете се! — отвърна тя разпалено. — Прекарах първите дванадесет години от живота си в бордей. Зная всичко за… — Тя млъкна и се завъртя на токовете си. — До гуша ми е дошло от тази гадост!

— В бордей? — Гласът му прозвуча толкова променено, че тя го погледна през рамо. На лицето му нямаше и помен от подигравка. Изглеждаше целият напрегнат, като котка, която се готви да скочи. — Райли от там ли те прибра?

— Да.

— Изглежда, че съм го преценил погрешно. Не би ми хрумнало, че си пада по деца… Сега вече наистина не мога да го понасям.

— Не беше това! Аз трябва да се връщам в бунгалото.

— Да-а, точно така! Ти не бива да закъсняваш… — Кадифеният му тон само увеличи осезаемото напрежение, очите му святкаха срещу нея изпод полуспуснатите клепачи. — Добрият Патрик сигурно ще полудее, ако го накараш да чака дори само миг…

— Престанете! — Джейн застана пред него, свила ръце в юмруци. — Патрик може да не е винаги трезвен, но никога не се подиграва на хората, никога няма да наскърби съзнателно някого. Той не е… Патрик не е жесток като вас! — Тя се обърна и рязко дръпна вратата.

— По дяволите! — Рюъл с един скок се намери до нея и посегна да задържи ръката й. Джейн се опита да се освободи.

— Пуснете ме! Дяволите ви взели!

Той моментално я пусна и вдигна ръце.

— Няма да ви докосна! Може ли само да кажа нещо?

Тя го измери с блеснали от гняв очи.

— Бих искал да се извиня… — Той сви вежди. — Но явно не ме бива много в тия работи. Можеш ли да ми простиш?

Джейн почувства как гневът й се изпарява.

— Какъв странен човек сте все пак!

— Несъмнено. — Той отстъпи назад, за да й направи път. — Тръгвай. В момента съм доста объркан. Най-добре е да не си близо до мене сега. Ще се видим утре сутринта.

— Ще има ли някакъв смисъл, ако предложа… да не идвате повече на обекта? — заекна тя.

— Никакъв смисъл! — Той дори не я удостои с поглед, мина край нея и слезе по стъпалата на вагона. — Вече е твърде късно за това. Трябва да доведем нещата до край.

— Кои неща?

— Мислех, че зная кои — каза той грубо. — Ала сега вече не съм сигурен дали зная.

Той се метна на коня и препусна към града.

 

— Защо трябваше още влязъл — невлязъл от вратата да изгълташ една след друга три чаши уиски? — попита кротко Йън.

— Жаден съм. — Рюъл се засмя, без изобщо да се засегне. — А и скочът е отличен. Ще се съгласиш с мене, че трябва да възхвалим всичко, което има и най-малка връзка с Гленкларън. — Той се облегна назад в креслото. — Старият славен Гленкларън! Кажи, имаш ли новини от Маги?

— Знаеш, че нямам.

Рюъл вдигна чаша до устните си.

— Като покорна щерка тя сигурно продължава да се грижи за своя баща. Старият Макдоналд ще превърне живота й в ад!

— И аз мисля така.

— Не си ли се изкушавал от мисълта да помогнеш на тоя стар хитрец да се представи пред бога?

— Много често.

— Е, и?

— Това е смъртен грях. Ще почакаме.

— Да го сторя ли аз вместо тебе?

Йън се ококори:

— С тези работи шега не бива!

— Така ли? — Рюъл сам се запита дали прави това предложение само за да шокира Йън, или го мисли сериозно. Беше пропит от желание да буйства, а издевателствата, на които старият скандалджия Макдоналд подлагаше дъщеря си като че му е робиня, изглеждаха на Рюъл по-голямо престъпление, отколкото смъртният грях, за който говореше брат му. — Откъде знаеш, че се шегувам?

— Познавам си те.

— Познавал си ме някога.

— Сега говориш не ти, а алкохолът, който погълна. — Йън сви рамене. — Така че престани да говориш безсмислици.

