Метаданни
Данни
- Серия
- Египетски загадки (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Slayers of Seth, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бояджиев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Убийците на Сет
Английска, първо издание
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов
ИК „Труд“, 2002 г.
ISBN: 954-528-317-3
История
- — Добавяне
Девета глава
Сет: бог на тъмнината и ужаса с лице като нощното небе
Амеротке, Небамум и отчаяно пъплещият след тях Шуфой излязоха от града през Лъвската порта и поеха по главния път: съдията и слугата му към уговорената среща с Валу в Къщата на Златната газела, а Небамум — към дома на Карнак. Докато вървяха, Амеротке рече замислено:
— Подвизите на полка на Сет са толкова многобройни, че сигурно съвпаденията са съвсем случайни. И все пак има известна прилика… — после се обърна рязко към Небамум: — Господарят ти женен ли е?
— Карнак е вдовец — заяви слугата. — Жена му умря от малария преди шест години.
Амеротке отстъпи от пътя, придърпвайки със себе си Шуфой и Небамум, когато две колесници прогърмяха покрай тях в облак прах.
— Генералът е здрав и енергичен мъж — настоя той, когато прахта слегна и тримата продължиха пътя си. — Защо не се е оженил повторно?
— Господарят ми е аскетичен човек — обърса Небамум потта от лицето си. — Вече го видяхте в боя: ето това е слабостта му. Войската е единствената му любов…
— А Пешеду? — продължи да пита Амеротке.
— Мога да ви отговарям само за историята на полка — отвърна слугата. — Но ще ви кажа, че Пешеду умее сам да се грижи за собствените си дела.
Амеротке не възрази срещу отправения му укор. Уклончивият отговор, с който Небамум се измъкна, все пак му подсказа, че Пешеду е потаен и обича да прикрива ходовете си от останалите, особено след гръмналата новина за връзката на дъщеря му с отровения писар. Погледна през рамо: Шуфой бе спрял със снет слънчобран и гледаше по главния път в обратна посока.
— Какво има? — попита го Амеротке, който не видя нищо особено или необичайно. — Шуфой, станало ли е нещо?
Но джуджето само тръсна глава, изкашля се и се изплю. Според водния часовник в храма на Сет беше съвсем малко преди обед. Стигнаха до кръстопът, където широкият друм се разделяше на коловози, а в тях се влизаше през същински навеси от финикови палми, смокинови дървета и висока грапава трева. Небамум им предложи да продължи с тях. Амеротке тъкмо се канеше да му отговори, когато една стрела разцепи със съсък въздуха над главата му. Воинът мигом залегна във високите треви до коловоза. Съдията и Шуфой се погледнаха и почти едновременно се хвърлиха към сянката на едно дърво. В този миг друга стрела се заби в дънера.
— Разбойници ли са? — пошепна Амеротке.
— Не, твърде близо сме до Тива — възрази Небамум. — Първата стрела бе нацелена в мен — Шуфой изруга. Съдията се изправи. Промеждутъкът между двете стрели говореше, че ги е изпратил един и същ човек. Небамум също подаде глава, но тутакси пак залегна, защото над тревите изсвистя още една стрела. — Чудя се кой е — тихо рече той. — Пантерите от Юга са признати за добри стрелци и вие сигурно ще кажете, че и тази случка е изобразена в картините от Червения параклис…
— Не бива да оставаме повече тук — намеси се Шуфой.
— Стрелецът се цели в мен — отвърна Небамум. — Какво да направя? Дали да побягна… Е, не съм бързоног като газела, но мястото ми е познато. Господарю, това е единственото, което ни остава да направим. Той преследва мен!
Амеротке не успя да възрази, защото воинът в същия момент се изправи и хукна, превит одве. Още стрели изсвистяха във въздуха. Небамум успя да се отдалечи и след малко гърбът му престана да се вижда в шубрака. Съдията се повдигна и зърна нечия фигура, прелитаща като сянка през коловоза надолу по пътя подир набелязаната жертва. Двамата с Шуфой изчакаха още малко, после излязоха пак на пътя и продължиха към срещата с Валу, сякаш нищо не се бе случило.
