Ед Наха
Робокоп (26)

24

Стария Детройт приличаше на бойно поле. Малки банди разбиваха витрините на магазините, отмъкваха стоките и виеха като първобитни воини. В една пуста уличка Емил се бе облегнал на стената и пушеше. Не му харесваше, че беше прекарал нощта в затвора. И което беше още по-лошо — не изпитваше никакво удоволствие, че бе хвърлен там от призрак. Беше се опитал да обясни на Кларънс какво точно се бе случило, но той ни най-малко не му повярва. Реши, че Емил е имал наркотични халюцинации. Емил сви рамене. И това беше възможно.

ОКП обяви пред обществеността, че роботът-ченге е тяхно създание. Той не е човек. В поведението му едва ли има нещо човешко. Да. На Емил трябва да му се беше привидяло. Нали доста се беше поопърлил на бензиностанцията. Довърши цигарата и запали друга. Пристъпваше нервно. Кларънс и Леон закъсняваха. Емил изпусна дим, като гледаше паркирания на няколко крачки от него бял микробус. Дявол да го вземе, ако той можеше да бъде тук навреме, защо Кларънс да не може?

Осени го внезапен проблясък на вдъхновение. Сви крак в коляното и ритна витрината на магазина за телевизори зад него. Тя се пръсна. Алармената система се задейства. Той посегна вътре, извади голямо портативно стереорадио и го включи. Из празната улица проехтя музика. Емил започна да се поклаща, а под краката му хрущеше стъкло.

Вниманието му бе привлечено от изсвирване на клаксон. Кларънс и Леон се приближиха с Кларънсовия очукан „Сакс“ 6000 — гълтач на бензин с вид на танк. Кларънс се измъкна от колата. Върху якето му висяха две гранати. Леон стискаше пушка. Той не беше щастлив човек. Благодарение на намесата на Робо в кокаиновото предприятие челюстта му щеше да остане в гипс през следващите няколко седмици.

Емил бе облечен в затворническа риза. Показа я с гордост.

— Благодаря за съдействието, Кларънс. Те дори ми позволиха да взема ризата за себе си.

— Подхожда на характера ти — отговаряше Кларънс, когато Джо докара един нов-новеничък черен „Сакс“ 6000. Той изскочи от колата с превръзка през счупения си нос. Кларънс погледна колата му. Беше страхотна. Въпреки че колата на Кларънс беше същият модел и произведена същата година, пред тази изглеждаше като подвижна развалина.

Леон видя изражението на Кларънс и се ухили под гипса си.

— Ей, Кларънс. Джо има кола точно като твоята.

— Не съвсем — отвърна Кларънс. Той се наведе в колата и извади оттам страховита масивна пушка — 20-милиметрово нападателно оръдие „Кобра“ с видеомерник. Насочи я към новата кола на Джо. Произведе грандиозен изстрел. На вратата на шофьора се появи 20-милиметрова дупка. Кларънс се усмихна и стреля втори път. Той отнесе челната част на колата на Джо. Наскоро откраднатата чисто нова кола на Джо залитна като умиращ кон и изсъска, снишавайки се към земята.

Кларънс блесна в усмивка към смаяния член на бандата.

— Страхотна кола, Джо.

На Джо не му достигаха думи.

— Ти си луд бе, човече.

— Това е част от моето обаяние — обясни Кларънс и извади още три „Кобри“ от колата. Раздаде ги на хората си. — Време е за забавления в Стария Детройт — уточни мило Кларънс.

Емил, възхитен от новото оръжие, го вдигна и стреля три пъти към магазин за електрически уреди. Витрината направо избухна. Тостери и телевизори се разлетяха на части към улицата.

— Мръсничко — усмихна се той, — но ми харесва.

Джо се прицели в пожарен кран и натисна спусъка. Кранът се разби и изпрати воден гейзер на трийсетина фута нагоре във въздуха.

— По дяволите! — изсмя се той и продължи да стреля залп след залп към витрините на магазините по улицата. Емил се изкиска и се присъедини към него. Експлозия след експлозия разтърсваха квартала. Дим и отломки се носеха навсякъде.

— Изглежда като Стария Бейрут, нали? — изсмя се Джо.

Кларънс въздъхна и се обърна към Леон. Тези двамата лесно се отвличаха по несъществени неща. Той извади компютърната карта. Червената точица пулсираше.

— Металният човек е в района на фабриката — обяви Кларънс.

Леон поклати глава.

— Това ли било? Нищо не разбирам. Благотворителната работа не е в стила ти. А и не мисля, че трябва да се срещаме със стоманеноглавото ченге.

