Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (21)

Глава двадесета

— Ела! Бързо ела! — Картаук хвана Маргарет за ръка и я задърпа разтревожен по коридора към главния вход.

— Пусни ме! — Маргарет се опита да се отскубне. — Трябва да се връщам при Йън. Време е да обядва.

— Обедът май се отлага.

— Защо трябва… — Тя млъкна, когато съзря причината за неговата тревога.

Бяха стигнали до предната веранда и той посочи долу към пристанището.

Пожар!

Доковете и складовете бяха в пламъци, към небето се кълбеше черен дим.

— Какво става?! — ахна тя.

— Предполагам нещо, но не съм сигурен. Изпратих Тамар да провери. — Картаук бързо отиде до вратата. — Иди бързо в пристройките на слугите и доведи носачи с носилката на Йън. В това време аз ще го приготвя за път.

— Какво е станало? — Маргарет тръгна уплашена след него. — Знаеш колко е изморително за Йън всяко местене.

— Но едно оставане ще е още по-изморително! — отвърна Картаук грубо. — Ако е Абдар, който иска да предизвести по този начин за своето пристигане…

— Абдар?! Но Рюъл каза, че разполагаме с още два месеца най-малко…

— Абдар надали държи толкова на традициите. — Джон се затича по коридора. — Наредих на Джок да оседлае коня ти. Не забравяй да кажеш на носачите да сложат в носилката още възглавници. Иначе ще е много трудно за него надолу по стръмното към каньона…

— Ужасно! Не можем ли да се скрием някъде в гората?

Картаук поклати глава:

— Ще ни намерят. Трябва да стигнем до Рюъл.

— Дали носачите ще бъдат достатъчно бързи?

— Нямаме избор, Маргарет! Не можем да минем с карета по тясната пътека. Тя не стигна дори за полагането на релсите… — Той изведнъж я подкани рязко, като че й се кара: — Хайде де! Побързай!

Маргарет кимна и хукна към помещенията за прислугата.

 

 

Когато отвори вратата на стаята, Картаук видя Йън седнал в креслото си до прозореца, вперил очи към черните кълба дим над пристанището.

— Тръгваме — каза Картаук само.

Йън го погледна въпросително:

— Абдар ли е?

Картаук кимна.

— Много вероятно. Изпратих Тамар. Той ще ни каже с колко време разполагаме. — Отиде до шкафа и откачи плаща на Йън. — Наметката сигурно ще ти трябва. — След това измъкна голяма пътна чанта и спря очи на многобройните шишенца с лекарства върху нощната масичка на Йън. — Ще ти трябва отделен куфар за лекарствата.

— Най-отдолу в шкафа има кожено куфарче, Маргарет там прибира шишенцата при пътуване. — Йън седна изправен в креслото си. — Подай ми го. Аз ще прибера тези неща, докато ти опаковаш нещата на Маргарет. Тя къде е?

— Отиде да доведе носачите.

— Ох, значи пак ще пътувам с блясък и церемонии, въпреки че бързаме. — Йън взе куфарчето, което Джон му подаде, и започна да подрежда внимателно шишенцата. — Не забравяй да вземеш синия шал на Маргарет. Топъл е, а и толкова й прилича.

Картаук посегна към шала и го хвърли в чантата.

— Ти си самото спокойствие!

— И защо не? Аз имам теб и Маргарет… Толкова се грижите за мене… — Йън се засмя. — Какво е такава измет като Абдар в сравнение с приятели като вас?

— Той е сериозна заплаха.

Тамар се втурна в стаята. Обичайното му спокойствие сега бе отстъпило място на пламтяща възбуда.

— Абдар е! Трябва да бягаме!

— Сигурен ли си? — попита Картаук.

Тамар кимна.

— Прав бяхте, той е. Войниците му са в синьо-бяла униформа.

— По дяволите! Много ли са?

— Около двеста, с английски пушки.

Картаук сбърчи чело:

— Двеста. Защо не е взел повече?

— На мене ми се виждат предостатъчни — каза Йън спокойно.

— С колко време разполагаме? — обърна се Картаук към Тамар.

— Малко. Войниците подпалиха пристанището, преди да тръгнат насам. През града се натъкнах на негови хора и веднага се върнах назад.

— Тогава той е просто по петите ни — каза Йън. — Няма време за моите славни носачи. — Той улови погледа на Картаук: — Маргарет.

Йън има право. Само по някакво чудо носачите биха могли да се отскубнат от Абдар и да се спуснат до дъното на каньона по тясната пътечка. А Маргарет ще върви с тях, тя никога не би оставила Йън, дори това да означава сигурен плен. Картаук кимна:

— Ще се погрижа. Тамар, ти опаковай останалото и сложи Йън в стола, с който го пренасяме. Той трябва веднага да бъде изнесен!