Очите и ушите на фараона вече ги очакваше в приемната зала на Къщата на Златната газела заедно с двама уплашени писари, които седяха, стиснали кожените си чанти с принадлежностите за писане. Шамбеланът, въвел новодошлите, им предложи да си умият краката и ръцете. После Валу посочи към покрития със стенописи коридор:
— Нешрата е там… Чух за убийството на Руах. Знаете ли нещо повече? — сниши гласа си до шепот той.
— Пешеду върна ли се от реката? — запита Амеротке.
Валу повдигна вежди:
— Не, ама това какво общо има… Нали сме тук заради дъщерята?
— Не, не е така — възрази Амеротке. — Трябва веднага да открием Пешеду. Освен това трябва да разберем дали той е помогнал на Ипумер да дойде в Тива и къде е бил в нощта, когато писарят е бил убит… Между другото видяхте ли се със съпругата на генерала?
Валу тръсна глава:
— Не. Прие ме само Нешрата, Тази млада жена се отличава с изключително самообладание. Обясних й, че идваме да изпълним заповедите на божествената и че е длъжна да отговаря на въпросите ни, сякаш е в съда, но тя дори и не трепна. Явно собствената й чест и тази на семейството й изобщо не я засягат…
Влезе един слуга и обяви:
— Господарката Нешрата е готова да ви приеме.
Амеротке заръча на Шуфой да го чака при писарите и заедно с Валу последва слугата по коридора. Пешеду беше много богат. Красиво изпълнените стенописи в по-голямата си част пресъздаваха ловни сцени вместо подвизите на полка на Сет. Фино изработените мебели бяха инкрустирани с абанос, слонова кост, сребро и злато; в ниши и по лавици бяха наредени скъпи статуетки, малки скулптури и вази. Съдията и обвинителят пристъпиха в просторна стая с колони от кедрово дърво, оцветени в ярки тонове. Нешрата се приближи и ги поздрави. Валу бе прав: тя изглеждаше спокойна и в пълно присъствие на духа. Беше облечена в искрящо бяла рокля без ръкави, на врата си имаше златен медальон, а гривните й бяха със семпла украса. Красиво гримиралото й лице бе невъзмутимо, а погледът — спокоен и сдържан. Жена с непреклонна воля, помисли си Амеротке. Нешрата не изглеждаше ни най-малко объркана; тя посочи трите стола в средата на стаята. После седна на мястото си и отпрати с жест слугата.
— Възразявате ли да ви зададем няколко въпроса? — попита Валу.
— Защо да възразявам? — присвиха се тъмните очи на девойката. — Очаквах го.
— Очаквали сте го?
— Ами да… Божествената едва ли е останала особено доволна от унижението, на което е бил подложен в съда един от генералите, радвал се винаги на върховна благосклонност от нейна страна. Впрочем този разпит би трябвало да се проведе в съда и в присъствието на адвокат Меретел.
— Може и това да стане — почти се озъби Валу. — Все пак не бива да забравяме, че смъртта на Ипумер прикрива други важни събития, като например убийствата на другарите на баща ви по оръжие…
— Да, наистина — прозвуча спокойният й отговор. — А Пантерите от Юга не бива да бъдат притеснявани с незначителни дела… — и тя погледна към Амеротке: — Вие сте върховен съдия, кажете ми, не е ли редно адвокатът ми Меретел да присъства?
— Ако искате — отвърна й Амеротке, — може да се уреди. Но ние сме тук, водени от желанието да обсъдим не толкова самия казус, колкото личността на жертвата. Вие знаете, уважаема, че правосъдието в името на фараона не е ограничено единствено в Залата на двете истини. Имаме пълното право да ви задаваме всякакви въпроси и в собствения ви дом. При това казаното тук се превръща в свидетелско показание… Макар че ще трябва да го повторите и в съдебната зала.
