Ед Наха
Робокоп (5)

5

Мортън и Джонсън влязоха в асансьора на „Омникон“ и спокойно загледаха през стъклените стени как Кини тича към вратата. Мортън, слаб, младши директор, бе по-напрегнат от обичайно. Днешната среща в „Омникон“ щеше да бъде важна. Беше сигурен в това. Нали самият Старец щеше да присъства.

Ако Джонсън беше нервен, изражението му не издаваше този факт. Той беше един от малкото черни служители в компанията и работеше тук от дълги години. Познаваше нещата толкова добре, че не се плашеше, когато Стареца повишаваше тон. Вярно, корпорацията се движеше постоянно напред, но с обичайната тромава стъпка на бронтозавър. Много рядко нещата се изменяха драматично само за една сутрин.

Кини скочи в асансьора, вратата почти го затисна. Джонсън въздъхна. Кини беше младок, нетърпелив да угоди. Неговата суетна сърдечност породи дълбоко чувство у Джонсън, което граничеше с гадене.

Кини видя как вратите се затварят с щракане и се изсмя.

— Оо! Стареца наистина ли ще бъде там? Брей. Защо ще ни канят, ако той ще е там?

Джонсън поднесе отговора си с предпазлив равен тон:

— Всички шефове на направления водят своите екипи. Ще бъде голямо събиране. Мисля, че ще дадат зелена светлина на Делта Сити.

Това не се харесваше на Мортън. Той прокара пръсти по зализаната си назад коса, оставяйки мазни следи по пръстите си.

— Шегуваш ли се? Те никога не правят нещо, преди да му дойде времето — измърмори той. — Това е Джоунс. Обзалагам се, че това е Джоунс. Той е подкарал модел 209 и иска да се изфука.

Джонсън се усмихна на нервния директор.

— Лош късмет, Мортън.

Кини ги гледаше глупаво. Нямаше никаква представа за какво говорят.

Вратата на асансьора се отвори и Мортън, Джонсън и Кини се присъединиха към глъчката на други служители на „Омникон“. Тълпата се насочи по коридор, в който десетина видеомонитора показваха филми от различните светове на „Омниконсюмър Продъктс“. Джонсън дори не си направи труда да погледне към екраните. Не беше впечатлен. Беше в компанията от прекалено дълго време. Премина край екраните, където проблясваха последните успехи на отделите „Транспорт“, „Жилищна политика“, „Увеселения“.

„Сигурност“… до безкрайност.

Кини следваше Джонсън по петите.

— Не можах да разбера. Защо Мортън е така… потиснат!

Джонсън въздъхна, като гледаше как Мортън крачи по коридора, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

— Когато проектът по сигурността ЕД209 започна да изостава от плана и надхвърли предвидената стойност, Стареца разпореди резервен вариант — вероятно само за да подкладе огън под задника на Джоунс. Мортън прие задачата, но никой в отдел „Сигурност“ не я взе на сериозно. За нещастие Мортън я прие именно така.

Като дочу това, Мортън се обърна.

— Моят проект е по-добър от този на Джоунс. Бих отишъл направо при Стареца, ако можех.

Джонсън го посъветва мъдро:

— Не се забърквай с Джоунс, човече. Ще те смачка.

Кини кимна, навлязъл вече в духа на нещата.

— Да, чух, че Джоунс е истинска баракуда.

— Кой те пита? — кресна му Мортън.

Джонсън хвана леко Мортън за лакътя.

— Спокойно.

Тълпата от служители се насочи към двете огромни позлатени врати на заседателната зала на „Омникон“. Джонсън, Мортън и Кини седнаха покрай стената. Голямата, с размери на самолетоносач заседателна маса бе запазена за шефовете.

— Я виж това! — възкликна Кини.

В центъра на масата бе поставен огромен макет на супермодерен град: изобилие от мостове, естакади и градини.

— Същински рай! — възкликна Кини.

— Рай с табелка за цената — уточни Джонсън. Директорите на „Омникон“ заемаха местата около масата, докато президентът, забележителен белокос джентълмен, и служител с почервеняло ъгловато лице разговаряха. Стареца, изглежда, не приемаше думите на Дик Джоунс, един от неговите най-важни хора. Джоунс се бореше да запази самообладание — беше известен с изблиците си на гняв, спечелили му в кръговете на „Омникон“ прякора Мистър Пънч. Не само защото в решителни моменти беше предразположен да пусне юмруците си в действие, но и защото словесните му излияния и високото му върлинесто тяло го правеха да прилича на мъжката половина на класическите Пънч и Джуди, когато излизаше от себе си. Което се случваше често.

