Пол Андерсън
Стражи на времето (29)

1

ТЪРСЯТ СЕ: мъже на възраст от 21 до 40 г., физически здрави, семейно необвързани, с военно или техническо образование — за високоплатена работа, свързана със задгранични командировки.

СПРАВКИ: „Компания за приложни разработки“, 305 Източно авеню, от 9–12 ч. и от 14–18 ч.

— … Работата, както вероятно се досещате — обясняваше мистър Гордън, — е малко необичайна, а освен това има строго поверителен характер. Надявам се, че умеете да пазите тайна?

— По принцип да — отвърна Менс Еверард. — Разбира се, зависи от естеството на тайните.

Гордън се усмихна, без да отлепва устни. Еверард виждаше за пръв път толкова странна усмивка. Събеседникът му имаше чудесно колежанско произношение и носеше строг делови костюм, но нещо в него издаваше чужденеца. Не беше само заради съчетанието от мургаво гладко лице, тесни азиатски очи и правилен нос. Но какво тогава?

— Да не ме помислите за шпионин — пошегува се той.

Еверард се засмя смутено.

— Простете, ако така ви се е сторило, но сигурно и аз, като повечето мои съотечественици, съм заразен от тази истерия. Честно казано, никога досега не съм бил в досег със секретна информация. Вашата обява ме заинтригува с предложението за задгранични командировки… Нали разбирате, обстановката сега е такава… не ми се иска да си загубя паспорта…

Еверард беше едър, широкоплещест мъж със загрубяло, обветрено лице и късо подстригани кестеняви коси. Документите му лежаха на бюрото: свидетелство за отбита военна служба и справка за работата му като инженер-механик в няколко компании. Гордън почти не ги беше погледнал.

Кабинетът не се отличаваше с нищо особено — бюро, два фотьойла, шкаф с картотека и врата към съседната стая. Зад отворения прозорец дори тук, на шестия етаж, се чуваше шумът на нюйоркската улица.

— Имате независим характер — отбеляза накрая Гордън, като разглеждаше Еверард. — Това е добре. Мнозина от тези, които идват заради обявата се превиват така, сякаш са готови и на ритник в задника. Но човек с вашата квалификация едва ли би се съгласил на първото, което му предложат. Дори и при сегашните обстоятелства. Запознат съм с проблемите при… трудоустрояването на демобилизираните…

— Вече ви казах — повтори Еверард. — Вашата обява ми се стори примамлива. Работил съм зад граница и нямам нищо против пак да замина. Само че още не мога да разбера с какво всъщност се занимавате?

— О, с много неща — отвърна мъгляво Гордън. — Та значи вие сте воювали във Франция и Германия…

Еверард трепна изненадано. В армейското свидетелство имаше списък на неговите отличия, но той беше готов да се закълне, че Гордън не го е разгръщал.

— Хъм… Бихте ли стиснали с ръце облегалките на фотьойла? Така… благодаря ви. Как реагирате на опасностите?

— Чакайте малко… — ядоса се Еверард. Гордън хвърли око към прибора, поставен пред него на бюрото — миниатюрна метална кутия с две скали и трепкащи стрелки.

— Няма значение. Какво мислите за интернационализма?

— Чуйте, вие какво си…

— За комунизма? Фашизма? Жените? Интереси, хоби…? Благодаря ви, това е достатъчно. Можете да не отговаряте.

— Дявол да го вземе, какво означава всичко това? — кипеше от гняв Еверард.

— Не се притеснявайте — само един малък психологически тест. Всъщност интересуваха ме не толкова възгледите ви, колкото отношението ви към някои общочовешки ценности. — Гордън се облегна назад и докосна краищата на пръстите си. — Засега резултатите са многообещаващи. Идва най-важната част. Както вече споменах, работата има доста поверителен характер. Ние… мм… готвим малка изненада на конкурентите ни — той се усмихна. — Ако прецените, можете да съобщите за този разговор във ФБР. Вече ни проверяваха и се убедиха в нашата благонадеждност. Установиха, че наистина се занимаваме с финансови операции и инженерни проучвания из целия свят. В работата ни обаче има един допълнителен аспект, заради който се нуждаем от хора като вас. Ще ви платя сто долара, ако се съгласите да прескочите до съседната стая за един малко по-обстоен преглед. Цялата процедура ще отнеме не повече от три часа. Ако се окажете подходящ, ще сключим с вас договор и ще започнем обучение. В противен случай просто ще се разделим. Става ли?

Еверард се поколеба. Тук нещо не беше наред. Празен кабинет, този любезен чужденец… странното предложение.

— Ще подпиша договора, но само след като ми съобщите с какво се занимавате.

— Както желаете — сви рамене Гордън. — И без това този въпрос ще го обсъждаме след като приключим с прегледа. Между другото, използваме някои доста модерни методи.

Последното се оказа самата истина. Еверард имаше най-обща представа от средствата за психологическо изследване — енцефалографии, асоциативни тестове, многопрофилни въпросници — но сред десетките писукащи и мигащи прибори, с които го обкръжиха, нямаше нито един поне малко познат. Въпросите, които му задаваше асистентът — плешив мъж на неопределена възраст, с бледо, лишено от каквото и да е изражение лице — изглеждаха напълно безсмислени. Ами металният шлем, който трябваше да си нахлузи — той пък за какво служеше? И къде отиваха всички тези разноцветни жици?

На няколко пъти Еверард поглеждаше към пултовете на приборите, но символите, които се изписваха там, бяха съвършено непознати: нито английски, нито френски, гръцки, руски или китайски… Нищо такова не би могло да съществува в година 1954-та от Рождество Христово. Още тогава в него възникна странна догадка…

С всеки нов тест растеше убеждението му, че скоро ще научи нещо повече за себе си. Менсън Емърт Еверард, трийсетгодишен, лейтенант от инженерните войски на САЩ, демобилизиран, работил като конструктор и експлоатационен инженер в САЩ, Швеция и на Арабския полуостров. Семейно необвързан, макар вече да завижда по мъничко на някои от женените си приятели, без постоянна приятелка. Обича да чете, играе нелошо покер, интересува се от яхти и ветроходство, коне и оръжие, а отпуските си посвещава на излети и риболов. Всичко това Еверард го знаеше и преди, но само като отделни детайли, като късчета от мозайката. Сега те се сляха в едно цяло и той почувства всяка от тези черти като неотменна част от общата картина.

Когато напусна стаята беше като изстискан и целият лъщеше от пот. Гордън му предложи цигара и се зае да преглежда закодираните резултати от тестовете, които му донесе асистентът. От време на време си мърмореше под носа: „… така-а… кортикална функция зет-20… тук оценката е недиференцирана… психична реакция на анатоксини… липсват дефекти в централната координация…“ Гласът му постепенно придоби странен акцент — на нито един от познатите диалекти на английския език Еверард не бе чувал нещо подобно.

Едва след около половин час Гордън се откъсна от записите. Менс едва сдържаше яда си — имаше чувството, че му се подиграват. Но любопитството му бе по-силно от гнева.

— Е, най-сетне! — въздъхна Гордън и се захили така, че едрите му, бели зъби засвяткаха из стаята. — Трябва да знаете, че откакто пуснахме обявата съм върнал над двайсет кандидати. Но вие сте подходящ. Определено ставате.

— За какво? — Еверард се наведе напред, а сърцето му туптеше бясно.

— За Патрула. Очаква ви работа, наподобяваща до известна степен полицейската.

— Виж ти! И къде?

— Навсякъде. И във всяко време. Пригответе се — предстои ви да преживеете доста интересни неща. Нашата компания се занимава с напълно законна дейност, която обаче й служи само за прикритие и източник на доходи. Основната ни дейност всъщност е да патрулираме във времето.

2

Академията бе разположена в западната част на Североамериканския континент от олигоценовия период — топла ера с безкрайни гори и зелени равнини, а плъхоподобните прародители на човека още са се криели страхливо, дочувайки тропота на гигантските млекопитаещи. Била е построена преди около хиляда години с разчет да бъде полезна поне половин милион години напред — достатъчен срок, за да бъдат обучени толкова сътрудници на Патрула във времето, колкото се окажат необходими. След това Академията щеше да бъде старателно заличена от лицето на Земята, на нейно място щяха да се появят ледници, а по-късно и хора, които през 19352 година (7841 година от Моренианската победа) щяха да открият тайната на пътуването във времето и да се върнат в олигоценовия период, за да построят Академията.

Тя представляваше комплекс от ниски, продълговати сгради с обтекаема форма и преливащи се зелени цветове, разположени на просторната поляна сред исполинските древни дървета. Гористият склон зад последната сграда се спускаше плавно към завоя на голяма река. Понякога нощем от отсрещния бряг долиташе тръбен рев на титанотерий, или протяжния зов на зажаднял за самка саблезъб тигър.

Еверард прекрачи с пресъхнало гърло люка на темпомобила (всъщност машина на времето) — просторен метален цилиндър без каквито и да било външни особености. Изпитваше същите чувства, както и през първия ден от службата си в армията — преди дванайсет години (или петнайсет-двайсет милиона години в зависимост от отправната точка): самота, безпомощност и отчаяно желание да се върне у дома, без да загуби и частица от собственото си достойнство. От съседните темпомобили също излизаха курсанти — общо петнайсетина мъже и жени — и тази гледка му подейства успокояващо. Никой не бързаше да заговори пръв — събрани заедно, те се чувстваха малко неловко. Затова пък се разглеждаха с нескрито любопитство. Еверард втренчи поглед в един от мъжете, с костюм и вратовръзка от времето на президента Хувър, но не след дълго забеляза, че дрехите и прическите на присъстващите не покриваха само периода до 1954 г. Откъде, или по-точно откога бе дошла тази девойка, в панталони с преливащи се цветове, гъста зеленикава помада под очите и причудливо сресани руси коси?

Към него се приближи млад мъж с мършаво, продълговато лице, облечен в протрит туидов костюм — с една дума, типичен англичанин. Подчертано невъзмутимият му вид навеждаше на мисълта за някакво добре прикрито мъчително преживяване.

— Здрасти — посрещна го Еверард. — Хайде да се запознаем. — Той съобщи името си и годината, от която идва.

— Чарлз Уиткомб, Лондон, 1947 година — отвърна с известна колебливост другият. — Служих в Кралските ВВС, сега съм демобилизиран… В началото предложението ми хареса, но сега… Не знам.

— Пак ще ти хареса — произнесе с оптимизъм Еверард, спомняйки си за заплатата. Петнайсет хиляди на година, а това бе само началото! Разбира се, тепърва предстоеше да разберат какво точно ще представлява тази „година“. Сигурно се имаше предвид личното биологично време на всеки.

Към групата приближи сравнително млад мъж, облечен в плътно прилепнала сива униформа, а наметалото, което бе закачил на раменете си блестеше като звездно небе. Той им се усмихна приветливо и заговори без какъвто и да било акцент:

— Здравейте! Добре дошли в Академията. Всички ли говорят английски?

Еверард бе забелязал в групата на новопристигналите мъж с овехтял мундир на вермахта, индус и още неколцина с явно неевропейски произход.

— Докато не научите темпорален — продължи посрещачът, — ще разговаряме само на английски. Казвам се Дард Келм. Роден съм… момент… в 9573 година според християнското летоброене и съм специализирал вашия период. С други думи, периодът, обхващащ годините от 1850-та до 1975-та — всички присъстващи сте родени в този интервал от време. Ако почувствате, че ще ви избие чивията, то аз съм вашата официална Стена на Плача. Може да сте очаквали нещо друго, но нашата Академия не е конвейер и затова от вас няма да се изисква нито армейска, нито ученическа дисциплина. Всеки от вас, заедно с общия курс, ще премине през индивидуално обучение. Тук не наказваме за слаб успех, защото такъв не може да има: предварителното изследване не само го изключва, но практически свежда до минимум всички възможни грешки в бъдещата ви работа. Според мерките от вашето време всеки един от вас е напълно зряла личност, но от друга страна, способностите ви не са равностойни и затова се налагат персоналните занимания. Редът тук не е сложен, единственото правило е взаимното уважение. Ще ви бъдат създадени всички необходими условия за обучение и отдих. Никой няма да иска от вас невъзможното. Освен това ще добавя, че ловът и риболовът тук са чудесни, а ако отлетите на няколкостотин мили навътре в континента — направо фантастични. А сега, ако нямате въпроси, ще ви помоля да ме последвате, за да ви покажа къде ще живеете.

