Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (17)

Глава шестнадесета

Тъмносиният извит покрив на лятната къща изглеждаше сив на лунната светлина. От полукръглите прозорци падаше светлина и хвърляше пъстри ветрила от полусенки по поляната.

Той я очаква.

„Разбира се, че ме очаква!“ — помисли си Джейн нетърпеливо. Нали я очаква повече от три години…

Положи огромно усилие, за да се овладее още когато слезе по трите стъпала на терасата и тръгна по пътечката насам.

Ще се справи. Той може да стори само онова, което тя му позволи.

Тя пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Ето ме — каза тя тихо.

— Виждам — Рюъл седеше в огромно бароково кресло пред мраморната камина. Отново бе облечен целия в бяло, както при пристигането им в двореца. Огънят хвърляше топли отблясъци по златистата му кожа и по изпъстрената му с избелели от слънцето кичури коса. Изглеждаше много елегантен, подхождаше чудесно на изящно подредения салон, намекващ за сдържан европейски лукс.

Той се надигна и сбърчи нос:

— За съжаление не само те виждам, но те и помирисвам.

— Не мога да яздя двадесет и пет мили в тази жега всред прахоляка, без да ти замириша на кон! — Тя затвори вратата. — Ако ти е неприятно, мога да си вървя.

— Не, разбира се! Не съм от хората, които се отказват да хапнат от яденето само защото не са го приготвили сами. — Той се изправи и отиде до пъстрата брокатена завеса, преграждаща помещението. — Фактически аз го предвидих, преди малко донесоха от двореца гореща вода. — Той дръпна завесата настрани. Пред очите й се разкри останалата част от стаята, която благодарение на поставените от трите страни огледала изглеждаше много по-голяма. Върху излъскания до блясък дъбов паркет бе постлан килим в царско синьо и бяло. В другия край бе поставено легло, покрито с прозирна мрежа против комари, с бяла копринена покривка.

Рюъл проследи погледа й с лека усмивка и посочи към поставената зад завесата седяща вана, от която се издигаше пара.

— Истинско щастие е, че си точна — каза тихо той. — Иначе водата щеше да изстине.

— Това не би имало значение — отвърна Джейн сухо. — Предполагам ще искаш да гледаш как се къпя.

На лицето му се появи някакво странно изражение.

— Много вероятно.

Джейн приседна на широката, тапицирана с бяла коприна кушетка близо до ваната, събу ботушите и вълнените си чорапи.

— Така и предполагах.

— Защо?

— Нали искаше да се… чувствам притеснена и унизена. — Тя стана и разкопча ризата си. — Всичко е по план.

— Всъщност аз имах нещо друго предвид. — Рюъл замълча. — Любовницата трябва да бъде оградена с нежност… Представях си по-скоро как изпробваме някоя от радостите, които е изпитвала майка ти.

Тя изтръпна. Ритникът попадна точно в корема й. Ръката й замря на второто копче.

— Не можеше да си представиш по-удачно отмъщение, нали? Предполагам не си очаквала, че ще те бия с камшик или ще те окова в някакъв уред за мъчения… Помниш ли като говорихме, че не понасям змии, аз ти казах, че всеки има нещо, от което се бои? — Той я изгледа пронизително. — Не е ли именно това най-големият ти страх? Да станеш курва като майка си?

— Да — прошепна тя.

Робство. Подчинение. Плен.

Трябваше да знае, че с непогрешимия си инстинкт Рюъл ще намери възможно най-жестокия удар.

— Е, сега не искаш ли да избягаш?

За миг тя изпита огромното изкушение да побегне наистина, но това щеше да бъде второ поражение.

— Не.

Стори й се, че на лицето му се мярна разочарование. Но сигурно се лъжеше. Защото още в същия миг той вече се усмихна иронично:

— Ами хайде тогава! Ваната ти изстива.

— Не още. — Тя го погледна намръщено. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Обещание?

— Да ми обещаеш, че когато изляза оттук, ще сме квит. Да ми обещаеш, че няма да се мяркаш повече на строежа без уважителни причини.

— Мисля, че за това вече се разбрахме.

— Аз искам да ми го обещаеш.

Той помълча за момент и каза бързо:

— Обещавам.

— Добре. — Джейн усещаше тежкия му поглед върху себе си, когато се разсъблече набързо и тръгна към ваната.

— Чакай. Обърни се!

Тя изтръпна. Ето, започва се… След това се обърна бавно към него.

Опрян до стената, той плъзна поглед по тялото й.

— По-слаба си, отколкото беше в Казанпур. Като си облечена, не се забелязва.