Джоунс понижи гласа си до шепот, така че накара Стареца да се наведе. Стареца кимна.

— Какви са тези работи с полицията? Какъв е проблемът?

— Откакто ние поехме всичко, полицейският профсъюз порти ситуацията — обясни Джоунс. — Сега те дрънкат какво ли не по медиите. Обичайните глупости. Но във втората фаза ще обърнем нещата в наша полза. Обещавам.

Стареца се насили да се усмихне.

— Много добре.

Той-отклони поглед от Джоунс, който се настани от лявата му страна. Стареца седна и се обърна към служителите си:

— Добре. Да започваме. Както знаете, вече повече от десетилетие имам една мечта. Бях ви помолил да я споделите с мен. След шест месеца започваме строителството на Делта Сити — нова община ще бъде издигната там, където сега се намира Стария Детройт.

Всички погледи в стаята се обърнаха към внушителния макет на масата. Стареца фокусира поглед в блестящите му кули.

— Стария Детройт е тумор — заплаха за целия град. Туморът е престъпността. И той трябва да бъде отстранен, преди да сме ангажирали два милиона работници, които отново ще вдъхнат живот на този град. Трябва да сме в състояние да гарантираме тяхната сигурност, защото в противен случай никой профсъюз няма да приеме условията там.

Стареца направи пауза за ефект. Директорите бяха видимо развълнувани.

— Въпреки че промените в икономиката създадоха благоприятни условия за общия растеж, комуналните служби пострадаха, особено служба „Прилагане на закона“. Искрено казано, полицията в Стария Детройт преживява трудни времена. Мисля, че е време да им подадем ръка. Колкото по-скоро Стария Детройт отпадне от първите колони на вестниците, толкова по-бързо ще можем да строим.

Стареца се обърна към Джоунс.

— Дик, би ли ги въвел?

Джоунс стана, а светлините в стаята изгаснаха. Мортън седеше навъсено до Джонсън.

— Дик. Прекрасно име за прекрасен човек.

Джонсън го сръга да млъкне.

Над главата на Джоунс се плъзна един панел и откри редица монитори. По тях започнаха да проблясват числа. Джоунс се усмихна към събралите се.

— Ако погледнете отблизо цялата история на компанията — ухили се той, — ще видите, че сме рискували в начинания, които традиционно се смятат за непечеливши: болници, затвори, колонии в космоса. Но според мен добрият бизнес е там, където го намериш! Както знаете, имаме договор с града, за да ръководим местното прилагане на закона. Но ние в отдел „Сигурност“ вярваме, че ефективната полицейска сила е само част от решението на злободневния проблем с престъпността в града.

Мортън огледа лицата на директорите. По дяволите. Изглежда, че думите му ги убеждаваха. Джоунс също го разбра и пусна своя дар слово.

— Ние се нуждаем от нещо повече от традиционното прилагане на закона, господа. Имаме нужда от двайсет и четири часов полицай. Ченге, което няма нужда от храна или сън. Ченге с голяма огнестрелна мощ. И рефлексите да я използва.

Джоунс тръгна към двете позлатени врати на заседателната зала и направи драматична пауза пред тях.

— Моля, светлина.

Светлините блеснаха, отразявайки се в разширените очи на Джоунс.

— Колеги, горд съм да ви покажа бъдещето на прилагането на закона… ЕД209.

Джоунс отвори вратата с театрален жест. Показа се робот, висок над два метра. Това беше гърбава машина за убиване. Заобленият торс се опираше на два могъщи крака. От страни на тялото имаше масивни „ръце“ със зловещи 20-милиметрови оръдейни дула, разположени под китките. Джоунс се оттегли към мястото си на масата, а роботът се затътри в заседателната зала. Слонските му крака произвеждаха тътен при всяко докосване на пода.

Служителите на „Омникон“ в заседателната зала изпуснаха едно колективно „Оо“, когато ЕД209 застана до масата. Джонсън се обърна към Мортън. Мортън гледаше ченгето-робот.

— Има вид на отвратителна тенекиена кукла — промърмори той.

Кини беше целият усмивка.

— Не знам. Мисля, че е направо… страхотен.

Мортън стрелна младока с очи.

— Откъде ги вземаш тези думи?

Закръглен плах мъж в бяла лабораторна престилка и няколко, като от калъп извадени еднакви техници, нахълтаха в залата след ЕД209. Техниците избутаха контролен панел, качен на количка. Джоунс сияеше, оглеждайки лицата на каймака на „Омникон“.

