Ед Наха
Робокоп (10)

9

Шест деца гонеха насам-натам няколко котки, когато автоколоната спря пред полицейското управление на Стария Детройт. Залязващото слънце къпеше в тайнствена оранжева светлина трите бели полицейски фургона и бялата камионетка. Хлапетата зяпнаха при чистотата на колите. Бяха впечатлени. Толкова, че позволиха на котките да се отскубнат. Малка армия техници, облечени в сини костюми, наизскачаха от полицейските фургони и се затичаха към камионетката.

— Какво е това? Нашествие? — ухили се едно десетгодишно дете.

— Не приличат на марсианци — съобрази друго.

— Не. Приличат на водопроводчици или на нещо от този род.

Децата се приближиха до камионетката, където техниците внимателно издърпаха покривалото от някакъв обект в задната й част. Очите на децата се разшириха, когато видяха какво има вътре. Те се разбягаха от автоколоната, като крещяха нечленоразделно.

Черна лимузина избоботи към тротоара. Появиха се Мортън и Джонсън.

Сержант Рийд седеше отегчен зад бюрото си на подиума в полицейското управление. Очертаваше се много скучна вечер. Въпреки че бе само началото й. Той очакваше най-лошото да се случи след десет часа. А то винаги се случваше. Децата бяха в леглата и възрастните набираха кураж. Междувременно той трябваше да регистрира всичките тези противни типове.

Погледна към отрепката до скучаещия полицай. Задържаният беше облечен като старомоден любовник, имаше тънки мустачки и зализана коса. На всичко отгоре беше и в лошо настроение. Рийд имаше искреното желание да го оправи, но против убийството съществуваха закони и дори ченгетата трябваше да им се подчиняват.

— Аз съм това, което вие наричате рецидивист, човече — обясняваше задържаният. — Повтарям, пак ще нарушавам закона. Виждате ли, аз получавам заповедите си от по-високо място.

Рийд погледна от бюрото си надолу към него.

— Млък, задник такъв. Тук най-високата власт съм аз.

Челюстта на сержанта увисна с изпукване, когато видя да се отваря вратата на полицейското управление. Там се появиха Мортън и Джонсън, следвани от половин дузина техници, понесли големи сандъци. Доктор Рузвелт, който изглеждаше по-уморен от обикновено, им махна да влязат.

На Рийд не му беше до смях. Току-що появилите се типове действаха, сякаш това място беше тяхна собственост.

— Да не си мислите, че имате право да се заселите тук или нещо подобно? — попита той. Забеляза печата на „Омникон“ върху сандъците. Мортън не му обърна внимание.

— На етажа има складово помещение, приготвено за наблюдение — осведоми той Рузвелт.

Ученият извика на мониторната си гривна плана на етажа.

— Изглежда отлично.

Рийд бавно слезе от мястото си и се приближи до нашествениците. Четирима техници, натоварени с огромен блок електрическо оборудване, приличащ на трон, се промъкнаха през входната врата.

— Извинете ме, мистър… — започна Рийд.

— Мортън.

— Мистър Мортън. Имате вид на много цивилизован човек.

— Благодаря.

— Ще ми позволите ли да ви задам един много цивилизован въпрос?

— Разбира се.

— Какво, по дяволите, става все пак тук!? — Червеното лице на Рийд сега заприлича на море от лава.

Мортън не се впечатли. Той се обърна към Джонсън.

— Кой е тоя?

Джонсън провери в записките си.

— Сержант Джон Рийд.

Мортън се обърна към разгневения сержант:

— „Омникон“. Отдел „Сигурност“. Чупка.

Мортън и Рузвелт тръгнаха към склада в задната част на управлението. Джонсън сви извинително рамене към Рийд, което означаваше: „Какво да се прави?“ Рийд наблюдаваше как още половин дузина техници бутат куп апаратура.

— Прилича на шибано сафари — промърмори той.

Изкачи се до бюрото си, вдигна слушалката и започна да набира, негодувайки:

— Ама че глупости. Аз получавам заповеди от ченгета, а не от типове в лъскави костюми и…

Той направо изцъкли очи. Цялото полицейско управление потъна в тишина. Всички в стаята — задържани, ченгета, адвокати, доносници и свръзки — зяпнаха към входа. Двама мъже в сини комбинезони държаха вратите широко отворени.