Когато четиримата носачи влязоха в стаята, той отстъпи да им направи път и веднага сграбчи Маргарет за ръката.

— Чакай! — Тя се опитваше да се освободи от ръката му, докато той я дърпаше по коридора.

— Аз ще се погрижа за Йън! Ти веднага трябва да тръгнеш напред…

— Луд ли си?! Не тръгвам без Йън.

— Някой трябва да предупреди Медфорд и Рюъл, че Абдар е пред вратите ни. Лагерът на Медфорд е точно под нас на дъното на каньона. Казваш му и продължаваш да яздиш до лагера на Рюъл. Той е на около петнайсет мили от Медфорд. Кажи му, че Абдар има само двеста човека, но добре въоръжени. Кажи му, че не смятам да очаква някакви подкрепления. Много е възможно с тази си стъпка той да е превишил сегашните си пълномощия.

— Ти ще предупредиш Рюъл. Моето място е до Йън.

Не бе очаквал нищо друго от нея. Вярна като злато и смела като лъвица.

— А ще стигнат ли силите ти да го защитаваш, ако се наложи? — Той я избута надолу по стъпалата на верандата, където стоеше Джок, хванал юздите на коня й. — Ти имаш голямо сърце, но аз притежавам силите на Голиат.

— Който е бил победен от Давид, преди да успее да мигне.

— Давид е имал късмет, това е! — Картаук се ухили. — Всъщност трябвало е да победи Голиат. — Той се обърна към Джок. — Тя не бива да спира, преди да се добере до Рюъл!

Джок кимна.

— Разбрано.

— Ще тръгна само след като…

— Нямаш ли ми доверие, Маргарет? — прекъсна я Картаук.

— Да, но…

— Това е единствено правилното за всички ни. Може би това е единственият начин да спасим положението. Обещавам ти, че Йън тръгва веднага след тебе. — Той се усмихна и лицето му просия от любов. — Върви сега, Маргарет, и разчитай на мене!

Той я вдигна на седлото, удари леко задницата на коня и той препусна в галоп.

Картаук бързо се върна в двореца. Щеше му се да остане и да види как изчезва в далечината, с този неин изправен като струна гръб, с гордо вдигнатата глава, които толкова обичаше. Но би било крайно неразумно. Сега нямаше време за това…

 

 

Маргарет и Джок бяха преминали половината от пътечката покрай каньона, когато тя внезапно осъзна онова, което бе казал Джон Картаук.

„Господи!“ — Сърцето й се сви, обхванато от безименен ужас.

Той каза, че Йън ще тръгне веднага след нея. Но за себе си не спомена нито дума.

 

 

Йън седеше все още в креслото си до прозореца, когато Картаук се върна и веднага се нахвърли върху Тамар:

— Защо не сте го преместили на стола му?! Нали ти казах, че трябва да го приготвим за път?

Тамар поклати глава отчаяно:

— А той ми нареди да не го пипам. Казано ми е на него да се подчинявам.

— Тя тръгна ли? — попита Йън.

Картаук кимна.

— Не мина без протести. Трябва веднага да тръгнеш след нея, така съм й обещал. А и само така ще бъдем сигурни, че няма да се върне. — Той отиде до креслото на Йън. — Сега внимателно… Ще те вдигна.

— Не още. — Йън посочи към чашата с вино на масата до стола му. — Да си допия виното. Искам да изчакам да започне действието на лауданума. Предстои ми трудно пътуване. Само миг и съм готов.

— Не разполагаме с много мигове.

Йън посегна към чашата си.

— Ти няма ли да дойдеш?

Картаук остана като вкопан на мястото си.

— Защо мислиш така?

— Защото ти спомена нещо за „изпращане“, а не за „настигане“. Точно както би могло да се очаква от тебе.

— Точно това не би трябвало да се очаква от мене. Надали има някой по-загрижен за собствената си безопасност от мене самия.

— Не и когато става дума за Маргарет. — Йън отпи голяма глътка вино. — Предполагам, че си решил да останеш и да попречиш на Абдар и хората му да ни преследват?

Картаук само кимна и отново го подкани:

— Побързай! Абдар би бил страшно доволен, ако може да се позабавлява с брата на Рюъл.

— А с тебе?

Картаук вдигна рамене.

— Разправял съм се с Абдар години наред. Познавам го.

— Но все още има опасност и за тебе, нали?

— Допий си чашата. Трябва да тръгваш.

Йън кимна и пресуши послушно чашата си до дъно.

— Зная, че не трябва да те бавя, но докато си седях тука сам, изведнъж разбрах нещо, което ме занимава от онази злощастна нощ в Ланпур…

— Сега нямаме време за това! — Картаук пристъпи нетърпеливо към него.