— Делта Сити — заключи Кларънс, — това е нашата награда. Ние сме на партера на бъдещето, Леон. Там ще има рекет както във всеки друг град, само че по-голям, по-добър, по-доходен. А ние ще го управляваме.

— И всичко това срещу очистването на ченгето?

— Аха — засмя се Кларънс. — Ние ще се издигнем, мой човек. Колкото повече процъфтява Делта Сити, колкото повече мекерета с куфарчета поеме „Уникорп“ в комплекса, толкова повече пари ще правим ние.

— Добър бизнесмен си, Кларънс.

— Аз съм страхотен бизнесмен, Леон. О, боже!

— Какво?

Кларънс се взираше в картата.

— Тенекиеният човек се раздвижи. Да потегляме.

Джо и Емил все още гърмяха из улицата, когато Кларънс извика:

— Престанете да хабите патроните и да тръгваме.

Двамата ухилени стрелци се помъкнаха към микробуса. Емил седна зад кормилото.

— А сега те се отправят — пискаше той — да прекарат вечерта във весело ловуване.

Микробусът изпуфтя през пушека и пламъците, причинени от двете пушки.

— И военните използват тези неща през цялото време! — възхищаваше се Джо.

— Това те кара да се чувстваш патриот, нали? — ухили се Емил.

Белият микробус изчезна в нощта, следван на дискретно разстояние от Кларънс в неговата кола с Леон зад кормилото.

Навсякъде в Стария Детройт светът изглежда, че се пръскаше по шевовете.

Люис караше турбокрузъра сякаш през самия ад. По улиците имаше преобърнати, обхванати от пламъци коли. Бандитите разбиваха с водопроводни тръби витрини на магазини и прибираха толкова стока, колкото можеха да носят.

Робо видя как някакъв дебелак метна улична пейка във витрината на един бар.

— Ей, хора — изрева мъжът. — Тук има пиячка.

Той се чудеше как човеци могат да правят това на други човеци. Магазините, които разбиваха, собствеността, която ограбваха, принадлежаха на съседите им, които не бяха в по-добро положение от самите тях.

— Внимавай! — възкликна Робо.

Люис натисна спирачките, когато пред колата пробяга група бандити. Един носеше телевизор. Друг се бореше с огъващ се вързоп кожени палта. Трети се опитваше да запази равновесие под тежестта на цял говежди бут.

— Натам — посочи Робо.

Пред един магазин с табела СПОРТНИ СТОКИ „ЛИ“ тълпа хулигани ставаше заплашително дръзка. Грабителите изскачаха от магазина, понесли ски, тенис ракети, бейзболни бухалки и оръжия. Възрастният собственик, китаецът мистър Ли, ги следваше с вдигнат пистолет в ръката. Той беше на границата на истерията.

— Спрете! Спрете! Елате отново утре. Ще има голяма разпродажба!

Човек в карирана риза, въоръжен с едрокалибрена ловна пушка, спокойно простреля стареца в крака.

— Утре съм зает — изръмжа той.

Групата около него започна да стреля яростно във въздуха като деца с пълни шепи фишеци. Куршумите засвистяха и старият мистър Ли се свлече на земята.

Люис докара колата до магазина. Робо излезе със стиснати челюсти. Люис го погледна разтревожена.

— Какво ще правиш?

— Единственото нещо за тълпата, в което можеш да бъдеш сигурна, е — каза Робо, — че е лишена от смелост.

Люис се замисли върху забележката, сви рамене, грабна пушката си и също излезе от колата.

Робо тръгна с изваден „Ауто-9“ по изпълнената с пламъци улица. Приведена зад турбокрузъра, Люис го прикриваше.

Робо спря на десетина крачки от магазина, вдигна пистолета и стреля три пъти във въздуха.

— Добре, приятелчета — избумтя той. — Забавата свърши. Хвърлете оръжието.

Плячкаджиите се обърнаха като един и се втренчиха в ченгето. Дузина от тях държаха оръжия.

Останалите носеха телевизори, стерео уредби, акваланги и миксери. Висок младеж тупаше с баскетболна топка. Този с карираната риза пристъпи напред с пушка, насочена към Робо.

— Ей, ченге. — Той направи една бърза сметка. — Ние сме трийсет, а вие — само двама.

Тълпата изрева одобрително.

Робо сви рамене и стреля. Човекът в карираната риза се хвана за рамото, рухна на земята и захленчи като дете. Пушката му изтрака по настилката. Робо спокойно стреля още четири пъти. Пушката се завъртя в кръг, когато куршумите откъснаха цевта и приклада й.

Тълпата ахна. Няколко души пуснаха оръжието. Баскетболната топка заподскача надолу по улицата.

Робо гледаше към тълпата.

— Някой друг да има да каже нещо?