Дард Келм ги запозна с техническото оборудване на жилищните помещения. То съответстваше на стандартите от епохата, вероятно след 2000 година — мебелите сменяха формата си според желанията на притежателя си, имаше автоматизиран бар и телевизор, свързан с гигантска видеотека… Нищо свръхестествено. Всеки новобранец разполагаше със собствена стая в общежитието. Хранеха се в централната столова, но ако някой организираше купон, храната се доставяше направо в стаята. Еверард почувства, че вътрешното напрежение постепенно го напуска.

Вечерта имаше празненство по случай запознанството им. Храната не се отличаваше с нищо особено — странни бяха само мълчаливите роботи, които обслужваха масите. Накрая сервираха цяло изобилие от вино, бира и цигари. Изглежда, бяха добавили още нещо, защото Еверард, както и всички останали, бе завладян от лека еуфория. Той се настани зад пианото и започна да свири буги-вуги, а пет-шест от присъстващите му пригласяха с дрезгави гласове.

Само Чарлз Уиткомб стоеше настрана. Седнал в ъгъла, той отпиваше мрачно от чашата с вино, а иначе тактичният Дард Келм не направи опит да го въвлече в общото веселие.

Постепенно Еверард реши, че тук ще му хареса, макар още да нямаше ясна представа какво точно му предстои да върши, а също така как и защо.

* * *

— Темпоралните пътешествия са открити през периода на разпадането на Хоританската Ересиархия — започна лекцията си Келм, обърнат с лице към аудиторията. — С подробностите ще се запознаете по-късно, а сега ще ви помоля да приемете фактите такива, каквито ви ги съобщавам: това са размирни времена, когато търговската и генетичната конкуренция между гигантските корпорации се превръща в схватка не на живот, а на смърт, социалният ред се руши, а правителствата са само пионки в тази голяма галактическа игра.

Всъщност темпоралният ефект се оказал само страничен продукт при разработването на проблема за мигновеното пространствено транспортиране. С други думи — на телепортацията. Някои от вас вероятно знаят, че за математическото определение на последната е необходимо да се прибегне до безкрайно разделящите се функции… впрочем, това се отнася и за пътешествията в миналото. С основите на теорията ще се запознаете на лекциите по физика, а засега само ще ви кажа, че този процес се изразява чрез сингуларно отражение в континуума с размери 4N, където N е крайният брой на всички елементарни частици във вселената. Естествено, Групата на Деветимата, която извършила това откритие, си е давала сметка за възможностите от прилагането му в практиката. Не само финансовите — като търговия, добив на суровини и прочие, за които лесно можете да се досетите, но и да се нанесе внезапен съкрушителен удар на противника. Сега вече виждате, че времето не е независима променлива: миналото подлежи на изменения и…

— Един въпрос!

Елизабет Грей, момичето от 1972 година, многообещаващ млад физик от своята епоха, бе вдигнала ръка.

— Слушам ви — отвърна Келм.

— Струва ми се, че описвате ситуация, невъзможна от гледна точка на логиката. Аз, естествено, допускам възможността за пътуване във времето и доказателство за последното е присъствието ни в тази зала, но съдейки по вашите думи, едно събитие може да протече и да не протече. Тук има вътрешно противоречие.

— Противоречието възниква само тогава, когато прилагате обикновената двузначна логика със закона за изключване на третия фактор — възрази Келм. — Да разгледаме следния пример: представете си, че се връщам в миналото, за да попреча на баща ви да се срещне с майка ви. В такъв случай вие не бихте се родили. Тогава „вашият“ период от историята на вселената ще е малко по-различен и само аз ще помня „първоначалното“ състояние.

— Ами ако постъпите по същия начин с вашите родители? — попита Елизабет. — Тогава и вие ли ще изчезнете?

— Не, тъй като аз ще принадлежа към един период от историята, предшестващ моето вмешателство. Хайде да продължим с вашия пример. Да предположим, че се връщате в 1946 година, за да попречите на брака между вашите родители — дори тогава вие ще продължите да съществувате в 1947 година. Няма да изчезнете, защото именно вие сте причината за произтеклите събития. Дори ако се озовете в 1946 година само частица от секундата, преди да стреляте в човека, който би станал ваш баща, то и тогава не бихте престанали да съществувате.

— Но как мога да съществувам, след като не съм се… родила? Как мога да живея, да имам спомени и всичко останало, когато дори не съм се появила на този свят?

Келм сви рамене.

— И какво от това? Вие се придържате към становището, че законът за причинно-следствената връзка, или по-точно казано законът за съхраняване на енергията, е приложим само към непрекъснатите функции. В действителност тези функции съвсем реално подлежат на прекъсване. — Той се усмихна и огледа аудиторията. — Това не означава, че всичко е възможно. Например по чисто генетични причини, вие не бихте могла да станете собствената си майка. Ако се върнете в миналото и се омъжите за вашия баща, нито една от дъщерите, които бихте могла да родите, няма да е идентична с вас, тъй като те ще разполагат само с половината от вашия хромозомен набор. — Той се покашля. — Но да не се отвличаме. Сега ви излагам само основите — с подробностите ще се запознаете на други лекции. И така, да продължим. Групата на Деветимата открила, че е напълно възможно да се върнете в миналото и да възпрепятствате замислите на вашите врагове. Нещо повече — да им попречите да се родят. Но тук на сцената се появили данелианците.

Келм за първи път изостави своя небрежен, полушеговит тон. Изглеждаше като човек, видял призрак.

— Данелианците — продължи той с притихнал глас — са част от нашето бъдеще. Имам предвид нашето общо бъдеще — повече от половин милион години след моето време. Тогава, когато човекът се е превърнал в нещо… нещо, което не подлежи на описание. Вероятно никога няма да се срещнете с жив даленианец, но ако ви се случи обещавам ви, че ще бъдете… шокирани. Те не са нито лоши, нито добри — те са отвъд пределите на нашите представи. Толкова са далеч от нас в еволюционното си развитие, колкото ние — от насекомите, които са наши далечни предци. Но едно трябва да знаете — срещата с тях не води до нищо добро.

Данелианците се намесили, тъй като самото им съществуване е било поставено под заплаха. По времето, когато се появили, темпоралните пътешествия били вече ежедневие и за всички глупави, алчни и безумни хора се откривали неограничени възможности за прекрояване на миналото. Данелианците нямали никакво намерение да забраняват пътешествията във времето (тъй като те са съставна част от целия сложен комплекс от събития, довел до тяхната поява), но били принудени да ги поставят под контрол. Групата на Деветимата така и не успяла да осъществи плановете си. А за поддържане на реда по темпоралните магистрали бил създаден Патрулът.

Всеки от вас по правило ще работи в собствената си епоха — ако, разбира се, не бъдете повишени в оперативни агенти с право на свободен избор. Ще живеете като всички хора, ще имате семейства и приятели. А втората, скритата страна на вашия живот ще ви осигури така желаното удовлетворение — ще разполагате с пари, защита и възможност да прекарвате отпуската си на много екзотични места. Но главното е, че ще бъдете изпълнени със съзнанието за необикновеното значение на вашата работа. Трябва да сте в постоянна готовност. От време на време ще ви се налага да помагате на темпорални пътешественици, сблъскали се с едни или други затруднения, а понякога ще изпълнявате и специални задачи, като например да се изправяте на пътя на новопоявили се диктатори — военни, политически или икономически. Нерядко се случва злото вече да е факт — тогава Патрулът поема по горещите следи и предприема контрамерки, целящи да върнат хода на историята в нужното русло.

Желая на всички успех!

* * *

Началният стадий на обучението включваше физическа и психологическа подготовка. За първи път Еверард си даде сметка колко непълноценно бе живял — и физически, и духовно: всъщност досега не беше използвал и половината от заложения в него потенциал. Налагаше се да полага неимоверни усилия, за да не изостава от другите, но с течение на времето започна да чувства удоволствие от начина, по който се подчиняваше тялото му, от дисциплината, която си налагаше, от точните и бързи реакции, които придобиваше.

Непрекъснато им внушаваха, че не бива в никакъв случай, при каквито и да било обстоятелства да разкриват тайната за съществуването на Патрула пред непосветените — дори най-малкият намек за това беше абсолютно забранен.

Основният акцент в обучението на следващия етап падаше върху психологическите особености на хората от двайсети век. Освен това започнаха да изучават и темпорален език — езикът, на който общуваха патрулите от всички времена и епохи.

Преди Еверард смяташе, че има представа за военното дело, но тук му се наложи да изучава най-разнообразни бойни способи и различни системи оръжия, създавани и използвани от хората в продължение на близо петдесет хиляди години — от бронзовата ера, та чак до стрелбата с циклобластер, способен да унищожи цял континент. След завръщането в своето си време при необходимост можеше да разполага с цял арсенал от средства за поражение, но употребата на оръжия от други, по-напреднали епохи, се разрешаваше само в изключителни случаи.

Дойде време за изучаване на историята, естествените науки, изкуствата и философията, а така също и различните езикови диалекти, особености в поведението и начин на обличане. Впрочем, курсът по маниери обхващаше само периода от 1850 до 1975 година — за да се отправят към други участъци от времето, патрулите трябваше първо да се подложат на специална преподготовка с хипноизлъчватели. Благодарение на хипнопедичните апарати тяхното обучение щеше да продължи само три месеца. Единственото, за което не стана дума в лекциите бе тайната за възникването на данелианската цивилизация, но по това време не им беше до подобни формалности.

Еверард донякъде успя да се запознае и със структурата на Патрула. Далеч „напред“, в тайнственото, обвито в непрогледна мъгла бъдеще, съществуваше данелианската цивилизация, но пряк контакт с нея така и не беше установен. В известен смисъл Патрулът беше полувоенна организация — сътрудниците му носеха различни звания — но от друга страна нямаше нито устав, нито пък някакви субординационни формалности.

Историята беше разделена на различни интервали в съответствие с географското разположение. Всеки отделен период имаше свое централно управление, разположено в някой от големите градове на избраната епоха, което отговаряше за период от двайсет-трийсет години напред и назад във времето. За целите на конспирацията тези управления се занимаваха с напълно легална за времето си дейност — например с търговия. Освен това имаше и местни отдели.

В периода, обхващащ живота на Еверард, съществуваха три подобни управления: Западно — с център в Лондон, Източно, което се помещаваше в Москва, и Азиатско — с щабквартира Пекин. И трите бяха разположени в най-спокойния отрязък на периода — времето от 1890-та до 1910-та, а останалата част от работата се поемаше от местните отделения. Редовите агенти живееха в своето време и се занимаваха с текущи дела. Връзката между различните времеви отрязъци се осъществяваше с помощта на куриери или от малки автоматизирани хронокапсули, изключващи възможността за поява едновременно на две противоречащи си или изключващи се съобщения.

Организацията изглеждаше толкова огромна и сложна, че Еверард се затрудняваше дори да си я представи. Беше доволен, че щастието му е поднесло необичайна и интересна съдба и престана да занимава с това мислите си. Поне засега…

Наставниците им се отнасяха дружелюбно и бяха готови всеки момент да се притекат на помощ. Инструкторът по управление на космически кораби, например, се оказа ветеран от марсианската война през 3890-та година.

— Вие, момчета, бързо схващате — обърна се веднъж той към присъстващите. — Да знаете само какви затруднения имаме с онези от праисторическите епохи. Направо ужас! Вдигнахме ръце от тях и гледаме да им натъпчем в мозъците поне азбучните неща. Имахме един римлянин от Цезарово време — на вид съобразителен момък, но все не можеше да разбере, че не бива да яха машината като кон. А пък вавилонците въобще не могат да схванат принципите за пътуване във времето. Налага се да ги залъгваме с приказки за вражда между боговете.

— А нас с какво ни залъгвате? — попита Уиткомб.

Космическият ветеран го погледна с присвити очи.

