Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (15)

Глава четиринадесета

— Железница? — Абдар заби нокти в покритите с атлаз подлакътници на креслото си. — И докъде е стигнал?

— Частта, която строи Медфорд, е почти завършена, но трасето в планината е започнато едва преди месец. Момичето е завършило линията от лагера на златотърсачите по склона надолу до джунглата и сега…

— Колко остава още?

— Моят човек в лагера на Медфорд каза, че ще трябват най-малко още четири месеца, докато стане срещата между двете отсечки.

— Четири месеца! А в това време Шотландеца граби злато! Моето злато! — Абдар се изправи. — Това злато е нужно на самия мене!

— Има и други новини. — Пахтал помълча малко. — Новини, които ще те възрадват. Картаук е на Цинидар.

— Какво?! — Абдар подскочи. — Сигурен ли си? Сигурен ли си, че не е умрял?

— Видях го с очите си. Той не се крие, напротив, живее в двореца и си се разхожда най-свободно из острова.

— Защото се чувства в безопасност. Мисли си, че не мога да стигна до него на този проклет остров. — Лицето на Абдар се сви от злоба и страшно погрозня. — А и има право. Докато не стана махараджа, нищо не мога да сторя.

— Кога най-сетне? Има ли промени в състоянието на баща ти докато ме нямаше?

Абдар поклати глава.

— Може да изкара и до лятото.

— Дотогава Шотландеца ще е в състояние да си осигури острова. Можем да го превземем само ако атакуваме откъм пристанището, а ако той успее да си набави достатъчно средства, за да се укрепи, вече никога няма да…

— Зная, зная! — прекъсна го Абдар нетърпеливо. — Да не мислиш, че съм идиот? Не бива да му оставим толкова време! — Той се обърна и отиде до скулптурата на богинята Локи. — Любов! Питам се, изпитваш ли изобщо някаква любов към мене?

Усети как Пахтал внезапно настръхна във вътрешна съпротива и гласът му стана по-ласкав.

— Не искаш ли да ми помогнеш ти за тази дреболия?

— Какво искаш от мене? — попита Пахтал подозрително.

— Той е стар и болен. Така и така ще умре.

— Той е махараджа! Знаеш какво ще ме сполети, ако се разбере… — Пахтал говореше с дрезгав шепот. — Знаеш, че жив ще ме изгорят.

— Никой няма да се усъмни, ако си отиде малко по-рано.

— Опасно е.

— Не казвам да го прободеш с кинжал. Има други… по-неясни начини. Знаеш. Бавно… Да му се дава в продължение на седмица или на две по-малко… — Той се обърна и се усмихна на Пахтал. — За отровите ти имаш истински талант.

— Не зная мога ли…

— Трябва ми златото! Локи има нужда от златото! Ако ти ме обичаш, няма да ми откажеш тази услуга… — Показалецът му машинално галеше златния кинжал в ръката на богинята — Няма да откажеш тази услуга на Локи…

— Трябва ми време да размисля.

— Ти никога не си ме изоставял в беда… — Абдар присви очи, сякаш искаше да внуши нещо и на самия себе си: — На това разчитам… Че никога няма да ме изоставиш.

 

Рюъл вдигна очи от картата, която разучаваше, когато Джейн влезе в палатката.

— Бързо напредваш. — Пръстът му посочи кръгчето, очертано на картата. — Само четири мили още до Кръстопътя на слона.

— Вдругиден трябва да сме там. Щяхме да стигнем и по-скоро, ако не трябваше да изкореняваме дървета от двете страни на пътеката.

— Какво, реши ли да заобиколиш Кръстопътя на слона?

— Да, и с това ще спечелим още три дни. — Тя отиде до масата и посочи с пръст на картата. — Ето, тук. Ще стигнем тук два дни по-рано, отколкото е предвидено в договора.

— Може би — той се усмихна. — Може би, а може би и не. Досега Цинидар ти се подчиняваше, но не бива да разчиташ на това, че щастието няма да ти изневери.

— Няма да ми изневери.

— А нещо за слоновете?

