Кони Мейсън
Вкусът на греха (2)

1

Лондон, 1762 г.

Тишина се възцари сред тълпата, когато Сейнт Джон Торнтън, маркиз Дарби, влезе в балната зала.

— Това е лорд Грях — прошепна един млад мъж на приятеля си. — Чудя се какво ли го е привлякло в такава светска компания тази вечер.

Приятелят му, лорд Сетън, изсумтя презрително.

— Казвам ти, Ренфру, сигурно обикаля из бедняшките квартали. Рядко ходи по светски събития.

— Много му отива прякорът лорд Грях — отвърна Ренфру.

— Няма по-отявлен женкар от него в цяла Англия. — Въздъхна завистливо. — Подвизите му с жените са легенда. Огледай се. Няма дама тук тази вечер, която не би се хвърлила в леглото му, ако я пожелае.

— Женен е, нали знаеш — каза Ренфру. — Когато бил само на четиринадесет години.

— Чувал съм, но никой май не вярва.

— Всички го знаят — каза Ренфру.

— Къде ли държи скрита съпругата си? Както го гледаш, всички го смятат за свободен.

— Ха! Свободен си е. Чух го лично от негов доверен приятел, че всъщност му харесва да е женен. Бракът го пази от мамичките сватовници, които се опитват да намерят съпрузи за своите дъщери. И няма да го гледат като идеалния съпруг — имам предвид госпожичките, наумили си да се омъжват. Жена му пък е скрита някъде в Шотландия, не знаеше ли? Това, което не й е известно, няма как да я нарани. Лорд Грях взема удоволствието си там, където го намери, без страх от пречки или последици.

— Късметлия е негодникът — каза Сетън. Ренфру се наведе към него.

— Ако щеш, вярвай, но лорд Грях не е виждал съпругата си още откакто са се оженили по заповед на крал Джордж Втори преди петнадесет години. Говори се, че бракът не бил консумиран. Можеш ли да си представиш? Жената е водачка на някакъв див планински клан.

Сетън се изсмя.

— Лорд Грях може да не е консумирал брака си, но със сигурност е лудувал с доста жени, за да компенсира липсата. Не знам как брат му, графът, се справя с разюздаността му.

— Лорд Мансфийлд изглежда зает напоследък. Не го виждам да излиза много. Ужасно жалко, че годеницата му почина преди сватбата им.

— Шшт, идва самият лорд Грях — изсъска Ренфру, когато Синджън и приятелят му Рудолф виконт Блейкли се приближиха към тях.

— Каква навалица, а, Синджън! — каза Блейкли, пробивайки си път през тълпата. — Не знам защо настоя да дойдем тук тази вечер. Свикнал съм да избягвам тези публични сборища.

 

 

Синджън Торнтън и неговият добър приятел се запътиха направо към игралния салон. Облечен в модифициран ловен костюм, отскоро най-популярната мода, Синджън, най-често наричан във висшето, носеше тесни черни панталони, напъхани във високи ботуши, снежнобяла риза, пурпурна брокатена жилетка и черно палто за езда, затворено догоре, двуредно, с широки ревери отпред и с дълги поли отзад.

— Отегчение, Руди, чисто и просто отегчение — каза Синджън, наблюдавайки блъсканицата с празни очи. — Досега не съм видял нищо, което да ме заинтересува.

— Дори и прелестната лейди Вайълет? — запита Руди, привличайки вниманието на приятеля си към една ослепителна брюнетка, облечена в тънка муселинена рокля, чиято кройка беше предназначена да покаже най-добре изключителната й красота.

— Да му се не види! — измърмори Синджън под нос. — Надявах се да я избягна тази вечер.

— Неприятности в рая ли? — изкикоти се Руди.

Синджън вдигна рамене.

— Връзката ни приключи.

— Очевидно дамата не мисли така.

Синджън кимна на двама познати, Ренфру и Сетън, водейки Руди след себе си сред тълпата. Маневрата му не успя. Лейди Вайълет се насочи към него и най-накрая го хвана.