— Казваме ви самата истина — произнесе твърдо той. — Или поне тази част, която сте в състояние да смелите.

— Вие лично как се озовахте тук? — попита го някой.

— Аз ли… удариха ме над Юпитер. Събирали са ме на парченца из каютата. Клонираха ми ново тяло и ме прехвърлиха тук. Аз бях единственият оцелял, та нямаше смисъл да се връщам в моето време. Но не чакайте от мен да ви изпълня Одата на радостта — животът тук е доста скучен и еднообразен. Е, поне не гълтам космически прах и мога да ходя където си искам, когато съм в отпуск. — Той се захили. — Ще ви питам, когато попаднете в периода на упадъка на Третия матриархат! Такова чудо не можете и да си представите!

Еверард вече имаше неколцина приятели сред съкурсниците си. Свързваха ги много неща — а и как иначе? В Патрула се подбираха все хора енергични, способни, със смел и независим характер. Вече имаше и няколко любовни връзки — храна за инак оскъдните клюки. Никой нямаше намерение да разделя влюбените — вместо това им предлагаха да си изберат период, в който да продължат съвместното си съществуване. Еверард също заглеждаше момичетата, но се въздържаше от подобни увлечения.

Колкото и да е странно, най-много се сближи с мълчаливия и мрачен Уиткомб. Нещо неуловимо го привличаше в англичанина — дали непоклатимата воля или доброто възпитание. А може би странната му, малко тъжна унесеност…

Веднъж двамата излязоха да пояздят из околностите — конете, които бяха докарали, подскачаха уплашено при всеки рев на своите далечни и съвсем диви предци. Еверард бе взел и ловна карабина, надявайки се да удари някой от обитаващите крайречната падина едробивнести глигани. Двамата бяха издокарани с униформите на Патрула — леки сребристосиви костюми, от вътрешността на които лъхаше прохлада дори под палещите лъчи на яркожълтото слънце.

— Не разбирам как ни позволяват да ходим на лов? — зачуди се той. — Да речем, че застрелям някой саблезъб тигър — например в Азия, който пък по стечение на обстоятелствата е трябвало да изяде един от насекомоядните предци на човека. Това не би ли довело до промяна на бъдещето?

— Не — отвърна лаконично Уиткомб. Теорията на темпоралните изменения бе една от любимите му дисциплини и Менс бе като сричащ първолак пред него. — Виждаш ли, пространственовремевия континуум може да се оприличи на мрежа от еластични гумени ленти. И да искаш, не можеш да я деформираш, тъй като тя неизменно се връща към първоначалното си положение. Съдбата на едно-единствено насекомоядно не би играла съществена роля, защото определящ е сумарният генофонд на цялостната популация, който по-късно ще бъде унаследен от човека. По същата причина, ако през средновековието убиеш една овца, това съвсем не означава, че ще премахнеш цялото й потомство, макар то да се равнява на всички налични овце на Земята от средата на двайсети век. Въпреки изчезването на техния далечен праотец, овцете ще бъдат не само толкова на брой, но ще разполагат и със същия генотип — работата е в това, че за такъв продължителен период от време овцете (както и хората) унаследяват белезите на всички по-рано съществували екземпляри. Това е нещо като компенсационен механизъм, разбираш ли? Рано или късно някой от другите предци ще предаде на потомството си гените, които ти ще смяташ за безвъзвратно изгубени.

И още — да речем, че попреча на убиеца Бът да застреля Линкълн. Дори и да го извърша с всички възможни и невъзможни предохранителни мерки, то, най-вероятно, Линкълн ще бъде убит от някой друг, а Бът ще отнесе наказанието.

Благодарение на това „еластично“ свойство на темпоралната тъкан ни позволяват да пътуваме във времето. Ако пък наистина искаш да промениш нещо, тогава, братко, ще трябва здравата да почетеш и да смениш поне три ризи с пот от гърба си… — Той изкриви устни в презрителна гримаса. — Понякога ме дразнят с техните глупости. Непрекъснато ни повтарят какво сурово наказание ни очаква, ако дръзнем да променим хода на историята. Не ми позволяват дори да се върна обратно и да застрелям онзи мръсник Хитлер още в люлката! Не, аз трябва да му позволя да порасне, да започне война и да убие момичето, което…

Той млъкна и Еверард не посмя да наруши настъпилата тишина. Чуваше се само тихото поскърцване на кожените седла и шепота на високата трева.

— Знаеш ли… — поде накрая той. — Защо не ми разкажеш за нея?

— В цялата история няма нищо особено, но… Наричаше се Мери Нелсън и служеше в женския спомагателен корпус на кралските ВВС. Смятахме да се оженим след войната. През 1944-та живееше в Лондон. Това се случи на 17 ноември — никога няма да забравя тази дата. Отиде при съседите… тогава беше в отпуск и живееше при майка си в Стрийтъм. Къщата, където бе отишла на гости, бе разрушена от пряко попадение на „фау“, а нейният дом остана невредим. — Лицето на Уиткомб бе потъмняло от придошлата кръв. Беше се втренчил в нещо невидимо, изпълващо пространството пред него. — Ужасно трудно ще ми бъде да… не се върна обратно при нея. Само да я зърна, нищо повече… Н-не бих посмял.

Еверард не знаеше какво да каже и затова само положи ръка върху рамото на своя приятел. След това двамата продължиха да яздят в мълчание.

* * *

Въпреки че се обучаваха индивидуално, всички курсанти се събраха на официалната прощална церемония. Присъстващите се кълняха във вечна дружба и си обещаваха да поддържат връзка помежду си. След това всеки замина за своето време и място, откъдето беше потеглил — с точност до няколко часа.

Еверард изслуша полагащата му се порция поздравления, след което бе снабден със списък на всички агенти от неговото време (някои от тях работеха в секретни служби — нещо като военно контраразузнаване) и отпътува. Зачислиха го като консултант към „Компания за инженерни разработки“, където ежедневно трябваше да преглежда цял куп скучни документи, но той се надяваше скоро да му поверят някое важно разследване.

Само че първата задача си осигури съвсем сам.

3

Чувстваш се някак странно, когато четеш вестникарските заглавия и знаеш как ще се развият събитията по-нататък. Губеше се усещането за неочакваност, но оставаше мрачното чувство, което се коренеше в трагизма на самата епоха.

Постепенно Еверард взе да разбира причудливото на пръв поглед желание на Уиткомб да се върне в миналото и да промени хода на историята.

Възможностите на един-единствен човек, естествено, са твърде ограничени. Положителният ефект ще е чиста случайност, а далеч по-вероятно е нещата още повече да се влошат след намесата. Какво като се върне и убие Хитлер, Сталин или някой важен японски генерал? Мястото на всеки един от тях ще бъде заето от друг диктатор — дори по-страшен. Най-много атомната енергия да остане неоткрита или да не настъпи небивалият разцвет на Венерианския Ренесанс. Неведоми са пътищата…

Еверард зарея поглед през прозореца — улицата гъмжеше от ревящи коли и забързана неизвестно накъде безлика и сива тълпа. Оттук не се виждаха небостъргачите на Манхатън, но Менс без усилие можеше да си представи колко високомерно стърчаха към облаците. И целият този пейзаж бе само малък водовъртеж от Реката на Времето, проточила се от мирния доисторически фон, заобикалящ Академията, до далечното бъдеще, където царуваха данелианците. Колко ли трилиона човешки същества живееха, смееха се, плачеха, работеха, надяваха се и умираха по безчислените й странични потоци!

Еверард въздъхна, обърна гръб на прозореца и запали лулата си. Дългата разходка не бе успокоила мислите му. Въпреки късния час тялото и мозъкът му настоятелно жадуваха за действие… Той стана, доближи лавицата, избра една книга напосоки и я разтвори. Беше сборник с разкази от времето на Викторианска Англия и Едуард VII. Неочаквано вниманието му бе привлечено от един пасаж в текста — само няколко изречения за някаква трагедия в Едълтън, свързана с необикновена находка в една стара британска гробница. Темпорално пътешествие? Той се усмихна.

И все пак…

Защо пък да не провери? По-лошо няма да стане. Съдейки от бележката под линия, ставаше дума за Англия през 1894-та. Би могъл да прегледа някой от старите броеве на „Таймс“. Колкото да си намери занимание…

Всичко започна точно така — като почти напразен импулс на зажаднелия за действие мозък…

На сутринта от нетърпение се озова пред вратата на градската библиотека близо половин час преди началото на работното време.

Първата статия бе датирана от 25 юни 1894 година, следваха още няколко публикации. Едълтън, малко градче в графство Кент, бе известно с имението на фамилията Уиндъм, строено още по времето на крал Яков, и с няколкото древни гробници. Лорд Уиндъм, собственикът на имението, бил страстен любител-археолог, занимаващ се с разкопки на гробниците. За тази цел привлякъл на помощ Джеймс Ротърит, експерт в Британския археологически музей и негов далечен роднина.

В една от запустелите гробници лорд Уиндъм открил следи от ритуално погребение — изгнили човешки и конски кости и ръждясали предмети. Сред тях имало метално ковчеже, съдържащо слитъци от неизвестен метал — по мнение на тогавашните специалисти сплав от сребро и олово, за разлика от останалите предмети изглеждало удивително добре съхранено. Не след дълго лорд Уиндъм заболял от странна болест със симптоми на отравяне с бързодействаща отрова, а Ротърит, който почти не се бил докосвал до ковчежето, изглеждал съвсем здрав. Започналото разследване стигнало до извода, че е подхвърлил на своя знатен роднина някаква източна отрова. Когато на 25 юни лорд Уиндъм починал, агентите на Скотланд ярд арестували Ротърит и му предявили обвинение в предумишлено убийство. Близките на обвинения наели прочут частен детектив, който провел редица опити с животни и открил неопровержими доказателства за невинността на заподозрения. Той доказал, че смъртта на лорд Уиндъм е настъпила вследствие на „смъртоносни еманации“, предизвикани от съдържанието на ковчежето. Последното, заедно със странните метални слитъци, било изхвърлено във водите на Ла Манша. Детективът получил заслужени поздравления. Ръкопляскания. Хепи енд.

Еверард поседя още известно време, потънал в мълчание. Мда, информацията е съвсем оскъдна. И все пак, много неща оставаха неизяснени.

На първо място — защо викторианският отдел на Патрула не е провел собствено разследване? Или е провел? Напълно възможно. Само че резултатите от него едва ли са публикувани във вестниците.

Какво пък — нищо не пречи да се изпрати запитване.

Еверард се прибра вкъщи, извади една от запасните хронокапсули, постави вътре своята докладна записка и настрои прибора за 25 юни 1894 година. Капсулата изчезна секунда след като натисна стартовия бутон, а въздухът в стаята се раздвижи от едва доловим повей.

Само след няколко минути хронокапсулата се върна. Еверард я отвори и извади акуратно сгънат лист, написан на пишеща машина — по онова време тя вече е била открита. Той плъзна поглед по редовете с бързина, на която се бе научил зад стените на Академията.

„Многоуважаеми господине!

С настоящото потвърждавам получаването на Вашето писмо от 6 септември 1954 г. и си позволявам да отнема от скъпоценното Ви време.

Току-що се запознахме със случая, за който имахте честта да ни осведомите. В момента целият отдел е зает с предотвратяване убийството на Нейно Величество, с Балканския въпрос, както и с проблемите, произтичащи от китайската търговия с опиум от 1890 г. (22370 г.) насам. Макар теоретически да е възможно след приключване на текущите дела да подхванем Вашия случай, това е крайно нежелателно от гледна точка парадокса на времето, или с други думи, едновременното присъствие на две различни места, което би възникнало при подобен подход. Ще Ви бъдем премного задължени, ако Вие лично, със съдействието на квалифициран английски агент, ни окажете съответстваща помощ. Очакваме от Вас допълнителни сведения, както и съвет за възможни действия на адрес: 14-Г, Олд Осбърнроуд, 26 юни 1894 г. в 24.00 ч. Оставам Ваш искрен, предан и покорен слуга,

Дж. Мейнуотъринг“

По-нататък следваше уточнение на пространственовремевите координати, които изглеждаха доста неуместно на фона на префърцунения стил на писмото.

