Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анастасия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 1. АНАСТАСИЯ. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: Боряна Лаловска [Анастасия, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 215. ISBN: 954-90765-5-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Мечтите — творци на бъдещето

Сега, като знаех за чувствата на Анастасия, за нейното желание (независимо от цялата й необичайност) да докаже, че тя е естествен и обикновен човек, разбрах каква болка съм причинил на Душата й в онази сутрин. Още веднъж й се извиних, а Анастасия ми отговори, че не ми се сърди, но сега след извършеното от нея се бои за мен.

— Че какво толкова страшно си могла да направиш? — попитах аз и чух за пореден път разказ, който не би трябвало да се разказва сериозно от човек, който желае да изглежда нормален като всички хора, които живеят в нашия свят — защото такива неща никой не разказва за себе си.

— Когато корабът отплава — продължи Анастасия — и местната младеж се отправи към селото, за известно време останах сама на брега и ми беше добре. После избягах в моята гора и денят протече както обикновено, а вечерта, когато вече се бяха появили звездите, легнах на тревата и започнах да мечтая. Точно тогава направих този план.

— Какъв е този план?

— Разбираш ли, това, което зная, се знае отчасти и от други хора от този свят, в който ти живееш. Всички те заедно знаят почти всичко, само дето не разбират докрай механизма. И така, аз се размечтах за това, как ти ще се върнеш в големия град и ще разкажеш на всички за мен и за всичко, което съм ти разяснила. Ти ще го направиш по този начин, по който вие разпространявате всякаква информация и ще напишеш книга. Ще я прочетат много-много хора и ще преоткрият Истината. Те ще започнат да боледуват по-малко, да променят своето отношение към децата, ще измислят за тях нов начин за обучение. Хората ще започнат да обичат повече и Земята ще заизлъчва по-мощна светла енергия. Художниците ще нарисуват мои портрети и това ще бъде най-доброто от всичко, което са рисували досега. Аз ще се постарая да ги вдъхновявам. Те ще направят това, което вие наричате филм, и това ще бъде най-прекрасният филм. Ти ще гледаш всичко това и ще си спомняш за мен. При теб ще дойдат учени хора, които ще разберат и ще оценят това, което ти разказвах. Те също ще ти пояснят много неща.

Ти ще им повярваш повече, отколкото на мен и ще разбереш, че аз не съм никаква вещица, а съм човек и разликата е в това, че аз имам повече информация от другите. Това, което ти ще напишеш, ще предизвика голям интерес и ще станеш богат. В банките на деветнадесет страни ще имаш свои пари и ще посетиш свети места и ще се очистиш от всичко тъмно, което съществува в теб. Ти ще си спомняш за мен и ще ме обикнеш. Ще поискаш отново да видиш мен и своя син. Изглежда, ще пожелаеш да станеш достоен за своя син.

Мечтата ми беше много ярка, но може би и малко умоляваща. Ето затова вероятно и всичко се случи. ТЕ я приеха като план за действие и се решиха да пренесат хората през времето на тъмните сили. Това се допуска, ако планът в детайли се ражда на Земята, в Душата и в мислите на земен човек. Вероятно ТЕ са възприели този план като грандиозен, а може би са добавили и още нещичко към него, защото тъмните сили активизираха много своята дейност. Такова нещо досега не се е случвало. Разбрах това благодарение на Звънтящия кедър. Неговият лъч е станал значително по-дебел. Сега той звъни по-силно — бърза да отдаде своята светлина, енергията си.

Слушах Анастасия и в този момент в мен се утвърждаваше все по-силно мисълта, че тя е ненормална. Може би е избягала много отдавна от някоя болница и живее тук в гората, а пък отгоре на всичко и преспах с нея. И сега ето — може и дете да се роди. Ама че история… Още повече, виждайки с каква сериозност и вълнение говореше тя, се постарах да я успокоя:

— Ти не се безпокой, Анастасия, твоят план несъмнено е неосъществим и поради тази причина няма за какво да се борят тъмните със Светлите сили. Все пак ти не познаваш детайлно нашия обикновен живот и неговите закони и условности. Работата е там, че сега при нас се издават множество книги, но дори и произведенията на известни писатели не се купуват особено много. Аз съвсем не съм писател, а следователно нямам талант нито способности, нито подходящо образование, за да мога да напиша каквото и да е.

— Да, по-рано ти не ги притежаваше, но сега вече ги имаш — заяви тя.

— Добре — продължих да я успокоявам, — дори и да се опитам, никой нищо няма да отпечата — няма да повярват в твоето съществуване.

— Но аз съществувам. Аз съществувам за тези, за които съществувам. Те ще повярват и ще ти помогнат така, както аз ще им помогна по-късно. И ние заедно с тези хора…

Не ми стана веднага ясен смисълът на нейната фраза и отново направих опит да я успокоя:

— Нищо няма дори да се опитвам да пиша. В това няма никакъв смисъл, разбери го най-накрая.