Сганта застина прикована. Дебелакът, който разби бара, се заклатушка по улицата с бутилка в ръка.

— Ей — възкликна той. — Ти застреля човека!

Робо настрои гласа си в режим на обръщение и обяви силно:

— Разотивайте се по домовете! Заключете вратите и останете там! Направете го веднага!

Обърна се към пияния:

— Някакъв проблем ли имаш?

Пияният изтърва бутилката.

— Аз ли? Аа. Само констатирах един факт. Нищо повече. Наистина. Така или иначе, си тръгвах.

Хората започнаха да се пръскат. Робо наблюдаваше как се разотиват. В далечния край на улицата бял микробус намали скорост и спря. Люис го погледна през рамо. Стори й се, че го е виждала и преди. Тя продължи да прикрива Робо. Нещо вътре в нея я накара да се обърне отново към микробуса. Задната му врата се отвори и оттам излезе Джо, стиснал огромна „Кобра“.

Люис си спомни лицето. Това беше бандитът от фабриката. Пикаещият!

— Мърфи! Внимавай! — изкрещя тя, когато Джо откри огън.

Робо се обърна към пръскащата се тълпа:

— Всички да залегнат!

Залп изсвистя във въздуха и протътна нагоре по улицата. Оплескани с кръв, плячкаджиите се разбягаха през изпотрошените витрини. През дим и пламъци хората се затичаха с викове към домовете си. Изстрел перна във въздуха като монета капака на някакъв люк. Човекът с карираната риза се опитваше да се изправи на крака. Капакът го фрасна по челото. Той рухна на улицата.

Робо се затича към турбокрузъра, като стреляше със своя „Ауто-9“ към микробуса. Джо се изкиска и даде още няколко смъртоносни изстрела.

Нещо профуча покрай главата на Робо и се заби в уличен стълб. Стълбът се пръсна на безброй парчета. Сътресението накара Робо да подгъне колене.

Набрала смелост, Люис скочи в турбокрузъра и рязко изви колата. Замириса на изгоряла гума. Като остави пушката в скута си, тя насочи турбокрузъра направо към микробуса. Джо се вцепени, когато турбокрузърът направи рязък завой на две колелета и заобиколи микробуса. Люис изстреля откос. Джо скочи в микробуса, а куршумите изчаткаха по задната му врата.

Люис насочи колата обратно и я закова с изскърцване до Робо. Робо почти се бе качил, но Джо се появи отново откъм задната част на микробуса и пусна още един изстрел с „Кобрата“. Той изсвистя покрай крузъра и отнесе остатъка от витрината на магазина за спортни стоки. Летящите парчета разбиха предното стъкло на крузъра. Люис изпищя от болка, когато в бузите й се врязаха стъклени частици.

— Вътре ли си? — изрече задъхано тя.

— Да — изръмжа Робо.

— Кучи синове — процеди Люис, като натисна педала на газта. Крузърът се понесе надолу по улицата. В микробуса изстърга скоростният лост и той се впусна в преследване. Люис стискаше здраво кормилото. Отляво и отдясно избухваха снаряди. Робо смени пълнителя на своя „Ауто-9“. Една драскотина кървеше на лицето му. Погледна Люис. Тя също имаше драскотина под дясното око.

— Добре ли си? — попита Робо.

— Да. А ти?

— Бил съм и по-зле.

— Ей, Мърфи. Какво, по дяволите, беше това?

— Оръдие за нападение „Кобра“… нашите приятелчета от „Омникон“ го правят за армията.

— О, господи! — възкликна Люис, когато очуканият „Сакс“ изскочи от странична уличка и се насочи да пресече пътя на крузъра. Люис ускори. Колата на Кларънс забърса с изхрустяване задната част на крузъра и го запрати да се върти по платното като пумпал. Леон на кормилото нададе боен вик, а Кларънс го насърчи:

— Паднаха ни!

— Хайде да свършваме с тях — призова Кларънс и вдигна „Кобрата“. Леон стреля челно срещу полицейската кола.

Там Люис се бореше с кормилото, като се опитваше да запази контрол над управлението. „Саксът“ се насочи към тях. Тя обърна колата и натисна педала на газта до пода. „Саксът“ не намали, насочен точно към полицейската кола. Като гледаше през рамо, Люис навлезе заднишком в обхваната от пламъци пресечка.

Кларънс показа „Кобрата“ през прозореца на „Сакса“. Робо извади своя „Ауто-9“ и превключи в режим на прицелване. Пое дълбоко въздух и стреля три пъти.

Кларънс и Леон се наведоха, а предното стъкло се пръсна като паяжина и се посипа навътре.