— Значи всичко, което ви кажа, ще трябва да го повторя и в Залата на двете истини, така ли? — Амеротке кимна и Нешрата обърна глава встрани, играейки си с една от плитчиците на благоуханната си перука. — И все пак божествената закриля баща ми — появи се отново познатата усмивка. — А той има какво да крие… — и девойката сви рамене с изящно движение. Амеротке се загледа в хубавото й лице. Отново бе поразен от голямата прилика между нея и Норфрет — същата гладка кожа, високи скули и изразителни очи, но преди всичко пълно спокойствие и самоувереност, прикриващи горещ темперамент и несломима воля.
— Многоуважаема Нешрата, вие обичате ли баща си?
— Ще ви отговоря, че съм добра дъщеря…
— Той беше ли си вкъщи през нощта, когато Ипумер е идвал в дома ви, а по-късно е бил убит?
— Ипумер идвал ли е в тази къща? — повдигна тя вежди. — Защото аз лично не съм го виждала. Вече чухте свидетелските показания, дадени под клетва — продължи тя. — Моята прислужница и по-малката ми сестра Кией се заклеха, че си легнах рано и съм спала дълбоко, ако не се смята случката малко преди полунощ, когато сестра ми дойде при мен. Аз също положих клетва: не съм излизала от спалнята си онази нощ.
— Може да бъдете подложени и на по-строг разпит — вметна Валу, привеждайки се напред. — Законът разрешава прислужницата ви да изтърпи и мъчение.
— Можете да подложите и мен на мъчение, но няма да чуете нищо друго, освен истината, която вече знаете.
— Баща ви беше ли си вкъщи онази нощ? — повтори с груб тон Амеротке.
— Разбира се, че не. Вероятно вече сте разбрали къде е бил: при своите курви. Той често ходи там, за да пие вино и да танцува с тях, както и да се чифтосва като някой стар развратник — втвърди се погледът в очите й.
— А майка ви? — запита я съдията.
— О, тя си беше у дома, но по всяка вероятност пияна и разплакана, което се случва често… — Амеротке погледна встрани. Дали Ипумер не се е срещнал тогава с майката на Нешрата? Как се казва тя? А, да! Вемсит. Напълно възможно. С нея ли се е виждал Ипумер по време на излизанията си в работно време от Дома на войната? Наистина странни бяха домът и семейството на Пешеду. Ипумер се бе промъкнал тук като истински любовчия. Съдията бе слушал подобни истории за майка и дъщеря, подмамени от един и същ съблазнител.
— О, премъдри Амеротке — обади се Нешрата отново, — виждам, че умът ви гъмжи от всякакви мисли…
— Наистина съм озадачен — отговори й той. — В съда главният обвинител ще призове един от часовите при градските порти, който ще заяви под клетва, че Ипумер е твърдял, че се връща от посещение при Къщата на Златната газела, където е пил до насита с любимата си.
— У нас бог дал слугини — прозвуча рязко гласът й. — Възможно е Ипумер да е бил влюбен в някоя от тях. Защо не?
— Предлагам да започнем отначало — заяви Амеротке — Все още не съм си изяснил личността на Ипумер. Очевидно не е бил онова, за което се е представял…
— О, да, сигурна съм, че е така. Веднъж той ми каза…
— Момент! — прекъсна я съдията. — Кога по-точно ти го каза?
— Добре! — въздъхна Нешрата. — Знаете, че баща ми и бойните му другари се срещат често. При всеки военен празник или полкови банкет от нас, роднините, се иска да присъстваме, за да демонстрираме колко сме горди с подвизите им и признателни заради саможертвата им… — тя вдигна очи към тавана. — Случвало ли ви се е да присъствате на такива събирания? Да? Значи знаете как започва да ви боли челюстта от многократните опити да прикриете прозевките си… — Амеротке не успя да скрие усмивката си. Девойката му отговори със същото. — Освен това, ако не бях се възпротивила, всички коридори и стаи в тази къща щяха да изобразяват само едно — славните подвизи на Пантерите от Юга!