Еверард позвъни на Гордън, получи разрешение и поръча хроноцикъл от склада на компанията. След това изпрати съобщение на Чарлз Уиткомб в 1947 г., който отговори с една-единствена дума: „Готово, идвай“, и отиде да вземе хроноцикъла. Това беше сравнително малка по обем машина на времето, наподобяваща мотоциклет, но без колела и кормило, с две седалки и разположен отзад двигател с антигравитатор. Менс настрои бордовия компютър за годината на Уиткомб, натисна копчето и след миг се озова в помещението на друг подобен склад.

Лондон, 1947 година. Той остана в машината още няколко секунди. Замисли се какво ли прави по същото време седем години по-младият от него Еверард — следваше в колеж в Щатите.

Междувременно се появи Уиткомб. Кимна на охраната на входа и подаде ръка на Еверард.

— Радвам се да те видя отново, старче — бяха първите му думи.

На лицето му грееше онази пълна с обаяние усмивка, която Еверард толкова добре помнеше.

— Значи към викторианската епоха?

— Точно така. Сядай.

Еверард отново настрои компютъра. Този път им предстоеше да се озоват в кабинет. Съвсем малък кабинет. Бяха там само след миг. Дъбова мебел, мек килим, газова камина — всичко това впечатляваше. Стаята бе осветена с газови светилници. Електричеството, естествено, беше изобретено, но „Долхауз и Робъртс“ бе солидна търговска фирма със свои традиции. От креслото се надигна да ги посрещне самият Мейнуотъринг — едър, помпозен на вид мъж, с пухкави бакенбарди и монокъл. Зад всичко това се чувстваше сила. Освен това говореше с толкова силно оксфордско произношение, че Еверард едва го разбираше.

— Добър вечер, джентълмени. Пътешествието, надявам се, е било приятно. О, простете… вие май сте новаци в нашата работа. Първия път усещането винаги е малко странно. Помня колко шокиран бях самият аз, когато се озовах в двайсет и първи век. Нищо английско. Но нали знаете какво казват в такива случаи — другата граница на вечно изумителната вселена и прочие. Извинете, ако съм ви се сторил недостатъчно гостоприемен, но в момента сме заети до гуша. Някакъв фанатик, германец от 1917 г., измъкнал тайната за пътешествията във времето от неопитен странстващ антрополог, откраднал му машината и се прехвърлил тук, за да убие Нейно Величество кралицата. Търсим го под дърво и камък, не сме мигнали вече няколко денонощия.

— Ще го откриете ли? — попита Уиткомб.

— Без съмнение. Но задачата е много трудна, а освен това се налага да пазим най-строга тайна. Не бих се отказал от услугите на частен детектив, но единственият, който ми се струва подходящ, е прекалено умен. Той има свой принцип, според който, ако предварително се изключи невъзможното, рано или късно се стига до истината, колкото и неправдоподобна да изглежда тя. Боя се, че идеята за темпоралните пътешествия може да не му се стори твърде неправдоподобна.

— Готов съм да се обзаложа — подметна Еверард, — че това е същият детектив, който се е занимавал, или ще се заеме утре, с разследването на случая с лорд Уиндъм в Едълтън. Но това едва ли има някакво значение — ние знаем, че ще докаже невинността на Ротърит. По-важно е друго — имаме всички основания да предполагаме, че някой се е промъкнал в миналото, при древните брити, и е забъркал някаква каша.

— Искаш да кажеш „сакси“ — поправи го Уиткомб, който, изглежда, вече бе направил нужните исторически справки. — Не се притеснявай, много често бъркат бритите със саксите.

— Също толкова често, колкото саксите с ютите — отбеляза мимоходом Мейнуотъринг. — Доколкото си спомням, Кент е бил завладян именно от ютите… Да. Облеклото ви е готово, джентълмени. Ще ви дадат пари и документи. Понякога си мисля, че вие, оперативните агенти, нямате ни най-малка представа колко подготвителна работа изисква дори дребна по мащаб операция като вашата. Ха! Пардон. Имате ли план за действие?

— Мисля, че да — Еверард се зае да сваля костюма от двайсети век. — И двамата знаем достатъчно за викторианска Англия, за да не привличаме внимание. Аз смятам да си остана американец… Ах да, това вече го има в документите.

Мейнуотъринг го разглеждаше мрачно.

— Щом, както казвате, случаят с гробницата е попаднал даже в художествената литература, представям си още колко запитвания ще получа занапред. Вие бяхте първите, след вас пристигнаха още две — от 1923 г. и от средата на 60-те. Боже милостиви, защо не ми позволяват да си взема робот-секретар?

Еверард се бореше отчаяно с непознатото за него облекло. Размерите на всеки агент се пазеха в архива на управлението и костюмът сигурно му беше по мярка, но едва сега оцени удобствата на дрехите от двайсети век. И тази проклета жилетка!

— Слушайте — заговори той. — Случаят едва ли ще е свързан с някакви опасности. Щом вече сме тук, значи всичко ще мине по мед и масло, нали?

— На настоящия етап — отвърна Мейнуотъринг. — Но представете си, джентълмени, че вие двамата се връщате в епохата на ютите и откривате нарушителя. И тук късметът ви изневерява. Преди да успеете да му видите сметката той ви изпраща на оня свят. А след това се справя и с онези, които ще прехвърлим след вас. Накрая, останал без надзор, развихря някаква техническа революция или кой знае още какво в този дух. Историята се променя. Тъй като вие се връщате в миналото преди повратната точка, и двамата ще продължавате да съществувате — макар и като трупове. А ние… ние просто ще изчезнем. Няма да го има и този разговор. Както е казал Хораций…

— Не се безпокойте — разсмя се Уиткомб. — Първо ще изследваме гробницата във вашето време, след това ще се върнем и ще решим какво да предприемем по-нататък.

Той се наведе и се зае да прехвърля вещите си от своята чанта — два пистолета с парализиращо действие от далечното бъдеще, химични и физични детектори, миниатюрна радиостанция за връзка при екстрени ситуации — в чудовищното кожено-метално нещо, което наподобяваше куфарче, лекарска чанта или Бог знае още какво, използвано в настоящата епоха.

През това време Мейнуотъринг прелистваше указателя.

— Можете да вземете сутрешния влак в 8.23 ч. от гара Черинг крос — каза той. — Това е само на половин час пеш оттук.

— Чудесно.

Еверард и Уиткомб отново се наместиха върху хроноцикъла и след миг изчезнаха. Мейнуотъринг въздъхна, протегна се и се прозя. След това остави бележка на секретаря и си тръгна. В 7.45 ч., когато хроноцикълът се материализира на същото място, секретарят вече ги очакваше.

4

В този момент Еверард за първи път почувства реалността на темпоралните пътешествия. Разбира се, той и по-рано ги възприемаше с разсъдъка си и им отдаваше дължимото възхищение, но нищо повече — поне в сферата на емоциите. И ето че сега, докато се носеше по улиците на непознатия Лондон, седнал в двуколесния кабриолет (съвсем истински, доста употребяван и покрит с прах, а не някоя лъскава туристическа атракция), той изведнъж и с пълна сила осъзна, че се намира в друго време. Дишаше въздух, в който имаше далеч повече дим, отколкото в градовете от двайсети век, но затова пък липсваха каквито и да било автомобилни газове. Наблюдаваше уличната шумотевица — джентълмени с цилиндри и фракове, дамите — с дълги рокли (не артисти, а живи хора, разговарящи помежду си, смеещи се, тъжни и весели, потни и приятно ухаещи, всеки, забързан по някаква важна работа. Още не се е родила майка му, баба му и дядо му току-що са се оженили. Гроувър Кливлънд е президент на Съединените щати, кралица Виктория управлява Англия, Киплинг все още пише, а до последните въстания на американските индианци има доста време… И това ако не е темпорален шок!

Макар външно да запазваше хладнокръвие, Уиткомб очевидно също се вълнуваше от тази непосредствена среща с все още непотъмнялата слава на Англия.

— Май започвам да разбирам — прошепна той. — Там, откъдето идваме, все още спорят дали това е било епоха на претенциозни светски условности и едва прикрита жестокост, или разцвет на западната цивилизация в навечерието на нейния упадък. Но като гледам тези хора, склонен съм да мисля, че истината е някъде по средата, защото историята не може да се измерва с един аршин — тя е съставена от милиони човешки съдби.

— Разбира се — съгласи се Еверард. — Това, което казваш, важи в пълна сила за всяка епоха.

Влакът, с който пътуваха, не се отличаваше твърде много от английските пътнически композиции от средата на следващия век и това даде повод на Уиткомб да отправи няколко язвителни забележки по адрес на неувяхващия британски консерватизъм. След малко повече от два часа път те пристигнаха на малка, още сънена, селска гаричка, обкръжена от пищни цветни лехи. Наеха двуколка, с която да стигнат имението Уиндъм.

Макар да ги посрещна любезно, постовият полицай им зададе няколко въпроса, преди да ги пусне вътре. Представиха се като археолози: Еверард от Америка, Уиткомб — от Австралия, пристигнали за важна среща с лорд Уиндъм и потресени от вестта за трагичната му кончина. Мейнуотъринг изглежда имаше свои хора навсякъде и ги беше снабдил с препоръчителни писма от известен авторитет, работещ в Британския музей. Инспекторът от Скотланд ярд им разреши да огледат гробницата, като не пропусна да прибави:

— Случаят е съвсем ясен, джентълмени, всички улики са налице, макар моят колега да не е съгласен с мен — ха, ха!

Частният детектив се усмихна навъсено и огледа новодошлите с присвити, подозрителни очи. Беше висок и мършав, а в лицето му имаше нещо хищно. Следваше го неизменно нисък, накуцващ, охранен мъж, който му беше нещо като секретар.

Продълговатата гробница бе обрасла почти до покрива в трева — само участъкът за разкопки беше почистен. Стените й някога са били облицовани с груби дървени трупи, от които сега се въргаляха само изгнили останки.

— Във вестниците се споменаваше някакъв сандък — подхвърли Еверард. — Ще може ли да го разгледаме?

Инспекторът кимна и ги поведе към ниска пристройка. На масата бяха пръснати голяма част от археологическите находки — късчета ръждясал метал и изгнили кости.

— Хм… странно наистина — промърмори Уиткомб, вперил поглед в металното ковчеже, което изпъкваше сред общата разруха. Стените му имаха сияещ, бледосин цвят и, изглежда, бяха изковани от неподвластна на времето сплав, каквато едва ли познаваха в края на 19 век. — Не ми прилича на ръчна изработка. За такова нещо е нужен поне съвременен струг.

Еверард пристъпи предпазливо напред. Не се съмняваше за съдържанието на ковчежето, а за всеки, дошъл от така наречения атомен век, подобна близост бе крайно нежелателна. Той извади от чантата радиометъра и го насочи към сандъка. Стрелката трепна едва забележимо.

— Интересен уред имате — обади се неочаквано инспекторът. — Мога ли да попитам за какво служи?

— Това е експериментален електроскоп — отвърна Еверард, без да му мигне окото. Вдигна внимателно капака на ковчежето и приближи детектора към него. Боже мили! Излъчването беше с достатъчна сила, за да нанесе смъртоносни поражения. Той погледна за секунда тъмносивите слитъци и хлопна капака.

— Внимавайте с това вътре! — предупреди с разтреперан глас.

Откъдето и да идваше тайнственият сандък, в едно нямаше съмнение — този, който го е оставил е знаел как да се предпазва от радиацията!

Частният детектив се бе промъкнал безшумно зад тях. Лицето му бе озарено от възбудата на ловец, зърнал жадуваната плячка.

— Да разбирам ли, сър, че знаете какво има вътре? — попита той.

— Мисля, че да.

Еверард си спомни, че на Бекерел му предстоеше да открие радиоактивността едва след две години. Дори рентгеновите лъчи щяха да станат достояние на науката след близо година. Трябва да внимава какво говори…

— Този метал… чувал съм индианците да разказват за нещо подобно, притежаващо силно отровно действие…

— Много любопитно. — Детективът се зае да тъпче миниатюрната си лула. — Нещо като живачни изпарения, така ли?