— Както заповядате! — Рюъл отпи още една голяма глътка. — Обади ми се, ако промениш становището си!

— Какво ти става днеска? Защо си такъв?

— Какъв?

— Див.

— В мене говори звярът.

Йън поклати глава.

— Нещо си ядосан. Защо?

— Не съм…

Защо да отрича, след като Йън така или иначе няма да му повярва? Разчитал бе на това, че алкохолът ще притъпи острието на ревността, на гнева и на онова странно състрадание, което разбудиха у него думите на Джейн. Идва му… да удуши някого! Но кого, за бога? Кого? Патрик? Картаук? Или мъжете, които бяха превърнали в кошмар детството на Джейн Барнаби? Ох, по дяволите! Рюъл си наля още уиски.

— Днес разгледах златната врата.

— И какво?

— Фантастично изображение на рая… Змията има лицето на Абдар.

— Какво? Сигурен ли си?

— Приликата е явна, въпреки че всичко уж е стилизирано.

— Какво каза принцът? Една изтънчена низост. — Йън се разсмя. — Май че полека-лека започвам да харесвам този Картаук. Човекът явно има чувство за хумор.

Същото бе почувствал и Рюъл.

— Махараджата сигурно не държи кой знае колко на сина си, щом е допуснал тази обидна форма на ирония.

Рюъл пристъпи към Йън.

— Утре ще докарат локомотива и Джейн каза, че махараджата ще присъства. Би могъл да идеш заедно с полковник Пикеринг на тържеството и да се опиташ той да те представи на махараджата.

— Отлична идея. Значи преустановяваш търсенето на Картаук?

— Не съм казал такова нещо. Но е разумно да се търсят и други възможни пътища. — Все още с чаша в ръка, той се запъти към вратата. — След всичко онова, което научих за художествените вкусове на махараджата, много се съмнявам, че между тебе и него може да има нещо общо.

 

— Голям ден за вас, предполагам?

Джейн се обърна. Малко встрани от нея стоеше Йън Макларън. Топлата му усмивка веднага подобри настроението й.

— Добър ден, лорд Макларън!

— Йън — поправи я той и пристъпи към нея. Високата му фигура й препречи гледката към шумното множество на поканените официални гости, изпълнили малката зала на гарата. — Какво сте се скрили тук вътре? Мислех, че ще сте вън на перона, че просто се къпете в лъчите на тържественото събитие и на господарското благоволение.

— Моята задача е да контролирам пренасянето на локомотива от кораба до тук. — Джейн погледна към Патрик, който стоеше на перона до махараджата и обясняваше нещо за блестящите месингови предни скари. — За тези работи Патрик е много по-подходящ от мене. Не сте ли довели и Рюъл?

— Не, той продължава да се трепе заради вас на строежа. Аз дойдох с полковник Пикеринг. — Йън кимна към един едър мъж с металносива коса и окичени с ордени гърди. — Познавате ли го?

— Не, но Патрик често ми е говорил за него. Полковникът много ни е помагал благодарение на влиянието си върху махараджата.

— На същото нещо разчита и Рюъл за днес, но ми се струва, че няма да имаме този късмет. — Йън се засмя добродушно. — Пренасянето на това чудовище до тук сигурно не е било лесна работа. Заслужавате награда. Елате с мене в бюфета, искам да ви почерпя чаша плодов сок.

— Не! — Джейн неволно отстъпи крачка назад. — Исках да кажа… Не съм жадна.

— При тази жега? Сигурно сте жадна. Хайде — Йън посегна да я хване за лакътя. — Елате, ние…

— Не! — Тя се отдръпна от него. — Казах ви, не ми се пие. — Ала Йън я изгледа толкова смаяно, че тя се видя принудена да добави по-меко: — Не разбирате ли, за бога! Моето място не е там. Всички ме гледат като някакво рядко животно. — Джейн вдигна упорито брадичка. — Не че това има някакво значение за мене!

Погледът му се спря на отпуснатата риза и работния панталон, с които бе облечена.