— Ще пишеш. ТЕ вече явно са съставили цяла система от обстоятелства, които ще те накарат да го направиш.

— Аз какво съм според теб — винтче в нечии ръце ли?

— И от теб много зависи. Но тъмните сили ще се стремят да ти попречат с всички достъпни за тях средства, дори и да те подтикват към самоубийство, като създадат илюзия за безизходица.

— Край, Анастасия, стига толкова, вече ми омръзна да слушам твоите фантазии.

— Смяташ, че това са фантазии?

— Да! Да! Фантазии… — И аз се запънах. Мисълта ми сякаш се възпламени, съпоставих времето и разбрах. Всичко, което Анастасия разказваше за своите мечтания, за сина, тя беше замислила още миналата година, когато не я познавах така отблизо и не бях преспал с нея. Сега, година по-късно, всичко това се случи.

— Значи така — вече всичко се случва?

— Разбира се. Ако не бяха ТЕ и аз мъничко, твоята втора експедиция щеше да бъде невъзможна. Ти едва-едва свързваше двата края след приключването на първата и нямаше вече никакви права над кораба.

— Какво, да не би да си повлияла върху параходството, на фирмите, които ми помогнаха?

— Да.

— Та ти ме разори и им нанесе загуби. Какво право имаш да се бъркаш? А отгоре на това съм оставил кораба и седя тук с теб. Може би там ще изпокрадат всичко. Ти вероятно владееш някаква хипноза. Не, нещо още по-лошо — ти си вещица и това е. Или пък си ненормална отшелничка. Нищо нямаш ти, дори дом нямаш, а философстваш пред мен, магьоснице. Аз съм предприемач! Ти поне разбираш ли какво означава това? Аз съм предприемач! Нека загивам, но моите кораби още плават по реката и ще доставят на хората различни стоки. Аз съм този, който доставя на хората различни стоки и на теб мога да дам необходимите стоки. А ти какво можеш да ми дадеш?

— Аз ли? Какво мога да ти дам аз? Ще ти дам капка Небесна нежност и ще ти дам покой, ти ще бъдеш гений, ясновидец — аз съм твоят образ.

— Образ ли? Че на кого му е притрябвал твоят образ? Какъв е смисълът от него?

— Той ще ти помогне да напишеш книга за хората.

— Хайде пак с твоята мистика да сътвориш още някоя гадост. Като човек не можеш да живееш.

— На никого никога нищо лошо не съм направила и не мога да направя. Аз съм човек! Ако теб така силно те вълнуват земните блага и парите, тогава почакай малко и те ще се върнат отново при теб. Аз съм виновна пред теб, че така мечтах, че ще ти бъде трудно известно време, но някак тогава нищо друго не можах да измисля. Ти не възприемаш логиката и трябва да те убеждавам с помощта на жизнените обстоятелства от твоя свят.

— Хайде пак — не издържах аз, — значи все пак насила? Ти правиш това, а отгоре на това искаш да изглеждаш обикновен човек.

— Аз съм човек, жена! — Анастасия се вълнуваше и това се виждаше от начина по който тя възкликна: — Само доброто, светлото винаги съм искала и искам. Искам ти да се очистиш. Затова и замислих твоите пътувания по светите места и книгата. ТЕ приеха това, а с ТЯХ винаги се борят тъмните сили, но никога не побеждават в най-важното.

— А ти какво, със своя интелект, информация, енергия ще стоиш настрана като наблюдател?

— При такава степен на противопоставяне между две такива велики начала ефектът от моите усилия е нищожно малък, необходима е помощ и от много други хора от вашия свят. Аз ще ги търся и ще ги намеря както тогава, когато ти лежеше в болницата. Само че и ти поне мъничко стани по-осъзнат. Пребори се с лошото в себе си.

— Че какво у мен е лошо, какво толкова лошо съм направил в болницата? И как така ти си ме лекувала, след като не беше до мен?

— Тогава ти просто не чувстваше моето присъствие. Аз бях до теб. Когато дойдох на парахода, донесох клонче от Звънтящия кедър, което още мама беше отчупила, преди да загине. Оставих го в твоята каюта, когато ти ме покани да вляза. Ти още тогава вече беше болен. Помниш ли клончето?

— Да — отговорих аз. — Клончето наистина дълго вися в моята каюта и много хора от екипажа го видяха. Докарах това клонче в Новосибирск, но не му придавах никакво значение.

— Ти просто го изхвърли.