— Бог винаги и във всичко влага някакъв смисъл. Все не можех да проумея каква е била божията промисъл тогава, когато ме остави жив. Сега вече ми е ясно.

— Сега ще те вдигна — Картаук се наведе над него.

— Не, недей! — прошепна Иън и кимна на Тамар над рамото на Картаук. — Ти винаги си толкова загрижен за мене… Ако ме изпуснеш на пода, страшно ще ме заболи…

— Няма да те изпусна!

— Страхувам се, че сигурно ще стане…

— Глупости! Аз съм силен като…

Той само хлъцна, когато вазата, с която Тамар замахна, се строши в главата му. Чу се само някакво къркорене и той рухна на пода.

— Видя ли? — Йън погледна тялото, проснато на килима. — Не можех да допусна да ме измамиш, приятелю. — Той погледна към Тамар. — Много добре. Сега го качи на един кон. Бързо!

Тамар се поколеба.

— Не мисля, че…

— Нали каза, че винаги ще ми се подчиняваш? — Йън се усмихна сънливо. — Не се бой, направих нещо добро.

— Не — в погледа на Тамар се четеше дълбоко разбиране, — вие направихте нещо велико! — Той даде знак на един от носачите да му помогне да вдигнат масивното тяло на Картаук.

— Чакай! — извика Йън. — Кажи на носачите да вземат със себе си носилката. Вържи юздите на коня с Картаук към облегалката и го пусни така надолу към каньона.

Тамар го погледна изненадан:

— Носилката? Без вас?

— Маргарет ще гледа за носилката. Ако не я види, ще хукне обратно, вместо да стигне до Рюъл.

Тамар кимна и се разпореди веднага.

— Връщам се, щом тръгнат.

— Не, най-добре е да се скриеш някъде наоколо. Ако войниците те спипат, няма да се съпротивляваш. Рюъл ще има нужда от свой човек тук в двореца.

— Предпочитам да се върна при вас…

Йън поклати глава.

След кратко мълчание Тамар каза тихо:

— Ще бъде така, както пожелаете.

Йън остана сам в стаята. Обхвана го дълбок покой.

Направи го. Е, не съвсем, но скоро всичко ще бъде свършено. Трябвало е да има повече вяра! Трябвало е да знае, че божията любов не го е оставила да страда напразно. В края на тъжния му живот бог му е отредил да играе една голяма, героична роля…

Той се облегна назад. Абдар можеше да дойде.

 

 

— Ето там! — Джок посочи нагоре по склона. — Виждам ги.

— Ги? — Надеждата трепна в душата й. Маргарет се взря, засенчвайки с ръка очите си от слънцето. От това разстояние се виждаше носилката, която бе изминала не повече от една четвърт от пътеката. Но не вървеше ли след украсения с ресни балдахин на носилката и един самотен ездач?

— Хайде! — настоя Джок. — Вече сме до лагера на Медфорд.

— Да — Маргарет продължи да язди.

Може да са и двамата. Сигурно Картаук е придружил Йън.

„Дано да са двамата! — молеше се душата й. — Бъди милостив, господи, спаси и двамата!“

 

 

— Това е Маргарет! — Рюъл скочи и хукна срещу ездачката, която насочи коня си към лагерния огън.

Джейн се завтече след него с разтуптяно сърце. Появата на Маргарет не предвещаваше нищо добро! Възседнала коня по мъжки, с изпоцапана и разкъсана бяла рокля, с разпусната руса коса, стигаща чак до кръста…

Рюъл хвана юздите на разтрепераната кобила.

— Йън? — попита само той.

— Идва след мене — успя да каже Маргарет. — Медфорд ще го… задържи в лагера, докато се… върна, да го прибера. Картаук… Той каза веднага да ти съобщя…

— Какво?

— Абдар. С двеста души… Пристанището е в пламъци.

— Рюъл! — изпъшка само Джейн.

— По дяволите! Не го очаквах така бързо! Каква преднина имаш?

— Не зная. — Маргарет поклати глава. — Докато се спусках в каньона, не ме преследваха още. Медфорд каза, че ще вдигне лагера и ще охранява пътеката.

— Остави я да слезе от коня! — намеси се Джейн. — Не виждаш ли, че е напълно изтощена!

— Извинявай! — Рюъл свали машинално Маргарет от коня, все още унесен в мислите си. — А Картаук?

— Нищо не зная. — Маргарет се облегна със затворени очи на седлото. — Възможно е да язди след носилката на Йън. Видях някакъв конник.

— Ела да седнеш! — Джейн обви с ръка талията на Маргарет и я поведе към одеялото, постлано пред огъня. — Рюъл, донеси кафе за Маргарет!