— Вие сте спретната и чиста. За мене ще е чест да мога да ви правя компания.

— Едната чистота не е достатъчна. Просто личи, че съм различна от тях. Тя се завъртя на токовете си. — Няма какво да си пилея времето тук. Имам работа. Довиждане, лорд Макларън.

— Иън — поправи я той отново. — Няма място за никакви формалности в случая. Та вие сте облечена в моята риза!

Джейн се погледна стресната:

— Съвсем забравих! Канех се да ви я върна. Съжалявам, лорд… — Погледът му я накара да млъкне и да се поправи: — … Йън. Утре ще занеса ризата на Рюъл и той ще ви я върне.

— Не е спешно.

Когато излязоха от гарата, той изравни крачката си с нея, като й проправяше с лекота път през навалицата. — Няма ли да ходите днес до строежа?

Джейн поклати глава.

— Късно става. Докато стигна до там, ще мръкне. Ще намина до склада да проверя дали са докарали и релсите.

— Тогава позволете ми да ви придружа. — Той направи гримаса: — Явно е, че в това стълпотворение така и така няма да стигна до махараджата.

— Не се нуждая от охрана. — Тя замълча. — А и не съм сигурна, че в момента Рюъл се е загрижил много-много за моята безопасност.

Йън я изгледа със сериозни очи:

— Мисля, че се заблуждавате. Аз съм сигурен, че за Рюъл вашата безопасност е първостепенна задача. Дори и ако той не го осъзнава.

— О, не съм срещала досега човек, който да е по-наясно с поведението си и с всичко, което върши — отвърна тя сухо.

— Животът се отнесе сурово с него. Понякога това продължава да го гнети и той не може да се види как изглежда отстрани.

— Но вие го виждате, нали?

— Да, винаги съм го виждал какъв е.

— И какъв е?

— Исполин — отвърна той простичко.

— Какво казахте?

— Той е един от героите на тази земя. Винаги съм смятал, че във всяко едно поколение светът си създава неколцина избраници — хора, които са пример за героизъм и саможертва. Хора, които имат и сила, и смелост да хванат живота за рогата и да го надвият. Рюъл е един от тези исполини. Само дето се противи и отказва да приеме тази участ.

Тази забележка разсмя Джейн.

— А вие? Вие също ли сте от тези избраници?

— Не, не, аз съм скучно обикновен. Влача се по земята, изпълнявам задълженията си и се мъча да бъда добър човек.

— Но това съвсем не е скучно! — възкликна тя мило.

— Много сте любезна! — Йън сбърчи нос. — Но аз наистина съм един скучен човек. Истинско чудо е, че Маргарет изобщо благоволи да ме забележи.

— Маргарет?

— Маргарет Макдоналд. Сгодени сме.

— Тогава би трябвало да знае, че е истинска щастливка.

— Не, в случая аз съм щастливецът. — Усмивката почти разхубави лицето му. — Всеки, който се запознае с Маргарет, моментално разбира какво забележително създание е тя. Казах на Рюъл, че вие ми приличате на нея.

— Аз? — Той видя смайването в очите й. — О, невъзможно е да съм като нея.

— Защо?

— Защото аз… — Джейн кимна към гарата. — Защото вие сте лорд, а Маргарет навярно прилича на онези дами там.

— По какво?

— Не зная… — Тя се замисли. — Рокли с дантели, рюшове около врата… Нежни ръце… Не е възможно тя да е като мене. Аз съм… друго.

Той гръмко се разсмя:

— Да, не казвам, че Маргарет е същата. Нали господ ни е създал различни? Но вие не бива да се срамувате от това, което сте!

— Да се срамувам? — Той не бе я разбрал. — Гордея се, че съм такава, каквато съм. Никоя от тези жени не може да върши онова, което върша аз. Не го могат и много мъже. Просто е по-разумно да не се натрапва човек там, където е нежелан, защото…

— Защото ще предизвика само жестокост и нетърпимост у тези хора? — довърши той предпазливо.

Тя рязко кимна.