— Значи, Ротърит преднамерено е подхвърлил тази кутийка в гробницата — промърмори инспекторът от Скотланд ярд.

— Що за нелепост! — ядоса се частният детектив. — Разполагам поне с три убедителни доказателства за пълната невинност на Ротърит. Не се знаеше само от какво е умрял негова светлост. Но ето че сега разбирам — съдейки по думите на този джентълмен, причина за смъртта са отровните изпарения, изпълващи вътрешността на гробницата, а целта — да прогонят грабителите. Не ми е ясно само, откъде древните сакси са могли да се снабдят с американски метал. Какво пък, нищо чудно прословутата хипотеза за пътешествията на финикийците през Атлантика да отговаря на истината. На времето аз самият изказах някои предположения за наличието на халдейски корени в уелския език, а сега, изглежда, и други намират основания за същото^[1].

Еверард се измъчваше от чувство за вина пред световната археология. Какво пък толкова, скоро ковчежето ще потъне във водите на Ла Манша и всички ще забравят за него. Двамата с Уиткомб побързаха да напуснат мястото, използвайки първия им хрумнал предлог.

В купето, по обратния път, англичанинът извади от джоба на сакото си почернял и покрит с плесен къс дърво.

— Намерих го край гробницата — обясни той. — По него ще определим възрастта й. Я ми подай въглеродния брояч.

Той пъхна дървеното парче в отвора, завъртя копчето за настройка и прочете резултата:

— Преди хиляда четиристотин и трийсет години, плюс-минус десет. Гробницата е вдигната в… м-м… 464 година, по онова време ютите току-що са се заселили в Кент.

— Представяш ли си — промърмори озадачено Еверард, — колко радиоактивни са били тези слитъци, след като и сега още имат смъртоносно излъчване! Не мога да си обясня как е възможно да се постигне толкова високо ниво на радиоактивност с относително голям период на полуразпад, но изглежда в бъдещето правят с атома неща, за които не сме и сънували.

* * *

Денят прекараха като обикновени туристи, а Мейнуотъринг, който междувременно се бе запознал с отчета за командировката, изпращаше запитвания до различни епохи и пускаше в действие гигантската машина на Патрула. Въпреки мръсотията и нищетата викториански Лондон заинтригува и дори малко очарова Еверард.

— Бих искал да живея тук — подхвърли, сякаш прочел мислите му, Уиткомб и на лицето му се появи замечтано изражение.

— Така ли? При това ниво на медицината и зъболекарските услуги?

— Затова пък не падат бомби! — отвърна, не без предизвикателство англичанинът.

Когато се върнаха в управлението Мейнуотъринг вече бе събрал необходимата информация. Скръстил пухкавите си ръчички зад гърба, той се разхождаше напред-назад из малкия кабинет и, пуфтейки с пурата, излагаше новините:

— Металът е идентифициран с голяма степен на достоверност — изотопно радиоактивно гориво от началото на трийсети век. Извършената проверка показа, че някакъв търговец от империята Инг е посетил 2987 година, за да размени тази суровина срещу синтроп, тайната за чието производство била изгубена някъде в периода на Междуцарствието. Той, разбира се, взел всички необходими мерки и дори се представял за търговски агент от системата на Сатурн, но въпреки това безследно изчезнал. Също както и темпомобилът му. Най-вероятно някой от 2987 година е установил истинската му самоличност и го е убил, за да завладее хрономашината. Патрулът изпрати съобщение, но колата я няма никъде. Грешка, била е открита в Англия от пети век от двама патрулни — някои си Еверард и Уиткомб, ха-ха!

— Но щом вече сме се справили, защо трябва да се безпокоим? — попита навъсено американецът.

Мейнуотъринг го погледна изумено.

— Скъпи мои, с нищо още не сте се справили! От ваша, както и от моя гледна точка, тази работа тепърва предстои да се свърши. И не си мислете, че успехът ви е предрешен, след като вече е зафиксиран в историята. Времето е еластично, а човек притежава свободна воля. Ако се провалите, историята ще се промени, а споменът за добре свършената ви работа ще изчезне като летен дъжд, както и моят разказ за него. Точно така е ставало в онези малко на брой случаи, когато Патрулът е понасял поражение. Въпреки това работата по тях продължава и ако бъде постигнат успех, историята ще се промени така, сякаш той е съществувал винаги. Tempus non nascitur, fit^[2], ако ми позволите така да се изразя.

— Добре де, само се пошегувах — отвърна смутено Еверард. — Време е да тръгваме. Tempus fugit^[3] — добави той и ударът постигна целта си, защото Мейнуотъринг неволно трепна.

Стана ясно, че дори Патрулът разполага с твърде оскъдни сведения за епохата на възникване на английските племена, когато римляните напуснали Британия, а дните на романо-британската цивилизация били преброени. Според общото мнение, този период не заслужава особено внимание. Централното управление в Лондон от 1000 година бе изпратило всички налични материали и два комплекта дрехи от онази епоха. Едночасовият сеанс по хипнопедия бе напълно достатъчен, за да овладеят латинския, а също така да разбират основните диалекти на саксите и ютите, както и обичаите от онова време.

Дрехите се оказаха ужасно неудобни: панталони, риза и куртка от нещавена кожа, кожени наметала — и всичко това се прикрепяше с безчислени връзки, ремъчета и шнурове. Съвременните им прически изчезнаха под пищни перуки със сламен цвят, а гладко избръснатите им лица едва ли щяха да изненадат някого дори в пети век.

Уиткомб се въоръжи с бойна секира, а Еверард — с меч, изработен от специална неръждаема стомана, но и двамата повече разчитаха на парализаторите от 26-ти век, скрити под куртките им. Доспехи не им бяха пратили, но в багажника на хроноцикъла откриха два шлемофона. Решиха, че те едва ли ще привлекат нечие внимание във времето на самоделните оръжия, а освен това сигурно щяха да се окажат по-удобни и здрави от тогавашните шлемове. Разполагаха също с продукти и няколко глинени делви с великолепен староанглийски ел.

— Превъзходно! — одобри вида им Мейнуотъринг, извади джобния си часовник и го свери. — Ще ви чакам след приблизително… четири часа. С мен ще има и въоръжена охрана — в случай, че доведете нарушител. А след това ще пием чай.

Той им подаде ръка.

— Успешен лов!

Еверард възседна хроноцикъла, въведе в бордовия компютър координатите на гробницата в Едълтън (година 464-та, лято, нощем) и натисна стартовия бутон.

5

Имаше пълнолуние. Намираха се в просторна и пуста равнина, заобиколена от гъста гора. Гробницата вече бе построена — бяха закъснели. В далечината злокобно виеше вълк.

С помощта на антигравитатора Еверард издигна хроноцикъла на няколко метра и огледа околността. Едва на около миля от гробницата забелязаха няколко схлупени къщи — стените им бяха от грубо дялани, привързани с лико, трупи. Над притихналите постройки светеше луната.

— Нивите са обработени — отбеляза полугласно Уиткомб. — Смята се, че ютите и саксите са били заселници, дошли тук да търсят нови земи. Представяш ли си, само допреди няколко години по тези места са живели дивите племена на бритите.

— Трябва да съберем информация за погребението — заяви Еверард. — Какво ще кажеш, ако се върнем още малко в миналото и засечем момента, когато са вдигнали гробницата? Всъщност не, по-безопасно е да разузнаем сега, когато страстите са вече поулегнали. Утре сутринта например.

Уиткомб кимна. Еверард спусна хроноцикъла под прикритието на дърветата и го премести с пет часа напред. На североизток вече се показваше слънцето, капки роса блестяха във високата трева, чуруликаха птички. Патрулните скочиха от хроноцикъла и той веднага се издигна на височина десет мили, където щеше да ги чака до подаване на сигнал от монтираните в шлемофоните предаватели.

Без да губят повече време двамата се приближиха до селцето, разгонвайки с меч и секира нахвърлилите се върху им озъбени кучета. Дворът на първата къща, към която свърнаха, бе толкова мръсен и кален, че затънаха почти до колене. Около дузина ококорени дечица с неумити лица ги зяпаха от една дупка в стената на къщата. Момичето, което доеше дребна космата крава, нададе уплашен вик, а от близката пристройка дотърча навъсен здравеняк, стиснал заострено копие. Еверард се намръщи. Хрумна му, че няма да е зле, ако някои от най-горещите привърженици на теорията за „благородния нордически произход“ посетят тези места.

На прага на схлупената къщурка се показа мъж с посребряла брада и ръждива секира в ръка. Като всички хора от това време беше с десетина сантиметра по-нисък от средния за двайсети век ръст. Преди да им пожелае „добро утро“ той ги огледа с нескрито безпокойство.

Еверард му отвърна със сърдечна усмивка.

— Казвам се Уф Хундингсон, а това е моят брат Кнуби — произнесе тържествено той. — Ние сме ютландски търговци и сме тръгнали за стока в Кентърбъри (в пети век се произнасяше „Кент-уара-байринг“). Корабът ни остави нагоре по брега, но изглежда сме се заблудили. Цяла нощ се лутахме из гората и чак на сутринта видяхме твоя гостоприемен дом.

— Казвам се Уулфнот, синът на Алфред — отвърна старецът. — Влезте и споделете скромната ни закуска.

Голямата, тъмна и задимена стая бе натъпкана до пръсване — вътре бяха децата на Уулфнот със своите семейства, а също и неговите крепостни с жените, децата и внуците си. Закуската се състоеше от сурова, пушена сланина, поднесена в грубо издялани дървени паници, която всички преглъщаха с помощта на възкисела и неприятна на вкус бира. Да се завърже разговор не беше никак трудно: тези хора, както и всички обитатели на който и да било затънтен край, обичаха да сплетничат. Далеч по-трудно се оказа да съчинят правдоподобен разказ за това, какво става в Ютландия. На няколко пъти Уулфнот, който не се оказа никак глупав, ги улавяше в явни несъответствия, но Еверард невъзмутимо отвръщаше:

— Това са лъжливи слухове. Винаги става така с новините, които пресичат морето.

С изненада установи, че тези хора не са изгубили връзка с родината си. Пък и разговорите за времето и реколтата почти не се различаваха от подобни, водени в средата на двайсети век в Американския Среден Запад.

Едва след известно време Еверард намери повод да обърне разговора към гробницата. Уулфнот се намръщи, а неговата охранена, беззъба жена направи знак, като да прогонваше зли сили и се загледа в дървения идол на стената.

— Хич не ми се ще да говоря за това — призна си ютът. — По-добре да не бяха погребвали магьосника на моя земя. Но той другаруваше с баща ми, който се помина миналата година, а тате не взимаше акъл от никого.

— Магьосник ли? — настръхна Уиткомб. — Каква е тази история?

— Що пък да не ви я разкажа? — Уулфнот се замисли. — Беше чужденец значи, викаше се Стейн и дойде по нашия край преди шест години. Изглежда идеше отдалеч, защото не познаваше езика ни, но крал Хенгист го прие за свой гост и Стейн бързо се изучи. В отплата поднесе на краля странни, но полезни дарове, а и се оказа хитър съветник и кралят се допитваше до него все по-често. Никой не дръзваше да му се изпречи, защото имаше жезъл, който хвърляше светкавици. На няколко пъти ни показва как може да разцепва с него скали, а в битката с бритите изгори мнозина от враговете. Сигур по таз причина някои го мислеха за бог Вотан, но това не излезе истина, щото се оказа смъртен.

— Ето какво било. — Еверард едва сдържаше трескавото си нетърпение. — И какво правеше докато беше жив?

— Нали ви рекох — даваше мъдри съвети на краля… Той го подкокороса, че не трябва да изтребваме всички брити в Кент и да викаме роднините си от земите на дедите ни, а напротив — да търсим с тях мир и спогодба. Вашата сила, думаше, и техните знания, получени от римляните, щели да ни помогнат да създадем държава. Може и да е бил прав, макар аз да не виждам кой знае какъв смисъл в четмото, писмото и баните им, и най-вече — в техния малко смахнат бог на кръста… Но както и да е, преди три години някакви непознати го убиха, а ние го погребахме тук, както си подобава: животни принесохме в жертва, а в гробницата сложихме всички вещи, дето му принадлежаха. Два пъти в годината му правим помен и да ви кажа правичката, духът му не идва да ни безпокои. Мен обаче си ме е страх…

— Три години… — прошепна замислено Уиткомб. — Ясно.

