Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (18)

Глава седемнадесета

Облаците бяха надвиснали над планината, черни и тежки. Джейн имаше чувството, че само като ги погледне и се задушава.

Не, разбира се, какво й е виновно времето! Нали още от сутринта, щом отвори очи, се събуди с някаква смазваща тежест в гърдите…

— Ще отскоча горе до Джеймс Медфорд — каза тя през рамо към Рюъл. — Искам да обсъдя с него нещо по сроковете.

— Досадно ти е, така ли? — Рюъл стисна устни. — Ще трябва добре да се потрудя, за да поддържам интереса ти. Изминали са само два дни и ти вече се притесни.

Но и той бе нещо неспокоен. През целия ден Джейн долавяше раздразнението му. Разхождаше се в Лятната къща часове наред, като лъв в клетка.

— И двамата не сме свикнали да седим със скръстени ръце, не можем без работа.

— За момента това ти е работата.

Тя се обърна с гръб към прозореца, стиснала здраво краищата на чаршафа, увит около тялото й.

— За бога! Не е възможно да се занимаваме часове един с друг. Това сигурно те изнервя.

— Не съм изнервен.

— Изнервен си, и още как!

Той я изгледа мрачно.

— Ами нали твоята задача е да ме поразвлечеш и развеселиш?

— Не ти ли казах, че ще останеш разочарован от мене?

— Не съм разочарован. Постигнах точно онова, което исках. Наслаждавах се на всяка минутка.

— Не, не е вярно, че си се наслаждавал. И се чудя каква ли е причината… Да, струва ми се, че ти изпитваше удоволствие от тялото ми, но не и от другото…

— Какво друго?

— Не ти доставяше удоволствие да ме измъчваш.

— Да те измъчвам? Не виждам никакви синини по тебе!

О, имаше белези по тялото си, но те се бяха получили случайно. Не бе възможно цели четиридесет и осем часа безумно любене да не оставят следи…

— Знаеш какво нараняване имам предвид. Именно в това ти не намери удовлетворение.

— Съжалявам, ако си ме разбрала погрешно. Всеки отделен аспект на нашата близост ми носи удовлетворение, а същото би могла да кажеш и ти, ако имаш кураж да си признаеш.

— Защото си ми дал физическа наслада? Не, не наслада ми даде ти, а болка, всеки път ме болеше, защото ти нараняваше гордостта ми и ме унизяваше точно както възнамеряваше да направиш.

— Странното е, че го признаваш.

— О, в началото не бих го признала. — Джейн вдигна рамене. — Но сега вече е друго. Не се притеснявам от това да ти призная някои дребни победи. На тебе те са ти по-необходими, отколкото на мене. Сигурно е ужасно да изнемогваш от жажда за отмъщение.

— Колко любезно от твоя страна! — Устните му се свиха в свирепа черта. — Вместо да ме кориш, задето искам да уредя една стара сметка, по-добре би било да помислиш и за това как страда Йън по твоя вина.

Джейн не отмести очи от погледа му.

— Не те коря. Никога не съм го правила. Просто се радвам, че всичко свърши.

На лицето му се изписа невероятна смесица от чувства, но Джейн можа да разчете само израза на гняв, яд и… желание.

— Мисля, че ще е най-добре да се подготвиш за моята следваща победа! — Погледът му я обгърна от главата до петите. — И щом си решила да се покриваш, не го прави с този чаршаф! Време е да намериш нещо по-подходящо… Вземи робата, която е окачена в гардероба.

Отначало тя не разбра, но постепенно очите й се разшириха от изненада. Спомни си за първата им вечер в Цинидар и какво й бе говорил тогава.

— Поръчал си да я ушият?!

— Разбира се, винаги изпълнявам обещанията си. Облечи я!

— Не мислиш ли, че това обещание можеше… — Тя не продължи повече, защото я спря изразът на лицето му. В очите му пламнаха огньове, тя просто усети силата, която лумна под спокойната повърхност. Вдигна рамене. — Щом настояваш. Няма защо да спорим.