— И вашата Маргарет би постъпила може би като тях.

— Лъжете се. Попитайте Рюъл. Винаги всички са го смятали за низвергнат, ала Маргарет го приема с открито сърце.

— А защо Рюъл… — Ох, не! Тя не желае да знае нищо повече за Рюъл! След като се разделиха снощи, цяла нощ се мята без сън. И без друго е завладял мислите й… Джейн се насили да се усмихне: — Тогава значи греша и вашата Маргарет е наистина такава, каквато твърдите.

Бяха стигнали до склада за материали. Джейн извади халката с ключовете си.

— Благодаря за компанията. Не бих искала да ви отнемам повече време. Сигурно искате да се върнете на тържеството.

— Беше удоволствие за мене. Намирам, че това ваше „друга“ е много по-интересно от това да бъдете „същата като останалите“.

Джейн почувства топлотата му, в гласа му нямаше и следа от подигравка. Колко се различава той от Рюъл, при който трябва да си непрекъснато нащрек, във всяка думичка те дебнат скрит смисъл и ирония…

— Показвате странен вкус! — Тя отключи портала. — Уверявам ви…

— Складовете винаги ли се заключват?

— Разбира се.

— Защо това? — попита Иън любопитно. — Би могло да се предполага, че никой няма да посмее да открадне от материалите за строежа на махараджата…

Джейн бързо отклони погледа си.

— Свикнала съм още от Англия да държа всичко под ключ.

— Разбирам. — Той направи лек поклон. — Сигурно съхранявате всичко в отличен порядък. Маргарет също умее да пази своето.

Джейн го дари с колеблива усмивка, бутна вратата и влезе в склада.

 

— Прав си, не я бива да лъже — каза Йън замислено.

Рюъл обърна гръб на умивалника и го погледна.

— Стана ли нещо днес на гарата?

— Не бих казал…

— Йън? Тебе питам!

— Тя се чувства много самотна.

— Ние всички се чувстваме самотни.

— Смята, че е различна от другите жени.

— Тя е различна.

— Не, аз мисля, че хората са я наранили…

— И няма ли да ми кажеш най-после какво е станало?

Йън остана мълчалив известно време и най-после каза:

— Складът за строителни материали. Държи го винаги заключен. Но мисля, че го прави не защото се бои от кражби.

— Искаш да кажеш, че Картаук…

— Не съм казал такова нещо. Но й стана някак неприятно като я попитах защо заключва. — Иън се намръщи. — Всъщност нямах намерение да ти казвам. Сега имам чувството, че съм я предал.

Рюъл присви замислено очи.

— Картаук не може да е там. Би било твърде рисковано. Всеки ден се изписват нови релси и материали.

— Може. — Йън изглеждаше облекчен. — Сигурно съм се излъгал.

— Най-вероятно. Но ти дръж под око склада още някой и друг ден, та да сме сигурни.

— Тази работа ми е твърде противна, Рюъл.

— Зная. — Рюъл се засмя. — Боиш се, че ще погубиш душата си.

Йън поклати глава.

— Боя се, че ще наскърбя момичето.

Усмивката на Рюъл угасна.

— С нищо няма да й навредим. Само ще открием Картаук.

— Може именно с това да я нараним.

— Тръгвай сега! — Рюъл съблече ризата си. — Трябва да спим.

— Добре — изпъшка Йън, — ще наблюдавам склада, но много искам да вярвам, че съм се заблудил. — Той се запъти към вратата. — А вярвам, че и на тебе ти се иска да е така.

— Глупости говориш.

Йън излезе, все още усмихнат. Рюъл го проследи с поглед и изтърси една груба ругатня. Няма да вземе сега заради някакви си смешни угризения на съвестта да се откаже да търси Картаук, нито пък ще се поколебае да вземе от Джейн Барнаби онова, което иска. Милостиви боже! Ако имаше поне капчица разум, още вчера във вагона щеше да утоли жаждата си! Не може да продължава така! При всяка среща с Джейн желанието му лумваше все по-силно, все по-болезнено.

