Ед Наха
Робокоп (25)

23

Люис лавираше с турбокрузъра из лабиринт от порутени сгради и разбити блянове. Някога този промишлен комплекс беше гордостта на Детройт — един от неговите най-големи и най-доходни автомобилни заводи. Сега не представляваше нищо повече от свърталище за безброй плъхове и хлебарки.

Тя бавно прекара колата през високата около три етажа врата на тъмна, подобна на хангар постройка. Маневрираше внимателно, като избягваше големите дървени и метални отпадъци, разхвърляни по пода. Погледна към седалката зад себе си. Там потракваха тихо два кашона детска храна с надписи: „СПАНАК“ и „ГОВЕЖДО“.

Вътрешността на завода би могла да побере три футболни игрища. Дори през деня тук цареше катранен мрак. Единствената светлина проникваше в далечния край на сградата, където половин стена и част от тавана се бяха срутили в резултат на лошото време и лошото проектиране.

Чу подрънкването на стомана пред себе си в осветената част. Спря колата, където беше седнал Робо и търпеливо удряше десния си крак с малко чукче. Люис излезе от колата, извади от нея детската храна и кожена чанта.

Погледна крака на Робо. Той беше откъртил част от бронираното му покритие и прасецът му бе открил загадката на вътрешните си механизми. Гъвкави стоманени „мускули“ потрепваха при всеки удар на чукчето. Люис пусна чантата до него. Едва сега той погледна нагоре. Все още зле обезобразен, шлемът му изглеждаше ужасно. Едно човешко око премигна към нея.

— Може би трябваше да те оставя в някой сервиз за коли — поколеба се тя.

— Можех да се възползвам от инструментите им — промърмори той и заудря отново крака си.

— Не бях сигурна от какво имаш нужда. — Люис посочи чантата. — Просто грабнах някои неща.

Робо отвори чантата. Вътре имаше няколко фини ръчни инструмента. Той извади малък електрически флекс.

— Благодаря, това е страхотно — одобри той. — Трябва да отделя това нещо.

— Какво нещо?

— Шлема.

Той настрои флекса и го пъхна под процепа на шлема, близо до слепоочието си. Флексът издаде звук като жуженето на стотици раздразнени скакалци. От главата на Робо се отдели двуинчов болт и издрънча на пода. Той нагласи флекса от другата страна. Бръмченето накара Люис да потрепери.

— Това свърши работа.

Люис се вторачи в Робо, когато той задърпа шлема си.

— Все пак как изглеждаш отдолу? — попита тя.

— Откъде да знам — каза той. — Май ще е по-добре да се обърнеш. Може да не ти хареса това, което ще видиш.

— Не би могъл да изглеждаш по-зле от сега — разсмя се вяло тя.

Робо бавно вдигна шлема над главата си. Хвърли го на земята. Люис кимна одобрително:

— Знаеш ли, Мърфи, не изглеждаш чак толкова лошо.

Тя бръкна в жабката на крузъра и измъкна оттам малко огледалце. Подаде го на Робо.

— Все още имаш сини очи — констатира тя. — Или нещо такова.

Той се вгледа в огледалцето. Наистина, очите му бяха сини, но бяха покрити с микроскопични червени, сини и жълти точкови датчици, които събираха информация и я отправяха към мозъка му за анализ.

Робо помести огледалцето и заразглежда лицето си. Насили се да се засмее. Видът му беше елегантно съчетание от плът и стомана, нещо като органична супертехнологична скулптура, която навяваше асоциации или с древните гърци, или с немското експресионистично кино от двайсетте години. Зависи от чувството за хумор.

Две вдълбани органични пластини за достъп бяха инсталирани на челото му и му придаваха величествен царски вид. Това, което беше останало от косата му, беше късо и свършваше рязко в титанови ивици, които се разстилаха от темето му по целия череп. Изведнъж си припомни последния фатален изстрел на Кларънс в онзи склад преди една малка вечност. Докосна тила си. Там здраво беше закрепена метална пластина.

Шокът на осъзнаването го разтърси. Повече не можеше да избяга от истината. Беше станал жертва и бе убит. А след това — обект на високотехнологична обработка. Очите му се разшириха в ням ужас. Той не можеше, не би могъл да го понесе. Беше невъзможно.

Люис го гледаше тихо. Тъгата я обземаше отвътре. Тя протегна нерешително ръка към него и го докосна по скулата.

— Наистина се радвам да те видя отново, Мърфи.

Робо я отблъсна. Вдигна лявата си ръка. Беше силно повредена. Той я смъкна и вдигна дясната.

— Мърфи е имал жена и син. Какво е станало с тях?