Само след малко трите стенни огледала отразиха образа на Джейн в една прекрасна златиста дреха, свободна и тежка, която я правеше невероятно съблазнителна. Класическата гръцка кройка откриваше целите й гърди. Разцепената отпред пола разкриваше голите й крака при всяка крачка. Джейн поруменя от смущение, когато огледалата отразиха тройния й образ. В тази дреха тя се чувстваше по-разголена, отколкото без всякакви дрехи.

— Неотразима! — ръцете на Рюъл я обгърнаха изотзад, едната му ръка сграбчи гърдата й. — Точно както съм си те представял…

Тя посрещна погледа му в огледалото:

— Като проститутка?

— А как иначе? — Подигравката му я сряза като острие. Топлите му пръсти стискаха болезнено пъпката на гърдата й.

Джейн усети, че я залива гореща вълна. Цялата й утроба се сви.

— Тази рокля не може да ме направи курва, също както не си в състояние да го направиш и ти!

— Да, но си смутена.

— Да, смутена съм. Доволен ли си?

— Разбира се, че съм доволен. Защо да не бъда? — Той млъкна, но в очите му се мярна отново недоволство. — Коленичи на пода, по дяволите!

— Леглото не е толкова далеч.

— На пода казах!

Тя само сви рамене и се отпусна на колене.

— Опри се на ръцете си!

Отново същото безумие… Тъмните вълни на възбудата. Подчинение и… очакване.

Тя навлажни устните си:

— Защо?

— Време е да опитаме нещо ново. — Той запретна роклята нагоре, тя усети топлите му длани, които галеха и заграбваха тялото й. Картината на махараджата…

Този път я облада жестоко, като наказание. Дъхът й секна от болка.

— Чакай! Нека да изобразим точно картината. Чакай… Ето така. А сега извърни към мене лицето си… Да, точно това исках…

Джейн се обърна и го погледна. Съзнаваше какво вижда той в нея: разюзданост, наслада и възмущение от самата себе си, задето не е в състояние да се възпротиви на лудата страст, която той толкова лесно умееше да разпали у нея… Лицето му бе зачервено, устните му бяха натежали от сласт, болезненото желание бе разкривило чертите му… Но въпреки това тя видя и онази странна тъга…

— Не е същото! — успя да промълви тя. — Нима не виждаш, че не може да е същото, независимо от това какво ти съзираш в лицето ми… Твоето изражение не е като на картината! Казах ти, че мъжете не познават нежността. Картината лъжеше. Никога един мъж…

Рюъл замря неподвижен.

— По дяволите! Ти… Върви по дяволите!

Той се нахвърли върху нея, сякаш изпитваше омраза. Джейн заби пръсти в килима, обезумяла от желание. Не можеше да каже колко време продължи тази жестока, подлудяваща буря и мощните конвулсии, които разтърсваха тялото му. Почувства като на сън топлата вълна на освобождението и блаженството.

Джейн рухна на пода, неспособна да се помръдне. Сякаш в просъница усети, че той я вдигна и я положи на леглото.

— Добре ли си? — попита Рюъл учтиво.

Тежестта, която бе изпитвала през целия ден, сега заплашваше да я смаже.

— Уморена съм — промълви тя едва.

Той издърпа покривката чак до брадичката й и легна до нея, без да се допира. Очите му гледаха някъде далеч напред.

— И на мене ми секна желанието.

Тя не отговори.

— Можеш да не слагаш повече тази проклета рокля.

— Има ли някакво значение?

— Махни я!

— Много съм уморена.

Той изрече полугласно някаква ругатня. В следващия миг дръпна роклята, раздра я и я захвърли на пода — тя остана там като купчинка злато.

— Доволна ли си?

Такова примирително държане никак не му подхождаше, но Джейн бе посвикнала вече, той се държеше така почти през целия ден.