— Баща ви е смел мъж — прекъсна я Валу. — И герой от войната!
— Тъй вярно, господарю Валу, но знайте, че и на мен трябва да ми връчат отличието Златна пчела за мъжествено поведение, защото, откакто се помня, в тази къща се говори само за героизма на Пантерите от Юга! Всяка сутрин, по обед, вечер, че и нощем! Не съм ли и аз човек? — изби червенина по бузите й, а очите й замятаха гневни мълнии. — Аз трябва да помня, майка ми трябва да помни, сестра ми трябва да помни и слугите също трябва да помнят славните подвизи, сътворени в миналото. В името на Сет! — грубо рече тя. — А в живота има и други неща, за които си струва да си на тази земя! Но не! Все съм там, седнала с дамите в банкетната зала! Докато веднъж един млад и хубав писар дойде да се представи и ме заговори…
— Обичахте ли го?
— Намирах го за много забавен.
— Защо точно на него се спряхте? — обади се Валу.
— Вие сте Очите и ушите на фараона — подигравателно се отзова тя. — И знаете, че боговете трябва да са на помощ на оня сърцат служител, който дръзне да пристъпи към дъщерята на великия Пешеду!
— Явно Ипумер не е страдал от подобни скрупули…
— Не само от подобни, а и от никакви. Беше нахален като маймуна. Просто не устоях.
— Баща ви не възрази ли?
— Татко разбра, когато беше вече много късно. Опита се да ме напътства морално, но аз го попитах дали така съветва любимите си хесетки и куртизанки. Вместо да ми отговори, той ме удари с все сила през лицето, сякаш бях някой от свадливите му новобранци. Тогава му казах, че ако си позволи още веднъж същото, ще му спретна публичен скандал и такова унижение, каквото не е и сънувал. После продължих връзката си с Ипумер. Срещахме се понякога, когато слизах до Тива. От време на време ни разрешаваха да излизаме заедно на разходка или до храма…
— Значи не е трудно да се подкупи слугинята ви? — рязко я попита Валу.
— Прислужницата ми не идваше с нас: излизахме само аз и Кией. Не след дълго обаче стана опасно — добави тя бързо. — Затова Ипумер започна да идва нощем. Измъквах се от спалнята и се срещахме из горичките близо до градинския дувар… — тя се усмихна и продължи: — Сигурна съм, че сте открили и най-често посещаваното от нас място.
— Бяхте ли любовници?
— О, да. Ипумер наистина беше чувствен мъж. Сега си мисля, че сигурно по-голямо удоволствие му е доставяла мисълта, че спи с дъщерята на един от най-именитите жители на Тива, отколкото самата дъщеря… — тя издиша шумно и скръсти ръце в скута си. — Да, бях любовница на Ипумер!
Амеротке се запита дали казва истината, защото тонът й беше някак си нехаен, а думите й звучаха някак като заучени.
— А после той ви омръзна, така ли?
— Разбира се. Искам да кажа, че беше доста забавен и галантен, но към края…
— И се снабдихте с отрова. Купихте я за домашни цели, нали? — запита бързо Амеротке.
— Да, трябваше ми за изпиране на петна…
— А за друго? Например по предназначение?
— На този въпрос вече ви отговорих в съда. Но не ви казах цялата истина — направи мигновена пауза тя. — Ипумер стана наистина непоносим и го заплаших, че ако не ме остави на мира, ще се самоубия.
— Защо не споделихте това в съда? — попита я Валу.
— Нямах сериозно намерение да изпълня думата си. Просто исках да го сплаша.
— Аха! Ето защо Ипумер е купил от същата отрова. Така ли?
— Да. Също като в игра: премествах някоя фигура и го оставях на ход.