„Саксът“ намали скорост, но продължи да напредва. Люис проклинаше тихичко. От далечния край на улицата право зад нея се приближаваше белият микробус. Бяха се оказали точно в класическия край от книгите. Джо изскочи от микробуса с „Кобра“ в ръце. Коленичи и започна да се прицелва в криволичещия крузър. Люис метна поглед в страничното огледало.

— Почакай — изхриптя тя.

Плъзна крузъра в тясна отбивка, използвана за товарене и разтоварване на стоки. „Саксът“ закова точно при уличката, без да успее да завие навреме. Люис управляваше все още на заден ход и караше през тясната пресечка с осемдесет мили в час. Стигна до следващата улица, насочи колата в една пресечка и натисна газта.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Белият микробус завиваше иззад ъгъла и ускоряваше след тях. Джо се подаде през прозореца на шофьора и стреля с „Кобрата“.

Нови експлозии разтърсиха за пореден път крузъра.

— Имаме си компания — съобщи Люис.

— Без съмнение ще станат повече — уточни Робо, като погледна през рамо.

Набирайки скорост „Саксът“ на Кларънс се занесе покрай микробуса. В останалата без предно стъкло кола Леон присвиваше очи от вятъра, който с шестдесет мили в час шибаше седалката. Кларънс спокойно извади чифт слънчеви очила и закрепи своята „Кобра“ върху рамката на счупеното стъкло. Изстреля един залп.

Един от зарядите прелетя над покрива на турбокрузъра и засегна десния му двигател. Робо и Люис изтръпнаха, когато колата се занесе от удара. Дясната задна част на двигателя се възпламени. Светлините на половината от приборите на таблото премигнаха и изгаснаха. Люис стовари юмрук върху смукача. Изтри кръвта под окото си. Сграбчи кормилото до побеляване на кокалчетата на пръстите си и изцеди цялата мощност, която повредената кола можеше да даде. Предупредително изжужаха сигнали и светнаха панелните светлини на функциониращите части на таблото. Робо зареди отново своя „Ауто-9“. Това беше последният му пълнител. Люис се наведе над микрофона.

— Говори 44… Полицаи имат нужда от помощ. Повтарям, полицаи имат нужда от помощ в Стария Детройт.

Тя беше посрещната от стена от мълчание.

— По дяволите — изкрещя тя. — Хайде, знам, че сте някъде там.

Тишина.

— Страхотно. Ще се наложи да загубим колата. Робо погледна през рамо.

— Може да изгубим и нещо повече.

Леон засили „Сакса“ пред микробуса. Сега той вече беше плътно до задницата на крузъра. Кларънс стреля веднъж с „Кобрата“. Втори път. Не уцели крузъра. Люис изманеврира покрай един ъгъл и през някакъв порутен мост.

„Саксът“ и микробусът ги последваха през моста.

Люис плъзна колата край ъгъла на близката уличка. В дъното на занемарената пресечка се извисяваше двайсетфутова мрежеста ограда. Люис погледна към Робо. Робо кимна. Люис натисна педала на газта и ускори крузъра до шейсет мили в час. Колата се понесе към дъното на уличката и се вряза в оградата. Оградата се разкъса на няколко големи части. Турбокрузърът премина през останките на изоставен кантар.

Робо посочи към порутена леярна.

Крузърът изфуча в приличащата на пещера сграда.

Зад тях микробусът и „Саксът“ предпазливо прекосиха останките от оградата. Леон забави „Сакса“. Кларънс погледна разядената от ръжда табела. СТОМАНОЛЕЯРЕН ЗАВОД-КОНФИСКУВАН… МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО… КУЧЕ НА ПОСТ.

Кларънс посочи леярната. Двете коли спряха пред масивните врати на сградата. Джо изскочи от микробуса с оръжие в ръка.

Емил се плъзна след него.

— Хайде да ги изпепелим.

Джо се усмихна и извика в сградата:

— Ей, момчета и момичета. Наказателната група е тук.

Кларънс въздъхна и излезе от колата. Тези малоумници можеха да бъдат понякога като децата. Обърна се към Джо и Емил, докато Леон се измъкваше иззад кормилото на „Сакса“.

— Вътре ще се държим заедно. И без щуротии. От нас се иска само да ги пречукаме. Разбрано ли е?

— Така да бъде — ухили се Емил.

Кларънс посочи микробуса.

— Качвай се зад кормилото, Емил. Ти и аз ще вкараме колите вътре. Джо и Леон ще вървят отпред.

Четиримата бандити влязоха във високата сграда. През дупките на покрива вътре проникваха тънки снопчета лунна светлина. Мястото беше огромно, тъмно и влажно.