Рюъл хукна към окаченото над жарта канче.

Маргарет просто се строполи на земята.

— Надявам се, че Кар… — Тя обгърна тялото си с ръце, за да спре треперенето си. — Аз мисля, че той бе решил да остане.

— Но защо? — погледна я тревожно Джейн.

— Защото е глупак! Защото си въобразява, че само той знае кое е правилно, затова! — Въпреки злите й думи, сълзите продължаваха да бликат по лицето й. — Трябваше да ми остави възможност за някакъв избор… — Маргарет избърса сълзите с опакото на ръцете си и ги размаза по изцапаните с прах страни. — Но не! Предпочете да остане там сам и да се остави на онзи изверг да го убие! Толкова е упорит! Винаги е бил толкова опак! — Гласът й отказа да я слуша и секна.

— Даже и да остане, това не значи, че непременно ще умре — Рюъл сложи в ръката й калаеното канче. — Картаук е умен, а Абдар ще иска да го хване жив.

— Жив, но за колко? — извърна се Маргарет гневно. — Той ми разказа за това чудовище. Картаук няма да се съгласи да прави за Абдар онова, което той иска… А откаже ли, ще бъде убит.

— Но ти сама каза, че може да е тръгнал с Йън — опита се да й припомни Джейн. — Ти съвсем не си сигурна, че е останал в двореца.

— Така е. — Маргарет пое въздух на пресекулки, като дете, което дълго е плакало. — Все още има надежда. Държа се като глупачка. — Тя изправи гръб и започна да докладва на Рюъл: — Картаук поръча да ти кажа, че хората на Абдар са пехотинци, въоръжени с английски пушки. Подкрепления надали се очакват.

— Навярно смята, че двеста души са му достатъчни — отвърна Рюъл горчиво, — тъй като аз не разполагам с армия. — Той скочи на крака. — Но се лъже.

— Какво ще правим? — попита Джейн.

— Вие с Маргарет ще преместите лагера на другия бряг на реката. Така ще имаме по-добри отбранителни позиции. Ако стане нещо и аз не се върна или ако не успея да ти изпратя съобщение, прекъсни висящия мост и тръгнете към селото. — Той тръгна към коня си. — Ще проверя в лагера на Медфорд дали Йън и Картаук са успели да стигнат.

— А ако не са? — попита Маргарет със свито сърце.

— Тогава ще ида да ги доведа.

— Би ли се върнал и само за Картаук?

— Естествено! Картаук е тук, защото аз го доведох. Очаквала ли си нещо друго?

— Не. Всъщност не — каза Маргарет тихо.

— А какво става с Дилам? — възкликна Джейн обезпокоена. — Ти спря ли да й кажеш, Маргарет?

Маргарет поклати глава.

— Само минах. Не спрях… — Тя прокара уморено ръка по слепоочието си. — Слонове… Не бях виждала в живота си толкова много слонове на едно място.

Джейн обърна пълни с надежда очи към Рюъл:

— Не може ли Дилам да помогне?

— И да изложи живота на хората си? Предполагам, че няма да може.

— Грешиш. Първата вечер, когато ме запозна с нея, тя каза нещо… Отивам при нея, искам да поговорим.

— А аз искам да се оттеглиш на другия бряг! — каза Рюъл.

— След като поговоря с Дилам. — Тя стана. — Маргарет, ти оставаш тук, трябва да си починеш.

— Ще тръгна с Рюъл — каза Маргарет решително. — Но ще ми трябва друг кон. Кобилата ми е напълно съсипана.

— Не само конят ти е съсипан — Джейн се взря в напрегнатото, побледняло лице на Маргарет. Но изобщо не направи опит да отклони Маргарет от нейното решение. Йън беше може би в опасност и Джейн знаеше, че самата тя не би склонила да си почива, ако Рюъл се намира в опасност…

Чак по-късно осъзна абсурдността на тази мисъл.

„Та Рюъл е вече в опасност! Господи!“ Може би отива направо в ръцете на Абдар…

Джейн изпита непреодолимо желание да изтича и да го спре. Има възможност да се измъкнат, да се крият в джунглата, да изчакат, докато премине опасността…

— Рюъл!

Той се обърна към нея.

Не, не може да го спира! Цинидар е неговата родина и хората от този остров са неговият народ…

— Бъди предпазлив! — прошепна тя.

Той се усмихна:

— Ти също!

Любовта, която струеше от усмивката му, просветли мрачното му лице. Тя се почувства стоплена, утешена. Ще се справят някак си заедно…

Джейн стана.

— Маргарет, изпий кафето си. Ще оседлая Бедилайа и ще ти потърся отпочинал кон.