— Синджън, надявах се да бъдеш тук тази вечер. Какво стана с тебе снощи? Чаках те толкова дълго.

— Съпругът ви си беше у дома, лейди Фицхю, не помните ли?

— Кога е имало значение? — предизвика го Вайълет. — Освен това Фицхю винаги пресушава една бутилка с портвайн, преди да си легне. Нямаше да чуе и стадо слонове да се качват по стълбите.

Руди се изкашля, напомняйки им за присъствието си.

— Ще ви оставя на вашия… ъ-ъ… разговор. Ще се видим по-късно, Синджън.

Той се опита да спре приятеля си, но лейди Вайълет имаше други идеи.

— Остави го, Синджън. Ще дойдеш ли при мене утре вечер? Фицхю заминава сутринта за ловната си хижа в Шотландия. Ще отсъства месец или дори повече.

Синджън се помъчи да бъде учтив, но лейди Вайълет правеше нещата трудни. Тя като че ли не разбираше кога нещо е приключило. А що се отнася до него, връзката им беше свършила вечерта, когато той беше видял лорд Станхоуп да се измъква през задната врата. Когато имаше любовница, искаше да вярва, че е единственият, но сега, след като връзката им бе приключила, вече нямаше значение колко мъже е имала тя в леглото си. Така че тази вечер той беше свободен и в търсене на нови развлечения.

Синджън тъкмо се готвеше да каже на Вайълет, че всичко е свършило, когато всеобщо оживление привлече вниманието му. Всички като че ли гледаха към вратата и той проследи погледите им. Пое си остро дъх, когато видя какво, или по-точно кой е привлякъл всеобщото внимание. Синджън беше напълно уверен, че никога досега не е виждал тази жена, застанала точно на входа, защото иначе щеше да си я спомни.

— Коя е тя? — запита той, сериозно заинтригуван от невероятната красавица, която току-що беше удостоила балната зала с прекрасното си присъствие. — Не си спомням да съм я виждал преди.

— Нова е в града — изрече хладно лейди Вайълет. — От Корнуол, както разбрах. Никой като че ли не знае много за нея, освен че е омъжена за някакъв много възрастен виконт, който благоприлично си стои в Корнуол. — Тя изсумтя презрително. — Дойде без приличен ескорт на три от четирите последни събития. Стои малко, после изчезва. Ако беше дошъл на някои от тези събития, щеше да я видиш. Странно — изрече замислено Вайълет, — кълна се, че тя сякаш търси някого.

— Името й. Кажи ми как се казва — настоя Синджън. — Такава рядка красавица.

— Казва се лейди Флора Рандал. — Вайълет изгледа пренебрежително тайнствената дама. — Съпругът й трябва да проявява разбиране, също като твоята съпруга.

Синджън се взря в младата красавица, поразен и загубил дар слово от неуловимо усещане, което тормозеше паметта му. За нищо на света не бе в състояние да си спомни някога да е срещал лейди Рандал. Макар че не можеше в никакъв смисъл на думата да бъде описана като червенокоса, нейната коса имаше смайващ цвят, нещо между канела и бакър, преливащо само в мъничко златисто, колкото да създаде интересен контраст.

Беше с дребна кост и миниатюрна, но в присъствието й имаше нещо, което я правеше да изглежда по-висока. Докато стоеше до вратата, всички неангажирани мъже в залата се устремиха към нея. Краката на Синджън се задвижиха сами в същата посока.

— Къде отиваш? — запита с пронизителен тон лейди Вайълет.

— Да видя какво съм изгубил, пропускайки другите светски събития през последните седмици — подметна той през рамо, насочвайки се право към лейди Флора Рандал.

Синджън си проби път сред плътния кръг от млади мъже, възхищавайки се на начина, по който дамата манипулираше дендитата от висшето общество. Младите контета навярно осъзнаваха кой ги избутва настрана, защото Синджън чу неколцина да шепнат името му. Веднага му отвориха пътека, допускайки го във вътрешния кръг. Тогава той се изправи пред нея, взрян в съвършения овал на безупречното й лице.