— Не сме срещнали нито един, откакто сме в джунглата. Дилам смята, че няма да имаме неприятности. Тя казва, че слоновете никога не променят навиците си. Ако заобиколим поляната, ще избегнем срещата с тях.

— Чувам ги да тръбят, когато идвам в лагера.

— Ние ги чуваме непрекъснато. Но това нищо не значи. Те като че ли разговарят помежду си, така казва Дилам.

Джейн си тръгна.

— Разбрахме се за всичко, нали? Трябва да се връщам на обекта.

— Да, разбрах онова, което ми е нужно. Аз ще сляза до селото, до преработвателната фабрика. А искам да видя и Йън. След пет дни съм отново тук.

— Можеш да си спестиш идването. Няма да имам време да ти докладвам по-подробно. След пет дни ще сме оставили поляната зад гърба си и ще сме до стената на каньона.

— За мене не е никакво усилие. — Той се извърна и я погледна със засмени очи. — Знаеш ли, странното е, че дори ми се иска да спазиш срока. Добра работа свърши и наистина ти се възхищавам.

Джейн го изгледа сепнато, твърде изненадана, за да може да каже каквото и да е.

По-добре да е хаплив и зъл както винаги! Всеки път, когато се яви пред него с цялото си снаряжение за отбрана, той променя тактиката, държи се съвсем различно, подкупващо… Като онзи, другия Рюъл, когото познаваше в Казанпур…

Почувства как цялата й съпротива се изпарява.

„Тръгвай си веднага! Веднага се махни!“

Почувства отново пристъпа на треската, който щеше да я омаломощи.

— Довиждане, Джейн! След пет дни!

След като той излезе, тя остана вперила невиждащи очи в картата. Пет дни. Няма основание да се тревожи. Такива пристъпи на треската бе преживяла и преодоляла неведнъж вече. Работата върви невероятно бързо. Не е имала никакви трудности, никакви пречки… Цинидарците работят усърдно и охотно. Какво може да й попречи да стигне навреме до крайната цел?

 

Задъхан, Йън се отпусна назад на възглавниците, лицето му изразяваше неизказано блаженство.

— Маргарет!

Тя се превъртя и легна до него, притисна се, светлата й коса се разсипа по раменете му.

— Беше чудесна! — Той погали нежно косата й. — Можах ли… да ти… доставя удоволствие?

— Да… — Лъжата я задави, но Джон Картаук й бе обяснил много точно колко важно е да остави у мъжа си увереността, че е силен и мъжествен всеки път, след като са се любили. — Винаги ми е толкова хубаво с тебе.

— Сам не разбирам как. Лежа като пън, докато ти…

— Не си ли разбрал? Аз съм толкова властна жена, че изпитвам удоволствие аз да те водя. — Опряна на лакът, тя му се усмихна закачливо. — Знае ли човек?! Като се има предвид моя характер, може би няма да ми доставиш и наполовина от това удоволствие, ако трябваше да се огранича с някакво пасивно отдаване.

— Ти и пасивна! — Той прокара пръст по очертанията на устните й. — Невъзможно!

Маргарет потърка буза на рамото му.

— А сега мисля, че трябва да ти дам малко почивка. — Виждаше се колко е изтощен, само след няколко минути ще е вече заспал. — Ти се възстановяваш чудесно. Цинидар ти понася.

— Така ли мислиш? Дали ще мога да се върна скоро у дома?

— О, не бързай! Не още… — Всъщност той не бе по-добре. Кашлицата се бе излекувала, но той непрекъснато слабееше и тя имаше ужасното чувство, че го губи с всеки изминал ден.

— Трябва да е скоро. Гленкларън има нужда от мен.

— Нали ти прочетох писмото на пастора? Всичко там си върви като по вода.

Тя не чу, а по-скоро усети въздишката, която се изтръгна от гърдите му. Моментално разбра, че пак каза нещо нередно. Безкрайно трудно е да трябва непрекъснато да внимаваш! Все едно че непрекъснато ходиш по въже…

— Права си. Аз сигурно се самозалъгвам. Съвсем не съм им необходим. И на тебе не съм ти необходим, а на Гленкларън още по-малко.

— Не говори глупости, Йън! Ти си ми потребен, винаги ще ми бъдеш потребен!