Микробусът и „Саксът“ запъплиха бавно през сградата. Джо и Леон, стиснали здраво „Кобрите“, пристъпваха внимателно в светлините им. Джо и Леон замръзнаха на място. Шум отдясно… „Кап. Кап. Кап.“ Те се отпуснаха и се засмяха. От ръждясалите стоманени греди капеше дъждовна вода.

Леон започна нервно да потупва с език гипсираната си челюст. Някъде в далечината излая куче.

В „Сакса“ Кларънс се взираше нервно в огледалото за обратно виждане. В микробуса отзад Емил палеше трета цигара.

Тъмнината ги обграждаше.

От земята се вдигаше мъгла.

Джо тръгна странично пред колите. Някъде ръмжеше друго куче.

— Господи! — възкликна Леон.

Пред тях, зад купчина отпадъци, бяха застанали две кучета — приличаха на демони от ада. Очите им блестяха, червени на светлините на микробуса. Отпред стоеше огромен и мощен доберман. Зад него се зъбеше отчасти овчарка, отчасти динозавър.

Джо насочи „Кобра“-та.

— Проклети кучета.

Стреля към кучетата. Те побягнаха, преди специалният снаряд да експлодира и да вдигне част от пода високо във въздуха. Пушек изпълни леярната.

Джо и Леон силно се изсмяха. Нищо, освен измъчването на други същества, не може да поободри низшите духом.

Джо долови някакво движение зад гърба си. Обърна се. Доберманът. Вдигна пушката и стреля бързо. Тялото на кучето се пръсна и разлетя на части. Струя дим се заиздига бавно към тавана. Оцелялото куче виеше наблизо. Тръпки полазиха Леон. Джо не се обезпокои от това. Ако бе срещнал помияр, и него би превърнал в хамбургер.

Димът се разнесе и един глас прокънтя през помещението:

— Мен ли търсите?

Зад двете огромни врати, отвън, на трийсетина крачки от сградата, пред няколко резервоара за химикали, стоеше Робо с насочен пистолет. Луната осветяваше главата му и придаваше на шлема му тайнствен средновековен вид.

Хората на Кларънс се поколебаха за миг. Емил запали поредната цигара. Леон и Джо си размениха изплашени погледи. Накрая Кларънс се подаде от колата и заповяда:

— Хванете го.

Преди Леон или Джо да помръднат, воят на турбинен двигател проряза въздуха. Кларънс се вцепени зад кормилото на колата. Какво, по дяволите, ставаше тук? На предната седалка на микробуса Емил се извърна назад, но не повярва на очите си. Люис ускоряваше крузъра право към задната част на микробуса. Емил се опита да включи мотора. Беше твърде късно. Крузърът се вряза в микробуса, като вдигна задницата му във въздуха.

Люис превключи на задна скорост, ускори отново напред, гумите изсвистяха. Крузърът удари отново микробуса и забоксува. Емил в паника натискаше спирачките. Микробусът започна да се придвижва напред. Емил продължаваше да натиска спирачките и да върти неистово кормилото. Колата на Люис изтика извиващото се превозно средство вън от сградата, към кантара. Емил не знаеше как да се справи с положението. Микробусът започна да набира инерция.

Люис скърцаше със зъби. Потърка засъхналата кръв от раната под дясното си око и продължи да натиска педала на газта до пода. Кларънс запали „Сакса“ и го изви, за да го предпази от удара на плъзгащия се микробус отзад. Емил погледна ужасено през предното стъкло. Микробусът се носеше към резервоар с надпис ОПАСНО: ОТРОВНИ ОТПАДЪЦИ.

В крузъра Люис удари спирачките.

Емил се бореше с кормилото. Не можеше повече да контролира микробуса — той се занесе в голяма локва масло и се бухна в резервоара. На десетина фута оттам Леон и Джо наблюдаваха като хипнотизирани как микробусът прави дупка в резервоара. Изтече една ужасно дълга секунда, през която им се стори, че времето е спряло. После се чу вик. Задната врата на микробуса зейна, малка вълна от химикали плисна по земята, а Емил загъргори в обятията й.

Той се затъркаля на земята, покрит с пяна. Коленичи и вдигна ръце към лицето си. Опипа изгарящата си кожа. Тя се свлече на снопове в шепите му. Емил беше започнал буквално да се топи, когато Джо и Леон решиха, че е време да открият огън по Робо.

Емил тичаше напосоки сред изстрелите. Той се блъсна в Леон.

— Помогнете ми, моля ви! — изписка той.

Леон отблъсна топящия се човек далеч от себе си.

— Махай се оттук, човече! Махай се!

Леон се затича да се прикрие и остави Емил да се лута и да умира бавно оттатък кантара, в нощта.