„Няма никакво значение… — повтори си за кой ли път вече тя и затвори очи изнурена. — Нищо не е важно…“

 

— Вземи и мене, Патрик! — изплака Джейн и след това повтори вече по-силно: — Вземи ме!

— Какво става? — Рюъл се стресна в съня си. До него Джейн се мяташе и проплакваше. Очите й бяха затворени. Явно сънуваше нещо.

Той я хвана и я разтърси леко:

— Събуди се! Джейн! Това е само сън! Джейн!

 

— Не искам… не иска-ам да стана като нея! — Тя дишаше със свистене. — Няма да ти бъда бреме! Вземи ме! Нека да дойда с тебе, Патрик!

— Господи, какво става с тебе?! — Той потупа страната й. Кожата й беше гореща. — Събуди се най-сетне! — Рюъл се надигна, седна в леглото и запали лампата. — Отвори тия очи!

Джейн го погледна с невиждащи очи.

— Влакът! Той ще замине! — Тя се замята тревожно. — Патрик, не ме оставяй!

— Никой няма да те остави. — Рюъл я прегърна. Цялата гореше. Той я притисна, за да я успокои. Сърцето му биеше бързо като нейното. — Ето, успокой се. Никой няма да те остави.

— Той… Той ще ме остави… Ще ме остави…

— Престани да се мяташ!

— Патрик!

Какво да прави? Тя не е на себе си. Не може да я остави сама. Тамар ще се появи чак утре със закуската.

— Моля те! Не искам да съм като нея… — хълцаше и виеше с тънък, непознат глас Джейн.

Той я държеше здраво в ръцете си. Разбра за кого говори, знаеше какво си спомня тя в момента. Наяве може би успяваше да се пребори със злите духове в себе си, но сега, в съня си, тя беше отново само дете, с всичките страхове и болки на едно съзнание, оставено без подкрепата на разума.

Болките на Джейн, която бе довел тук със себе си…

 

Кой може да блъска така по никое време?!

Маргарет се разсъни напълно, седна в леглото и най-напред погледна към Йън. Слава богу, не се бе събудил. Тя метна халата си и отиде да отвори.

Рюъл! Би трябвало да се сети кой може да е толкова несъобразителен.

— По дяволите! Може ли да удряш по вратата посред нощ, Йън има нужда от сън! Цяло чудо е, че не се стресна. Не можеш ли… — Тя прекъсна тирадата си, като зърна напрегнатото му лице. — Какво има?

— Трябваш ми. Можеш ли да дойдеш? — попита той шепнешком.

— Къде да дойда? — Маргарет хвърли поглед през рамо. Йън продължаваше да спи най-спокойно. През изминалата нощ бе имал толкова остри болки, че се наложи да му даде втора доза лауданум…

Маргарет излезе в коридора и тихичко затвори вратата зад себе си.

— В Лятната къща. — Той хвана с ръка лакътя й и тръгна бързо по коридора, като по-скоро я дърпаше след себе си. — Нужна си ми.

— За първи път те чувам да кажеш такова нещо! — отбеляза тя сухо. — Сега изгарям от нетърпение да чуя по какъв начин съм ти нужна.

— Ти се оправяш с болни… Нали се грижеше за баща си, а сега и за Йън…

— Да не си болен?

— Джейн е болна.

Тя ускори крачките си.

— Какво й е?

— Ако знаех, нямаше да те безпокоя. Има температура, разтриса я. И бълнува… Не ме познава.

— Изпрати ли за доктора?

— Разбира се. Но могат да минат часове, докато Тамар го докара. Нужен е някой веднага.

— Какво търси Джейн в Лятната къща?

Той продължи да гледа право пред себе си.

— Това не те засяга.

— Рюъл, какво се крие зад всичко това?

Отговор не последва.

„О, Рюъл никога няма да й каже каква е тази дяволска работа, това поне е ясно.“

— Дали ще мога да помогна…

— Поне опитай! — Той отвори вратата към терасата. — Моля те!