Йън поклати глава.

Маргарет усети как сълзите напират в очите й. Трябва да ги спре! Онова, от което Йън има нужда, е силата й, а не слабостта й. Но тази постоянна борба я бе изтощила.

— Нима се съмняваш в любовта ми? — попита тя умолително.

— Не, но любовта не означава, че имаш нужда от мене. Създавам ти само мъчения. Ако ме нямаше, щеше да си намериш един силен, пълноценен мъж… С който да ти е добре, който може да те дари с деца…

Деца! Винаги стигаха до тук. Тя стисна очи и се опита да вложи малко бодрост в гласа си.

— Знае ли човек? Защо си мислиш, че днес например не се е получило нещо?

— Шшт! — Устните му се плъзнаха леко по слепоочието й. — Любима моя, толкова съм изтощен. Защо не ме оставиш да си отида?

Тя се вкопчи в рамото му. „Господи, наистина ли едно сърце може да се пръсне?“ Винаги бе смятала този израз за сладникав, и сега почувства като че нещо в нея се скъса.

— Не искай това от мене!

— Мисля си, че така ще съм по-щастлив. Нали ти това искаш, да съм щастлив?

— Толкова много искам! — прошепна тя. — Знаеш го… — Нямаше сили да продължи.

— Плачеш ли, Маргарет? Виждаш ли, причинявам ти болка, макар че не бих искал това.

— Не плача.

— Защото преглъщаш сълзите си. Не искаш да видя сълзи в очите ти.

— Защо трябва да плача? Имам мъжа, когото съм обичала през целия си живот, който ми дарява наслада и…

— Но ти трепериш, Маргарет! — Дъхът му сякаш целуна безплътно главата й. — Не бива да се тревожиш! Всичко е наред. Хайде, опитай се да заспиш, любима!

Да заспи? Как може да спи! Той казва, че всичко е наред, но и, обеща, че ще се бори, за да остане на този свят, при нея… Напротив, всеки изминал ден той все повече се отдалечава от нея.

Само след няколко минути Йън заспа. Но Маргарет остана да лежи изпълнена със страх, обвила ръце около него, за да го задържи.

 

— Оставете! Махнете тази работа! — Маргарет се втурна в работилницата на Джон Картаук. — Трябва да говоря с вас.

— Охо? — Картаук избърса ръцете си. — Тъй като от идването ни в Цинидар не сте благоволили да ме посетите, предполагам, че става дума за нещо сравнително важно?

— Разбира се, че е важно. Не губя време за баналности! — Маргарет приглади полата си и седна на отрупания с възглавници стол. Погледът й се спря на блестящо бялата мозайка и на стените, на широко отворените крила на прозорците, сякаш призоваващи слънцето. Семплата наредба говореше за изискан вкус и за творческа работа. Но тук всичко бе съвсем различно от неговата работилница в конюшните на Гленкларън. Маргарет се усмихна: — Красива стая. Представях си, че живеете в същата бъркотия като в Гленкларън.

— Само от два месеца съм тук. Дори и на човек като мене му е необходимо малко време, за да успее да създаде творчески безпорядък.

— Къде ви е пещта?

Картаук посочи към верандата.

— Рюъл е построил оттатък къщата специална пристройка. Не е искал да рискува да му разтуря някоя стена или да взема да подпаля двореца.

— Много разумно. — Маргарет започна да оправя дантелката по крайчеца на ръкава си. — Сигурно най-после сте доволен, че работите с вашето любимо злато. Аз…

— Кажете, премилостива, какво ви води насам?

Маргарет присви очи.

— Точно се канех да ви обясня…

— Много се бавите. А аз трябва да свърша този фриз докато не е мръкнало.

— Утрото едва е настъпило!

— Да, така е. Пак ли нещо с Йън?

— Донякъде.

— Убеден съм, че той не е по-зле, иначе нямаше да сте тук. Доволна ли сте от Тамар?

— Тамар? Той е истинско съкровище, изпълнява незабавно и най-дребното желание на Йън. Само го гледа в очите. Джок вече почти няма какво да прави… — Маргарет съгледа кучето, което дремеше в краката на Картаук. — Како прави Сам тука? Мислех, че е в конюшнята.