Робо пристъпи в полицейското управление на Стария Детройт.

Един от задържаните — висок, с белези по лицето — се изпусна в панталоните си.

— По дяволите! К’во е това нещо, човече?

Ченгето до него поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам.

Рийд спря да набира. Нещото на входа приличаше на механична планина, оформена като човек. Рийд се опита да реши дали е човек във високотехнологичен костюм, или е високотехнологична концепция в човешка форма. Не знаеше защо, но прецени, че това ще донесе неприятности на управлението. А неприятностите за управлението бяха неприятности и за самата полиция.

Робо направи три гигантски крачки в стаята. Огледа се внимателно наоколо, като отбеляза съотношението на задържаните към полицаите. После тръгна през помещението.

От банята излезе Люис и изгледа тромавата фигура, която мина край нея.

— Защо тази механична косачка носи полицейска униформа? — попита тя Старкуедър, който седеше като парализиран зад бюрото си.

— Не знам — отговори Старкуедър. — Но моята никога не ми е стояла така добре.

— Мисля, че твоята не е заварена.

Старкуедър бавно се изправи на крака.

— Искаш ли да провериш?

— След минута — обеща Люис. — Имам нужда от кафе.

Старкуедър проследи как рижата полицайка се отдалечава. Тя беше от студените. Останалите ченгета в стаята гледаха с чувство на страхопочитание и възхищение как Робо се отправя към склада. Нещото носеше полицейска униформа или нейно подобие. Подплънките бяха по-големи и по-здрави, и по-блестящи, и изглеждаха много по-внушителни, но по същество тя беше същият модел като на обикновените ченгета.

Ченгетата в стаята се струпаха около малкото прозорче на склада.

Двама техници поведоха Робо към огромния стол. Други техници свързаха купа апаратура с трона. Рузвелт наблюдаваше данните, отпечатвани от лазерния принтер. Робо седна, облегна се назад и изгаси няколко от светлините над главата си на трона. Рузвелт махна на един свой асистент, брадат тип, наречен Тайлър, да се приближи. Тайлър застана точно пред Робо.

— Когато си в почивка, ще седиш на този стол. ОК?

Робо кимна.

— Да, разбирам.

Ченгетата се спогледаха учудени. Гласът беше човешки.

Рузвелт извади миниатюрен екран — компютърна карта, и го задържа пред Мортън.

— Можем да проверяваме местоположението му във всеки момент с това. Сега се намира тук.

Мортън се вгледа в картата. В центъра на мрежата светеше една точка, обозначаваща Стария Детройт.

— А как се храни? — попита. Мортън.

Рузвелт хвърли поглед към извисяващото се автоматично ченге.

— Храносмилателният му тракт е изключително прост.

Той показа малка машина — приличаше на пепелник.

— Този процесор произвежда елементарна паста, която поддържа органичните му системи.

Мортън се приближи с любопитство до машината. Протегна пръст към бутона върху нея. Погледна назад към Рузвелт с въпросително изражение на лицето. Рузвелт кимна. Мортън натисна бутона. В една хартиена чаша се изцеди кафява паста. Мортън протегна левия си показалец и загреба малко от веществото. Опита го с върха на езика. Сбърчи вежди.

— Има вкус на… бебешка храна.

— Да — засмя се Рузвелт. — В известен смисъл той е дете.

— Бебе — усмихна се Джонсън иззад Мортън.

В този момент в стаята се втурна Рийд.

— ОК. ОК. Тук аз имам думата. Трябва да играя ролята на домакин за тази… тенекиена кутия. Но не съм длъжен да я харесвам.

Мортън и Джонсън размениха погледи. Сержантът трябваше да бъде успокоен.

— Сержант Рийд — започна Мортън, — обещавам, че Робо ще надмине всяко ченге. Той ще помогне да се спасят хора. Ще видите.

— Съмнявам се — реагира Рийд.

— Бихте ли желали да видите демонстрация какво може да прави той.

Рийд изгледа Мортън.

Мортън сви рамене.

— Наистина, бих желал да ви покажа.