— Андроидът, серия 209, е самостоятелен градски робот за прилагане на закона — обясни весело той, — 209 понастоящем е програмиран за поддържане на спокойствието в градовете, но това е само началото. При успешното изпълнение на задълженията му в Стария Детройт и при огромен положителен отклик сред обществеността ние можем да очакваме 209 да бъде горещо желан за военни цели през следващото десетилетие.

Джоунс изду хлътналите си гърди.

— Представете си, господа. Една глобална армия, съставена изцяло от андроиди. Двайсет и четири часови бойци, които ще спасяват хора, като се сражават вместо войниците от плът и кръв. Бойци, произвеждани масово от „Омникон“.

Думите направо предизвикаха взрив от продължителните аплодисменти на директорите. Джоунс блесна с гримаса към Стареца. Самият Старец се усмихваше. Видения на доларови знаци буквално танцуваха над главите на събралите се.

Джоунс се обърна към плахия учен.

— Доктор Макнамара?

Макнамара се обърна към техниците. Малката група се струпа около контролния панел. За момент Макнамара направи проверка на робота, преди да се дръпне от количката. Обърна се с лице към мощния андроид, а един от техниците завъртя някаква шайба.

Ръцете на ЕД209 моментално оживяха. Извиха се във въздуха по палячовски. Около масата се изсмяха. Макнамара, ухилен като дете, получило новогодишен подарък, се обърна към събралите се.

— Сега за малка демонстрация имаме нужда от субект за арестуване — обяви весело той.

Джоунс обходи стаята с поглед.

— Мистър Кини? Бихте ли дошли тук?

Мортън се навъси, когато Кини — подвижен портрет на необуздан ентусиазъм — скочи на крака и се насочи към робота.

— Да, сър. Ще се радвам, сър. С удоволствие.

Джоунс се наведе към пода близо до масата и извади лъскаво черно куфарче. Отвори го и измъкна оттам черен „Магнум“ СЦ357. Без да изрече и дума, той подаде пистолета на Кини. Младшият служител преглътна. Погледна първо пистолета, после огромното тяло на ЕД209. За момент Кини се видя в ролята на състезател. Мортън се наслаждаваше на гледката.

Джоунс бащински обгърна слисаното момче.

— Мистър Кини ще ни помогне да симулираме типичен арест и процедура на обезоръжаване.

— Наложително ли е?

— Несъмнено. Сега всичко, което трябва да направите, мистър Кини, е да използувате пистолета си по заплашителен начин. Просто го насочете към ЕД209.

Кини огледа усмихнатите директори. Мъжете около масата се кикотеха като ученички. От объркване по бузите му изби червенина. Той сви рамене и се вживя в ситуацията. Изкриви лице в гримаса, заприличвайки по-скоро на стреснато врабче, отколкото на истински уличен бандит и вдигна пистолета към ЕД209.

Роботът реагира светкавично. Обърна се към младшия служител.

Кини се разтрепери. За учудване, от могъщия андроид се разнесе спокоен глас.

— Моля, хвърлете оръжието. Имате двайсет секунди да се подчините. Вашите граждански права са в сила. Сега имате петнайсет секунди да се подчините.

Мъжете около масата аплодираха. Кини се втренчи в робота — лицето му изразяваше едновременно учудване и уплаха. Джоунс, бащински усмихнат, кимна към него.

— Мисля, че ще е по-добре да го направите, мистър Кини.

Кини пусна пистолета на пода. Той се приземи върху дебелия килим с глух шум. Кини сви рамене и се обърна към директорите.

ЕД209 продължаваше да говори със студен безстрастен глас:

— Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен такъв.

От далечната страна на залата и Мортън, и Джонсън забелязаха уплаха и объркване по лицето на плахия учен. Макнамара потърси с очи главния техник. И двамата се втурнаха към контролния панел. ЕД209 продължаваше да говори:

— Сега имате пет секунди да се подчините.

Джоунс погледна загрижено към количката. Кини стоеше пред разбъбралия се андроид и се усмихваше като идиот. Лицето му пребледня, когато андроидът започна бавно да вдига лявата си ръка.

— Три… две… — продължаваше ЕД209.

Кини обърна лице към Стареца. Стареца бе съсредоточен отвъд него — към контролната количка. Кини погледна през рамо и като видя, че ръката продължава да описва възходяща дъга, се опита да избяга покрай дългата заседателна маса.

Директорите около масата изахкаха и се гмурнаха под нея, а ЕД209 спокойно проследи отстъпващия Кини.

— Едно — избоботи той. — Вие директно нарушавате наказателния кодекс, параграф 113, алинея 9. Сега аз съм в правото да използвам необходимата сила.

Андроидът изстреля продължителен залп с вдигнатата си ръка-оръдие. Кини бе застигнат откъм гърба. Гърдите му се пръснаха в експлозия от кръв и светлина. Тялото му подхвръкна във въздуха и се сгромоляса с трясък върху крехкия макет на Делта Сити по средата на масата.