„Велики боже! Сигурно е много отчаян, щом благоволява да моли…“

— Ще се опитам.

 

Маргарет излезе от Лятната къща и затвори вратата след себе си.

— По-добре е.

Рюъл въздъхна с облекчение.

— Слава богу!

— Температурата спадна, дойде на себе си, дори отговаря на лекаря. Той смята, че треската ще мине напълно след няколко часа.

— Но какво й е всъщност?

— Малария. Заразила се е в Казанпур. Втриса я през определени интервали от време.

— Не ми е казвала.

— На мене също. А като си помислиш, че се знаем от цели три години! Тя не е човек, който говори за болките си. — Маргарет прокара уморено ръка по тила си. — Трябва да се връщам. Йън може да има нужда от мене. Следобед ще дойда да я видя.

— Недей, сега вече аз ще се грижа за нея.

— Така както гледам, имаш страхотни постижения в гледането й.

Той трепна.

— Казах ти, че ще се погрижа. Може да й е неприятно да те види.

— А значи се сети най-после да пощадиш чувството й за приличие. Твърде необичайно! Можеш да си спестиш тази твоя закъсняла галантност. Ние с Джейн се разбираме. — Маргарет го изгледа дръзко в очите. — И не съм сигурна дали не е именно мой дълг да я прибера при мене в двореца!

— Тя надали би дошла.

— Смятам, че ще дойде. Може би не би си признала, но винаги се е страхувала от тебе.

— Вече не — каза той с малко изкуствена усмивка. — Сключихме споразумение.

Маргарет презрително изсумтя:

— Тя има достатъчно разум, за да не сключва пактове с дявола! Какво прави тя тук?

— По-добре е да не знаеш.

— Възможно е. — Маргарет изведнъж почувства, че залита от умора. Не може да носи и чуждо бреме. Достатъчно е изнурена от борба със собствените си чувства… Може ли да укорява Рюъл за неговите слабости, след като и тя е жертва на почти същото изкушение! — Мога ли да разчитам, че ти няма да я…

— За бога! Мислиш ли, че ще легна с нея, когато няма сили и ръката си да помръдне?! — той наистина бе възмутен.

Каквото и да се бе случило, заболяването на Джейн бе разтърсило Рюъл до дъното на душата му. Маргарет не го бе виждала такъв — пребледнял и разстроен. Не би могла да каже дали това негово отношение ще е трайно, но поне за момента той не представляваше никаква заплаха за Джейн.

— Ако имаш нужда от нещо, съобщи ми.

Тя бързо тръгна към двореца.

 

„Прилича на мъртвец!“ — помисли Джейн неволно.

— Ти трябва да… почини си…

Рюъл впери очи в лицето й.

— Какво?

— Трябва да си… починеш. Изглеждаш… — Тя не довърши.

— Ти си тази, която има нужда от почивка. — Рюъл се наведе над нея и поднесе чашата с вода до устните й. — Пий.

Тя послушно отпи.

— Болна ли бях?

— Треска. Цели два дни. Лекарят каза, че бил сравнително безобиден пристъп… — Рюъл стисна устни. — На мене не ми се видя толкова безобиден.

Тя си спомняше неясно как докторът се взираше в нея, как я питаше нещо, как обясняваше нещо на някого…

— Маргарет? И тя ли беше тука?

— Да. Защо не си ми казала, че си болна от малария?

— Защо трябваше да ти казвам… — Тя смръщи чело. — Два дни? Трябва да вървя на работа!

— Пратих вест на Дилам, че ще идеш по-късно.

— Моя е грешката. Забравих да си взема… кингхао, като идвах насам.

— Кингхао?

— Една стара билка.

— И си я пила през всичкото това време?

— Невинаги. Само когато имах чувството, че няма да мога…

— И колко време я пиеш откакто си тук в Цинидар?

Джейн не отговори.

— От колко време? — настоя Рюъл.