Очите й бяха зелени, забеляза той, като искрящи изумруди. Устните й бяха пълни и червени, миглите — дълги, като тъмни крила, които се извиваха нагоре в краищата. Блестящата й, целуната от слънцето кожа го изненада. Дамите от висшето общество панически избягваха слънцето. Но всичко у тази тайнствена жена беше изящно.

Беше облечена в зелена муселинена рокля, която, макар да не бе прилепнала, разкриваше всяка извивка на пищната й фигура. Синджън сериозно се съмняваше, че тя носи нещо за повдигане на бюста под ризата си. Макар че деколтето й не беше строго, разкриваше достатъчно, за да си струва да се загледа човек. И той би се обзаложил, че не е единственият, който мисли така. Синджън усети, че се втвърдява, и беше шокиран сериозно от това. По дяволите! Желаеше я, а дори не я познаваше!

— Вярвам, че това е моят танц — изрече той, проточвайки чувствено думите, което би накарало повечето жени да припаднат от желание.

Тя вдигна полека очи към него и той изпита странното чувство за нещо познато. Потърси в паметта си, но не откри нищо.

— Познавам ли ви, милорд? — изрече Флора с леко дрезгав глас, който подразни сетивата на Синджън и го накара да усети остра възбуда.

— Не, милейди, но това лесно може да се поправи — каза той. — Аз съм Сейнт Джон Торнтън, лорд Дарби. Приятелите ме наричат Синджън.

Стори му се, че нещо трепва в ясните дълбини на очите й, но то изчезна твърде бързо, за да бъде сигурен, че го е видял.

— Приятелите го наричат лорд Грях — прошепна някой наблизо, достатъчно високо, за да чуе дамата.

Елегантните вежди на Флора се вдигнаха леко.

— Лорд Грях ли?

— Не им обръщайте внимание, милейди. Можете да ме наричате Синджън. А вие сте…

— Лейди Флора Рандал — каза тя, подавайки му ръка. Синджън стисна топлата й малка длан и положи лека целувка на кокалчетата на пръстите й. После, след като я дари с омайваща усмивка, обърна ръката й, смъкна надолу ръкавицата и целуна китката й. Усети тръпка да минава през нея и я притегни напред.

— Ето, кадрилът започва, ще се присъединим ли? — Преди тя да има възможност да протестира, той я изведе при танцуващите двойки.

— Значи вие сте лорд Грях, за когото съм чувала толкова много — каза лейди Рандал, когато първите звуци на музиката изпълниха залата.

— Приятелите ми преувеличават — възпротиви се Синджън. — Не им обръщайте внимание. За първи път ли идвате в града?

— Да, и признавам, че е доста по-различен от това, с което съм свикнала.

Стъпките на танца ги разделиха и когато се срещнаха отново, Синджън запита:

— Акцент ли долавям, милейди?

— Да, просто местен изговор, милорд — измърмори тя.

Кристи Флора Макдоналд, водачка на клана Макдоналд след неотдавнашната смърт на дядо й, се взираше в мъжа, когото не беше виждала от женитбата им преди петнадесет години. Душеше я гняв. Честно казано, искаше лорд Дарби не повече, отколкото той нея. Но обстоятелствата се бяха променили. Нейният английски съпруг беше вдигнал непосилно рентите и данъците и хората от клана й, особено родът Камерън, бяха настояли тя да поиска анулиране на брака от английски съд и да се омъжи за Калъм Камерън.

Кристи обичаше англичаните не повече от своя клан и не можеше да се примири с факта, че след битката при Кулоден родовите имения бяха конфискувани и я бяха принудили да се омъжи за противен англичанин. Но тя нямаше желание да го смени с Калъм Камерън. Нямаше и намерение да иска анулиране. Имаше собствен план и беше решена да успее.