Люис стоеше неловко, като търсеше нужните думи.

— След твоето… след погребението, те се преместиха.

— Къде отидоха?

— Мисис Мърфи подписа договор с „Муункорп“. Не съм сигурна дали си спомняш, или не — тя има сестра, която живее в Лунния индустриален възел. „Уникорп“ дръпна няколко връзки и всичко се уреди само за две седмици. Тя мислеше, че си умрял. О, Мърфи, наистина съжалявам.

Робо сви рамене, хвана чука и започна отново да удря крака си.

— Те не биха ме познали такъв, какъвто съм сега.

Той спря внезапно. И с по-мек тон, като гледаше Люис, добави:

— Аз ги чувствам, но не мога да си ги спомня. Разкритието би могло да им причини излишна травма.

Люис се опита да сложи успокояващо ръка на рамото му. Той я отстрани.

— Остави ме сам.

Тя се обърна с гръб, объркана и малко засегната. Робо я погледна.

— Моля те — настоя той. — Върви си.

Люис кимна.

— Ще се върна, когато се стъмни.

Робо кимна и продължи да работи.

Люис се качи в колата и потегли. Там, заключи тя, се намира най-самотният човек на света.

Робо продължи да работи през целия ден. Всеки удар на чука, всяко изжужаване на флекса го караха да се чувства по-празен, по-самотен. Той беше единствен по рода си, отделен вид. Не беше човек. Не можеше да почувства живота на хората, да се вмести в тяхното всекидневно съществуване. Не можеше да разбере надеждите, грижите, бляновете и страховете, които правеха интересен живота на неизброими милиони хора. Но той не беше и машина. Имаше толкова общо със суперкомпютър, колкото и с флекса в ръката си. Гневът му нарастваше. Беше съвременен динозавър. Проектиран да остане сам. Проектиран да бъде самотен. Програмиран да стои извън света наоколо.

Робо запали прожектора и продължи да работи върху разкъсания си крак. Бронираното покритие започна да пасва на мястото. Бронирано покритие вместо кожа. Вероятно той беше най-скъпата приумица в историята на цивилизацията. Свърши с крака си и се замисли. Дойде му наум, че такава трябваше да бъде негова съдба… за колко време? До смъртта му? Щеше ли да умре? Или щеше да продължи да живее вечно?

Мисълта за безсмъртие го уплаши. Щеше ли той, направената от човек машина, да стои и да наблюдава как поколения хора идват и си отиват, докато той единствен остава неизменен? Щеше ли с електронно сърце да е „залепен“ за времето? Беше изправен пред една много практична форма на безкрайността. Безкрайност, която щеше да накара умовете на повечето от смъртните да изнемогнат в усилието да я разберат. Изсмя се на себе си. Смехът отекна зловещо в гръдната му кухина. Какво беше казал Уди Алън за безсмъртието? „Не вярвам на живота след смъртта, но въпреки това си нося бельо за смяна.“ Спомняше ли си това? Да. Много добре. Сега беше започнал да си спомня по-често. Това го радваше и го ужасяваше. Може би щеше да бъде по-добре, ако останеше в неведение? Може би трябваше да си позволи да умре от ръцете на ЕД-209. И това отвратително създание щеше да престане да съществува.

Въздъхна. Никога нямаше да го направи.

Сега беше в капан. Впримчен от собственото си желание да оцелее. Знаеше, че от днес нататък ще го посещават призраци от предишния му живот. Беше и мъртъв, и жив едновременно: и готическото убежище, и духовете, които го населяваха. Образи. Прелитащи видения на хора, места, неща и мисли от отдавна минали времена щяха завинаги да се носят през ума му. Щяха да се намесват и да безпокоят разсъдъка му. Той никога нямаше да бъде оставен на мира от себе си. В някакъв смисъл щеше да бъде преследван от самия себе си… но колко дълго? Години? Десетилетия? Векове?

Робо отвори един от кашоните с детска храна и извади бурканче с пюре. Огледа го. Спанак. Подходящо.

— „На финала аз ще съм юнак; да, защото ям зелен спанак“ — запя си той.

Спомни си това. Изпразни кашона за броени минути.

— „Аз съм каквото ям“ — изсмя се той.

Но какво точно беше?

Отиде при флекса. Пълната луна сияеше през разрушения покрив. Лунната светлина осветяваше чисто новия „Ауто 9“, който Люис му бе донесла. Смазката по пистолета проблясваше в бледосинята светлина. Робо го извади от чантата и го хвана с поправената си лява ръка, като тестваше равновесието. Завъртя пистолета и го плъзна в кобура.