— Четири седмици…

— О, небеса!

— Не беше чак толкова страшно. Само ме втрисаше нощем.

— За да не ти остане никаква силица през деня! — Той стисна облегалката на стола. — Ти имаше треска и вечерта, когато дойде в Лятната къща! Така ли е, по дяволите?! Ако не си била трескава, може би нямаше да дойдеш, прав ли съм?

Тя трудно можеше да се върне сега назад и да прецени как е било.

— Не зная… Тогава това ми се стори единствено правилно. — И тя бързо добави: — Важното е, че всичко свърши. Да мога сега бързо да се поправя… Миналата година в Гленкларън имах един такъв пристъп, но още на другата сутрин си бях в мелницата.

— Такъв тежък пристъп като този?

Джейн поклати глава:

— Не, но съвсем не значи, че… — тя не довърши думите си, помижа, въздъхна и изведнъж попита: — Има ли всъщност това някакво значение за тебе?

— За мене… — Той отвърна поглед и остави чашата на нощната масичка. — Да, за мене е важно, защото железницата не може да чака.

Той искаше да каже нещо друго… Нещо съвсем друго…

Джейн присви очи.

— Не сме чак толкова изостанали… само няколко дни. Моето заболяване няма да се отрази. Дилам е много изпълнителна. А и самата аз още утре ще съм на обекта…

— Не говори глупости! — Той я погледна със святкащи от гняв очи — За да рухнеш вдругиден отново? Ще лежиш тук и няма да мърдаш поне една седмица!

— Ти не говори глупости! — повтори тя думите му още по-гневно. — Ти искаш да свършим железницата, аз също искам. Ще боледувам по-нататък.

— О, това е вече положително. Сега почивай, в противен случай… — Рюъл млъкна, защото видя израза на очите й. — Е, добре, но най-малко четири дена.

— Четири дена… Утре ще дойда с Медфорд, за да поговорите за стиковането на двете насрещни отсечки. Не искам да имаш чувството, че времето е било пропиляно. — Срещата с Медфорд бе крайно наложителна. Джейн се взря в решителното изражение на Рюъл и разбра, че трябва да направи някакъв компромис, ако не иска да хаби само сили в излишни пререкания. — Добре, три дни.

— Ето, разбрахме се! — засмя се Рюъл.

Джейн го погледна с невярващи очи. Той се смееше истински! Цялото му лице бе изпълнено с топлота и добродушие, същата онази усмивка, която бе зървала понякога, макар и рядко, в дните преди да стане катастрофата.

— Какво става? Ти си някак… друг.

Клепачите мигновено скриха погледа му.

— Друг?

Топлотата изчезна. Пред нея стоеше отново загадката, наречена Рюъл. И все пак бе сигурна, че за един съвсем кратък миг бе видяла едно друго лице, невероятно различно.

— Трябва да поспиш. — Той стана. — Отивам до двореца и ще изпратя да извикат Медфорд. Доволна ли си?

Беше твърде слаба и изтощена, за да може да изпитва каквото и да било.

— Да, мисля, че да…

Рюъл остана прав до леглото и погледна надолу към нея.

— Всичко ще… се оправи — каза той, заеквайки. — Аз няма да те… — Той млъкна и направи нетърпелив жест с ръка. — Да, това е! — И изведнъж хукна навън.

Джейн остана загледана след него.

Какво се бе променило?

 

Завивката се повдигна, нощният хладен въздух я събуди. Едно тяло, мирис на кожа и на ароматни треви. Рюъл…

— Рюъл?

— Шшт! — Той я притегли към себе си, за да стопли гърба й. — Спи сега.

— Медфорд?

— Утре в четири. — Той погали косата й. — По-добре ли си?

— По-добре.

Беше й наистина по-добре в ръцете му.

— Мислех да те оставя да спиш сама… — Той говореше някак притеснено. — Но помислих, че трябва да съм тук, ако пак бълнуваш. За тебе не е добре сега да се вълнуваш от тези кошмари.