Защо да не вземе онова, което желае? Не е светец като Йън, я! Писна му, по дяволите, само да чака и да губи време!

 

— Какво стана с релсите? — попита Джейн щом Патрик влезе.

— Струва ми се, че махараджата остана очарован — Патрик повлече стъпка към бюфета и си наля за пиене. — Тия месингови фарове му взеха акъла.

— Релсите, Патрик! Релсите трябваше да бъдат доставени с локомотива. Какво е станало?

— Трябваше да отложа доставката. Банката още не е одобрила новия кредит. — Той отпи голяма глътка. — Господи, каква топлина беше днес навън!

— Релсите са необходими.

— Ще дойдат. До три дни. Погрижил съм се за всичко.

— Страхувах се, че банката няма да ни отпусне още кредит.

Той я погледна мрачно:

— Казах ти вече, имам грижата за всичко. Я сега виж дали Зула, тази повлекана, е благоволила да сготви нещо за вечеря.

Той явно искаше да пресече въпросите й, но Джейн не се предаде толкова лесно.

— Най-късно след седмица ще стигнем до Ланпур. Не мога без тия релси.

— Ще ги имаш. — Патрик се отпусна в едно кресло и затвори очи: — Имай ми вяра.

Нима й остава друг избор? Трябваше да му повярва, макар и със свито сърце.

— Ще кажа на Зула да поднася. — Джейн се обърна и го остави сам.

Боже господи! Понякога си мислеше, че просто не може да продължава повече така. Уморила се бе да воюва непрекъснато с Патрик и махараджата. А ето сега и Рюъл Макларън се бе появил, още един постоянен дразнител… Джейн бързо отпъди мисълта за Рюъл. Като че си няма други ядове, та да мисли сега и за погледа, с който той бе разглеждал онази проклета картина…

 

На следващата сутрин на обекта тя усети някаква странна промяна у него. У Рюъл нямаше и следи от онази разпасаност, която бе проявил в салон — вагона на махараджата.

Чак в края на деня, когато отиваха към конете си, той я заговори:

— Цял ден си нещо нервна. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не съм нервна. Не мога да вдигна глава от работа. Вие може да намирате време да се отдавате на настроенията си, но за мене тази железница е всичко друго, не и шега.

— Престани да се заяждаш и кажи какво се е случило! Може би ще мога да ти помогна.

— Не можете да ми помогнете.

— Кой знае? Обикновено намирам нужния отговор на всички въпроси.

Джейн се извърна светкавично към него и каза разпалено:

— Можете ли да задържите мусона да не настъпи след една седмица? Можете ли да ми намерите стотина работници, готови да работят без пари? Можете ли да спрете махараджата с неговите настоявания да приключваме час по-скоро? Можете ли…

— Не, не мога да направя нито едно от тези неща — прекъсна я той. — Но и ти не можеш. Защо не се примириш с това и не кажеш най-сетне на махараджата, че железницата няма да може да стане в уречения срок?

— Защото ще ни спре плащането, дявол го взел! — Тя се усмихна горчиво. — Ако остане недоволен, той може да ни съсипе.

— Договор нямате ли?

Тя кимна:

— Имаме. Ама в Казанпур договорите не важат. Не можем да изискваме от махараджата да го съблюдава.

— А защо тогава сте приели поръчката?

— Патрик мислеше, че… — Джейн отвърза кобилата си и я възседна. — Защо ли изобщо ви отговарям?! Вие не се интересувате от моите проблеми. Не разбирам защо си правите труда да идвате всеки ден на обекта.

— Наистина ли искаш да знаеш откъде толкова всеотдайност?

— И аз все се питам.

— Ами ето една причина. — Той я погледна някак странно и продължи: — Искам да изпробваме позата от картината в салон — вагона.

Погледът й стрелна лицето му. То бе толкова безизразно, гласът му бе толкова равнодушен, че тя реши, че не е чула добре.

— Какво?

