Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (2)

Глава първа

Крюгервил, Африка

3 април 1876 г.

 

Рюъл му заприлича на някакъв великолепен, готвещ се за скок тигър!

В дясната му ръка смъртоносно лъщеше нож с дръжка от слонова кост. Около устните му играеше усмивка на надменно безразличие. Гол до кръста, с блестящи като злато мускули, със сини очи, в които проблясваше животинска радост, плъзгащ се умело около огромния въоръжен с мачете мулат — така изглеждаше Рюъл…

Изтръпнал от ужас, Йън Макларън се взираше през тежките валма от пушек, изпълнил кръчмата, към двамата мъже, заплетени в смъртна схватка. Не бе и предполагал, че Рюъл може да изглежда толкова страховит и опасен. Въпреки че историите, които достигаха до ушите му през всичките тези години, би трябвало да му послужат като предупреждение. Още повече, че и като момче Рюъл съвсем не беше хрисим.

Годините бяха изострили и втвърдили безупречната симетрия на чертите му. Неговото лице, за което Маргарет казваше, че притежава красотата на низвергнат от небесата ангел. Светли златисти кичури прошарваха тъмнокафявата му, събрана на тила коса — това още повече подчертаваше приликата му с някакъв хищник.

Мулатът замахна светкавично с мачетето.

Рюъл избегна удара елегантно и се засмя сподавено:

— Охо! Най-сетне! Точно умирах вече от скука, Барак!

— Не стойте така безучастно! — Мила дръпна Йън за рамото. — Нали обещахте, че ще му помогнете, ако ви доведа при него? Барак ще го убие!

— Изглежда наистина се опитва да го стори! — промълви Йън.

Още когато пристигна в града преди няколко часа му казаха, че Мила е само една от проститутките в лагера на златотърсачите, но че несъмнено питаела истински чувства към Рюъл. Това надали би могло да изненада Йън. Рюъл, с този негов дяволски чаровен вид, с неговия общителен и весел характер — жените просто лудееха по него и бързаха да споделят леглото му.

Ето и сега — този Барак. Висок близо два метра, с мускули на бик… Но Йън не се съмняваше ни най-малко, че брат му ще победи мулата.

— Мисля да изчакам и да ги погледаме малко. Рюъл никога не е обичал да му се меся в тези работи.

Огромният мулат се хвърли в нова атака. Рюъл се изви, гъвкав като котка, и избегна острието, което разряза въздуха край тялото му.

— Охо! Ти ставаш все по-добър, драга! — изсмя се Рюъл. — Но все пак не те бива достатъчно. Хайде, хайде, Барак! Каква е тази тромавост?

В отговор Барак само измуча и отново се хвърли срещу противника си.

Йън изтръпна. Внезапно осъзна, че сега вече не става дума за момчешко сбиване, което ще завърши с няколко синини и цицини. Той погледна притеснено към жената:

— Мисля, че трябва да повикаме властите! Нека се намесят и сложат край на това безумие!

В погледа й проблесна смайване:

— Властите?!

— Да, да. Пазителите на закона — каза припряно Йън.

— Тук няма такива. Те сами трябва да се разберат. Барак е хвърлил око на участъка на Рюъл. Мамил го е на карти само за да го вбеси и да се сбият, та да може да го убие.

Йън изруга тихо и се огледа в претъпканата от хора кръчма. Бог му е свидетел, че не би искал да се намеси в това сбиване, както не бе искал да се меси и в момчешките тупаници на Рюъл в Гленкларън. Златотърсачите, насядали наоколо, се ограничаваха само с това да хвърлят от време на време развеселени, диви погледи към двамата наежени противници, като че присъствуваха на бой с петли.

Йън трябваше да се намеси, това бе ясно. Не можеше да допусне Рюъл да стане убиец, макар и при самоотбрана.

Барак отново нападна, Рюъл отстъпи светкавично и на рамото на Барак се очерта дълга кървава резка.

— Виж какво, кучи сине! Започваш да ми досаждаш! — изръмжа Рюъл.