Рийд и Мортън напуснаха склада. Джонсън се обърна към Робо:

— Хайде, малкият. Време е да се харесаш на добрия сержант.

Доктор Рузвелт се намръщи.

— Той не е играчка, мистър Джонсън.

— Без глупости — предупреди Джонсън на излизане от склада. Робо го последва.

Минаха по няколко коридора. Въпреки че това място беше нова среда за Робо, тук той се чувстваше в безопасност. Сигурно. Надеждно. Да се обвърже надеждно. Погледна към стените. Бяха зелени и грозни. Боята се лющеше. И все пак, въпреки естетическите недостатъци, мястото изглежда беше добро.

Грохот тътнеше някъде отпред. След четири врати, вдясно, Мортън и Рийд влязоха. Джонсън поведе Рузвелт, Тайлър и Робо в сектора за стрелба.

На линията за стрелба стояха четири ченгета със заглушители. Робо направи справка във файла си за личния състав. Полицаи Люис, Старкуедър, Рамирес и Мансън. Той се загледа как те стрелят с револвери по движещи се, оформени като хора хартиени мишени, които се плъзгаха под екрани, където се отчитаха резултатите. Бяха добри. Не отлични, но много добри. Той пресметна, че Люис, най-добрата от тях, ще завърши с резултат 87. Твърде успешна стрелба.

Мортън подаде на Робо револвер.

— Хайде.

Робо се приближи до линията за стрелба.

Люис продължаваше да стреля. Около нея се разнасяше грохот. Постепенно тя забеляза, че една серия изстрели е по-силна и се отличава от останалите. Непрекъсната и сигурна стрелба. „Бам. Бам. Бам. Бам.“ Никакво колебание.

След няколко секунди тя откри, че е единственото ченге, което все още стреля, ако не се смята непрекъснатата монотонна стрелба на новодошлия.

Тя отиде в ъгъла, където стояха Старкуедър, Рамирес и Мансън заедно с около дузина други ченгета.

Старкуедър махна на Люис.

— Да ти го начука суперченге.

Люис гледаше гигантския киборг.

— Да го получиш от пушката му — кратко му отвърна тя.

Робо, заобиколен от учени и техници със заглушители, беше стиснал огромен „Ауто-9“ — оръжие с достатъчна сила, за да пробие дърво от двайсет ярда. Мортън, усмихнат, с пръсти в ушите, кимна към Рийд. Рийд беше впечатлен, въпреки негодуванието си. Хванал пистолета с две ръце, Робо изстрелваше серия след серия. Той изпразни един пълнител, зареди друг за секунди и поднови стрелбата с военна точност.

Рамирес подсвиркваше през зъби.

— Харесва ми стила на това момче.

— Той не е момче. Той е машина — отбеляза Мансън.

— Чудя се за какво е тук — удиви се гласно Люис.

— Може би те ще ни заместят? — промърмори Мансън.

Старкуедър стисна зъби.

— Няма начин някаква проклета машина да ме мести.

— Ти си много по-съобразителен от него — подхвърли Люис, като го сръга. — Не се безпокой.

Робо изстрелваше серия след серия. Куршумите се забиваха в гърдите на движещия се силует. Всеки пълнител правеше идеален кръг от малки дупки в сърцето на мишената. Ченгетата наблюдаваха смаяно как Робо зарежда пълнител след пълнител и стреля непоколебимо. Накрая, след осем пълнителя, мишената направо се сгромоляса, разпокъсана от непрестанния поток горещо олово.

Люис хвърли поглед към екрана над мишената. Отличен резултат. 100.

Тя погледна извисяващия се Робокоп. Робо проследи как мишената се сгромолясва, прочете резултата си, а след това завъртя А-9 на пръста си и го мушна с лекота в кобура. Люис зяпна към механичната олимпийска фигура. Тя бе виждала това движение и преди. Само веднъж. Опита се да разпознае лицето под маската.

Проби си път през тълпата от техници и се приближи към Робо. Той обаче премина край нея след Мортън, неговия шеф.

Люис видя как широкоплещестата фигура изчезва към изхода. Тя сви рамене и се изсмя на себе си. Може би полудяваше. Нямаше и най-малка прилика.