Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (1)

Пролог

Промънтри Пойнт, Юта

25 ноември 1869 г.

 

— Чакай ме!

Божичко! Той изобщо не я чува! Върви си, дори не забавя крачка, забързан по талпите на перона… Скоро тя изобщо няма да може да го стигне!

Обхваната от паника, Джейн Барнаби се спусна да тича така устремено, че избелялата й басмена рокличка се развя като знаме от вятъра. Без да обръща внимание на болката от заледената кал, която просто се забиваше в краката й през тънките подметки, тя залиташе по замръзналите буци на коловозите, устремена към перона. Оставаха й повече от тридесетина метра.

— Моля ти се! Чакай ме, де!

В сивата светлина на утрото трудно можеше да се види изражението на Патрик Райли, но той положително бе чул гласа й, защото като че ли за миг само се поколеба, след това бързо продължи пътя си. Дългите му нозе прекосиха бързо разстоянието между гарата и чакащия влак.

Ще я остави! Страхът я стисна за гърлото. Тя направи отчаян опит да се затича още по-бързо. Влакът вече целият вибрираше и фучеше, изпънал стоманените си мускули. Всеки миг ще дръпне и ще потегли.

— Чакай!

Той гледаше право пред себе си, без да й обръща внимание.

Отчаянието и гневът й избухнаха в неистов крясък:

— Не чуваш ли, по дяволите! Само да си посмял да се качиш на този влак!

Мъжът спря на половин крачка, с вдигнат във въздуха крак. Широките рамене под дебелото сиво карирано сако се свиха, като че се готвеше да нападне някого. Смръщил чело, той се извърна и загледа как тича към него по дървения перон.

Джейн се подхлъзна и едва се задържа да не падне пред него.

— И аз идвам.

— Идваш, глупости! Казах ти още вчера у Френчи, че си оставаш тук!

— Ти си длъжен да ме вземеш!

— Глупости, за нищо не съм длъжен! — Той погледна сърдито надолу към нея. — Връщай се при майка си! Сигурно вече те търси.

— Ами, търси ме. — Джейн пристъпи към него. — Добре знаеш, че тя търси само лулата си. Хич няма и да забележи, ако тръгна с тебе.

Мъжът поклати глава.

— Знаеш, че е така. — Джейн облиза устничките си. — Идвам с теб. Мама не ме иска. Никога не ме е искала…

— И аз не те ис… — Порозовелите му от студ бузи станаха още по-червени и ирландският му говор пролича още по-силно, гърлен и тежък, когато добави смутено: — Не се сърди, но в моя живот няма място за деца.

— Не съм чак толкова малка. Почти направих дванадесет. — Е, попреувеличи малко. Но той сигурно е забравил, че съвсем скоро бе навършила единадесет. Джейн направи още една крачка към него. — Ти трябва да ме вземеш. Нали съм твоя…

— Колко пъти да ти повтарям, че не съм ти баща?

— Мама каза, че е почти сигурна, че си ти. — Джейн хвана един от червените кичури на дългата си коса. — Виж, и косата ни е еднаква, а и ти често идваше при мама, преди тя да се захване с тази лула…

— Половината мъже от Юниън Пасифик идваха при майка ти. — Лицето му поомекна. Той изведнъж се отпусна на едно коляно пред детето. — Слушай, Джейн, повечето ирландци са червенокоси. Само от моята група мога да ти изредя веднага поне четирима, дето са редовни клиенти на Пърл. Защо не си избереш някой от тях за баща?!

Защо? Защото ужасно й се искаше той да е нейният баща. Той се отнасяше с нея по-дружелюбно от другите мъже, дето плащаха за тялото на майка й. Патрик Райли бе пиян повечето пъти, когато се отбиваше в шатрата на Френчи, но никога не се отнасяше толкова грубо с жените, както другите мъже. А когато зърнеше Джейн, ставаше дори мил.

— Ти си. — Джейн вирна упорито брадичка. — Ти можеш ли да докажеш, че не си ми баща?

Сега бе негов ред да вирне също така упорито брадичката си.

— Виж какво, защо сега не се върнеш при Френчи и не ме оставиш на мира най-сетне! Господи, та аз изобщо нямам представа как да се грижа за теб!