Йън долови сигнала — Рюъл си играе, но постепенно започва да губи търпение. Сега ще премине в настъпление… Трябва да предприеме нещо!

Барак се хвърли и нанесе удар. С десети от секундата Рюъл се забави — мачетето попадна в гърдите.

— Вие ме излъгахте! — изпищя жената до Йън. — Вие нищо не предприемате! — Тя се втурна през залата към двамата дебнещи се противници.

Йън пристъпи напред и грабна бутилка уиски от масата до себе си.

— Барак! — Мила се метна като котка на гърба на исполина и обви пълничките си ръце около шията му.

Смаян от този жест, Рюъл застана на място и се разсмя:

— Остави го, Мила! Той и без това си има достатъчно проблеми.

Барак се отърси от хватката на жената като разярен мечок. Мила падна на земята и остана там, на колене.

Със заплашително издигнато мачете Барак се извърна сега вече към нея.

— Хей! — Смехът на Рюъл замря. — Тук, копеле! Към мене, а не към нея! Нали мене искаш? — Той се впусна напред и изтегли с върха на кинжала си тънка червена черта по тила на Барак. — Сега вече ме чу, нали, говедо?

Барак изрече гневно проклятие и отново се нахвърли върху Рюъл.

Сега се намеси Йън.

— Не, Рюъл! Недей! — позова тихичко той.

— Йън?! — ахна Рюъл. Смаяният му поглед се стрелна от Барак към Йън, очите му се разшириха от изумление. — Какво, по дяволите, дириш тук…

Барак се спусна напред, но мачетето, насочено към сърцето на Рюъл, одраска само рамото му. Ако Рюъл не бе избегнал удара в последния момент, страхотното острие би намерило целта си.

Йън чу писъка на коленичилата на пода жена, видя болезнената гримаса на Рюъл и се намеси светкавично. Вдигнал високо бутилката, той я стовари върху главата на Барак с все сила. Разлетяха се стъкла, уискито се разплиска.

Исполинът издаде някакво ръмжене, направи няколко крачки, олюлявайки се, и рухна на земята.

Рюъл също политна, коленете му се подгънаха. Йън го подхвана, преди да се строполи на пода.

— Защо… — Рюъл млъкна, задъхан от болка. — Защо… господи, Йън, ти защо си…

— Тихо! — Йън вдигна брат си на ръце с такава лекота, като че бе още дете. — Дошъл съм, за да си те водя у дома, момчето ми.

 

 

Когато Рюъл отвори очи, видя, че се намира в собствената си стая. Толкова нощи бе лежал тук, загледан към звездите през пролуките на покрива.

— Е, събуди ли се?

Погледът на Рюъл се премести от тавана към мъжа, седнал до леглото му.

Орлов нос, широка уста, светлокафяви, дълбоко разположени очи — само одухотвореността и интелигентността не позволяваха на това лице да изглежда грозновато. Лицето на Йън.

— Скоро ще си отново на крака. Имаше треска, но се оправяш чудесно.

Господи, каква наслада да чува гърления шотландски говор! Но мигом отхвърли мисълта, че може би чувства нещо като носталгия. О, сигурно е от треската! Нали отдавна е превъзмогнал всички сантиментални спомени за Гленкларън. Остави всичко зад гърба си само няколко седмици след като бе напуснал Шотландия…

— Но ти какво правиш ти тука? — прошепна Рюъл.

— Казах ти вече. — Йън натопи кърпата в паницата с вода до леглото. — Дошъл съм, за да си те върна в къщи.

— Малко остана да ме върнеш в ковчег. Винаги съм ти казвал да стоиш настрана, бия ли се с някого.

— Съжалявам, но мисля, че беше крайно време да се намеся. Ти беше побеснял, но мисля, че все пак не възнамеряваш да убиеш наистина този дебелак.

— Така ли?

Йън изцеди кърпата и я сложи на челото на брат си.

— Убийството е един от десетте смъртни гряха. Човек живее много по-леко, ако не е принуден да влачи цял живот такъв грях. Искаш ли глътка вода?