— Но писарят заболява, а както е безспорно установено — грижливо подбираше думите си Валу, — Ипумер е идвал тук многократно, срещал се е с вас, яли сте и сте пили заедно, след което му е прилошавало…
— А вие откъде знаете, уважаеми главни обвинителю? Ипумер може и сам да е вземал нещо, което е причинявало неразположенията му. Той имаше деликатен стомах и… беше като повечето мъже: постоянно разгонен пръч. Възможно е да е имал и други любовници из Тива, да не говорим за проститутките, танцьорките и хесетките…
— Мислите, че е посещавал и други? — неволно попита Валу.
— И още как!
— А би ли убил някое от момичетата? — намеси се Амеротке. — Смятате ли, че може да е убиец?
— В него живееха двама души. Палеше се лесно и беше раздразнителен, но дълбоко в душата му бе залегнала единствено мисълта за собственото му благополучие.
— А вие? Мислите ли също за благополучието си?
— Премъдри, баща ми е много богат човек. Ипумер хранеше големи надежди за успешен и доходоносен брак.
— Но баща ви научи за кроежите му, нали?
— Просто нямаше как да не разбере: в дом като тукашния слугите са петимни да доносничат срещу възнаграждение. Генерал Пешеду — усмихна се тя язвително — направо побесня. Заплаши, че ще ме пребие, както и че ще бъда замонашена в някой храм.
— А вие как реагирахте?
— Обясних му, че не възразявам.
Амеротке се взря в очите й: Нешрата умееше да се държи резервирано и имаше силна воля. Една дъщеря, изпълнена с възмущение към собствения си баща, без съмнение е била много доволна, когато е успяла така да го нарани и ядоса.
— Отричате ли, че Ипумер е идвал тук през нощта, в която е умрял? — попита я Валу.
— Може и да е идвал. Най-малко четирийсет момичета работят като прислужнички в тази къща. Може да е съблазнил всяка една от тях, за да узнава какво става тук…
— Вече сте навлезли в двайсетото си лято, нали? — Амеротке бавно подбираше думите си. — Никой ли не е искал ръката ви? Не сте ли се влюбвали? Вие сте красива. Сигурен съм, че потокът от кандидати не е секвал… — съдията спря за миг, зърнал видима промяна в погледа на Нешрата. Тя примигна, а в очите й се появи тъга.
— Генерал Карнак поиска ръката ми — тихо отвърна.
— Какво? — приведе се напред Валу.
— О, да. Преди около две години.
— И как се развиха нещата с предложението му?
Нешрата изведнъж стана съвършено сериозна:
— Преговорите, както се изрази баща ми тогава, приключиха без успех. Премъдри Амеротке, защо учудването ви е толкова силно? Ако познавате генерал Карнак, би трябвало да сте разбрали, че според него си струва да разговаря единствено с Пантерите от Юга или с офицерите от полка на Сет. Наистина чудесна перспектива. От трън та на глог. Брачният ми живот щеше да бъде изпълнен с нови разкази за славните дела на Пантерите! По-скоро бих глътнала отрова.
Даже и Валу се разсмя, преди да попита:
— Къде е баща ви? Няма го цяла сутрин.
— Излезе на лов със слугата си. Има малка лодка. Обикновено я връзва на кея при разрушения храм на Бес[1]. Прибира се едва когато реши, че е убил достатъчно. Не, не съм права: по-напред ще мине през някоя винарна, за да се нахвали с успехите си, а после ще посети някоя от любимите си хесетки…
— Баща ви би ли посегнал на нечий живот? — попита я Амеротке.
— Без да му мигне окото. Всеки от тях обича да убива. Това е част от природата им.
— Тогава защо не е убил Ипумер?
— Направи няколко опита, но… Какво? Не знаех те ли? — разсмя се тя на изненадата на гостите си. — Татко често го заплашваше и на два пъти Ипумер като по чудо успя да се спаси с бягство от нападения на разни наемници… Добре, че беше достатъчно съобразителен, а и нозете му го носеха бързо, когато се наложеше. Да, наистина! Писарчето от Дома на войната умееше да се пази от ненужни опасности.