Трябваше им още час, за да си тръгнат, без да обидят гостоприемните селяни. Уулфнот все пак настоя едно от момчетата да ги изпроводи до рекичката. Малко след като се отдалечиха от селцето Еверард изпрати сигнал до хроноцикъла. Докато се настаняваха на седалките, той обясни надуто на момчето, което ги гледаше с изцъклени от ужас очи:

— Да знаеш, че са ви гостували Вотан и Донар^[4], които от днес ще пазят рода ти от всички беди.

След което натисна копчето и машината се премести с три години назад.

— Идва най-трудната част — заяви той, докато разглеждаше през храстите потъналото в сън селце. Гробницата още не беше вдигната и магьосникът бе жив. — Да шашнем едно хлапе е нищо работа, но я ми кажи как да измъкнем този Стейн, който при това е дясната ръка на краля, от един голям и добре укрепен град? На всичко отгоре има и бластер…

— Но нали вече сме успели… или по-точно, ще успеем — подхвърли Уиткомб.

— Глупости! Не по-зле от мен знаеш, че това не ни гарантира нищо! Ако се провалим, след три години Уулфнот ще ни разкаже съвсем друга история — например, че Стейн е още жив и се намира в града и ще получи втора възможност да ни премахне. Англия пък, която той ще извади от Тъмните векове, ще се превърне в нещо съвсем различно от онова, което видяхме в 1894-та… Интересно, какво ли е намислил този Стейн?

Той вдигна хроноцикъла над полето и го насочи в посока Кентърбъри. Хладният нощен въздух свистеше в ушите им. Не след дълго долу изникна градът и те се приземиха в една малка горичка. Лунната светлина озаряваше полуразрушените стени на древния римски град Дюровернум. След залез-слънце достъпът в града беше преустановен.

Хроноцикълът ги премести по пладне на следващия ден и отново се вдигна в небето. Еверард все още изпитваше тежест в стомаха от закуската, изядена преди два часа (или по-точно — три години). Двамата закрачиха по разнебитения римски път. Пред градските врати бяха струпани скърцащи волски талиги — селяните от околността караха свежи продукти за градския пазар. Двама навъсени стражници спряха Еверард и Уиткомб пред самата врата и поискаха да узнаят имената им. Този път патрулните се представиха за слуги на търговеца Танет, изпратени да преговарят с местните занаятчии. Погледите на стражниците оставаха мрачни, докато Уиткомб не се сети да им пусне няколко звънтящи римски монети. Едва тогава скръстените копия се разтвориха и те можаха да продължат.

Градът вреше и кипеше около тях, но и тук се носеше същата нетърпима смрад, с каквато ги беше посрещнало селцето. Сред суетящите се юти Еверард забеляза издокаран по римски маниер брит, който повдигаше с отвращение краищата на износената си туника, докато заобикаляше потните, недодялани диваци и техните отрупани каручки. Зрелище, едновременно жалко и комично.

Неописуемо мръсната странноприемница се помещаваше в полуразрушена къщурка с обрасли в мъх стени, която в далечното минало вероятно е принадлежала на някой заможен гражданин. Еверард и Уиткомб установиха, че тук, в епохата на натуралната размяна, златото им е на особена почит. Няколко щедри почерпки бяха достатъчни, за да получат нужните им сведения.

„Кой Хенгист? Че как, замъкът му е в центъра… Е, не чак замък, една стара, разрушена сграда… Стейн нареди да я разрушат… Не, приятелче, няма и капчица истина в думите, че нашият добър крал играе по свирката му… Ето, само преди месец например… ах, да, за Стейн! Ами той живее при краля. Странна птица, някои го смятат за бог. Казват, че всичките тези мирни преговори с бритите били негова идея. С всеки изминал ден все повече от тази паплач приижда насам, а честният благородник не може дори да им пусне кръвчицата, без да… Разбира се, Стейн е мъдрец, аз лично нямам нищо против него. Казват, че хвърлял светкавици…“

— Какво ще правим? — попита Уиткомб, когато се прибраха в наетата от тях стая. — Ще нахлуем вътре и ще го арестуваме?

— Едва ли ще е толкова просто — въздъхна Еверард. — Имам някакъв план, но всичко зависи от това, какви са целите му. Я да проверим как стои въпросът с аудиенцията.

Изведнъж той скочи от сламената постелка на която се беше разположил, и започна яростно да се чеше.

— Дявол да го вземе! Тази епоха има нужда не от повсеместно ограмотяване, а от някое изпитано средство срещу бълхи!

* * *

Къщата беше наскоро ремонтирана и бялата й фасада с малка дървена порта, изглеждаше някак неестествено сред заобикалящото я море от кал. Двама стражници бяха седнали на стълбата отпред, но при появата на непознатите скочиха чевръсто. Еверард побърза да им подхвърли няколко монети, представяйки се за странник с интересни вести за великия магьосник.

— Предай му, че е дошъл „човекът от утрешния ден“ — нареди той. — Това е парола, ясно?

— Тъпотия някаква — изръмжа недоволно стражникът.

— Точно такава трябва да бъде паролата — отбеляза важно Еверард.

Ютът поклати недоверчиво глава и се помъкна към къщата. Тези модни измислици!

— Дали не сбъркахме? — разколеба се Уиткомб. — Сега вече е предупреден.

— Знам. Но той е важна клечка и едва ли ще си губи времето с всеки натрапник. От друга страна, времето не чака. Трябва да действаме преди да е постигнал някакви по-трайни резултати. В легендите още го няма, но ако Хенгист сключи съюз с бритите…

Стражникът се върна, промърмори нещо нечленоразделно и ги поведе към вътрешността на къщата. Изкачиха се по стълбата, пресякоха малък вътрешен двор и се озоваха в сравнително просторно преддверие, където грубо ощавените мечи кожи ярко контрастираха с нащърбения мрамор и потъмнелите мозайки. Пред разкривеното, дървено ложе ги очакваше стопанинът. Когато влязоха той вдигна ръка и Еверард видя тесния ствол на бластер, модел от началото на трийсети век.

— Ръцете напред с дланите нагоре — нареди тихо магьосникът. — Не ме принуждавайте да ви изпепеля със светкавица.

Уиткомб шумно преглътна. Еверард очакваше подобно посрещане, но и той почувства, че му трепери под лъжичката.

Магьосникът Стейн се оказа дребно човече, облечено в изящна туника, вероятно закупена от някой странстващ търговец-брит. Имаше гъвкаво тяло и голяма глава, покрита с редки, полепнали по темето, черни косми. Лицето му вдъхваше доверие и симпатия, въпреки малко неправилните черти…

— Претърси ги, Едгар — заповяда той на стражника и устните му се изкривиха в зловеща усмивка. — Извади всичко, което са скрили в дрехите.

Стражникът затършува непохватно из джобовете и поясите им, извади ултразвуковите пистолети и ги хвърли на пода.

— Можеш да си вървиш — каза магьосника.

— Но ти в безопасност ли си, господарю? — попита войникът.

Усмивката на Стейн се разшири.

— Върви, върви, няма страшно — и посочи многозначително бластера.

Едгар излезе.

„Поне ни остави меча и секирата — помисли си Еверард. — Макар от тях да няма кой знае каква полза, докато сме под прицел.“

— От утрешния ден, казвате, сте дошли — заговори Стейн. Челото му беше покрито със ситни капки пот. — Виж, това е интересна новина. Говорите ли на новоанглийско наречие?

Уиткомб понечи да отговори, но Еверард го изпревари. Съзнаваше, че животът им е поставен на карта.

— Това на кой език е? — попита той.

— На този.

Стейн заговори на английски със странно произношение, но съвсем разбираемо за човек от двайсети век.

— Искам да знам откъде идете, кое е времето ви и какво тук ви интересува. Истината кажете, инак ще ви изпепеля.

Еверард поклати глава.

— Съжалявам — отвърна той на ютландски. — Нищо не разбирам.

Уиткомб му хвърли объркан поглед, но замълча, оставяйки американеца да продължи играта. Мозъкът на Еверард работеше трескаво: разбираше, че и най-малката грешка може да им коства всичко, а отчаянието подхранваше находчивостта му.

— В нашето време говорим така…

И той издърдори някаква дълга фраза на испански, като имитираше мексиканско наречие и безмилостно предъвкваше по-сложните думи.

— Но… това е латински! — извика Стейн с блеснал от възбуда поглед, а бластерът в ръката му трепна. — От кое време идвате?

— Двайсети век от Рождение Христово. Нашата страна се нарича Лайонес. Тя е разположена отвъд Западния океан…

— Америка! — възкликна човечето. — Някога не се ли е наричала Америка?

— Не. Не разбирам за какво говорите.

Стейн целият трепереше. Най-сетне успя да възстанови самообладанието си и попита:

— Знаете ли латински? Еверард кимна.

— Тогава да преминем на него. Представа нямате, колко ми е омръзнало тукашното свинско грухтене!

Говореше на развален латински, изглежда го беше изучавал някъде в късните векове, но все пак достатъчно свободно. Ръката с бластера описваше широки кръгове.

— Извинете ме за негостоприемството. Налага се да внимавам.

— Естествено — кимна Еверард. — Ах, да… аз се казвам Менций, а приятелят ми е Ювенал. Както вече се досещате, ние сме историци и идваме от бъдещето. Съвсем наскоро открихме пътешествията във времето.

— А аз… всъщност името ми е Розер Щейн. Идвам от 2987 г. Вие… чували ли сте за мен?

— И още как! — отвърна Еверард. — Пристигнахме тук именно за да търсим тайнствения Стейн, чиято намеса в историята е изиграла толкова решаващо значение. Подозирахме, че може да се окаже пътешественик във времето — peregrinator temporis. Сега вече се убедихме.

— Три години… — Щейн крачеше развълнувано из стаята, размахвайки небрежно бластера. Но разстоянието между тях все още бе твърде голямо за внезапен скок. — Три години, откакто съм тук. Да знаете само колко безсънни нощи преживях в неведение дали планът ми е успял или съм се провалил. Кажете ми, вашият свят постигна ли единство?

— Земята и планетите — кимна Еверард. — Много отдавна.

Нервите му бяха изопнати докрай. Животът им зависеше единствено от способността му да предвиди правилно целта, към която се стремеше Щейн.

— И вие сте свободен народ?

— Да. Макар да ни управлява император, Сенатът издава законите, а той се избира от целия народ.

На лицето на дребосъка се изписа блажена усмивка. Щейн изведнъж се преобрази.

— Точно както мечтаех… — прошепна той. — Благодаря ви.

— Значи вие сте дошли тук от своето време, за да… изковете нова история?

— Не — отвърна Щейн. — За да променя старата. Думите рукнаха от устата му, сякаш дълги години бе мечтал да ги сподели с някого, а е нямал възможност.

— Аз също бях историк. Случаят ме събра с един човек, който се представяше за търговски посредник от системата на Сатурн. Някога и аз бях посещавал тази система и бързо установих, че лъже. Веднъж го проследих и узнах истината. Оказа се, че е пътешественик във времето и идва от далечното бъдеще. Повярвайте, живеех в ужасни времена. Като психоисторик прекрасно разбирах, че войната, бедността и тиранията, превърнали се в наше проклятие, са резултат не от присъщото на всяко човешко същество влечение към злото, а че светът не е бил устроен както трябва. Техническата еволюция, родена в един първоначално разделен свят, не само не беше довела до всеобщо благоденствие, но и се беше обърнала срещу себе си, войните ставаха все по-разрушителни и обхващаха нови и нови територии. Имаше и мирни периоди, естествено, понякога доста продължителни, но болестта бе пуснала толкова дълбоки корени, че конфликтите се бяха превърнали в неотменна част от нашата цивилизация. Моето семейство загина по време на едно венерианско нападение и аз нямах какво повече да губя. Трябваше само да… премахна пришелеца от бъдещето и машината щеше да бъде моя. Като историк знаех, че съдбоносната грешка е била допусната някъде в средните векове. Преди това Рим е обединявал целия цивилизован свят в една държава, а там, където има законност, винаги цари мир и справедливост. За съжаление тъкмо в разцвета на тази велика държава силите й са започнали да се изчерпват, което довело до нейния упадък. Варварите, които завладели империята, криели в себе си потенциала на жизнената сила, но бързо били развратени от все още силното римско влияние. Друг е въпросът с Англия. Изолирана от споменатото влияние, тя давала големи надежди да замести падналия колос, но по същото време била наводнена от германските племена — диви, необразовани животни. В моето минало унищожиха цивилизацията на бритите, а след това, поради собствената си умствена изостаналост, на свой ред бяха погълнати и претопени от новия безпощаден враг, нарекъл себе си западна цивилизация. Аз исках историята да тръгне по друг път.