— Винаги отслабвам, когато имам тежка работа.

Той стисна устни.

— Означава ли това, че трябва да се чувствам виновен, задето те принуждавам…

— Ти не си ме принудил. Това е мое собствено решение — Джейн го изгледа предизвикателно право в очите. — И аз почти щях да те победя, ако този проклет слон…

Рюъл се усмихна.

— Да. Но „почти“ все още не е „напълно“. Сега се завърти около себе си. Бавно.

Тя усети как й става горещо, но все пак се насили и го направи, успя да се завърти с безизразно лице, като че го правеше някакъв механизъм.

— Въпреки че си отслабнала, сега гърдите ти са станали по-големи.

— Мога ли да се изкъпя — попита тя.

— Не още. Обърни се с гръб към мене!

Джейн прехапа долната си устна, но се обърна и застана изправена като свещ.

— Чудесен задник! — Гласът му стана дрезгав. — Объл и твърд. Помниш ли картината във вагона на махараджата?

Тя имаше чувството, че е някаква робиня, която разглеждат на тържището. Или че е някоя от жените при Френчи… Робство.

„Няма ли да престанеш най-сетне!“ — каза си тя злобно. — „Дай му каквото иска…“

— Не си спомням. Приключи ли?

— Да. Влизай във ваната.

Тя измина бързо няколкото стъпки до седящата вана и се потопи в топлата вода.

„Не го поглеждай! Забрави го… Все едно, че го няма…“

От топлата пара я лъхна аромат на жасмин и лимон. Тя взе гъбата и започна да жули сърдито рамото си.

— Не толкова грубо! — Подиграваше й се. — Не бих искал да се ожулиш.

Джейн не вдигна очи от водата.

— Няма да го постигнеш. Ще останеш разочарован!

— Така ли? — Гласът му прозвуча съвсем близо до нея. — Защо мислиш така?

— Защото аз няма да… — Тя млъкна, защото усети ръцете му на главата си, той разплиташе плитката й. — Няма да позволя да ми причиниш болка.

— Така ли? — Пръстите му разплитаха косите й бавно, сръчно, докато бликнаха като водопад по целите й рамене.

Да, умен е… Меката копринена коса докосна кожата й и само увеличи още повече чувството на ранимост и женственост. Джейн навлажни устните си:

— Докато идвах насам, имах време да помисля. Мога всичко да изтърпя, щом като е за няколко дни.

— Ще можеш, така ли? Защо мислиш, че ще е само за няколко дни?

— Няколко дни! — повтори тя натъртено. — Скоро сам ще се наситиш и ще се върнеш към по-важни занимания.

— За мен това е важно занимание.

— Не толкова важно, колкото Цинидар.

— Понякога не съм сигурен дали е така.

— Ще бъдеш сигурен, като ти стане скучно… — И тя продължи бързо: — Тогава ще мога да се върна и да приключа работата в срок.

— Ако твоят разбеснял се слон не те посети отново.

Бе направила всичко, за да не мисли за такава възможност.

— Дилам ще вземе необходимите мерки.

Рюъл излезе иззад ваната и седна на бялата кушетка. Бе съвършено гол, разкрачил леко крака, за да демонстрира болезнено възбудения си член.

Дъхът й секна, не можеше да отмести поглед от там.

Салон — вагонът на махараджата…

— Повдигни малко гърдите си, искам да видя как водата лъщи по тях.

Джейн затвори очи и пусна гъбата. След това подхвана с ръце гърдите си.

— Така е добре. По-високо…

Устните му се впиха в гърдата й. Смучеше зърното й, без да откъсва очи от лицето й, очаквайки жадно да види нейната реакция.

Ръцете му се плъзнаха под водата и я сграбчиха. Тя отново пое мъчително въздух. Настойчивите му пръсти потърсиха центъра на нейната чувственост. Всяко негово движение изпращаше трепетно желание в тялото й. Той бръкна и с другата си ръка още по-дълбоко, с едно властно „Не се стягай!“, изречено с хрипкав глас.

Джейн се изви назад във ваната, ръцете й стиснаха ръба, прехапала устни, за да не закрещи, залюляна в ритъма, който неговите пръсти диктуваха на тялото й.

Най-после той я пусна, понадигна се и застана клекнал до ваната.

— Много добре. — Гръдният му кош се надигаше и спускаше тежко. — Дори прекалено добре, може би. Ставам нетърпелив. Мисля, че трябва да свършим с първия урок. За следващия имаме маса време… — Той стана и посегна към голямата хавлиена кърпа, оставена на кушетката. — Стани!