Рюъл кимна. Загледа се как Йън гребна с железния черпак от кофата до ниското му столче. Йън беше вече в средата на тридесетте, но Рюъл не можеше да забележи в него никаква промяна. Онази гъвкава сила, която му бе позволявала винаги да вдигне Рюъл на ръце като перце, си беше останала същата, както си бяха същите добре подрязаната му черна коса и спокойните, добре премерени движения и слова…

Йън поднесе черпака до устните му.

— На печката има бульон. Донесе го Мила преди малко. Още е горещ.

Рюъл поклати глава с нежелание.

— Хубаво. По-късно. — Йън избърса грижливо челото му. — Тази Мила… изглежда ти е много предана.

— В такова змийско гнездо като това тук човек се вкопчва във всеки, на който може да се довери.

— Спиш с нея, предполагам? Като видях как се хвърли да отбие удара на мулата…

Рюъл се усмихна, искрено развеселен.

— Признавам си, че може би имам известна дарба в това отношение, но не вярвам, че една жена ще рискува да й отрежат главата само за да ме задържи между краката си… — Той побърза да смени темата. — Но тя ще ме наглежда, докато се оправя. Не е нужно да останеш тук заради мене.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш? Ще се подкрепиш, а на мене ми се ще да събереш сили, та да можем да тръгнем след две седмици.

— Аз никъде няма да тръгвам.

— Разбира се, че ще тръгнеш. Какво те задържа тук? Мила ми каза, че Барак е заграбил вече твоя участък.

— Тоя мръсен кучи син! — изруга през зъби Рюъл.

— Предполагам, че ти ще се опиташ да си възвърнеш собствеността, щом се изправиш на крака, така ли?

Рюъл се замисли.

— Не.

— И съвсем разумно! — Наклонил глава настрани, Йън наблюдаваше внимателно изражението на брат си. — Но толкова нетипично за тебе…

— От една седмица този участък тук е… празен — поясни Рюъл. Усмивката му преливаше от злорадство. — Като си представя как това копеле ще се изтрепе от работа за някаква си шепа златен прах, премирам от удоволствие.

— Разбирам. Излиза, че твоята златна мина е била същия провал като Джейленбург?

— Ти пък какво знаеш за Джейленбург?!

— Само това, че си оградил участък, седял си на него половин година и си се махнал след това. — Йън отново топна кърпата в купата и я изцеди. — Много си скитал. Австралия, Калифорния, Южна Африка…

— А ти май си много добре информиран.

— Всъщност не е така. Наех просто един младеж да те открие, но все се получаваше така, че се разминавахме с тебе. До Крюгервил. — Йън поклати глава и сложи кърпата на челото на Рюъл. — Не си вече момче. Не можеш да прекараш остатъка от живота си в преследване на дъгата.

— Никога не съм тичал след дъгата. — Рюъл се усмихна. — Тичал съм само след гърнето със злато — там, където свършва дъгата.

— Да, златото. — Йън сви устни. — Винаги си ми казвал, че искаш да намериш златна мина и да станеш най-богатия човек в Шотландия.

— И ще стана.

— Напусна Гленкларън петнадесетгодишен и все още не си открил това твое гърне със злато.

— Откъде знаеш?

Йън само плъзна поглед по оскъдната наредба на стаята.

Рюъл смени темата.

— Чакай, по-добре кажи как е очарователната Мага Макдоналд? Ожени ли се за нея?

Йън поклати глава.

— Знаеш, че Маргарет има задължения към болния си баща. Тя никога няма да се омъжи, докато се налага да бъде край леглото му.

— О, още ли е така? Милостиви боже, ако върви така, вие ще успеете да се венчаете чак като тръгнете да умирате!

— Каквото е рекъл бог. — Йън погледна изпитателно брат си. — Какво означава Цинидар?

Рюъл направо подскочи, вперил очи в брат си:

— Цинидар?

— Изглежда страшно те вълнува. Непрекъснато го повтаряше, докато бълнуваше от треската.

— Казах ли нещо друго?

— Не, само тази думичка. Цинидар.

Рюъл видимо се отпусна.

— Нищо особено. Бил съм там веднъж.