— Джейн ме помоли да го гледам. Тя не е твърде убедена в неговата интелигентност и смята, че ако погне някоя катеричка като нищо може да полети в пропастта.

Маргарет стисна ръце на скута си.

— Какъв фриз работите? Да не би да…

— Да се разберем! Не сте дошла, за да говорим за моите измишльотини. Какво е станало с Йън?

— Той… Състоянието му си е същото. — Тя погледна ръцете си. — Но той… — Маргарет отново млъкна, минаха секунди, преди да промълви: — Ще родя дете.

Той изведнъж замря.

— Но нали казахте, че лекарят изключва такава възможност.

— Така е. — Маргарет усети как червенината избива по бузите й, много добре знаеше, че тези обезпокоително проницателни очи ще забележат и това, както виждаха всичко у нея. — Тепърва трябва да дойде. Вие… ще го направите.

Той изтърва някакво проклятие, но се овладя и каза шеговито:

— И как по-точно ще стане това? Едно е да ви уча как да задоволите един мъж, съвсем друго е да направя така, че да забременеете. Не зная магическата думичка.

— Престанете! Млъкнете! Няма защо да се подигравате. Ако ме изслушате, вместо да ме ругаете, мога да ви обясня какво искам…

Той се отпусна на трикракото си ниско столче и я погледна си странни очи:

— Хайде, изплюйте камъчето!

— Йън… Той… не може… — Маргарет се задъха. — Ако не успея да намеря нещо, което да го принуди да иска да живее… някаква причина… той ще умре. Нужно му е дете.

Картаук мълчеше и чакаше, без да си позволи да коментира.

— На нас бог ни отказва тази милост. Затова реших да взема нещата в свои ръце! — Тя го погледна право в очите и бързо изрече, като че заучени чужди слова: — Ще легнете ли с мене, Джон?

— Какво?

— Само докато забременея. След това няма да ви досаждам повече.

Мълчание.

Защо той не казва нищо? Макар че не гледаше към него, тя почувства колко е смутен.

Думите му дойдоха бавно, безпощадно точни:

— Искате да кажете, да ви направя дете, което мислите да представите като наследник на мъжа си?

Тя бързо кимна.

— Позволено ли ми е да попитам защо точно аз бях избран за разплоден жребец?

— Не ставайте вулгарен! — Маргарет навлажни устните си. — Това ми изглежда най-разумното решение. Мисля, че храните симпатии към Йън. Силен сте, не само тялом, но и духом… Подходящ сте да правите деца…

— Да кажете още нещо?

— Ами… За вас няма да представлява никаква трудност. Не може те да отречете, че сте мъжествен. Елин Мактавиш и останалите, всичките те…

— Погледнете ме!

— Ако не се налагаше, нямаше да го направя. Едно дете ще е…

— Погледнете ме!

Тя неохотно вдигна очи. Ярост. Никога досега не бе виждала такава свирепа ярост в очите му, в разкривеното му от истински бяс лице.

— Вие искате да ме използвате…

— Не така отвратително. Разбира се, че трябва да се съгласите. Отначало помислих за Рюъл, но…

— Рюъл?!

— И той е невъздържан, а би сторил и всичко, за да спаси Йън. Но не бива да стоварвам такова бреме на плещите му.

— Какво бреме?

— Бремето на прелюбодеянието. Това е смъртен грях, бог никога няма да му го прости. По-добре е божественият гняв да се излее само върху мене.

Нещо трепна около устните му, усмивка или любопитство?

— А аз като езичник ще съм по-малко изложен на гнева му?

— От ваша страна ще е само акт на милосърдие. Господ ще знае, че не е от зла умисъл. — Маргарет млъкна отчаяно. — Дълго съм мислила, всичко премислих… Как ли не го въртях… Няма друго решение. Трябва да стане. Мислите ли, че ми е било леко да дойда да ви попитам?

— Не забелязах някой да ме е питал. Вие само ми обявихте какво имам да правя.

— Не исках да бъда груба. Но съм си такава, казвам всичко направо.