Кристи харесваше сегашния си живот. Отсъствието на съпруга й й позволяваше да прави каквото си иска, без никакви ограничения. Тя не искаше мъж, който да решава вместо нея. Всичко беше идеално, докато Калъм и роднините му не бяха решили, че е дошло време да се направят промени, изтъквайки факта, че неконсумираният брак не е никакъв брак.

— Много сте тиха, милейди — каза Синджън, връщайки я към настоящето.

— Какво искате да кажа, милорд?

— Разкажете ми за себе си.

— Омъжена съм.

— Къде е съпругът ви?

— В Корнуол. Не е добре и не може да пътува, но настоя да дойда в града и да се забавлявам. Той… е много по-възрастен от мене — излъга тя.

— А! — изрече многозначително Синджън.

Кристи разглеждаше Синджън изпод дългите си мигли. Виждаше висок мъж, едър, но строен, с гъвкави крайници и силна мускулатура. Превъзходна фигура. Винаги се беше отличавал с красота, дори като момче, но зрелостта му беше дала оттенък, какъвто другите мъже не притежаваха. О, да, зрелостта му отиваше. Раменете му се бяха разширили, гърдите бяха станали по-здрави. Изящно ушитият му жакет му прилягаше като ръкавица, а прилепналите панталони оставяха много малко на въображението.

Вгледа се в лицето му и реши, че никой няма право да бъде толкова съкрушително красив като лорд Грях. Носеше лъскавата си черна коса дълга и ненапудрена, вързана на тила с панделка. Въпреки че не беше го виждала от петнадесет години, би го познала навсякъде по тъмните магнетични очи. Не бяха черни, нито кафяви. По-скоро тъмносини като полунощ. Пълните му, чувствени устни и ленива усмивка бяха безмълвно свидетелство за хедонистичната му натура.

Не можеше да го обвинява, че не я позна, фактически дори беше разчитала на това. Последния път, когато я беше видял, тя беше седемгодишна мъжкарана, която си играеше с дървени мечове с братовчедите си, търкаляше се в калта и имаше ослепителна рижа коса, която по чудо беше потъмняла в сегашния си богат меден оттенък.

Репутацията на Синджън и славата му на женкар бяха легендарни. Слуховете за романтичните му интриги и секссцени и бяха стигнали дори до отдалечения Гленмур. Обществото го наричаше заклет женкар, познавач на женската красота, който вкусваше завоеванията си докрай. Беше чувала, че той обича жените, че се наслаждава на преследването и улавянето им, но не остава с никоя достатъчно дълго, за да оформи трайна връзка.

— Имате прекрасни зелени очи — каза Синджън, когато танцът отново ги събра.

Кристи го погледна и премига, заставяйки се да се съсредоточи върху причината, поради която беше дошла в Лондон. Имаше мисия и ако се надяваше да успее, трябваше да се съсредоточи върху нея, да накара Синджън да повярва на лъжите й. Беше немислимо да се провали.

— Благодаря — отвърна тя със скромна усмивка.

Танцът свърши. Няколко мига по-късно Кристи беше обкръжена от нетърпеливи млади мъже, състезаващи се за вниманието й. Синджън се поклони и я остави на ухажорите й, но погледът му си остана прикован в нея, докато тя танцуваше с най-различни партньори. Не беше самонадеяност онова, което му нашепваше, че не е безразлична към него, защото неприкритите й погледи представляваха нямо свидетелство, че тя се интересува от него също толкова, колкото и той от нея.

Руди го намери да стои облегнат на една колона, леко присвил устни.

— Видях те да танцуваш с мистериозната лейди Рандал — каза Руди. — Тя ли ще бъде следващото ти завоевание?

— Тази вечер, ако трябва да кажа нещо по въпроса — отвърна Синджън, отправяйки му решителна усмивка. — Не знам откога не съм бил толкова увлечен по жена, Руди.

Руди вдигна нагоре яркосините си очи, потупвайки с пръст по устните си.