Джейн не беше сигурна дали ще може да се изправи на крака. Коленете й трепереха, цялото й тяло се тресеше от усилието да се сдържа и да не му покаже какво чувства.

— Ставай! — Рюъл я дръпна и я зави с хавлията. Погледна към кушетката: — Ела! Не мога да чакам.

Той я притегли към себе си, разтвори леко краката й върху бедрата си и с един-единствен мощен тласък проникна в нея.

Джейн изкрещя.

— Ела! Дръж се здраво за мене! Искам те! Дай ми… Всичко!

Не желаеше да му се подчини, но инстинктивно се вкопчи в него, обвила с крака хълбоците му. Собственото й напрежение растеше с всяка секунда и я подлудяваше.

Как може собственото й тяло да я предаде така?! То помагаше на Рюъл да излезе победител…

Той се извърна леко настрана и главата й остана без опора, провисна от кушетката — при всеки удар на Рюъл косата й се тръскаше като златни вълни, стигащи чак до земята. Вече не съзнаваше нищо около себе си. Забрави Рюъл. Всичко бе само един вик, който напираше да излезе.

— Отпусни се! Не се сдържай! — шептеше Рюъл.

Не можеше повече. Викът се изтръгна, непознат и чужд, съпроводен от конвулсивните тръпки на оргазма и от неговия хриплив, животински стон…

Тя дори не осъзна бързите трескави движения на неговото освобождаване. Рюъл бе спечелил. Бе използвал тялото й и получи онова, което целеше. А тя мислеше, че няма да му позволи да властва отново над нея.

Рюъл я отнесе, все още увита в хавлията, на леглото. Джейн го гледаше, дишайки тежко, на пресекулки.

— Не го ли очакваше? — попита той, като я сложи да легне. — Нашите тела не се интересуват от това дачи се обичаме, или се мразим. И така ще бъде всеки път. Няма никакво значение дали го искаш, аз винаги ще те довеждам до това състояние…

— Точно това никога няма да се повтори — опита се да говори уверено тя.

— О, напротив. Ще се повтори, и то много скоро. Не мога да ти се наситя. Бъди уверена, че това е само началото. Имах на разположение цели три години, за да развихрям въображението си. — Той се пресегна пипнешком към нощната масичка и взе нещо. — Помниш ли вечерта у Забри?

Маска. Пъстра маска от черни и тюркоазено сини пера.

Цялата картина застана отново пред очите й. Рюъл в средата на стаята, подигравателните сини очи през цепките на маската…

— Всичко това се е заличило от паметта ми. Това не е спомен, към който охотно да се връщаш.

— И за мен е така. — Той бръсна гърдите й с щръкналите пера на маската. — За мен това бе едно неприятно преживяване.

Перата минаха отново по пъпките на гърдите й, драснаха ги леко и целите й гърди се наляха с чувственост и желание.

— Недей! Защо го правиш? Искам… да спреш… — каза тя неспокойно.

— Веднага. — Той махна перата от гърдите й и ги прекара с натиск надолу по тялото й, като продължи да я бръска, като с крило на птица.

„Ето. Започва се. Не мърдай! Не му показвай, че те подлудява. Не реагирай, за да не се разрази отново и неговата страст…“

— Забри е умна жена. Знае, че един мъж в нейната къща изобщо не се интересува от личността на жената, стига тя да му дава онова, което желае. А има ли нещо по-анонимно от една маска? Нали така, Джейн?

Тя не отвърна.

Той легна отново върху нея, разтвори краката й и я облада бавно, дълбоко.

— Ето, готова си. Така си и мислех. Ти си много… податлива… — Той сложи маската на лицето й и спокойно, без да бърза, внимателно завърза кадифените панделки отзад на главата й. Загледа я прехласнат. — Изглеждаш влудяващо еротично! — Думите бяха изречени подигравателно, но гласът… този дрезгав глас говореше съвсем друго.

„Господи! И защо се е впила в него така?!“

— А сигурно и при теб е така. — Рюъл се усмихна. — Чудесна си. Точно такова трябва да бъде едно момиче от къщата на удоволствията. Бързо учиш. Готова си за следващия ни урок… — Той се движеше вътре в нея, мъчително бавно, изчакващо, сякаш дълбаеше някаква скъпоценна резба. — Перата… могат да имат най-различно предназначение…

 

— Не го постигна.

Джейн гледаше към прозореца. Първите лъчи на зората разпръскваха мрака.

— Така ли? — Рюъл я привлече към себе си, за да си поиграе с червените кичури, разпръснати по раменете й. — Твоята реакция допуска да се предположи тъкмо обратното.

