Ед Наха
Робокоп (9)

8

Досега се бе научил да разпознава гласа на Мортън. Въпреки нервността му, гласът издаваше авторитет и определена интелигентност. В него имаше и нещо неприятно — липса на чувствителност. Беше напълно обективно заключение, до което стигна след преценка на интонацията, темпа и силата на говора, а също и на дишането. Всъщност не беше голямо прозрение от негова страна — част от функцията му, управлявана от анализатора за гласове.

Той разбираше също кога го активират и кога го изключват. Беше свикнал да очаква редовните щраквания. Щракащият звук беше сигнал за момента, в който вътрешните системи поемаха тялото му. Или предаваха управлението на облечените в бяло фигури. Когато бе свободен от дежурство, той бе обкръжен от тъмнина и постоянното бумтене на сърцето си. Сега го бяха активирали. Стоеше зад две огромни позлатени врати. Доктор Рузвелт, приятен възслаб човек, когото познаваше от лабораторията, стоеше до него и тихо си подсвиркваше. Погледна към Рузвелт. На самия връх на главата си човекът имаше плешивина, която се опитваше да прикрие, като зализваше напред косата си и я завиваше върху розовото петно кожа. Наистина ли този интелигентен учен вярваше, че никой няма да забележи плешивината?

Пропъди тази мисъл.

— Ето от какво са направени сънищата — усмихна се щастливо Рузвелт.

Сънища. Съществително. Поредица от образи или мисли в ума на спящ човек; ленива фантазия; въображение; стремеж. Даде си сметка за това. Той нямаше сънища. Не бе програмиран за тях.

Наклони глава и се съсредоточи, като усили тока в аудиосистемата си. Сега можеше да чува Мортън от другата страна на вратата.

Гласът на Мортън издаваше голяма гордост.

— Ние вземаме най-доброто от двата свята. Най-бързите рефлекси, които може да предложи съвременната технология и памет, подпомогната от компютър и програмирана за прилагане на закона по улиците. Господа, бих искал да ви представя… Робокоп.

Вратите се отвориха. Той пристъпи навътре и огледа стаята. Пред очите му, над и под главния фокус на вниманието му, плъзнаха данни. Стаята беше с размери двайсет на четирийсет, масата в центъра й — петнайсет на пет фута. Около нея седяха двайсет човека. Директори на корпорацията „Омниконсюмър“. Други трийсет бяха седнали покрай стената.

Направи четири крачки върху килима. Беше два и половина инча дебел. Мортън стоеше до далечния край на масата редом с усмихнат белокос джентълмен и двама армейски генерали. Джонсън, колегата на Мортън, гледаше отвъд Робокоп. Робокоп се обърна и в противоположния край на масата видя един намръщен човек.

Ричард Джоунс. Оперативен директор на отдел „Сигурност“. Възраст: 51.

Робокоп стоеше пред събралите се. Един по един хората в стаята станаха. Започнаха да ръкопляскат. На лицата им се появиха големи детски усмивки. „Пляс. Пляс. Пляс.“ Аплодисменти. Знаеше, че приветстват него. Нямаше представа защо. Доктор Рузвелт кимна и Робокоп се обърна, за да напусне стаята. Мина край едно високо цял ръст огледало и се видя за пръв път от началото на своето съществуване. Не забави крачка, но запомни изображението и го вряза в паметта си.

Беше висок. Внушителен. Широкоплещест. Носеше обемен сегментиран бронекостюм… изопачена полицейска униформа. Дланите му изглеждаха гигантски, прекалено големи за ръцете, които ги носеха. Той препусна през клетките на паметта си, за да се опита да намери аналог на униформата. Успя да я сравни с хибрид на облеклата, носени от средновековните рицари и от играчите на бейзбол.

Имаше шлем, който покриваше главата му до под брадичката. Очите му надничаха от голям процеп в горната, част на шлема, оцветен в светлосиньо. Имаше отвор и между носа и челюстта, който откриваше непреклонна уста. Уста. Обкръжена от розово. Виждаха се скули. Високи и царствени. Помисли по това за момент. Човешка плът. Плът. Биене на сърце. Кръв, течаща във вените. Спомняше ли си това? Не. Вероятно беше само част от информацията, която бе събрал от биологичните ленти.

Той изостави откритията си като незначителни.