Мортън и Джонсън скочиха. Мортън извади телефон и изписка:

— Медицински отдел. Веднага изпратете екип санитари на петнайсетия етаж.

Джонсън се бе вторачил в обезобразеното тяло на Кини. Реки от кръв течаха по миниатюрните улици на деликатно проектирания Делта Сити. ЕД209, доволен от свършената работа, свали ръка. Служителите трепереха под масата. Техниците яростно въртяха шайби и натискаха бутони по контролния панел.

Само Стареца, начело на масата, остана спокоен. Той въздъхна, погледна смазаното тяло и изпочупения макет на града и се обърна към Джоунс.

— Дик, много съм разочарован.

Докато изтриваше кръв и мръсотия от костюма си, Джоунс се опита да не придава твърде голямо значение на станалото.

— Сигурен съм, че беше просто един малък дефект… Временна спънка.

Доктор Макнамара се заклати към Стареца.

— Вината не е на ЕД. Той не е чул падането на пистолета. Килимът тук е толкова дебел…

Стареца не обърна внимание на бръщолевещия човек в бяла престилка. Фиксира поглед направо върху Джоунс.

— Ти наричаш това малък дефект? По програма трябва да започнем строителството след четири месеца. Тази „временна спънка“ може да ни струва петдесет милиона долара само за покриване на лихвите.

— Да… — преценяваше Джоунс.

Изведнъж Мортън се оказа между Джоунс и Стареца.

— Това не е неизбежно, сър — намеси се весело той.

Стареца насочи вниманието си към слабия млад служител, появил се като че ли отникъде.

Мортън се ухили и продължи:

— Навярно знаете за програмата „Робокоп“, развита от мен в отдел „Сигурност“ в случай на ситуация като тази.

Лицето на Джоунс започна да почервенява.

— Благодаря за вашата загриженост, мистър Мортън. Сигурен съм, че можем да го обсъдим в моя кабинет в по-подходящо време.

Стареца махна с ръка към Джоунс.

— Почакай за минутка, Дик. Може би тук се нуждаем от нова перспектива.

Джоунс изгаряше с поглед Мортън, а Стареца продължи:

— Разкажете ми за този ваш план, мистър Мортън. Колко време ще отнеме осъществяването му?

Мортън беше така щастлив, че пружинираше с крака. Не забелязваше, че стои в локва от кръвта на Кини.

— Готови сме да започнем, сър — отговори той. — Ние реструктурирахме полицейското управление и избрахме кандидат и съгласно с рисковия фактор в силно опасните райони. Вярвам, че можем да направим действен прототип за преобладаващите условия в Стария Детройт за деветдесет дни.

Широка усмивка разсече каменното лице на Стареца.

— Добре. Много добре. Съберете хората си, Мортън. Очаквам пълно представяне след двайсет минути.

Стареца потупа Мортън по рамото и излезе от залата. При напускането му група санитари се втурнаха вътре. Явно не очакваха това, което намериха на заседателната маса.

— Свинщина — възропта един от тях.

— Трябваше да наредят да се донесат парцали и кофи.

Мортън тръгна към другия край на залата и хвана Джонсън за ръката.

— Успях — възкликна той. — Аз успях!

Джонсън погледна през рамото на Мортън и видя Джоунс на далечния край на масата. Джоунс ги наблюдаваше и бавно палеше цигара.

Джонсън поклати леко глава и изведе Мортън от залата — това момче дори не подозираше, че вече си има неприятности.

Влязоха в стъкления асансьор сами. Мортън започна да се поклаща. Направо потракваше ритмично с токове. Джонсън никога не го бе виждал толкова възбуден.

— Така правят професионалистите, Джонсън — избъбри Мортън. — Виждаш отворено място и се насочваш натам.

Джонсън гледаше през остъкления асансьор и видя как подът се приближава, за да ги посрещне.

— Само внимавай за тила си, Боб — предупреди го той. — Джоунс ще те преследва.

— По дяволите Джоунс! Той изпусна топката, а аз бях там и я поех. Загуба за отбора-домакин.

В съзнанието на Джонсън се мярнаха учудените безжизнени очи на Кини.

— Много лошо се получи с Кини — каза меко той.

Мортън се насили да се успокои.

— Живот в големия град. — И сви неубедително рамене.

Асансьорът спря. Двамата излязоха в слабо осветения коридор.

— Кога започваме с прототипа на Робокоп? — попита Джонсън.

Мортън въздъхна.

— Веднага щом някой нещастник стане доброволец.