— Кошмари?

— Не си ли спомняш вече?

— Не. Кой ти каза, че бълнувам?

— Та ти крещеше с все гърло, надали бих могъл да не те чуя.

Стана й неприятно. Какво бе сънувала?

— И какво казвах?

Рюъл се поколеба.

— Нищо не се разбираше. Някакви несвързани думи само.

Какво облекчение!

— Разбира се. Кошмарите са винаги несвързани.

— Спи сега. Днес няма да сънуваш кошмари.

Тя затвори очи и се отпусна в люлката на съня. Няма за какво да се тревожи. Няма да сънува кошмари. Рюъл ще я пази от злите демони на нощта…

 

— Джейн е с Рюъл в Лятната къща — каза Маргарет, като наблюдаваше как Картаук насипва пясък около формата с печата на Йън.

— Охо! — Той вдигна високо рунтавата си вежда. — И това оскърбява твоя строг шотландски морал?

— Да, въпреки че не би трябвало да е така. Страхувам се, че може да я наскърби нещо.

— Остави ги на спокойствие, Маргарет! Не можеш непрекъснато да спасяваш целия свят.

— Само един неверник не би се опитвал да превърне злото в добро. — Тя поклати примирено глава. — Но понякога човек губи точните очертания.

— О, небеса! Какво виждам!? Нима нещо в този несломим и опак гръбнак е поомекнало? Джейн не е вече толкова безпомощна, колкото беше по-рано. Тя и Рюъл трябва сами да изяснят какво има помежду им. Нито единият, нито другият биха ти били благодарни, ако се намесиш.

— Рюъл е…

— … голямо нещо! — пресече я Картаук.

— Ти не смяташ, че е лош, така ли?

— Рюъл? — Джон Картаук поклати глава. — Не се съмнявам, че той самият се смята за лош, ала той не познава значението на тази дума.

— А ти?

— Какво аз! Да, аз зная какво значи, защото съм стажувал при истинския майстор на злото.

— Абдар?

Той кимна.

— Невероятен и съвършен майстор.

Той винаги споменаваше Абдар съвсем бегло. Сега за първи път говореше за него.

— Но защо си стоял толкова дълго при него?

— Работех главно за баща му, махараджата. С Абдар имахме малко контакти до последната ми година в двореца. Но когато владетелят се захласна по своята железница, на Абдар бе разрешено да ползва услугите ми. — Джон сви рамене. — Не издържах повече от половин година и се махнах.

— Какво работеше за него?

— Ами направих му статуя на богинята, на която служи. На Локи. Великолепна работа…

— Локи?

— Богинята на унищожението. Абдар се счита за неин син, който трябва да й служи тук на земята. — Джон примижа и поклати глава. — Втълпил си е, че духовната му сила се нуждае от непрекъснато подхранване. Точно в това бе решил да ме използва.

— Да му правиш скулптури?

— Не. — Той помълча малко. — Не скулптури. Маски.

— Маски?

— Златни маски… — Той като че забрави, че разговаря с нея. После изведнъж се обърна рязко и попита: — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това? Историята е зловеща.

— Да, разкажи ми.

— Абдар смята, че силата му идва от силите на емоциите в заобикалящия го свят. Колкото по-силно преживява една душа, толкова повече храна може да му влее. Но чувствата на хората са нещо мимолетно, вечно променящо се и Абдар ставаше все по-несигурен… Как си науми, че чувствата трябва да се задържат, да се препарират някак си, та да можеш всеки миг да посегнеш към тях и да ги имаш… Не зная… — Джон се усмихна с горчива ирония. — И най-добрият начин да съхраниш едно чувство непроменено — така, както е изживяно, бе смъртта.

Маргарет го гледаше ужасена.

— Ти каза, че искаш да чуеш. Абдар си въобразяваше, че именно в последния изблик на чувства се таи енергия, която ще премине в него и ще го подхранва.