— Нека да помисля — каза той сухо. — Не и след лейди Вайълет. Или може би лейди Скарлет. Или пък беше лейди Елън? Не. Мисля, че се заигра с малката камериерка на лорд Дънели преди няколко седмици. Ако си спомням правилно, нямаше търпение да я вкараш в леглото си. Тази връзка продължи не повече от другите ти сърдечни афери.

Синджън се намръщи още повече.

— Погледни я, Руди. Мислиш ли, че лейди Рандал е благосклонна към ухажването на младия Феърфийлд? Или на този простак Кръмли? Сега танцува с тъпия Овъртън.

— Господи, наистина си хлътнал! — възкликна Руди, усмихнат до уши. — Горката Рандал. Няма шанс, щом я преследва лорд Грях.

— Ще я имам, Руди, не може да ми избяга.

— Няма нужда да ме убеждаваш, приятелю. Ако ме извиниш, ще те оставя на игричките ти. Не си единственият, който има нужда от женска компания тази вечер. Лейди Грейс е свободна. Съпругът й е извън града и тя е съгласна да ме удостои с компанията си за няколко часа.

Синджън се засмя.

— Внимавай с нея, приятелю. Тя е мъжеядка. Ще имаш късмет, ако успееш да изкуцукаш от спалнята й, когато свърши с тебе.

Руди отвърна на усмивката му.

— Точно на това се надявам.

Синджън върна вниманието си към лейди Флора и я забеляза да слиза по стълбите, може би, за да отиде в стаята за почивка на дамите. Отдели се от колоната и я последва на дискретно разстояние, решен да я спре по пътя й обратно към балната зала. Скри се в един тъмен ъгъл и я зачака.

Докато чакаше, Синджън прекара няколко минути в обмисляне кои места са най-подходящи за срещата. Имаше няколко закрити ниши точно до балната зала, но не бяха достатъчно уединени за това, което имаше предвид. Отхвърли и идеята за стаите на горния етаж, където понякога двойки си даваха интимни срещи. Беше използвал всички, но някак си не му се струваха уместни за изключителната лейди Рандал. Тогава си спомни за елегантната градина с беседка по средата и се усмихна.

Идеално.

Търпението на Синджън беше възнаградено, когато въпросната дама излезе от стаята за почивка на дамите сама. Тя трепна силно и извика леко, когато той излезе от сенките.

— Лорд Дарби, стреснахте ме.

— Чаках ви, милейди.

Кристи се намръщи.

— За какво, милорд?

Тъмният му поглед се плъзна по лицето й и се спря на деколтето й.

— Мисля, че знаете.

Звукът на гласове изпревари отговора на Кристи.

— Не можем да говорим тук — каза Синджън, хващайки ръката й, и я дръпна към един тъмен коридор.

Тя се противопостави.

— Къде ме водите?

Той й отправи една от очарователните си усмивки, необезпокоен от привидната й съпротива.

— Където можем да се уединим. Задната врата води към градината.

— Не мога, милорд. Току-що се запознахме. Какво ще си помислят хората?

— Не давам пукната пара, както и вие.

Той намери изхода и я дръпна навън в звездната нощ. Беше топло като за май, изключително приятно за онова, което беше си наумил. Градината беше вече раззеленена и благоухаеше с аромата на пролетни цветя и мокра земя. Докато вдишваше замайващия мирис и усещаше как се втвърдява от страст, Синджън не можа да си спомни кога за последен път е бил толкова възбуден. Поведе Кристи безпогрешно право към беседката. Тя беше празна и той отправи искрена благодарност към богинята на любовта, защото ако някоя нощ беше създадена за любов, това беше тъкмо тази.