Целият му гняв като че се изпари, изражението му стана по-меко.

— Зная. Винаги направо, винаги с остър език, винаги раздаваща се. Но няма да можете да осигурите дете на Йън. — Картаук вдигна ръка, за да пресече възраженията й. — Няма да се оставя да ме придумате, премилостива!

— Но защо? Йън ще умре, ако не го направя. Това ще означава край за него.

— А ако го направите, ще означава край за вас. Познавам ви добре. Ако се опитате да превиете този ваш твърд добродетелен гръбнак, ще го строшите! — Джон се приближи към нея. — А не бих искал да участвам във вашето прекършване. Не искам да присъствам на ничий край! Избягах от Абдар, за да не бъда пречупен, в никакъв случай няма да ви помогна да направите същото със себе си!

Бе толкова близо до нея, че тя долови миризмата на сапун, кафе и глина, която се носеше от него. Видя пулсирането на мощния му загорял врат и изпъкналите вени по мускулестите му ръце. Обхвана я някаква паника, която тя решително отхвърли. Какво я прихваща?! Та това е Джон Картаук, когото познава повече от три години. Заеквайки от вълнение, Маргарет подхвана тъжно:

— Считам ви за приятел. В живота ми има малцина приятели… Дано не се заблуждавам.

— Пресвета богородице! — Ръцете му се стовариха на раменете й, като че изпитваше желание да я разтърси.

— Мислех си, че ще ме разберете… — Тя премигна няколко пъти, извила очи, за да спре напиращите сълзи. — Започвам нещо толкова трудно… Ще е утеха за мене, ако зная, че съм с вас…

Той сви ръце в юмруци и ги свали от раменете й.

— Да. А сега си вървете.

— Нашият разговор не е приключен. Не мога да си тръгна, преди да стигнем до споразумение.

— Споразумение няма да има.

— Напротив, налага се. Безусловно. Ясно ми е, че предложението ми не е нито нравствено, нито християнско. Но съм убедена, че е правилно. Едно дете ще спаси Йън. Появи ли се едно детенце на бял свят и Йън ще остане на белия свят! Може ли да е грях да искаш да спасиш един живот?

— Вървете си.

Той я вдигна насила и я бутна към вратата.

— Зная, че не съм хубава като Елин Мактавиш, но ще се опитам…

Той отвори вратата и просто я изтика в коридора.

— Премилостивата госпожа изобщо не е хубава, а от жени като Елин Мактавиш е толкова далеч, колкото е Цинидар от Шотландия.

Тя долови някаква странна промяна в гласа му, посъвзе се и го погледна с мрачна решителност:

— Хубава или не, с нищо няма да ви навреди да ми услужите… Докато забременея. Не настоявам да го направим веднага. Самата аз трябва да свикна най-първо с тази мисъл… Как ще мога да… — Тя заекна и млъкна.

— … да мърсувам…

Маргарет изобщо не чу злите му думи и продължи унесено:

— … да изкарам на бял свят едно дете. За всички ни ще е много по-лесно, ако проявим разбиране един към друг. — Тя се обърна да си ходи. — Утре ще дойда пак. Довиждане, Картаук!

— Сбогом, премилостива! И не идвайте повече!

Той затръшна вратата след нея.

 

Картаук я изгледа ледено:

— Казах ви да не идвате повече. Нямам време за вашите глупости.

— Няма да ви безпокоя. — Маргарет затвори вратата и тръгна към него. — Тъй като зная, че се интересувате единствено от работата си, измислих начин как да бъде добре и за двама ни.

— Изгарям от нетърпение да чуя предложението ви.

— Ще ви помогна и аз… — Тя подръпна смутено ръкавите си. — По това време Джок къпе Йън и след това го оставя да поспи. Значи утре в три ще бъда свободна. Мога да идвам всеки ден и да ви помагам.

Той я изгледа.

— Искате де ми станете чирак?

— Така ли се казва? Така ще можем да разговаряме, да посвикнем един с друг. С какво ще започнем?

— Вървете си!

— Защо носите тази кожена престилка? Ще трябва ли и аз да слагам престилка?

— Не ми трябва помощник.