— На много места си бил. Крайно време е да се върнеш в къщи и да пуснеш корени. — Йън помълча и добави кратко: — Татко умря.

— Зная, получих писмото ти.

— Но не ми отговори.

— Би било безсмислено. Старият отдавна вече не означаваше нищо за мен… Гленкларън също.

— А аз?

— Ти беше всъщност Гленкларън.

— Не мога да го отрека. — Йън се усмихна. — Обичам всяко камъче, всеки прояден от молци гоблен по старите зидове.

— Тогава връщай се там.

Йън поклати глава.

— Само с тебе! — Вперил очи в пода, той продължи някак смутено: — Това, че не те потърсих, докато баща ни беше жив, съвсем не означава, че не съм те обичал. Зная, че татко постъпи несправедливо и се отнесе зле с тебе. Но ми се виждаше… непосилно… Винаги съм съжалявал…

В погледа на Рюъл се четеше недоумение и безпомощност. Брат му винаги страдаше от чувство за вина за това, че баща им се бе отнасял зле с Рюъл. Сега явно бе решил да поправи нещата. Рюъл твърде добре познаваше упоритостта на Йън, за да е напълно наясно, че той няма да се откаже, докато не постигне онова, което си е наумил.

— И защо трябва да се връщам? Там нищо не ме привлича.

Нищичко не се промени в решителното изражение на Йън. Рюъл изведнъж осъзна, че брат му наистина ще му създаде проблеми. Господи! През идните месеци му предстои толкова работа, има да свърши толкова много неща, никакъв Йън не му трябва сега, само да върви по петите му и да търси как да го отклони от неговата цел!

— По дяволите! Не те искам тука!

— Твоя си работа.

— Само ще ми пречиш.

— Само докато се качим на кораба за дома. След това вече те оставям на спокойствие.

— Няма да се върна в Гленкларън. Щом съм в състояние да пътувам, тръгвам за Казанпур.

— А не за Цинидар, така ли?

— Е, да речем, че Казанпур е междинна спирка по пътя за Цинидар.

Йън смръщи чело.

— Не си спомням да съм чувал за Казанпур.

— В Индия е. Това е резиденцията на махараджата на Савистар.

— В Гленкларън ще се чувстваш много по-добре, отколкото в една дива страна. Там пак само ще си пилееш времето.

— Отивам в Казанпур! — каза остро Рюъл.

Йън го изгледа продължително и въздъхна примирено:

— Имаш ли пари за едно такова пътешествие?

— Извадих от участъка през тия няколко месеца достатъчно. Дори да оставя на Мила малко пари, ще имам достатъчно за моите планове.

— Добре, в такъв случай ще можеш да си позволиш да плащаш и за един придружител. За съжаление, Гленкларън е все толкова богат на земя и толкова беден на средства, както и по времето, когато ти си беше в къщи. Ще дойда с теб и ще чакам, докато се умориш от тази твоя лудост.

— А ако не стане така?

— Ами ще продължа да чакам.

— Дявол да го вземе, Йън! В Казанпур аз имам много важна работа! Нямаме време за…

— Времето ни е в божите ръце — каза Йън кротко. Той се изправи и отиде до печката. — По-късно ще ми разкажеш за работата си в Казанпур. А сега ще хапнеш нещо, вместо да спориш безкрайно с мен. Казах ти вече, че трябва да се подсилиш, щом искаш да пътуваш.

 

 

Казанпур, Индия

6 май 1876 г.

 

— Добър вечер, мис Барнаби! Никой ли не ви е казал, че чуждестранните дами не бива да ходят след мръкване по тия места?

В предупреждението, изречено с тих, любезен глас, се таеше заплаха. Сърцето на Джейн подскочи и заби лудо. Тя хвърли поглед през рамо. Видя зад себе си принц Абдар и Пахтал — онзи красив младеж, който бе придружавал принца, когато се опита да я разпитва за строежа.

Господи! Тя си въобразяваше, че е страшно предпазлива, а ето че дори не бе забелязала, че са я проследили!