Стоеше неподвижен в изоставената фабрика за коли. Така да бъде. Ако му бе съдено да е супер технологична приумица, той не можеше да го промени. Бяха го лишили от човешкото, бяха ограбили живота му, разрушили семейството му, в името на чиста гонитба за печалби му бяха отнели всякакъв шанс да бъде нормален. Бяха го проектирали с една-единствена цел… Да поддържа закона. Да бъде проклет, ако му го отнемеха. Оттук нататък той щеше да бъде двайсет и четири часово стопроцентово ченге.

Постави внимателно шлема на главата си и отиде до порутената стена. Погледна мигащите светлини на Новия Детройт. Кулата на „Омникон“ се извисяваше високо над хоризонта, древен деспот, наблюдаващ кралството си. Робо се съсредоточи. Превключи на режим Основни инструкции. Първа инструкция: Да служи на обществото. Втора инструкция: Да поддържа закона. Трета инструкция: Да защитава невинните. Четвърта инструкция: [СЕКРЕТНА] ПРОДУКТ НА ОКП 943054СЦ.

Четвъртата инструкция започна да се прояснява. Робо призова всяка частица от волята в огромното си тяло. Инструкциите избледняваха от погледа му. Нямаше време да се занимава с тях сега. Не би си го позволил.

Отиде до празните бурканчета от детска храна, грабна едно и го подхвърли високо във въздуха. Извади пистолета и стреля. „Тинк!“ Куршумът издрънча в стоманена греда. В същото време бурканчето се разби на пода. Като се проклинаше, Робо хвърли второ бурканче и стреля отново. И пропусна отново.

— По дяволите.

Той грабна пълно бурканче с детска храна, но отпусна ръка, защото чу, че Люис се приближава с турбокрузъра и го спира с изскърцване. Надалеч завиха няколко алармени системи против крадци.

— Какво е това? — попита Робо.

— Неприятности — съобщи тя. — Редовите членове гласуваха тази нощ за стачка.

— Не разбирам.

— Ченгетата стачкуват против ОКП.

— Но какво ще стане с хората? — попита Робо.

— Те ще се погрижат за себе си. — Тя се вслушваше в алармените сигнали. — По звука може да се разбере, че не се справят много добре.

Робо удари с юмрук една греда и направи вдлъбнатина в нея. Там имаха нужда от него, но той не беше в състояние да се сражава.

— Какво има?

— Системата за определяне на целите. Разцентровала се е. Освен това може би съм и кривоглед.

— А?

Робо подхвърли едно бурканче и стреля. Пропуск. Люис кимна.

— Ще ти помогна, ако ми позволиш.

Робо се успокои. Сложи метална длан на рамото на Люис.

— Благодаря, партньоре.

Люис грабна три бурканчета от детска храна и ги постави на три различни нива на порутената стена пред тях. Изтича зад Робо.

— ОК. Цели се, войниче.

Робо превключи в режим на прицелване. Поредица от зелени мрежи се появи в полезрението му. Мрежите не бяха подравнени. Цевта на пистолета му сочеше на около двайсет градуса вляво от мишената. Люис се приведе зад него. Тя бавно насочи пистолета в правилната посока.

— Задръж така.

Тя заобиколи Робо и се взря в неговия визьор, за да улови отблясъка на мрежите.

— Така е много добре, доколкото мога да преценя.

Робо се съсредоточи. Превключи в режим на пренастройване. Мрежите съвпаднаха по място точно на върха на бурканчето от детска храна.

— Опитай сега — подкани Люис.

Робо натисна спусъка. Бурканчето експлодира. Той се прицели във второто бурканче и стреля отново. Бурканчето се пръсна. Трето бурканче. Трети изстрел. Трето попадение. Робо завъртя пистолета и го пъхна в кобура.

Те се спогледаха и се усмихнаха. В далечината се чуваше как алармените звънци и сирените вият из целия град.

— И сега какво? — попита Люис.

— Излизаме из улиците.

— Но нали стачкуваме?

Робо хвърли три бурканчета във въздуха, извади пистолета и пръсна и трите още преди да започнат да падат. Прибра оръжието и се обърна към Люис:

— Законът не може да стачкува.

Тя се усмихна и се затича към крузъра.

Двамата партньори отпътуваха. Пълната луна се отразяваше в носещия се бързо турбокрузър. Робо се усмихна на себе си. Може и да не беше истинско човешко същество, но там имаше истински хора, които се нуждаеха от помощта му. Това го правеше да се чувства… добър. Това го караше да чувства.

През последните двайсет и четири часа бе преминал през цял спектър от скръб, загуба, гняв, хумор, съжаление и отдаване. Той погледна огромните стоманени ръце, отпуснати в скута му. Може би все още имаше надежда за него.