— Но аз не знаех…

— Да. Не си знаел… Изхвърлил си го… И не е успяло маминото клонче да победи болестта. После ти лежа в болница. Когато се върнеш, внимателно разгледай историята на твоето заболяване. В картона ще видиш, че независимо от приемането на най-доброто лекарство подобрение не е настъпвало. Но после ти даваха масло от кедров орех. Лекарят, който строго спазваше предписанията, не беше длъжен да го прави, но той ти даде това, което не съществува в нито един ваш медицински рецептурен справочник и изобщо никога не е било правено. Помниш ли?

— Да.

— Теб те лекуваше жена — завеждащ отделение на една от най-добрите клиники на вашия град. Но това отделение не беше свързано с твоето заболяване. Тя те остави с етаж по-горе над отделението, което е профилирано за твоето заболяване. Така ли беше?

— Да!

— Тя ти слагаше игли и паралелно ти пускаше музика в полутъмната стая.

Анастасия разказваше нещата точно така, както те бяха се случили в действителност.

— Ти помниш ли тази жена?

— Да. Това беше завеждащата на бившата болница на Областния комитет.

И изведнъж Анастасия, като ме гледаше сериозно, каза няколко откъслечни фрази, които ме потресоха и дори мравки полазиха по тялото ми: Каква музика обичате?… Добре… Така добре ли е? Да не би да е малко силно? Тя изричаше тези фрази с гласа и интонацията на завеждащата отделението, която ме лекуваше.

— Анастасия! — възкликнах аз.

Тя ме прекъсна:

— Слушай по-нататък, за Бога, не се учудвай така. Опитай, опитай в края на краищата да осъзнаеш какво ти казвам, поне малко мобилизирай ума си. Всичко това е много просто за човека.

И тя продължи:

— Тази лекарка е много добра. Тя е истински лекар. Беше ми много лесно с нея. Тя е добра и открита. Не исках да те прехвърлят в друго отделение. Другото отделение съответстваше на твоето заболяване, а нейното — не. Но тя молеше своите шефове: „Оставете ми го, аз ще го излекувам“. Тя чувстваше, че ще успее. Знаеше, че всички твои болести са следствие от друго. И с това „друго“ тя се опитваше да се бори. Тя е лекар.

А ти как се държеше? Продължаваше да пушиш, пиеше колкото искаш, ядеше и люто, и солено при толкова остра язва. Ти не се отказа от нищо, от никакви удоволствия. Някъде в подсъзнанието ти беше залегнало, че на теб нищо не може да ти се случи, но ти самият не подозираше това. Аз не направих нищо хубаво, а по-скоро направих обратното. Тъмното в твоето подсъзнание не намаля, не се прояви осъзнатост и воля. Когато вече беше здрав и трябваше да я поздравиш за Деня на жената, какво направи за жената, която ти спаси живота — изпрати своята сътрудничка, а самият ти лично не й се обади нито веднъж. Тя така очакваше това, тя те обикна като…

— Тя или ти, Анастасия?

— Ние, ако на теб ще ти бъде по-ясно така.

Станах и незнайно защо се отдръпнах на една-две крачки от седящата на повалено дърво Анастасия. Смесицата от чувства и мисли предизвика у мен голямо объркване в отношението ми към нея.

— Ето, пак не разбираш как правя всичко това, страхуваш се, а да се досетиш е много лесно — с помощта на въображението и на точния анализ на възможните ситуации. А ти отново си помисли за мен…

Тя замълча, свеждайки глава над коленете си. Стоях мълчаливо. Мислех си: „Тя какво все говори и говори непрестанно най-различни небивалици. Разказва и сама се разстройва, че те са неразбираеми. Явно не съобразява, че всеки нормален човек няма да ги възприеме, а следователно и нея като нормална“. След това все пак се доближих до Анастасия, повдигнах падащите надолу коси. От сиво-сините й очи се ронеха сълзи. Тя се усмихна и изрече неприсъща за нея фраза:

— Жената си е жена, нали? Сега ти си поразен от факта на моето съществуване и не вярваш на очите си. Не вярваш докрай. Не можеш да осъзнаеш това, което ти говоря. Фактът на моето съществуване и способностите ми ти се струват удивителни. Съвсем престана да ме възприемаш като нормален човек, а аз, повярвай ми, съм човек и не съм никаква вещица.

Моят начин на живот ти намираш за учудващ, но защо не ти се струва удивително и парадоксално нещо друго?

Защо хората, които са признали Земята за космическо тяло, за най-велико творение на Висшия Разум, насочват толкова усилия за развалянето на всеки механизъм, който е Негово най-висше достижение? — На вас ви се струва естествен ръкотворният космически кораб или самолет, но цялата тази механика е направена от отпадъци и претопени части на най-великия механизъм.

Представи си същество, което чупи летящия самолет, за да си направи от неговите части чук или длето и се гордее, ако излезе от това някое примитивно сечиво. То не разбира, че не бива да се чупят летящите самолети безкрайно.