Джейн реагира инстинктивно и хукна по тъмната безлюдна уличка. Закъсня. Двамата бяха твърде наблизо. Преди да стигне до ъгъла, една силна ръка я хвана за рамото и грубо я завъртя. Пред нея стоеше Абдар. Красивият му придружител се плъзна като сянка зад нея и хвана ръцете й така здраво, че тя изпусна чантата, която носеше.

— Не е учтиво да бягате, след като съм пожелал да разговарям с вас! — Той остави фенера на земята. — Пахтал, аз мисля, че тя заслужава наказание за това незачитане.

Джейн прехапа долната си устна, за да не изпищи от болка, когато Пахтал вдигна нагоре лявата й ръка и я изви. Гладкото бебешко лице на принца под белия тюрбан изгуби очертанията си, от очите й бликнаха сълзи.

— При нашата малка дискусия преди няколко дни вие не се показахте особено разговорлива. Та си помислих, че е по-добре да си поговорим насаме. И така, къде се крие Картаук?

— Не познавам никакъв Кар… — Тя изкрещя от болка, когато Пахтал рязко изви ръката й.

— Виждате, че Пахтал започва да губи търпение — процеди тихо Абдар. — Тъй като предпочита удоволствията в двореца, за него бе всичко друго, но не и забавно да ви следи през последните три вечери.

Джейн отчаяно търсеше някаква възможност да се добере до кинжала, скрит в ботуша й.

— Къде е той? — повтори принцът.

— Не зная това… Казах ви… — Тя простена отново, когато Пахтал изви ръката й. Болката я проряза като с нож. Светлината на фенера се люшна пред очите й и потъмня.

„Ще взема да припадна! — помисли си с глуха ярост Джейн. — Не сега!“ Никога през живота си не бе припадала. И този мръсник няма да я доведе до това…

— Още веднъж! — нареди с безизразен глас Абдар на човека зад нея.

За един безкрайно дълъг миг целият свят за Джейн бе изпълнен само с болка, разкъсваща болка…

— Защо е това упорство? — запита Абдар. — Така или иначе, ще ми го кажете. Вие сте само жена, твърде глупава и твърде слаба, за да окаже продължителна съпротива.

През мрака на болката тя долови заплахата. О, да, беше глупост от нейна страна да не разбере, че са я проследили още от вкъщи, но няма да прояви сега и слабост!

„Твърде глупава и слаба, за да…“

— Защо приемаш да те мъчат? Какво е Картаук за тебе? — прошепна Пахтал в ухото й.

— Не зная никакъв Картаук.

— Аха, значи любов! — прошепна ехидно Пахтал. — Негово Височество смята, че този Картаук навярно ви доставя изтънчени наслади, щом рискувате живота си заради него. Няма как. Ще трябва да се откажете от него. Той е нужен на Негово Височество.

Изящната ръка на Абдар сграбчи гърдата й под памучната риза.

— Вие сте привлекателна, положително ще си намерите друг мъж да ви ощастливи. Не бих имал нищо против да ви имам в леглото си.

Джейн се почуди как би реагирал, ако заплюе безизразното му бебешко лице.

Принцът продължаваше несмутимо да разучава лицето й.

— Да, съвсем не е грозна. Може би скулите й са малко изпъкнали, но устичката е очарователна. Я дай да видим телцето! — Той разкопча широката риза и я смъкна на раменете, за да разголи гърдите й. — Я виж ти! Тия провиснали мъжки дрехи са крили цяло съкровище! Вие сте толкова слабичка, мис Барнаби, че дори не бих посмял да мечтая за тази божествена сочност… — Той хвана гърдите й с две ръце, като че претегля тежестта на някакви плодове. — Знаеш ли, Пахтал, че тя ми напомня малко за Мирад.

— Пуснете ме! — изфуча гневно Джейн.

— Много е сладка! — Пахтал изобщо не я чу, приближи се, за да надзърне иззад рамото й към ръцете на Абдар, който все още държеше гърдите й. — Малко е трудно на тази светлина да каже човек, но май пъпките й са по-розови. На Мирад бяха като тъмночервени гроздови зърна.