Но не беше лесно. Не можете дори да си представите колко трудно е да се живее в друга епоха, когато още не си се научил да се приспособяваш, дори и да разполагаш със свръхмощни оръжия и вълшебни дарове за краля. Все пак накрая съумях да спечеля благоразположението на Хенгист и донякъде доверието на бритите. Стига да пожелая, мога да обединя тези два народа, воюващи срещу пиктите. Така Англия ще стане могъщо кралство, опиращо се на силата на саксите и римската култура. Могъщество, което ще й позволи да се опълчи срещу всеки потенциален нашественик. Християнството, естествено, е неизбежно, но аз предвиждам то да се установи под такава форма, че да учи и възпитава хората, а не да сковава душите им с догми. Постепенно Англия ще се превърне в сила, чието влияние ще се простира върху всички страни от Европейския континент и накрая — над целия цивилизован свят. Възнамерявам да остана тук, докато не бъде създадена здрава коалиция срещу пиктите, а след това ще изчезна с обещанието да се завърна по-късно. Ако започна да се появявам периодично, през няколкостотин години, ще се превърна в легенда, в Бог. Освен това ще следя дали вървят по пътя, който съм им избрал.

— Чел съм много за Светия Стейниус — произнесе с благоговение Еверард.

— Значи съм победил! — извика Щейн. — Дарил съм мир на света!

Сълзи се стичаха по страните му. Американецът пристъпи незабелязано към него, но дребосъкът насочи бластера към корема му — явно все още не бяха спечелили напълно доверието му. Еверард направи крачка встрани и Щейн се обърна, за да го държи на мушка. Беше толкова възбуден от разказа си, че напълно забрави за Уиткомб. Еверард хвърли незабележим, но многозначителен, поглед на англичанина.

Уиткомб вдигна брадвата. В този момент Еверард се просна на пода. Магьосникът извика от изненада и натисна спусъка, но острието се стовари върху рамото му. Англичанинът скочи пъргаво и сграбчи ръката с бластера. Щейн изстена от болка и напрежение, опитвайки се да овладее оръжието, но в този миг на помощ дотича Еверард. Тримата се вплетоха в яростно боричкащо се кълбо.

Последва нов изстрел и тялото на Щейн омекна. Рукналата от раната на гърдите му кръв опръска наметалата на патрулните.

В залата нахлуха двамата стражници. Еверард вдигна ултразвуковия парализатор и премести регулатора на максимална мощност. Едно копие разпори въздуха със свистене и го одраска по ръката. Той стреля два пъти и едрите тела на стражниците се строполиха на пода — беше им осигурил поне няколко часа сън. Еверард застина и се ослуша напрегнато. Някъде от вътрешните покои се разнесе уплашен женски вик, но зад вратата, изглежда, нямаше никой.

— Май… успяхме — промърмори задъхано той.

— Така е:

Уиткомб разглеждаше проснатото на земята безжизнено тяло. Изглеждаше трогателно малко за своите доскорошни грандиозни замисли.

— Не предполагах, че ще се стигне до убийство — рече Еверард. — Но времето… не знае милост. Така е било писано.

— По-добре такъв край, отколкото съда на Патрула и изгнание на някоя изоставена планета.

— Пред закона той беше крадец и убиец — произнесе Еверард. — Но и велик мечтател.

— А ние с теб унищожихме тази мечта.

— Можеше да го свърши и историята. Сигурно така щеше да стане. Човек не е достатъчно силен, нито мъдър, за да се захваща с подобни замисли. Все си мисля, че повечето хорски беди и нещастия произтичат именно заради фанатици с добри намерения, като този тук.

— А какво, да стоим със скръстени ръце и да приемаме безропотно всичко, което съдбата ни поднася? Така ли?

— Помисли за твоите приятели от 1947-ма година. Тях можеше и да ги няма.

Уиткомб свали наметалото си и се помъчи да го почисти от кръвта.

— Време е да тръгваме — подсети го Еверард и закрачи към вратата в дъното. Зад една от колоните зърна наложницата, която го следеше с изцъклени от ужас очи. Вратата се оказа здраво залостена. Наложи се да прогори бравата с бластера на Щейн. В помещението откриха темпомобил от епохата на империята Инг, книги и няколко сандъка с оръжие и снаряжение. Еверард натовари в машината всичко, освен сандъчето с ядрено гориво. Трябваше да го остави, защото благодарение на него в бъдещето двама патрулни, на име Еверард и Уиткомб, щяха да проследят историята му, да се върнат в миналото и да спрат човека, решил да стане Бог.

— Знаеш ли, ти откарай всичко това в управлението от 1894-та — предложи Менс. — А аз ще се върна за хроноцикъла. Там ще се срещнем.

Англичанинът му отвърна с втренчен, замислен поглед. Познатият тъжен изглед на лицето му постепенно се смени с решително изражение.

— Разбрано, старче — каза той, усмихна се и му протегна ръка. — Желая ти всичко хубаво.

Еверард го проследи с поглед, докато се наместваше в прозрачния цилиндър на кабината. Странна раздяла, имайки предвид, че двамата ще се срещнат отново само след няколко часа, в 1894 година, за да пият чай с Мейнуотъринг.

Неясното безпокойство не му даваше мира докато напускаше сградата, за да се смеси с многоцветната, шумна тълпа навън. Загадъчен човек е този Чарли. Какво пък…

Никой не му попречи да излезе от града и да поеме към горичката. Изпрати сигнал до хроноцикъла, и макар че трябваше да бърза, за да не уплаши хората с приземяването на странната метална птица в храсталака, той спокойно отвори делвата с бира. Имаше нужда да пийне нещо. След това хвърли прощален поглед на околността, яхна хроноцикъла и се понесе към 1894-та.

* * *

Според предварителната уговорка Мейнуотъринг вече го очакваше със своите помощници. Пухкавият шишко очевидно се разтревожи, като видя, че патрулният се връща сам и дрехите му са изцапани със засъхнала кръв. Еверард побърза да го успокои.

Трябваха му само няколко часа, за да се измие, преоблече и да представи на секретаря готовия отчет за операцията, но дори и тогава от Уиткомб нямаше и следа. Накрая Мейнуотъринг се свързва със склада по радиостанцията, размени няколко думи и изгледа мрачно Еверард.

— И там го няма. Да не би нещо да не е било наред с машината?

— Едва ли. Доколкото знам, тези модели са много сигурни. — Еверард прехапа устни. — Представа нямам какво може да е станало. Освен да не ме е разбрал и да е отпътувал направо за 1947-ма?

Изпратиха запитване до отдела на Уиткомб, но и там не знаеха нищо. Еверард и Мейнуотъринг отидоха да пият чай. Когато се върнаха англичанинът все още го нямаше.

— Най-добре да съобщим в оперативния отдел — предложи Мейнуотъринг. — Там ще знаят какво да предприемат.

— Не, почакайте.

Еверард спря, поразен от внезапна мисъл. Загнезденото по-рано в него подозрение постепенно се превръщаше в твърда увереност. Божичко, нима…

— Някаква идея ли ви хрумна?

— Да, нещо подобно. — Менс започна трескаво да съблича викторианския костюм. Ръцете му трепереха.

— Бихте ли поръчали да донесат дрехите ми от двайсети век? Мисля, че ще успея да го открия.

— По устава на Патрула сте длъжен преди това да съобщите къде отивате и какво възнамерявате да правите — припомни му Мейнуотъринг.

— По дяволите Патрула! — тросна се Еверард.

6

Лондон, 1944-та. Ранна зимна нощ, пронизващ студен вятър, който преследва окъснелите минувачи по опустелите улици. Някъде се чува взрив, изригва ослепителен огън, следван от яркочервените езици на пожара, озаряващи всичко наоколо.

Еверард се приземи право на паважа — и без това никой не би си показал носа по време на бомбардировката. Седемнайсети ноември — тренираната памет услужливо му бе подсказала нужната дата. Денят, в който Мери Нелсън бе загинала от бомба.

Той влезе в телефонната будка на ъгъла и се зае да прелиства указателя. Името „Нелсън“ се срещаше често, но в района на Стрийтъм „Мери Нелсън“ бе само една. Това, разбира се, е майката. Минаха няколко секунди, преди да се сети, че дъщерята носи същото име. Нямаше представа кога ще падне бомбата, но можеше лесно да провери.

В мига, когато излезе от будката, кварталът отекна от оглушителен взрив. Еверард се хвърли на земята и върху него се посипаха осколки и строшени стъкла. Седемнайсети ноември 1944 година. По това време Менс Еверард — лейтенант от инженерните войски на САЩ — се намираше някъде отвъд Ла Манша, под обстрела на фашистките оръдия. Не можеше да си припомни точно къде, но и какъв смисъл? Това сега нямаше значение. Той знаеше, че нищо няма да му се случи по време на тази бомбардировка.

Докато притичваше към хроноцикъла, наблизо паднаха още няколко бомби. Скочи на седалката и се издигна право нагоре. Градът под него тънеше в мрак, разкъсван за кратко от пламъците на взривовете. Валпургиева нощ — ад на Земята!

Помнеше добре Стрийтъм: безлични редици от тухлени къщички, обитавани от чиновници, зарзаватчии, автомонтьори — същата тази дребна буржоазия, изнесла на плещите си тежестта на войната в Европа. Там живееше едно момиче… макар че това беше през 43-та… Както и да е, навярно отдавна се е омъжила…

Той се спусна и затърси трескаво познати ориентири. Наблизо се вдигна огнен стълб — като при изригването на вулкан — и хроноцикълът отлетя встрани. Еверард едва успя да се задържи на седалката. Забеляза, че срутената от прякото попадение сграда, е обхваната в пламъци, а беше само на три преки от къщата на Нелсънови! Беше закъснял!

Той погледна часовника си — 22.30 местно време — и се премести с два часа назад.

Нощта беше настъпила, но сградата сега бе съвсем невредима. В един кратък миг бе завладян от желанието да предупреди всички нейни обитатели. Не, нямаше това право. Сега е война и хора умират навсякъде по света. Той не е Щейн, за да поеме на плещите си бремето на историята. Затова пък не е и някакъв проклет данелианец! Усмихна се криво, скочи от седалката и изтича до вратата. Почука и след малко му отвориха. От мрака го гледаше жена на средна възраст и едва сега Еверард осъзна, че появяването на американец в цивилен костюм може да й се стори странно.

— Извинете — заговори той, — нали познавате мис Нелсън?

— Да, познавам я. — Жената се колебаеше. — Тя живее наблизо и… скоро ще дойде при нас. Вие какъв сте й… познат?

Еверард кимна.

— Мис… ъъъ?

— Мисис Ендърби.

— Мисис Ендърби, тя ме помоли да ви предам, че за съжаление няма да може да дойде. Но ще ви чака — заедно с цялото ви семейство — към десет и половина.

— С цялото, сър? И децата ли?

— И децата също — обезателно всички. Подготвила ви е някаква изненада. На всяка цена трябва да идете.

— Добре, сър. Щом така иска.

— Всички — повтори Еверард. — В десет и половина. Не закъснявайте. Довиждане, мисис Ендърби.

Той кимна отсечено и излезе на улицата.

Добре, тук вече направи, каквото можа. Сега идва ред на Нелсънови. Измина три преки, скри хроноцикъла в една тъмна уличка и забърза към къщата. Сега вече и той беше нарушил закона, при това вината му не бе по-малка от тази на Щейн.