— Защо да се грижиш за мен? — В очите й блесна изненада. — Защо трябва да правиш нещо за мене? Аз сама мога да си се гледам.

В прорязаното му от бръчки лице се мярна нещо като съчувствие.

— Да, навярно си се научила… С тази майка, налапала лулата с опиум… Да трябва да растеш в шатрата на този сводник…

Джейн веднага се вкопчи в меката нотка на гласа му:

— Аз няма да ти бъда в тежест! Ям много малко, никога няма да ти се пречкам в краката.

Той отново смръщи лице и тя побърза да продължи:

— Освен, разбира се, ако няма нещо за вършене. Аз съм много сръчна. У Френчи всеки може да ти го каже. Хвърлям кофите с помия, помагам в кухнята. Жуля пода, мия чиниите, разнасям разни писма… Да знаеш, че мога да смятам и да се оправям с пари! А в съботите Френчи ме оставя аз да засичам времето на клиентите и да ги предупреждавам, когато са получили толкова, за колкото са си платили. — Джейн го дръпна за лакътя. — Обещавам ти, ще правя каквото ти кажеш. Само да дойда с тебе, моля ти се!

— Да те вземат дяволите! Ти нищо не разбираш! — Патрик млъкна, вперил очи в умоляващото й личице. — Виж какво, аз съм свързан с железницата. От друго не разбирам, а моята работа тук свърши, свързахме вече двете насрещни отсечки. Предлагат ми работа в Сализбъри, вече със собствена бригада. За прост работник като мене това е страхотен шанс! Сализбъри е от другата страна на океана, в Англия. Не ми се вярва да искаш да отидеш толкова далече.

— Ами! Все ми е едно колко е далече! — Малката й ръка се вкопчи в лакътя му. — Направи опит, моля те! Обещавам ти, че няма да съжаляваш!

— Няма да съжалявам, глупости! — Той нетърпеливо размърда рамото си и се изправи. — Нямам никакво намерение да си окачвам на врата за цял живот детето на някаква си курва! Връщай се при Френчи! — И той продължи пътя си.

Грубостта на отказа му я замая, въпреки че съвсем не я изненада. През целия й живот, навсякъде я отблъскваха! Отдавна бе разбрала, че не е като другите деца на почтените жени, които пътуваха от град на град със строителите на железницата. Децата на онези жени идваха от един свят на свежо колосани дрехи, на съботно къпане и неделна литургия. А тя…

Усети, че й призлява, само като си спомни за душната смрад в задимената шатра на Френчи, за сладникавата миризма на опиума, който майка й пушеше от онази странна стъкленица до леглото си… За коравата длан на Френчи върху лицето й, когато не се втурваше достатъчно бързо да изпълни нарежданията му.

Не! Там няма да се върне! Никога! Точно сега не, когато е толкова близо до спасението…

Тя стисна юмруци толкова силно, че чак ноктите се забиха в дланите й.

— Дори да ме оставиш сега, пак няма да се отървеш от мене! Ще те последвам, където и да идеш!

Мъжът бе стигнал вече до влака, вдигнал левия си крак на металното стъпало.

— Непременно ще го направя! Ти си мой!

— Твой, глупости! Махай се!

— Аз ще дойда в Садлбъри и…

— Сализбъри. Ама за това ще трябва да преплуваш целия океан.

— Все ще се оправя някак си. Начин ще се намери. Ще видиш, че ще намеря как! — Гласецът й се скъса и секта.

— По дяволите! — Патрик наведе глава. — Защо си толкова упорита?

— Вземи ме! — прошепна тя. Вече не знаеше какво да му каже, как да продължи. — Моля ти се! Остана ли, все ще треперя, че може да стана като мама. Аз… на мене не ми харесва там.

Той стоеше пред нея, свил рамене. Секундите отлитаха.

— Мътните да те вземат дано! — Патрик рязко се обърна и скочи обратно долу. Големите му, обсипани с лунички ръце я хванаха през кръста, вдигнаха я като перце и я поставиха на платформата. — Опа-а! Я виж какво си лекичко!

Дали той отстъпи?! Джейн не смееше да повярва.

— Нищо ми няма. Защото съм дребна за възрастта си, но пък съм много яка!

— Личи си! Добре, от мен да мине. Можеш да дойдеш с мене, но само толкова! Не съм ти баща. Ще ми викаш Патрик, както ми казват другите.