Джейн започна да се дърпа отчаяно.

— Чакай! — Хватката на Пахтал стана още по-болезнена. — Няма да откажеш на Негово Височество, ако ти окаже честта да те докосне.

— Досега не съм спал с чужденка… Представям си вече как ще си поиграем двамата. — Абдар дръпна дебелата й плитка и я разплете с трескави пръсти. — Разбира се, тогава няма да ги има тези мъжки дрипи… Ще ви поръчам красиви дрехи, ще ви нагиздят… — Той прекара пръсти през разпуснатите й коси, стигащи почти до кръста й. — Тъмночервена… Докато беше сплетена, изглеждаше по-скоро кестенява. Интересно… — Ръцете му отново властно сграбчиха гърдите й, гласът му стана хрипкав, призивен. — Искам да ви видя в покоите си, гола и… вързана! Ще ви отвлека и никой няма и да разбере! Така ще ви науча на покорството, което ми дължите.

Джейн усети, че я побиват тръпки. Спомни си историите, които й бе разказвал Картаук за принца.

— Аз не съм от вашите поданици. Веднага ще разберат, че ме няма. Баща ви никога няма да допусне такова нещо.

Абдар вдигна подигравателно вежди:

— Баща ми? Баща ми не би имал нищо против да се забавлявам. За него жените са без значение.

Джейн не намери какво да отговори. Макар и твърде различен, старият махараджа бе не по-малко арогантен и егоцентричен от сина си. Тя успя само да изрече задъхано:

— Да, но неговата железница е от значение! А моят баща се нуждае от помощта ми, за да я завърши.

— Видях, че сте му в помощ. Може и да размисля… — Очите му срещнаха погледа й. — Ако ми дадете вашия любовник, този… Картаук.

Целият й стомах се сви в остра болка. Усети, че й се повдига.

— Не познавам никакъв Картаук.

Принцът кимна отново на Пахтал. Джейн стисна зъби. Този път не извика. Болката я заля като вълна.

Явно, няма смисъл да отрича, че познава Картаук. Абдар ще я изтезава, докато се добере до желания резултат.

— Добре, какво искате да узнаете?

— Ето, най-после се вразумихте. Значи признавате, че познавате Картаук?

Джейн кимна.

Само един знак от принца и Пахтал я пусна.

— Виждате ли как възнаграждаваме всеки, който е готов да ни сътрудничи? Ние наистина не желаем да ви причиним божа.

Лъжец! При Френчи тя бе видяла достатъчно мъже, които се опитваха да докажат превъзходството си пред жените с болки и унижения. О, тя познава този тип мъже само като ги види.

— Три вечери подред излизате от бунгалото си и идвате в града. С Картаук ли се срещате?

— Да.

Принцът погледна чантата, която бе изпуснала на земята.

— Храна ли му носихте?

Джейн кимна отново.

— Това е добре. Бих бил ужасно недоволен, ако Картаук е принуден да търпи болки или лишения. — Той протегна ръка и я хвана нежно за шията. — А сега вие ще ми кажете къде е, за да мога отново да му осигуря своята закрита.

— Крие се в едно от магазинчетата край реката.

— В коя сграда?

— Една от жълта глина. С мръсен сенник на райета.

— Това може да се отнася за половината магазини в Казанпур. — Принцът смръщи чело. — Ще ме заведете до там.

— Аз не съм ви нужна. Казах ви онова, което искахте да узнаете.

— Но дали то е истината? Смятам, че трябва да се уверя, преди да позволя да си тръгнете. Пахтал, ти носи фенера! Аз ще съпровождам дамата.

Пахтат пусна ръцете й и застана до Абдар, за да вдигне фенера.

Джейн сведе клепачи, за да скрие погледа си. Изведнъж в нея трепна някаква надежда. Пахтал остави гърба й открит! По-благоприятна възможност за бягство надали ще се намери…

Тя се наведе светкавично. Главата й удари устата на Абдар и той изрева от болка. Пусна гърлото й, за да хване с ръка кървящата си долна устна. Джейн се завъртя и хукна по тясната калдъръмена уличка.