— Да, през последните дни това се превърна направо в някаква натрапчива идея. Непрекъснато мисля за това. Как ще те накарам да застанеш на колене, опряла ръце напред… Как ще обхвана гърдите ти… Как ще проникна бавно в тебе, как ще ме поемеш… — Гласът му се превърна в дрезгав, страстен шепот. — Как ще започна съвсем нежно, нежно, а след това ще те сграбча… Ще потъна в тебе… Как ще те накарам да викаш, да виеш… Как…

— Престанете! Не желая да слушам! — пресече го тя. — Вървете у Забри, ако ви се ще жена!

— Не искам жена. Искам тебе!

— За онова, което искате, всички са еднакви.

— И аз винаги съм смятал така. Сега съм на друго мнение.

— Можете пак да го промените. Аз… аз не желая подобни неща.

— Мога да те накарам да пожелаеш. Мисля, че у Забри ти видя, че си подхождаме двамата. — Рюъл се взря в лицето й. — Може би прекалено добре. Уплаших ли те?

— Вие ли? — Тя се опита да вложи в гласа си цялото си презрение. — Никога не ме е било страх от вас.

— Може би не точно страх, не обикновен страх… Но и ти не си обикновена жена. Ти държиш на своята самостоятелност. Не се ли боиш, че може да не успееш да ме покориш?

— Това, от което не се боя, е да ви помоля да си вървите! Не биваше да позволя да идвате на работа с мене.

— Да, но защо позволи?

— Бяхте ми забавен.

Да имаш Рюъл до себе си бе повече от забавно. Също като че ли гледаш, затаил дъх, в блещукащите дълбочини на кристална сфера и следиш прехласнато каква ли нова картина ще се разкрие пред очите ти… Само че вълнението, което той събуждаше у нея, бе непоносимо силно, а увлечението й — направо гибелно.

— Няма да разреша да се възползвате от мене, Рюъл!

— О, не! Ще го направиш. И двамата ще се възползваме един от друг, ще се наслаждаваме страстно на всяка минута… — Той видя, че тя се готви да протестира и вдигна ръка да я спре. — Когато най-сетне бъдем заедно, вече за никъде няма да бързаш, Джейн! Ще забравиш при мене думичката „бързо“.

Тези естествени, неподправени думи извикаха в съзнанието й образа на Рюъл, излегнал се гол на леглото у Забри.

Джейн усети някакво стягане в гърдите си, не можеше да си поеме дъх.

— Проклятие! — за миг студенината му изчезна, очите му засвяткаха. — И няма да се оставя да ме принудиш да те насилвам! Не съм от мъжете, които знаеш от бордеите, където си израснала. Нито съм някакъв клиент, който чака в полутъмната стаичка да вземе набързо онова, за което е платил и да изчезне. Аз съм Рюъл Макларън! Тепърва ще разбереш какво означава това, ще го научаваш през всяка прекарана с мене минута…

… В съзнанието й изплува нов спомен. Потъмнелите от загара мускулести крака, стройното силно тяло…

Джейн усети предателската червенина го бузите си.

— Не желая да говорим за това!

— Добре, да прекратим този разговор. — Той гледаше някъде далеч пред себе си, думите му дойдоха зли и отсечени: — Но ще мисля за това, а и ти също. Ще разбереш, че те желая до болка. Ще знаеш, че при всеки удар по болта ще мисля за тебе, само за тебе… Ще си представям, че прониквам в тебе. — Гласът му стана глух. — И знай, че ще удрям с всичка сила, Джейн Барнаби! Защото искам да потъна целия в тебе. Целия! — Рюъл пришпори коня си така силно, че животното подскочи и се впусна в галоп, като остави Джейн далеч назад.

 

Болтът се впи навътре в траверсата.

Джейн усети, че цялата трепери.

„Това са само вибрациите от удара на чука!“ — опитваше се да се убеди тя. Случвало й се бе безброй пъти досега, толкова често, че вече не обръщаше внимание на вибрациите. Но сега ги забеляза! Господи! Гърдите й се наляха и изпънаха широката риза. Връхчетата им я боляха от допира с плата.