— А какво научихте за него през тази почти цяла година, в която ви е ухажвал и сте били любовници?
— Сподели с мен, че е дошъл от Аварис, а службата си тук дължи на важна персона. Ето защо може би баща ми не си е поставял наистина целта да го намушкат, удушат или удавят… — Нешрата завъртя няколко пъти един от пръстените си. Амеротке успя да види, че на него бе изрязано изображението на две увити една в друга змии, разделени по средата от малък аметист. — Ипумер — тя се стараеше да подбира този път думите си — обичаше да се хвали. Твърдеше, че има благородническо потекло, че в жилите му тече хиксоска кръв, а в рода му имало воини, които били прочути не по-малко от Пантерите от Юга. Но не ми е казвал за семейството си. Само веднъж спомена, че майка му била много важна и силна личност.
— Чували ли сте за Мерецегер? — попита Амеротке. — Ще се изненадате ли, ако разберете, че е възможно Ипумер да е бил неин син?
Нешрата изви леко назад глава и се разсмя:
— Веднъж той заговори за сектата и култа към Мерецегер. Историята ми е позната, разбира се. Набивали са ми я в главата още преди да започна да разбирам за какво разговарят. Но ми се струва, че даже когато произнасяше това име, Ипумер продължаваше да мисли само как да се пъхне отново между бедрата ми.
— А за приятели говорил ли е?
— Ами спомена ми веднъж за колегата си Хепел…
— Той е изчезнал, знаете ли? — прекъсна я Валу.
— Така ли? Може да се е запилял някъде.
— Предполагам, че вече знаете за смъртта на хазайката Ламна, лекаря Интеф и вдовицата Фелима…
Нешрата отново стана сериозна:
— За Ламна Ипумер казваше, че е развратна дебелана. Мисля, че Фелима е била много влюбена в него. Той дори правеше опити да я използва срещу мен, но аз не му се връзвах.
— Да знаете нещо за някой друг?
— Не. Веднъж го попитах дали си има някой покровител в Тива, но той ми отговори отрицателно.
— Това не е вярно — възрази Амеротке. — Срещал се е с някакъв мъж в една къща на Улицата на маслените лампи. Този човек винаги бил с маска на Хор.
— Но това бях аз!
Амеротке бутна назад стола, на който бе седнал:
— Нешрата! Сигурен съм, че току-що изрекохте една лъжа!
— Уважаеми Амеротке — заговори девойката с абсолютно точна имитация на мъжки глас, — може и да съм надарена с красиво лице и хубаво тяло, но ако облека връхна дреха, сложа маска и покрия главата си с качулка, защо да не мина за мъж — наведе се тя напред. — Мога да се държа като истински мъж по-добре от повечето мъже, които съм срещала досега.
— Защо ви е притрябвало да наемате помещение на Улицата на маслените лампи?
— За да разполагам с място за срещи с моя любовник, разбира се.
Амеротке стана, отиде до отворените към градината врати, затвори очи и въздъхна. Валу го повика, но съдията реши да не му обръща внимание. Загледа се в светналото синьо небе. Ами ако Нешрата, която мразеше баща си, бе отговорна за извършените убийства? Тя притежаваше силна воля и беше достатъчно съобразителна и находчива. Би могла да нападне Небамум, да се промъкне в Червения параклис, да преплува езерото на генерал Руах, да отрони любовника си… Би могла, но липсва мотив. Дори и да е убила Ипумер, който й е омръзнал, защо й е да премахва Бейлет и Руах? Амеротке се обърна и отиде бавно до стола, където бе седял преди малко.
— Кажете ми, Нешрата, за какво си говорехте най-често с писаря?