— Маски? Смъртни маски? — прошепна тя. — Карал те е да взимаш отпечатъци от смъртни маски?

— Направих му три. Първата беше на една от наложниците му, младо момиче на име Мирад. Една сутрин рано-рано Пахтал ми донесе трупа й. Била получила удар през нощта и Абдар искал маска за спомен… Разбира се, маската трябваше да бъде от злато — най-благородния, най-безсмъртния от всички метали. Направих му маската. Получи се. Жената беше красива с някакво тъжно, примирено лице… След седмица Пахтал отново донесе едно умряло момиче, пак същата история. Но маската ми се удаде по-трудно. Лицето беше ужасно. Разкривено от болка и ужас.

— Как е възможно толкова скоро да умре още една жена от харема му?

— И на мене ми се видя странно, но не си позволих да задавам въпроси. Третото тяло, което ми донесоха, беше на юноша — да има, да няма единадесет-дванадесет години. Неговото лице… Не, не можех повече да се преструвам! Никой не би имал сили да увековечи това лице. Отказах да взема отпечатък за маската. Само след час Абдар ме намери и ми каза, че трябва да правя тези маски и да не питам много, иначе щял да ми отсече ръцете.

— Той ли ги е убивал?

— Да, и Пахтал му е помагал. Пахтал експериментира разни отрови, за да стигне до желаното от Абдар въздействие. Абдар сам ми го каза. Болката предизвиквала истинска експлозия от чувства, затова Пахтал трябвало да му изнамира отрови, които да имат такова страшно въздействие.

Маргарет почувства, че й се повдига.

— Чудовища! Чудовища в човешки образ… И Рюъл смята, че Абдар може да дойде в Цинидар?

— Да. И затова работи толкова напрегнато, иска да е подготвен. Иска да ликвидира Абдар веднъж завинаги.

Тя го изгледа втренчено.

— И ти си дошъл заради това в Цинидар, така ли? И ти искаш да бъде обезвреден Абдар?

— Признавам си, че съм на мнение, че без Абдар светът ще бъде по-добър. Уморих се да заравям талантите си в земята, както се казва в Библията. — Той я погледна в очите. — Но не заради това дойдох тук.

— Тогава защо… — Маргарет пое дълбоко въздух и млъкна.

„Спри! Отново си на ръба на пропастта!“ Напоследък всяка дума и всеки жест крият в себе си опасността да стане нещо непоправимо и опасно, само между два удара на сърцето.

Минаха няколко секунди, докато тя успя да различи отново очертанията на касата с пясък:

— Кога ще изливаме златото?

— Скоро. — Джон говореше съвсем бавно. — Не е разумно да се избързва в тези работи, дори и да не ти се чака.

 

 

Рюъл и Джейн подскочиха изплашени в леглото, някой чукаше на вратата на Лятната къща. Никой не идваше тук, освен Тамар, но той се появяваше само за да донесе яденето.

Рюъл отвори. На прага стоеше Дилам.

Джейн скочи от леглото и изтича бързо към нея:

— Какво има?

— Слонът.

Джейн промълви някакво проклятие.

— Лошо ли е?

— Всичко вървеше много добре, свършихме с поправките и напреднахме цяла миля нагоре отвъд поляната. През цялото време не се появи никакъв…

— Лошо ли е?

— Мислехме, че се е отказал. Но нощес… съсипал е цели три мили.

— Оседлай коня ми, Дилам. Идвам след петнадесет минути.

Джейн затвори вратата и отиде до гардероба.

— Да не мислиш да тръгнеш сама? — Рюъл не вярваше на очите си.

— Не виждам друга възможност — отвърна Джейн. — Все пак слонът унищожава твоята железница.

Той се позамисли и хукна навън.

— Ще се срещнем в конюшнята. Имам да свърша нещо, преди да тръгнем.

— Възнамеряваш да се върнеш в планината?

— Не, по дяволите! Възнамерявам да ида на лов за слонове.