— След нея!

Тя чу зад себе си стъпките на гонещите я мъже и злобните проклятия на Абдар.

На ъгъла сви наляво, едва не се спъна о клечащия в тъмното просяк. Тя успя да се задържи на крака и продължи да тича, като ловко избегна протегнатите за милостиня ръце на стареца.

Осмели се да хвърли поглед назад. Пахтал и Абдар я застягаха, разстоянието между тях и нея намаляваше.

Паниката я стисна за гърлото. За миг Джейн забрави накъде трябва да тича. Наляво. Надясно се отива към реката… Да, трябва да тича наляво и да се изгуби всред пазара. Още когато реши да помогне на Картаук, тя прекара цяла една сутрин на пазара, разгледа всяка една сергия, всяко ъгълче. И макар че сега се стъмваше вече, на пазара все още бе пълно с народ. Можеше да се шмугне между бараките, да се притаи някъде, докато Абдар се откаже да я преследва.

Джейн зави край ъгъла и попадна всред истинско гъмжило от хора — пазара! Медни фенери над опънатите платнища. Камила, натоварена с навити на рула килими, като същински кораб всред морето от хора… Шум. Вечните жалостиви викове на просяците. Неуморните викове на търговците, хвалещи стоката си…

Зад себе си Джейн дочу ругатните на Абдар, но продължи да си пробива път всред тълпата, край различните дюкянчета и сергии.

Така, продължавай! Продължавай да тичаш! Покрай кожарското дюкянче, покрай човека с розовата чалма, дето чисти уши, край златаря… Ето сега, край сергията с кафези, пълни с крякащи папагали…

Само мигновен поглед назад. Сърцето й подскочи: Господи, хората познаха Абдар и сега чинно му отварят навсякъде път!

Изпита огромно облекчение, когато в уличката западно от пазара съзря дребна слоница, натоварена с медникарски съдове. Всеизвестно бе, че Абдар не понася слонове и гледа да не се изпречват на пътя му. Той сигурно няма да избере тази уличка. Джейн се смеси с човешкия мравуняк, за да се скрие от погледа на принца, сви наляво съвсем близо до бараките и притича покрай слоницата. Продължи да тича приведена, почти прегъната на две, като се държеше плътно в сянката на ниските сгради.

Зловонната миризма на риба, на слонски тор и гниещи отпадъци, смесена с тежки източни благовония я зашемети. Докато пълзеше в тясната пролука между двата реда сергии, Джейн се опитваше да не диша. Приклекнала ниско, тя можеше да вижда минувачите само надолу от кръста. Отчаяно се опитваше да си припомни как бяха облечени Абдар и Пахтал…

По дяволите! Единственото, което помнеше, бе злобно ухиленото бебешко лице на Абдар. Само при мисълта за него сърцето й лудо заби, уплаши се, че всички наоколо ще чуят как блъска в гърлото й.

Но изглежда страховете й бяха напразни. Абдар и придружителят му отминаха с бързи стъпки край отрупаните със стока маси, без да я видят.

Джейн въздъхна с облекчение. За съжаление чантата с храната пропадна при бягството. Следващия път трябва да е по-внимателна. Патрик ще побеснее, ако разбере, че тя помага на Картаук да се укрива от махараджата…

Макар че напоследък съвсем не бе трудно да скриеш нещо от Патрик. Той вече не проявяваше интерес дори към строежа на железницата. Още следобед започваше с бутилката и не преставаше до полунощ, когато с олюляващи се стъпки се отправяше към леглото си. Но виновна е само тази проклета страна! Тази убийствена жега, тия тъпи работници! И на всичко отгоре един махараджа с неговите неизпълними прищевки и непрекъснати злобни заплахи, които бяха тласнали Патрик и Джейн до ръба на фалита… Ала колкото по-рядко се мярваше Патрик на обекта, толкова повече работа и отговорност се стоварваха на плещите на Джейн.

Тя се огледа тревожно към двете страни на уличката, пропълзя иззад сергията и си запроправя бързо път през навалицата.