Рюъл отново замахна с чука. На слънцето мускулите на ръцете му изглеждаха като от злато.

Болтът се заби още по-навътре… Какви глупости бе наговорил той! Джейн почувства, че целият й корем се свива. Нещо ставаше с нея. Изгаряше в огън, кръвта блъскаше в ушите й. От слънцето трябва да е…

Тя откъсна очи от Рюъл и тръгна към разносвача на вода. Той понечи да й подаде черпака, но тя само поклати глава и протегна шепи. Обля със студена вода лицето, главата и шията си. Да, така вече е по-добре… Точно така. От слънцето е, а не от Рюъл. Тази непоносима горещина…

Не е от Рюъл.

Той бе прекъснал работата си и стоеше изправен, разкрачил крака, стиснал с две ръце чука, вперил поглед в шията й. Чак сега Джейн усети, че по шията й се стичат капки вода и пълзят надолу в деколтето.

Студени капки върху жарка плът. Погледът на сините очи я пронизваше.

Водната струйка се стече до корема й, задържа се на пъпа, на ризата се образува тъмно петно. Рюъл навлажни с език долната си устна. Побиха я тръпки. Той я гледаше предизвикателно и нарочно плъзна бавно поглед към долната част на тялото си.

Панталонът му е изпънат до скъсване.

Ново замахване с чука.

Болтът се впива в дървото.

 

— Вчера не ме изчака — каза той с укор. — Как мога да те охранявам, след като ми бягаш!

— Колко пъти да ви повтарям, че не се нуждая от пазач? — Джейн продължи да крачи, без да вдига очи от траверсите по моста. — И не съм ви бягала.

Тя усети погледа му върху себе си.

— Защо се съпротивляваш? По-лесно ще е ако ми позволиш… да те взема.

— Млъкнете! — избухна тя.

— Ще ти бъде хубаво… — Гласът му стана дрезгав. — Бог вижда, че имаме нужда един от друг. Ще полудея за тебе.

Тя така ускори крачка, че по-скоро тичаше, отколкото вървеше. Препъна се в една траверса и политна.

— Внимавай, по дяволите! — извика той. — Да не искаш да се намериш в пропастта!

— Не, разбира се. Това ще осуети вашите планове. За какво ви е саката жена.

Един поглед през рамо й показа, че той си върви най-спокойно по моста, увиснал над каньона и изобщо не се опитва да я догони. Джейн бързо оседла кобилата си.

— Ще кажа на Робинсън утре да не ви допуска до обекта.

— Не, нищо няма да му кажеш. Защото тогава вече ще се ядосам и ще си останеш без надзирател. — Той се усмихна. — Казвал ли съм ти колко зъл ставам, като ме ядосат?

„Изцъклените очи на онзи слуга… В тъмната уличка зад дома на Забри…“

— Ти сама трябва да решиш — каза той тихо. — Толкова е просто! Защо усложняваш всичко?

Слънцето играеше в светлите кичури на косата му и те блестяха. Когато тръгна към нея, целият бе сякаш окъпан в светлина. Джейн го гледаше, неспособна да откъсне очи от него.

— Не!

Най-сетне отмести погледа си, метна се на кобилата и я пришпори. Бедилайа препусна в галоп и изчезна с ездачката си.

 

— Джейн идва днес в склада — каза Йън.

Рюъл наостри уши:

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Донесе някаква торба и след това си тръгна без нея. Два часа по-късно дойде някаква дебела индуска с бяло фередже и отнесе торбата. Но на пазара я изгубих от очи.

Рюъл се замисли. Може би е била Зула, готвачката на Джейн?

— Да продължавам ли да наблюдавам склада?

Рюъл явно се колебаеше.

— Сега вече не. Научихме онова, което искахме да узнаем. За останалото трябва време.

— Какво става с тебе?! Обикновено си толкова нетърпелив…

Нетърпелив? Господи, та той целият е едно напрежение, един вулкан, който заплашва да изригне всеки момент. Ала нетърпението му няма нищо общо с Картаук.