— Страхувах се, че пак ще ме накараш да се влюбя в тебе — прошепна тя.

Той се изпъна и замря.

— Да се влюбиш в мене?

— Обичах те. Но мина… Боях се, че може отново да се влюбя.

— Такава възможност сега положително е изключена.

— Да, мина. Чувствам се като изпразнена от съдържание, като че съм била напълнена с пясък и той е изтекъл отнякъде…

Наистина имаше чувството, че плува. Че витае някъде. Треската?

Да не забрави да вземе от своето кингхао…

— Вече не се страхувам от тебе, Рюъл. Нищо не можеш да ми сториш, защото не изпитвам никакви чувства към тебе. Освободих се от тебе.

Той погали косите й.

— Сигурна ли си?

— Да, съвсем сигурна.

 

Маргарет отвори вратата на ателието и обяви войнствено:

— Нямах намереше да идвам повече. Дойдох само защото не знаех как…

— … как да ми попречиш да не взема онова, което искам — довърши нетърпеливо думите й Картаук. — Зная, зная. Хайде, влизай, препасвай престилката. Имаме работа.

С огромно облекчение тя констатира, че в тона му няма и най-малка следа от интимност. Защо ли трябваше да се притеснява и да се мята цяла нощ…

Той затвори вратата. И всичко си беше така, като че нищо не се бе случило вчера.

Маргарет се приближи до масата.

— И няма да ти позирам.

— Не сега — отвърна разсеяно той. — Трябва да отлея печата на Рюъл. Утре ще мислим за позирането.

— Няма смисъл. Няма да ти бъда модел. — Тя измъкна изпод тезгяха престилката си. — С какво започваме?

— Ще наръсим гипсовия модел с прах от дървени въглища. Ето така… — Той го направи и след това притисна формата в една от двете каси, пълни с пясък.

Тези вълшебни негови ръце! Сръчни, спокойни, сигурни. Но вчера, когато я докоснаха, нямаше и следа от тази увереност. Вчера ръцете му трепереха от желание…

— След това ще подсушим онази част от модела, където ще изпишем буквите и орнаментите… Ти не ме слушаш!

— Слушам те. — Тя откъсна с виновно изражение очи от ръцете му. — Какво казваш?

— Сега тесто. — Той грабна жилаво тесто от една паница, омеси го като питка с големината и дебелината на печата и го размачка върху гипсовия модел. — Тестото ще представлява тялото на печата. Напълни другата каса с пясък.

Тя насипа пясък в касата.

— И сега какво?

— Ще изсушим пясъка и ще сложим едната каса върху другата. Двете половини на едно цяло.

Не беше ли казал същите думи вчера, за да изрази тяхната близост? Две половини на едно цяло…

— Натъпчи влажния пясък по-здраво! Разсипа малко…

Ръцете й трепереха също както вчера. Но той бе приключил с този въпрос. Бе затворил вратата. Защо и тя да не може да стори същото?

— Като мине малко време, ще отделим двете каси, ще извадим тестената питка и ще изрежем отвор във формата. А като изсъхнат добре, ще опушим със свещ формата и ще изчакаме да изстине. Разтопеното злато се излива най-добре в охладени форми.

— Това ли е всичко, което трябва да се запомни?

Той вдигна гъстите си вежди и я погледна шеговито:

— Не е ли достатъчно? Или ти се иска малко по-трудна задача?

— Доста… мъчно е.

— Да се надяваме, че си внимавала. Ще те оставя сама да отлееш твоя печат.

Маргарет се ококори:

— Какво? Целия?

— Ще ти подготвя материала, ти ще свършиш работата.

— Но аз не съм готова още… какво ще стане, ако объркам нещо?

Той се усмихна:

— Е, може и да сбъркаш. Човек се учи най-добре от собствените си грешки.

Маргарет се опита да преповтори мислено последователността на отделните операции.

— А след това какво?

— Разтопяваме златото. Но мисля, че на тебе засега ти стига дотук. В момента няма да се захващаме с това. — Без да я погледне, той свали престилката си. — Винаги мисли само за онова, което ти предстои в момента.

— Аз и не мога другояче.

— И помни, че пламъкът трябва да е слаб.

Но пламъкът вътре в нея пламтеше високо и я изгаряше, оставяйки привкус на отчаяние.

— Ти си една интелигентна жена, Маргарет. — Картаук тръгна към вратата, водеща към верандата. — Опитай се да внесеш малко ред в този хаос, докато аз си избера лист злато за стопяване.