— Както кажеш… — Зашеметена от облекчение, тя се хвана здраво за желязната ръчка. — Няма да съжаляваш. Ще ти се отплатя. Няма нещо, което не бих направила, за да…

— Чакай ме тук. Ще поговоря с кондуктора да се качиш. — Той се обърна. — Остава само да поиска и билет да ти купя! Дванадесет години строя този проклет участък, а сега да трябва и да плащам…

Джейн влезе във вагона. Усети под краката си подът да вибрира и изтръпна от ужас. Беше… невероятно! Въпреки че цял живот бе пътувала с майка си от един палатков лагер към друг — Френчи следваше по петите хората от строителството на железопътната линия — Джейн досега не се бе качвала на влак.

Тя седна и скръсти чинно ръце в скута си. Във вагона миришеше на стар цигарен дим, на прясно рендосано дърво и на въглища — цял куп въглища бяха насипани в сандъка до печката, поставена в предния край на вагона. Ето, тя ще трябва да свикне с клатушкането, с миризмите, със звуците на този нов живот…

„Всичко ще се оправи!“ — успокояваше се тя.

От чантата й се разнесе жално скимтене.

— Ох, божичко! Надявах се, че няма да се събудиш толкова скоро! — Джейн хвърли скришом поглед към перона. Патрик все още се разправяше с кондуктора. Тя бързо отвори чантата и оттам веднага лъсна една кафяво-бяла муцунка. Нежно погали малкия бийгъл по главата. — Тихо! Сега мирувай! Глас да не чувам! Моля ти се!

Баща й бе свършил спора с кондуктора. Когато се обърна и тръгна към вагона, на лицето му бе изписано върховно неудоволствие.

„Татко… Само да не забравя, че не бива да го наричам така…“ Това само би го ядосало и никога няма да я признае за своя дъщеря. Но ако тя се старае, ако се старае с всички сили, ако работи и му стане необходима, може някой ден и да й позволи да го нарича така.

Пронизителното изсвирване на потеглящия локомотив я накара да подскочи. Тя уплашено се вкопчи с две ръце за седалката. Чу как Патрик грубо изруга, защото трябваше да се затича и да скочи в движение на стъпалото.

От ледения въздух парата се превръщаше в скреж по прозорците, преди още черният змей да остави далеч зад себе си скованите набързо бараки и палатково селище на Промънтри Пойнт.

Сърцето й бе свито от страх и тревога — сега, когато видя да се нижат край влака познатите места. Изведнъж й стана ясно, че обръща завинаги гръб на всичко познато.

— Искаш ли да се върнеш?

Тя вдигна очи. До нея бе застанал нейният баща, ох, не, Патрик, и я гледаше с надежда.

— Мога да те върна обратно на следващата гара…

— Не.

— Внимавай, това е последният ти шанс!

Промънтри Пойнт изчезна от погледа й. Да, просто като че такова място изобщо не е съществувало! И с това изведнъж целият й страх сякаш се изпари.

— Не. Не.

Имаше мъглява представа за това какво значи да имаш истински дом. Ала знаеше съвсем точно, че шатрата на Френчи никога не е била неин дом. О, нейният татко е строител в железниците и пътува от място на място! Ето, може би този тресящ се, бълващ огън дракон, с който сега пътуват, ще е навярно нейният дом от сега нататък. А ако е така, най-добре ще е да научи всичко за него и да свикне. Да, точно това трябва да направи. Баща й обича железницата — значи тя трябва да стане част от нея, както железницата е част от него.

Джейн плахо се понамести на твърдата дървена пейка, като се опитваше да отпусне скованите си мускули.

— Не, няма да се върна. Отначало ме беше малко страх, но сега вече ми мина.

Патрик Райли промърмори нещо неясно в брадата си и се излегна на седалката до нея.

Джейн се вслушваше със затворени очи в потракването на колелата върху стоманените релси. Бавно, съвсем бавно започна да й се струва, че долавя дори известен ритъм в цялото това тракане — като че чуваше ударите на някакво огромно сърце. Може би този дракон не е толкова див и може да бъде опитомен? Може след време той да й позволи да се приближи до него и да се сприятелят. Може би тя ще разгадае всичките му тайни…