Кристи беше чувала за приключенията на буйния си съпруг с всякакви жени, но до този момент не беше осъзнала колко рафиниран е талантът му. Въведе я в беседката и затвори вратата с крак. Лунната светлина се процеждаше през капаците, хвърляйки резки отблясъци върху напрегнатите черти на Синджън, и Кристи си пое остро дъх. Около устата му се очертаваше хищно изражение, пламъчета танцуваха в очите му. Като че ли нищо друго, освен съблазняването не занимаваше ума му. Нейното съблазняване. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Беше ли готова за това? Не беше очаквала да стане толкова бързо. Но не възнамеряваше да го направи особено лесно за него. Съпруг или не, той си оставаше англичанин и враг.

— Би трябвало да се върнем в залата, милорд — прошепна тя.

— Не се опитвайте да отричате, че ме гледахте през цялата вечер, защото няма да ви повярвам. Омагьосахте ме, милейди, и много добре го знаете.

— Това е силно казано, милорд.

— Казвам се Синджън. Може ли да ви наричам Флора?

— Ако ви харесва.

Той скъси разстоянието помежду им и я привлече в прегръдките си, притискайки я към тебе си в такъв изблик на страст, че тя го усети как се разтреперва.

— Всичко у вас ми харесва — прошепна той срещу устните й. — Чудя се…

Мислите на Кристи се пръснаха. Усещането на ръцете му по нея и топлината на възбуденото му мъжко тяло й подействаха странно. Не беше очаквала да усети каквото и да било към хедонистичния мъж, в който се беше превърнал Сейнт Джон Торнтън. Личният й план беше да забременее бързо, осигурявайки по този начин наследник за Гленмур.

— Какво се питате?

— Питам се дали знаете колко много ви желая.

Тя сведе очи.

— Ние току-що се запознахме.

Той притисна полуотворените си устни към бузата й, към косата, шията и брадичката и накрая към устните й.

— Не сте ли чували за съдба? — прошепна той срещу устните й. — В мига, в който ви видях, разбрах, че ни е писано да бъдем заедно.

О, той беше добър. Много добър. Наистина ли казваше това на всички потенциални любовници?

— Разбрах, че сте женен.

Той вдигна рамене.

— Е, и? Вие също имате съпруг. Никой от двама ни не търси постоянна връзка. Аз не съм виждал жена си от деня, в който ни венчаха. Сключихме уреден брак. Какво друго искате да знаете? Дали обичам съпругата си? Как да обичам някой, когото не съм виждал повече от петнадесет години?

Безсърдечните му думи имаха смразяващ ефект.

— Колко хладнокръвен сте, милорд.

Той се усмихна.

— Не, по-скоро съм практичен. Бракът действа прекрасно и за двама ни. Колкото до хладнокръвието, възнамерявам да ви докажа тази вечер, че кръвта ми е гореща.

Кристи се взря в него. Лицето му, очертано от полусенките, беше изопнато от желание, с почти животинско изражение, като хищник, който е набелязал жертвата си и е готов да се хвърли върху нея. Сега тя разбра как се чувства преследваният заек.

Очите му бяха като златисти точици светлина, когато той притисна полуотворената си уста към нейната. Внезапното усещане я разтърси. Чувстваше как топлината на тялото му се слива с нейната и чувството не беше неприятно. Устата му беше топла и мека, устните — податливи. Мускусният аромат на възбудата му я заливаше, вкусът му беше мощен афродизиак, който разтърсваше сетивата й. Не това беше търсила от съпруга си.

Целувката му като че ли продължаваше безкрайно, отнемайки дъха й, превръщайки краката й в гума. Говореше се, че съпругът й бил майстор на съблазняването, но в своята невинност тя си беше мислила, че ще успее да се противопостави на уменията му. Очевидно опитът й беше твърде недостатъчен. Всъщност, тя не знаеше нищо за мъжете като лорд Грях или какво ги кара да се държат така. Смяташе се за щастливка, задето неговото внимание й е било спестено в последните петнадесет години.

Под опитните милувки на лорд Грях устните й омекнаха и тя усети как се отваря за него, отвръщайки на целувката му с пламенност, която не можеше да бъде обяснена. Когато усети зашеметяване, защото й липсваше дъх, Синджън рязко освободи устните й и се вгледа в нея с озадачено изражение и сбърчено чело.