— Той непрекъснато правеше планове за общото ни бъдеще. В началото ми беше интересно, но после брътвежите му почнаха да стават все по-глупави и необмислени. Не му спестявах възраженията си, че си прави сметки без кръчмаря.
— Сигурно за него е бил голям шок — положи рязко ръце в скута си Валу, — когато е разбрал, че искате да скъсате с него. Прав ли съм? — момичето кимна и обвинителят продължи: — Заплашвал ли ви е? Искал ли е да ви изнудва?
— Разбира се — язвително отговори тя. — Изсмях се в лицето му. Кого се бе наканил да изнудва? Баща ми ли, който знаеше всичко? Или мен, дето само това чакам?
„Наистина не е имало причина да убиваш Ипумер! — прецени наум Амеротке. — Ти просто си била вече безразлична към него.“
Нешрата продължи да седи на стола си, дърпайки леко случайно измъкнала се нишка от своята рокля.
— Но заплахите на Ипумер — риторично запита съдията — сигурно са били добре дошли за вас?
Тя вдигна глава и му намигна съучастнически:
— Да, като всичко друго, което причинява грижи и притеснения на баща ми.
— Да се върнем към Ипумер. Наистина ли не споделяше с вас нито дума за предишния си живот?
— Съвсем малко — че родителите му били починали и че е дошъл в Тива да си търси късмета.
— Нима не сте говорили и на други теми? Нещо от работата му в Дома на войната?
— О, да, понякога говореше за Пантерите от Юга — ухили се тя. — Премъдри Амеротке, интересно ми е вие какво мислите за тях? Сигурно знаете или се досещате, че те никак не ви симпатизират. Баща ми също се изказва доста неласкаво. Възразява срещу вашата намеса и смята, че божествената не е трябвало да допусне делото на Ипумер да стигне до Залата на двете истини. И да ви кажа ли още нещо? Пантерите ненавиждат дори мисълта, че е възможно някаква жена да ги управлява и да стои на трона… — Амеротке сякаш пропусна покрай ушите си шума, с който Валу пое рязко дъх. Думите на Нешрата ги тласкаха към хлъзгавата пътека на измяната. — А представяте ли си как се чувстват Карнак и верните му люде, когато трябва да лягат по очи, за да целуват нозете на Хатусу?
— Сигурен съм, че в битката срещу митанийците Пантерите са се убедили на живо, че божествената е не по-лош воин от баща си…
— О, да. Но онази глупава легенда продължава да разгаря омразата им към нея…
— Каква легенда? — попита Валу.
— Не мислете, че Пантерите от Юга са онова братство, за каквото сами се представят. Чувала съм техни разговори. Нали знаете, че всеки месец се събират на обяд в къщата на някой от тях? Виното се лее без мяра и езиците им се развързват. Сигурно знаете за чашите на Скорпиона, взети от лагера на хиксосите, всяка от които според уговорката трябва да се върне върху подноса им в храма на Сет, когато притежателят й почине. Има предсказание, според което всички чаши ще бъдат събрани на едно място, когато в Тива дойде на власт жена със силна ръка. А знаете ли, че Карнак искаше да се сложи край на традицията с връщането на чашите, и затова когато Бейлет бе убит, останалите решиха, че божествената има пръст в тая работа…
Амеротке не показа изненадата и раздразнението си. Чак сега той разбра какво е предизвикало интереса на Хатусу към делото. Ако на смъртните случаи не бъдеше сложен край, пръстът на подозрението ще продължава да бъде насочен към нея.
— Как успяхте да научите това? — попита я Амеротке.
— Ипумер имаше достъп до някои писма и поверителни доклади, а беше и много любопитен. Очевидно Карнак е пратил послание до божествената с искане да бъдат върнати вече прибраните чаши на семействата на героите.
— Значи ли това, че Ипумер е прочел и отговора на божествената?
— Е, не нейния, а на любовника й, везира Сененмут.
— Мерете си думите, момиче! — грубо се намеси Валу.