Джо и Леон продължиха да дават залп след залп към Робо. Сега те използваха специални заряди — смъртоносни куршуми, които се завъртаха в целта, преди да избухнат. Робо ловко се накланяше ту в една, ту в друга посока така, че куршумите изсвистяваха над или край него. Той настрои зрението си в режим на прицелване. Фокусира се върху Кларънс. Босът на бандата беше завил с колата си през кантара и сега набираше скорост откъм гърба на киборга.

Като се потеше зад кормилото, Кларънс се наведе, преди Робо да може да стреля. Бодикър натисна педала на газта до пода. Насочи „Сакса“ право към киборга. Тромавата кола набираше скорост. Трийсет, четирийсет, петдесет мили в час. Робо стреля към движещата се на зигзаг кола, но куршумите удряха покрива й, без да й навредят.

Кларънс изкрещя от радост, когато десният калник фрасна Робокоп и той се просна на земята.

„Саксът“ профуча през двора към най-голямата сграда на комплекса — цеха за пресоване. Турбокрузърът на Люис изрева след него. Джо и Леон се затътриха през кантара, като стреляха по турбокрузъра.

Все още леко замаян, Робокоп се затича към цеха за пресоване. Посрещна го град от куршуми. Робо се хвърли с главата напред и се претърколи по настилката, а земята около него изригна. Той изчисли откъде идват куршумите, скочи на крака и стреля два пъти в посока двайсет градуса вляво от себе си.

Скрити зад куп стоманени греди, Леон и Джо се притиснаха надолу, а куршумите иззвънтяха в метала. Докато успеят да се изправят, Робо изчезна в цеха.

В огромния цех „Саксът“ лавираше между древните преси за горещо валцуване и масивните колони, които поддържаха провисналия таван. С крузъра Люис следваше „Сакса“ плътно отзад.

Тази игра на котка и мишка започна да й омръзва. Натисна педала на газта докрай и удари „Сакса“ отзад с оглушителен трясък. Кларънс изруга: въртеше кормилото и извиваше колата встрани от крузъра. Люис натисна леко спирачките и позволи на „Сакса“ да се отдалечи. Тя отново ускори крузъра и се изравни странично със „Сакса“. Изви рязко кормилото и удари колата на Кларънс отдясно. През целия цех проехтя изскърцване на метал върху метал — колата на Кларънс направи завой и се заби в една огромна преса.

Кларънс подкара отново колата и се опита да я отдели от крузъра. Протегна ръка през седалката за мощната „Кобра“. Люис удари колата му отзад. „Саксът“ закриволичи. Хванал здраво пушката с лявата ръка, Кларънс показа дулото й от прозореца. Тъкмо се канеше да стреля, когато съгледа, че нещо тича към колата.

Зяпна към привидението пред себе си.

Това беше чудовище.

Премигна.

Не, пред него беше съсухреният скелет на това, което някога представляваше Емил. Емил се клатушкаше към колата. Малкото остатъци плът — кожа и мускули — висяха на широки ленти по тялото му. Устата му беше една зейнала дупка в средата на топка пихтиесто вещество — някога представляваща лице.

Той отвори широко дупката в лицето си и издаде тих писък. „Саксът“ се заби в него. Части от Емил политнаха към колата. Кларънс се бореше с кормилото. Автомобилът се удари странично в една преса и се завъртя из цеха.

В едно и също време Кларънс правеше опити да си възвърне контрола над управлението и да отстрани парчетата смърдяща, химически оцветена плът от якето си. Забеляза колоната, когато беше твърде късно. „Саксът“ се натресе в масивната подпорна греда, изви се и се плъзна нататък. Изглеждаше, че набира и скорост. Заби се във втора подпора и се прегъна през средата.

Колата застина на място. Кларънс се беше захлупил върху волана и натискаше с глава клаксона. „Саксът“ приличаше на 2000 фунтов акордеон, който просвирваше в стакато „бииип“.

Люис забави крузъра и спря. Тя погледна към земята пред колата. „Кобрата“ на Кларънс лежеше там, близо до смачканата кола. Една човешка ръка бе усукана около цевта й. Ръката на Емил.

Люис бавно излезе от колата и се приближи до „Сакса“. Кларънс все още бе зад кормилото. Изпод покрива на колата започна да се процежда дим. Люис ритна „Кобрата“ настрана. Приближи се до предната врата. От челото на Кларънс струеше кръв. Тя отвори вратата.

Кларънс се размърда. Преди Люис да успее да се отдръпне, Бодикър извади пистолет и стреля три пъти. Люис политна назад във въздуха. От гърдите и от крака й бликна кръв.

— Ти си мъртво месо, ченге — дочу Люис.