Кристи си пое дъх, за да се успокои.

— Нещо не е наред ли?

— Целувате се като невинна девойка.

Тя се изчерви и отмести поглед.

— Съжалявам, ако съм ви разочаровала.

— Не ме разочаровате. Просто съм любопитен. — Отведе я към една тапицирана пейка и я настани на нея. — Разкажете ми за брака си.

Кристи сведе очи към скута си. Никога не беше могла да лъже убедително и се страхуваше, че очите й ще я издадат.

— Ние със съпруга ми живеем уединено в едно далечно ъгълче на Корнуол.

Почувства как тъмният му поглед се забива в нея.

— Но ви е пуснал да дойдете сама в града. Доста странно — изрече замислено Синджън. — Казахте, че е възрастен. На колко години е?

Кристи обмисли внимателно отговора си, колебаейки се за възрастта на въображаемия си съпруг. Накрая се спря на осемдесет години, защото несъмнено мъж на осемдесет щеше да бъде прекалено стар, за да поддържа сексуални отношения или да създаде дете.

— Доста възрастен е — каза тя. — Навърши осемдесет години на последния си рожден ден.

— Осемдесет! — Думата експлодира от устните на Синджън. — Какви родители ще накарат младо момиче да се омъжи за осемдесетгодишен мъж?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не.

Той докосна гальовно лицето й с кокалчетата на пръстите си, после полека ги спусна по шията и заоблената горна част на гърдите й. Тя си пое дъх смаяна. Никой мъж не я беше докосвал там. Но знаеше, че щом Синджън трябваше да стане неин любовник, щеше да я докосва на доста по-интимни места.

— Харесва ли ви? — измърка той чувствено.

Тя помисли за момент, после кимна объркано.

— Да видим дали можем да смъкнем тази ваша рокля. Тогава ще ви покажа разликата между осемдесетгодишен старец и мъж в разцвета на силите си. Имали ли сте други любовници?

— Други любовници ли? — изписка тя. — Н-не, никакви други любовници.

Синджън й се усмихна хищно.

— Поласкан съм, милейди. Защо ме избрахте да бъда първият?

Защото сте мой съпруг! — искаше да извика тя. Но каза на глас:

— Защото чух, че сте мъж без принципи, който няма да иска от мене повече от онова, което съм склонна да дам.

Синджън замря, зашеметен от нейната сурова оценка.

— Кой ви е казал, че съм без принципи?

Тя вдигна рамене.

— Греша ли?

Той се усмихна безрадостно.

— Може би сте права, милейди. Да давам удоволствие — това е силната ми страна. Ако искате повече, ще бъдете разочарована, защото не мога да предложа нито брак, нито постоянна връзка.

Какъв самонадеян урод, дори за англичанин, помисли Кристи.

— Тъй като вече имам съпруг, не се интересувам от постоянна връзка.

Синджън се усмихна, доволен, че и двамата искат едно и също нещо.

— В такъв случай сме на еднакво мнение. Вие търсите удоволствие, аз — също. Направихте благоразумен избор, макар че самият аз го казвам. Няма да ви разочаровам, милейди. Никой не се интересува от удоволствието на жената повече от мене. Предвиждам дълго и взаимно полезно сътрудничество. А сега — проточи той, обръщайки я с гръб към себе си, така че пъргавите му пръсти да разкопчаят редицата копченца по гърба й — да видим тази рокля. Трябва да се махне заедно с всичко друго, което сте облекли.

— Чакайте! — изхълца Кристи.

Думите й се плъзнаха през червената мъгла на страстта му и раздвижиха струната на недоволството. Веждите му се вдигнаха, прекъсването явно го раздразни.

— Какво има? Да не сте размислили? Малко е късно за това. Само не ми казвайте, че обичате да подвеждате мъжете.