Нешрата за пореден път стана сериозна:
— Защо, господарю Валу? Може да си напакостя с нещо ли? — изви тя глава назад и се разсмя.
— Ипумер споменавал ли е някога за Пантерите от Юга и за героичните дела на полка на Сет?
— О, да. Веднъж дори сподели, че подвизите им са станали възможни благодарение на смъртта на една жена. Но никога не съм долавяла укор или възмущение в тона му, а само подигравка. Ипумер беше човек, който ценеше удоволствията. Приличаше на маймуна, готова всеки миг да направи някоя беля. Споменаваше и за Шишнак, онзи жрец от Червения параклис, който не пропускал да предложи жена си за ръчни услуги на посетителите. Даже ми казваше, че някои от нашите големи герои нямали нищо против тези предложения и че баща ми бил един от тях. Е — прокара тя пръсти през челото си, — мисля, че няма какво повече да научите от мен — Амеротке долавяше, че Нешрата ги върти в затворен кръг. Беше им наговорила куп лъжи, примесени с известна доза истина. Как да отсееше сега зърното от плявата? Погледна към Валу: Очите и ушите на фараона изглеждаше умислен. — Уважаеми главен обвинителю — обърна се тя в този миг към него, — Ипумер може и да е идвал тук, може и да се е срещал с някоя жена от този дом, но няма доказателства, че съм била аз. Освен това покойният имаше и други близки приятели в Тива. Откъде да знаем, че след посещението си тук не е бил гост на лекаря Интеф или на… — замълча тя за миг, прехапвайки уста — жената, позната с името Фелима?
Амеротке бе сигурен, че тя бе готова да нарече Фелима с някоя обидна дума, но спря овреме. Запита се каква ли е причината за тази толкова голяма и добре скрита неприязън.
— Виждали ли сте се някога с вдовицата Фелима? — попита я внезапно той.
— Нито веднъж.
— А с лекаря Интеф?
— Че защо?
Амеротке се изправи с думите:
— Бихте ли ни оставила за малко насаме с царския обвинител?
— С голямо удоволствие — Нешрата стана, поклони се на двамата и веднага излезе през вратата, която гледаше към градината.
Валу въздъхна шумно:
— Ще трябва да свалим това дело от дневния ред. Тя е същинска дяволица, по-хлъзгава от мангуста и с по-остър език от кобра. Не можем да я свържем със смъртта на Ипумер. По нейно признание никак не я интересува дали писарят е жив или умрял. Единственото, на което държи истински, е да унижава баща си.
— Тя лъже — заяви Амеротке. — Няма как да докажем дори едничък факт от думите й. А всъщност може и самата тя да е довела Ипумер в Тива. Има ли по-подходящ начин да унижи Пешеду и останалите от това да се свърже със сина на най-големия им враг? И всичко се връзва. Писарят е бил хубав и млад, надарен с красноречие и мъжка сила. Идвал е в този дом почти цяла година. Някоя от прислужниците може и да се е влюбила в него, а Ипумер не й е отказал: ето как Нешрата се е снабдила с първокласен канал за шпиониране на бившия си любовник.
— Добре, добре. Ще трябва да поразпитам прислужницата… — отвърна Валу. Повикаха младото момиче. Царският обвинител я засипа с въпроси. Момичето очевидно бе примряло от страх, но твърдо повтори вече казаното в съда. Обещаният подкуп, ласкателствата и заплахите не помогнаха с нищо: господарката й не бе излизала от спалнята си в онази нощ. Прислужницата бе отваряла и затваряла няколко пъти вратата на спалнята и всеки път бе виждала Нешрата, потънала в дълбок сън на леглото, което е по-близо до единствената врата на стаята. Валу се видя принуден да отстъпи и момичето бе освободено.
— Дойде време да поговорим със съпругата на Пешеду — Вемсит, и с Кией — по-малката сестра на Нешрата! — заяви Очите и ушите на фараона.
В този миг един слуга съобщи, че е дошъл посетител — генерал Карнак.