Тя се приземи по гръб и се затърчи от болка, с поглед, отправен към тавана. Джо и Леон обикаляха по первазите високо над пода. Леон бе застанал в стъклената командна будка.

— А сега, за последното действие — обяви той, като щракна един превключвател.

Лампите в завода се запалиха. Люис трепна, когато ярката бяла светлина окъпа в ослепителен блясък нейната изпотена плът. Тя започна да се тресе. Изведнъж всичко я заболя. Знаеше, че е зле. Много, много зле.

— Какво ще кажеш да попрактикуваме стрелба по мишена — изкикоти се Джо, като погледна надолу към надупченото от куршуми тяло на Ан Люис.

Един куршум изсъска край главата й.

— Звучи ми прекрасно — дойде силно изръмжаване.

Двамата мъже погледнаха надолу. С изваден пистолет, Робо се целеше в тях. Кларънс забеляза киборга, слезе сковано от колата и посегна към падналата „Кобра“.

Робо стреля. Кларънс извика и падна на колене. Закашля се и се заизправя на крака.

— Чрез наука се живее по-добре — изкиска се той.

От якето му на земята се изтърси смачканият куршум.

Кларънс изтича край окървавената Люис. Робо направи движение да стреля към побягналия убиец. Земята край него експлодира. От перваза стреляше Джо. Робо се хвърли на земята, превъртя се и отговори на изстрелите.

Той се претърколи до Люис. Няколко заряда разкъсаха земята около него.

— Дръж се, партньоре — прошепна Робо.

Той изтегли колкото се може по-нежно окървавената полицайка зад потрошения „Сакс“. Там щяха да бъдат в безопасност за няколко секунди. Куршумите спряха да свистят. Робо дочуваше стъпки над себе си. Разбра, че Джо и Леон избират място за стрелба.

За момент престана да мисли за тях. Погледна към пребледнялото лице на жената. Обхвана главата й със студените си стоманени ръце. Докосна нейната мека бяла буза с палеца на лявата си ръка. От очите й течаха сълзи.

— Боли, Мърфи.

— Знам — кимна Робо.

Той се вгледа нежно в нея. Лицето й беше като лице на прелестно умиращо дете. Тялото й се стегна, а после се отпусна. Тя затвори очи и повече не направи опит да проговори.

— Люис? — извика Робо. — Ан?

Жената не помръдна. Робо долови как шумът от стъпките над него се усилва. Той внимателно положи главата на Люис върху бетонния под.

— Ще се върна скоро.

Робо излезе иззад прикритието си и се затича по дължината на цеха. Над него Джо започна да стреля, докато изпразни цял пълнител. Без да спира да тича, Робо се превключи в режим на бой. Погледна към первазите горе. Пред очите му премина комплексен схематичен анализ на местоположението на Джо. Робо се прикри зад една стоманена подпора. Джо изпрати друг откос от смъртоносни куршуми към Робо. Куршумите удариха мощната колона. Тя се заогъва и потрепери.

Робо се сви. Внезапна мисъл го осени. Джо стреляше пред него… Но къде беше Леон? Обърна се точно навреме, за да види как Леон стреля от контролната будка далеч високо зад него. Робо имаше 0,03 секунди, за да залегне, преди куршумът да попадне в набелязаната цел — главата му.

Зарядите удариха стоманената колона на някакви си три инча от главата му. Част от стоманената греда се откъсна и полетя надолу. Робо не успя да се превърти и да се прикрие. Грамадна купчина — гредата и големи части от стоманения покрив — рухнаха върху него.

От перваза Джо погледна към Леон.

— Ти го улучи!

— Възможно е. — Леон се взираше във видеомерника на своята „Кобра“. — Ако съм го улучил, сега ще го довърша.

Леон гледаше в мерника. Започна бавно да сканира купчината отпадъци долу. Усукани железа, парчета бетон, части от покрива. Една длан. Дланта на Робо. Леон проследи ръката по дължината й. Настрои фокуса върху тила на киборга. Щеше да бъде лесно. Щеше да бъде забавно.

— Задръж — извика Кларънс отдолу.

Леон се подчини. Кларънс се появи във входа на сградата.

— Обещах на един човек лично да се погрижа за тази тенекиена играчка.

— По дяволите — изсъска Леон. — Това ще продължи вечно.