Интересно, какво представлява планетата, на която ще ги изпратят?

Темпомобила от епохата Инг не се виждаше никакъв, а такава машина не е лесна за скриване — следователно Чарли още не се бе появил на сцената. Ще трябва да импровизира.

Докато тропаше по вратата, Еверард продължаваше да обмисля възможните последствия, до които щеше да доведе спасяването на семейство Ендърби. Децата ще пораснат, ще имат свои деца — най-вероятно с нищо неотличаващи се англичани от средната класа. Но по-късно, след столетия, може да се роди или напротив — да не се роди — някой забележителен човек. Да, в края на краищата, времето не е чак толкова неподатливо на вмешателство. Макар, като цяло, всичко да се решава от общочовешкия генофонд, съществуват — нерядко — и изключения.

Вратата отвори дребничка, симпатична девойка. Строгата военна униформа, определено й отиваше.

— Мис Нелсън?

— Да, аз съм.

— Казвам се Еверард и съм приятел на Чарли Уиткомб. Може ли да вляза? Имам малка изненада за вас.

— Тъкмо щях да излизам — отвърна момичето, но лицето й беше пребледняло.

— Никъде няма да вървите — тросна се той, но веднага спря, забелязал смущението й: — Извинете. Ще ви обясня.

Тя го покани в тясна, скромно обзаведена гостна.

— Заповядайте, седнете. Само, моля ви, говорете тихо. Родителите ми спят, а утре ще стават рано.

Еверард се намести във фотьойла, а Мери приседна на крайчеца на дивана и го загледа с безпокойство. Интересно, дали някой от предците й не се наричаше Уулфсон, или Едгар? Впрочем, това са глупости… Изминали са толкова векове. А може би Щейн?

— От ВВС ли сте? — попита тя. — С Чарли ли служите?

— Не, аз съм от разузнаването. Затова ходя цивилен. Кажете, кога за последен път се видяхте?

— Преди няколко седмици. Сега трябва да е във Франция. Надявам се войната скоро да свърши. Глупаво е, че немците още се съпротивляват. Не разбират ли, че са обречени? — Тя вдигна брадичка. — Та, за Чарли…

— Тъкмо щях да ви кажа — Еверард започна да говори несвързано за положението отвъд Ла Манша. Беше завладян от странното чувство, че разговаря с призрак. Рефлексът, рожба на продължително внушение, не му позволяваше да й разкрие истината. Всеки път, когато се доближаваше до нея, езикът сякаш отказваше да му се подчинява.

— … да знаете само колко е трудно да се намери дори шишенце с мастило…

— Извинете — прекъсна го нетърпеливо тя. — Може би, в края на краищата, ще ми кажете за какво става дума? Имам среща тази вечер.

— О, простете… Извинявайте, моля ви. Виждате ли, работата е там, че…

Спаси го почукване на вратата. Мери подскочи, огледа се и изтича до спуснатите завеси на прозореца. Еверард я последва безшумно.

Тя отвори вратата, извика едва чуто и отстъпи назад.

— Чарли!

Уиткомб я притисна в обятията си, без да обръща внимание, че средновековното му наметало все още е изцапано с кръв. Менс излезе в преддверието. Едва сега англичанинът го зърна и трепна от изненада.

— Ти?

Посегна да извади парализатора, но Еверард го изпревари.

— Не прави глупости! Нали сме приятели, искам да ти помогна. Кажи какво си намислил?

— Аз… исках да я задържа тук… за да не отиде…

— И мислиш, че те няма да те проследят? — Еверард премина на темпорален език заради присъствието на изплашеното момиче. — Когато потеглих от Мейнуотъринг, той беше ужасно подозрителен. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и ще вдигнат на крак целия тукашен отдел на Патрула. Знаеш добре, че средствата за поправяне на грешките не се подбират — ако се наложи, ще ликвидират момичето, а теб ще арестуват и ще те пратят на заточение.

— Аз… — Уиткомб преглътна мъчително. Лицето му наподобяваше застинала маска. — Нима ще й позволиш да излезе оттук… и да загине?

— Не. Но поне да изпипаме докрай работата.

— Двамата ще се скрием… ще изберем някоя далечна и спокойна епоха… ако трябва ще се върнем в миналото, при динозаврите.

Мери се откъсна от Уиткомб и застина с широко отворена уста, готова да закрещи.

— Тихо! — дръпна я Еверард. — Животът ви е в опасност и ние се опитваме да ви помогнем! Ако не ми вярвате, доверете се на Чарли.

Той се обърна към англичанина и отново премина на темпорален.

— Слушай, приятелче, няма такова място и време, където двамата да се скриете. Мери Нелсън е загинала тази нощ — това е исторически факт. Не е оцеляла до 1947-ма. Това също е записано в историята. Аз самият също вече се накиснах — семейството, при което трябваше да иде тази вечер, ще напусне дома си преди там да падне бомбата. Следата, която двамата с теб ще оставим, е твърде голяма, за да ни го простят. Имаме късмет, че Патрулът още не се е появил тук.

Уиткомб направи отчаян опит да си възвърне самообладанието.

— Добре де, ако се прехвърля с нея направо в 1948-ма? Откъде знаеш, че тя не се е появила внезапно тогава? Това също може да стане исторически факт.

— Разбери най-сетне, че е невъзможно! Помисли само, как ще й обясниш, че смяташ да я преместиш с четири години напред в бъдещето.

Чарли застена от отчаяние.

— Ето, виждаш ли. Спомни си само, колко усилия ти костваше да престъпиш закона и да се появиш тук. А сега ще трябва да лъжеш, защото не можеш да направиш нищо друго. И още — как точно ще обясниш появяването й в 1948 година? Ако тя остане Мери Нелсън, следователно е дезертирала от армията. Ако смени името си, тогава откъде ще вземеш акт за раждане, зрелостно свидетелство, продоволствена карта — всички тези документи, които властите от онова време така свято ценят? Безнадеждна работа, приятел.

— Но какво да правя?

— Ще чакаме представители на Патрула, за да решим този въпрос веднъж и завинаги. Не излизай, веднага се връщам.

Еверард бе завладян от хладна разсъдливост. Просто нямаше време да даде воля на уплахата си или да се възхити от невероятното си самообладание.

Той изтича на улицата, повика хроноцикъла и го програмира така, че да се появи точно след пет години, по обед, на площад Пикадили. След това натисна стартовия бутон, проследи с поглед смаляващата се в мрака машина и се върна обратно в къщата. Мери ридаеше в обятията на Уиткомб. Нещастни, заблудени в гората деца! Мътните ги взели!

— Всичко е наред. — Менс ги отведе в гостната, настани се на дивана и приготви парализатора. — Сега ще почакаме малко.

И действително, не се наложи да чакат дълго. В стаята се появи хроноцикъл с двама патрулни в познатите сиви униформи. Еверард мигновено ги повали с неголям по мощност заряд.

— Чарли, помогни ми да ги завържем.

Мери наблюдаваше всичко това мълчаливо, свита в ъгъла.

Когато патрулните дойдоха в съзнание, Еверард се беше надвесил над тях с хладна усмивка.

— В какво ни обвиняват, момчета? — попита жизнерадостно той, използвайки темпорален.

— Знаете сами — отвърна спокойно единият от пленниците. — От Главното управление ни наредиха да ви открием. Извършихме проверка в следващата седмица и установихме, че сте спасили едно семейство, обречено да загине при бомбардировката. От личното досие на Уиткомб узнахме за връзката му с тази жена и се досетихме, че сте се уговорили да пристигнете тук и да я измъкнете. По-добре ни пуснете, за да не утежнявате и без това сериозното си положение.

— Но с постъпката си ние не сме изменили историята — възрази Еверард. — Данелианците си останаха там, където са били!

— Това е така, но…

— А откъде знаете, че семейство Ендърби е трябвало да загине?

— Върху къщата им е паднала бомба, а те казват, че са излезли благодарение на…

— Така или иначе — излезли са! И това вече е исторически факт! Сега вие сте тези, които се опитват да променят миналото.

— Ами тази жена…

— Сигурни ли сте, че някоя си Мери Нелсън не се е появила в Лондон през 1850-та, за да умре, на преклонна възраст, през 1900-та?

Патрулният се усмихна мрачно.

— Брей, че сте упорити само! Нищо няма да се получи. Не можете да надхитрите Патрула.

— Виж ти? Ами ако ви оставя тук, докато пристигне семейство Ендърби? А, забравих, освен това съм програмирал хроноцикъла така, че да се появи посред бял ден на обществено място, а кога и къде, зная само аз. Какво, според вас ще стане тогава с любимата ви история?

— Патрулът ще нанесе необходимите поправки… както направихте вие — в пети век.

— Не е изключено. Струва ми се, обаче, че ще облекча работата ви, ако изпълните една моя молба. Искам да разговарям с данелианец.

— Какво?

— Чухте ме добре. Ако трябва, ще взема вашата машина и ще скоча с един милион години напред. За да им обясня лично колко по-лесно ще е за всички нас, ако следвате моя план.

— Не е необходимо!

Еверард подскочи от изненада и се извъртя. Дъхът му секна, а ултразвуковият пистолет падна от ръката му. В очите го удари ослепително сияние. Гърлото му пресъхна и той отстъпи изплашено.

— Молбата ви беше разгледана — продължи беззвучният глас. — Всичко, свързано с нея, беше известно и обмислено много години преди да се появите на бял свят. Но вие самият бяхте необходима брънка от веригата на събитията. И ако днес не бяхте осъществили плана си, чакаше ви сурова участ… Та някои Чарлз и Мери Уиткомб наистина са живели във викторианската епоха — това е исторически факт. В историята също така е отбелязано, че Мери Нелсън е загинала в къщата на свои познати по време на бомбардировка през 1944 година, а Чарлз Уиткомб останал ерген до края на дните си и бил застрелян при операция на Патрула. Ние забелязахме това несъответствие и тъй като дори най-дребният парадокс в хода на историята е безмерно опасен, един от двата факта трябваше да бъде изтрит от страниците й. Току-що вие сами определихте кой точно.

С крайчеца на окото Еверард забеляза, че въжетата са паднали от ръцете на патрулните. Обърканото му съзнание едва улови мисълта, че хроноцикълът е изчезнал… ще изчезне в момента на своето появяване на площад Пикадили. Знаеше също, че историческите факти са заели своите истински места: Мери Нелсън е изчезнала безследно, вероятно убита от бомба близо до дома на семейство Ендърби. То, на свой ред, се е намирало в нейната квартира и по чудо е оцеляло. Чарлз Уиткомб също изчезнал безследно в 1947-ма, вероятно се е удавил. Пред Мери била разкрита цялата истина, след това й внушили да я забрави и заедно с Чарли я преместили в 1850 година. Знаеше също така, че двамата ще живеят като най-обикновени англичани от средната класа, но така и няма да се приспособят към своята епоха до края на живота си. Чарли ще си спомня често и с болка за изгубената служба в Патрула, но накрая обичта към любимата жена и децата ще вземе връх, и той ще разбере, че жертвата не е била чак толкова голяма.

Всичко това изплува в съзнанието му, а след това данелианецът изчезна. Мислите му постепенно се проясниха и той погледна двамата патрулни. Още нямаше представа каква ще бъде неговата участ.

— Да вървим — рече единият патрулен. — Трябва да се махнем оттук, преди да са се събудили хората. Ще те откараме в твоята година — 1954-та, нали?

— А после? — попита Еверард.

Патрулният сви рамене. Макар да се държеше с подчертано безразличие, личеше си, че още е потресен от срещата с данелианеца.

— После ще се явиш при шефа си. Очевидно не си подходящ за тази работа.

— Тоест… разжалване и оставка?

— Е, чак пък това. Да не мислиш, че този случай е единствен в хилядолетната история на Патрула? Съществува стандартна процедура… Първо ще трябва да преминеш преподготовка. Хора като теб и приятелчето ти са далеч по-подходящи за свободна практика: днес — тук, утре — някъде другаде, където и когато имат нужда от вас. Мисля, че на новото място ще ви хареса.

Еверард закрачи към хроноцикъла. Чувстваше необичайна отпадналост. Когато слезе от седалката, на Земята бяха изминали цели десет години.