— Не, не е това. Има… има нещо, което трябва да знаете, преди… преди да започнем.

Той погъделичка врата й с нос.

— Знам всичко, което искам да знам. Вие сте мека, миришете сладко и имате желание. И аз ви желая. Какво друго има да се знае?

— Аз съм… — Думите й замряха и тя погледна към вратата.

— Някой идва.

Проклятие изригна от гърлото на Синджън.

— По дяволите! Какъв ужасен късмет.

Хвана я за ръка и я дръпна към тъмната градина секунди преди друга двойка да се появи на пътеката. Скриха се зад високите храсти, докато двойката не изчезна в беседката.

Синджън погледна към Флора и внезапно изпита физически копнеж — толкова дълбок, че буквално трепереше от него. Тя стоеше толкова близо, че той чувстваше телесната й топлина да прониква през слоевете дрехи и реакцията му беше донякъде стряскаща за мъж с уморени апетити. Не можеше да си спомни кога някоя жена му е въздействала толкова дълбоко. Благослови тъмнината, защото беше станал твърд като камък и тесните му панталони нямаше да могат да скрият нищо.

— Не можем да го направим тук — прошепна той. — Няма достатъчно уединение. Исках да не бързам с вас. Заслужавате да ви любя както трябва. Къде живеете?

Тя се забави толкова много с отговора, че Синджън се уплаши, да не би да му откаже.

— Наех къща на Белгрейвия Скуеър.

Макар че Белгрейвия Скуеър тогава не беше толкова моден, все пак бе прилично място.

— Това проблем ли е за вас? — запита Синджън. — Бихте ли предпочели да дойдете в ергенската ми квартира на Грозвенър Скуеър? Не можем да оставим това да свърши така.

Обърна я в ръцете си и я притисна плътно към слабините си. Чу я как си поема треперливо дъх и се изненада от собственото си накъсано дишане. Какво, по дяволите, му ставаше? Никоя жена, а бе имал много, не беше пробивала защитата му така, както лейди Флора Рандал.

— Не — прошепна Кристи. — Не може да свърши така.

Не биваше да се връща в Гленмур, без да носи дете от лорд Дарби. Ако роди от съпруга си, това би било единственият начин да убеди хората от клана, че бракът й е бил консумиран и да осигури наследник за Гленмур. Досега беше успявала да поддържа реда сред родовете, но беше трудно. Семейство Камерън и други родове искаха мъж да бъде водач на клана. Искаха Калъм Камерън. След като дядо й почина и тя застана начело, някои настояваха да анулира неконсумирания си брак и да се омъжи за шотландец. Въпреки че лорд Дарби управляваше Гленмур, Кристи си оставаше лердлейди на родовете Макдоналд, Камерън, Раналд и Маккензи — позиция, до която се домогваше Калъм Камерън.

Но Кристи не искаше да има нищо общо с Калъм Камерън, най-отявления й ухажор. Беше свикнала да води собствен живот и не желаеше да бъде подвластна на мъж. Доколкото знаеха хората от клана, беше дошла в Лондон, за да поиска анулиране, но истинската й мисия беше да забременее от Синджън, надявайки се, че едно дете ще накара и най-устатите членове на клана да замлъкнат.

Възнамеряваше да го осъществи, без Синджън да разбере, че спи със собствената си жена. Той не искаше да се занимава със съпруга и тя не искаше да се занимава със съпруг. Господ знае, че никак не обичаше англичаните.

— Флора — прошепна Синджън, прекъсвайки мислите й, — моля те, не ме дръж в напрежение. Къде можем да се срещнем? Трябва да те видя отново.

Отблъсквайки несигурността, която я тормозеше, Кристи даде единствения възможен отговор.

— Утре вечер. Белгрейвия Скуеър четиридесет. Ще чакам. — Измъкна се от ръцете му и изчезна в сенките. За добро или за зло, всичко беше свършено. Беше определила хода на съдбата и каквото и да станеше, трябваше да живее с последиците.