Кларънс бавно и сковано тръгна през залата. Мина край смачкания „Сакс“. Зад колата дланта на Люис потрепери. Тя бавно сви пръсти. Прокара ги през лицето си. Отвори очи. Навсякъде по тялото й нервните окончания горяха. Болката я обхващаше на големи задушаващи вълни. Можеше да се чуе как хрипти. Вероятно засегнат бял дроб. Струваше й се, че съска. Губи въздух. Губи кръв. Губи живот. Високо над нея, на перваза, тя видя как Леон се навежда от контролната будка. Погледна под колата. На пет крачки лежеше изоставената „Кобра“ на Кларънс. Опита се да пропълзи към нея. Безнадеждно. Струваше й се, че тялото й е натрошено. Затвори очи и заплака. Всичко я болеше, но яростта й вземаше надмощие. Тя бе станала жертва. Беше направила непростима грешка и сега тя и партньорът й щяха да заплатят за нея… с живота си.

Кларънс продължаваше да върви към купчината отпадъци. Извади от якето си граната и започна да я подхвърля от ръка в ръка. Спря на някакви си двайсет фута от купчината. Издърпа халката на гранатата.

Под купчината Робо бавно обърна глава и го видя, осветен от ярките лампи на тавана. Той забеляза експлозива в ръцете му.

Кларънс издаде писклив скимтящ смях.

— Кажи си молитвата, Робокоп!

После метна гранатата в купчината и тръгна назад. Гранатата подскочи през усуканите железа и отломъци от покрива и се приземи на крачка от лицето на Робо. Той се изви под планината от стомана и запротяга ръка към гранатата.

— Нека всички му кажем „сбогом“ — изсмя се Кларънс.

Смехът му бе кратък. Като нададе гръмовен рев, Робо се надигна сред стоманения куп сякаш оживял бог от бронзовата епоха. Държеше триумфално гранатата високо над главата си. Запрати я с експерт на точност към металния перваз над него.

Джо извика, когато гранатата удари на четири инча от левия му крак. Обърна се да побегне, но експлозивът се взриви. Огромни части от перваза и по-малки парчета от Джо полетяха към земята. Това, което остана от него, се прилепи към перваза в отчаян опит да се вкопчи за нещо. Джо погледна надолу. Левият му крак липсваше. Кръвта струеше като фонтан.

Первазът се разцепи и се срути. Джо падна заедно с него.

Долу се озова върху осеяна с железни остриета стена. Десният му крак се закачи за някакво желязо и той увисна с главата надолу като парцалена кукла. Беше прекалено шокиран, за да вика. Беше все още жив, дявол да го вземе. Роботът не го беше убил. Джо искаше да си го върне, доколкото може. Започна да се извива.

В стъклената будка Леон изруга, вдигна „Кобрата“ и се прицели в Робо.

— Хайде, човече — прошепна Леон. — Мръдни малко надясно. Махни се от онази колона.

Под него Люис хапеше долната си устна. Проклинаше се, че е слаба. С усилие се превъртя към изоставената „Кобра“. Грабна я и стреля, без да се прицелва. Внезапна остра болка в гърба я накара отново да припадне. В мига, когато тя загуби съзнание, високо над нея изстрел проби пода на будката и влезе в гърдите на Леон отдолу.

Леон се закашля учуден — кръвта потече по крака му. Той изтърва „Кобрата“: осъзна, че след няколко милисекунди вътре в него всичко ще се взриви.

Контролната будка литна към тавана на хиляди парчета стъкло, пластмаса и плът.

От другата страна на цеха Джо чу хрущенето на твърди частици, удрящи се в земята, и тъпия звук на падащи късове от онова, което някога му беше съучастник в престъпленията. Смъртта на Леон разтърси нещо в него.

— Проклета полицайка — изсъска той, все още увиснал на стената. Хвана се за желязото и бавно се издигна нагоре върху стената. Откачи смазания си крак и се свлече на пода. Неговата „Кобра“ беше само на няколко крачки от него. Един добър изстрел, и щеше да очисти полицайката завинаги. Ако можеше да улучи бензиновия резервоар на „Сакса“, щеше да има печена кучка за вечеря.

Джо се протегна към пушката. Чу ръмжене зад гърба си. Обърна се и видя как останалото живо куче-пазач скача надолу по куп сгурия. Овчарката гледаше Джо, а от отворената й паст капеше слюнка. Джо се втренчи в кучето. Искаше му се да беше свършил и с двете кучета там, в леярната. Кучето се хвърли върху него с оголени зъби и режещи нокти. Вцепенен от болката в крака си, Джо спокойно наблюдаваше как редицата зъби се врязва в ръката и врата му.

Парчета от контролната будка все още падаха към пода.

Ръмженето на кучето престана.

Полицай Люис лежеше неподвижна зад „Сакса“.

Само две същества в цеха бяха останали прави. Едно ченге-киборг и един умопомрачен убиец.

Те спокойно се изправиха лице в лице и зачакаха. Човекът и машината, започнала да изпитва чувства, се гледаха мълчаливо в очите.