— Напротив, трябва ви. Убедена съм, че всеки художник има помощници, които да вършат по-простата работа. Ще ви мета и…

— За тази работа мога да извикам някой от слугите на Рюъл.

— Да, но на него няма да имате такова доверие да го оставите да се върти всред драгоценните ви фигури. — В гласа й прозвуча триумф. — Знаете, че не съм несръчна и че ужасно ще се старая. — Тя жаловито добави: — В миналото бяхте толкова добър към мен. Защо не можете и сега да проявите малко доброта?

— Аз проявявам доброта. Повече, отколкото предполагате. — Той я изгледа продължително. — Вие сте упорита жена, сигурно и сега няма да се откажете. Така ли е?

— Можете да бъдете сигурен, че няма да се откажа.

Той вдигна примирено ръце.

— Добре, съгласен…

Очите й станаха огромни от вълнение:

— Значи казвате, че… вие ще…

— Нищо не казвам, по дяволите! Казвам само, че ще ви взема да ми помагате.

— Благодаря ви! — Маргарет го погледна с блеснали очи. — Правя го само заради Йън.

— Вие сте побъркана жена. Пожертвали сте години от живота си за онзи стар егоист — баща ви, а сега искате да се принесете в жертва на Йън. — Той направи дълга пауза, преди да отсече гневно: — И всичко това, защото и двамата не ги обичате достатъчно и поради това се чувствате виновна!

— Аз обичах баща си — каза тя с ужасени очи.

Джон поклати глава:

— Любовта трябва да се подхранва, а вашият баща не ви е давал нищо в замяна.

Не можеше да отрече този факт.

— Но Йън… Той е…

— Обичали сте Йън някога си, но след катастрофата и той се е превърнал в нещо като ваше дете. И сега е такъв — едно любимо дете, което трябва да бъде защитавано.

— Лъжете! — изкрещя тя панически. — Той е мой мъж, обичам го от цялото си сърце!

— Не от цялото си сърце. Чувството ви за вина ви тласка към себеразрушение, търсите как да компенсирате липсата на…

— Не бива да говорите така!

— Защо не? — Усмивката му стана безочлива. — През цялото време знаех, че се самозаблуждавате, нищо че към останалите сте толкова открита и пряма.

— Защо никога не сте ми казал какво мислите за мене?

— Защото сте една невероятна, една прекрасна жена и не исках да ви наскърбя. — Той пресрещна погледа й.

Никога досега не се бе чувствала толкова уязвима и толкова изплашена. Положи неимоверни усилия да са усмихне. Пристъпи към масата, взряна в онова, което той работеше.

— А сега ми обяснете какви са знаците по тази измишльотина.

Той позабави отговора си, а когато вдигна глава към него, Маргарет видя, че я гледа с лека усмивка.

— Да се разберем! Първо, от сега нататък не бива да наричате произведенията ми измишльотина, премислостива госпожо!

— Маргарет — поправи го тя. — А мнението си ще изразявам както намеря за добре.

— Не, ще се договорим така: от днес нататък ще ми казвате винаги истината. Вие умеете да цените изкуството повече от мнозина, които познавам.

— Защо ми казвате това? — попита тя подозрително.

— Видях ви как наблюдавахте веднъж залеза… А съм виждал и как гледате моите „измишльотини“.

Тя почувства как я залива вълна на глухо безпокойство. Знаеше, че той има нещо като ясновидска дарба, но никога не бе допуснал тя да разбере колко дълбоко е вникнал в нея.

— Защо трябва да скрива човек възхищението си?

— Може би затова, защото красотата може да носи колкото радост, толкова и болка. Може би заради това, че вие самата считате тази ваша любов към красотата за слабост.

— Това не е… — Маргарет млъкна. От детските си години не се бе чувствала толкова безпомощна и несигурна. Тя отмести очи от неговите. — Не ми отговорихте. Трябва ли да нося и аз кожена престилка?

— Във всички случаи. — В усмивката му имаше тъга. Той се пресегна под масата, измъкна някаква престилка и й я подаде. — Не бива да допуснем да се изцапате. Импулсивната ви природа само търси да си навлече какви ли не беди…