Как не разбирате вие, че не бива така да измъчвате нашата Земя!

Компютърът се смята за достижение на разума, но едва ли някой подозира, че той може да се сравни с протеза за мозъка.

Можеш лй да си представиш какво ще се случи с човека, ако той при наличието на нормални крака ходи на кокили. Мускулите на краката му, разбира се, ще атрофират.

Машината никога няма да надмине човешкия мозък, ако той постоянно се тренира.

Анастасия изтри с длан спускащата се по бузата й сълза и отново упорито продължи да излага своите невероятни умозаключения.

Тогава не можех и да предположа, че всичко казано от нея ще развълнува много хора, ще раздвижи умовете на много учени, дори и в качеството си на хипотези то няма да има аналог в целия свят.

Според думите на Анастасия Слънцето е нещо като огледало. То отразява излизащото от Земята излъчване, което е невидимо за окото. Това е излъчване от хората, които се намират в състояние на любов, радост и други светли чувства. Отразявайки се в Слънцето, то се връща на Земята под формата на слънчева светлина и дава живот на всичко земно. Тя привеждаше за това ред доказателства, макар че не беше лесно да бъдат разбрани. Ако Земята и другите планети само консумираха благодатта на слънчевата светлина — казваше тя, — то тогава Слънцето трябваше вече да е угаснало или пък да гори неравномерно и неговата светлина би била неравномерна. Едностранен процес във Вселената няма и не може да съществува, всичко е взаимосвързано.

Тя си служеше и с думи от Библията: „И животът беше светлината на човеците“.

Анастасия също твърдеше, че чувствата на един човек се предават на друг, като се отразяват в космическите тела и демонстрира това с пример:

— Никой от хората, живеещи на Земята, няма да може да отрече, че чувства, когато някой го обича. Това чувство е най-осезаемо, когато се намираш до този, който те обича. Вие наричате това интуиция. В действителност от любящия излизат невидими вълни от светлина. Но и когато този човек не се намира в близост, ако любовта му е силна, също е осезаема. С помощта на това чувство, като се разбира неговата природа, могат да се сътворят чудеса. Това е онова, което вие наричате чудеса, мистика и невероятни способности.

Кажи, Владимир, стана ли ти поне малко по-добре с мен сега? Някак по-леко, по-топло, по-пълно?

— Да — отговорих аз. — Неизвестно защо ми стана по-топло.

— Виж какво ще ти се случва сега, когато аз се съсредоточа повече върху теб.

Анастасия съвсем леко наведе миглите си надолу, бавно направи няколко крачки назад и спря. По моето тяло се разливаше приятна топлина. Тя се усилваше, но не ме изгаряше, не ми ставаше горещо. Анастасия се обърна и бавно започна да се отдалечава, скри се зад дебелия ствол на едно дърво. Усещането за приятна топлина не намаля, а към него се добави ново — сякаш нещо помагаше на сърцето ми да разпределя кръвта по вените. Сега с всеки негов удар се създаваше впечатление, че потоците кръв на вихри достигат мигновено до всяка жиличка на тялото. Стъпалата на краката ми силно се изпотиха и станаха мокри.

— Ето, виждаш ли? Сега всичко ли ти е ясно? — каза излязлата иззад дървото тържествуваща Анастасия, уверена, че сякаш е съумяла нещо да ми докаже. — Ти всичко чувстваше, когато аз отидох зад дървото и дори твоите усещания се усилиха, когато не ме виждаше. Разкажи ми за тях.

Аз й разказах и на свой ред я попитах:

— Какво доказва стволът на дървото?

— Е как, вълните от информация и светлина вървяха от мен към теб директно и когато аз се бях скрила от теб. Стволът на дървото трябваше силно да ги промени, тъй като то има своя информация и свое излъчване, но това не се случи. Вълните от чувства започнаха да попадат в теб, отразявайки се от космическите тела и затова се усилиха. После аз направих това, което вие наричате чудо — краката ти се изпотиха. А ти скри това от мен.

— Не придадох значение на това. Че какво е това чудо, което води до потене на краката?

— Изгоних от твоя организъм през краката много болести. Сега би трябвало да се чувстваш значително по-добре. Дори външно това е забележимо, ето дори и прегърбването е изчезнало.

Действително физически аз се чувствах по-добре.

— Значи така: ти просто се съсредоточаваш, мечтаеш и се получава това, което искаш?

— Горе-долу така.

— И винаги ли успяваш, дори и когато не мислиш само за лекуване?

— Винаги. Ако мечтата ми не е абстрактна. Ако тя е детайлизирана до най-малката подробност и не противоречи на законите на духовното битие. Такава мечта невинаги може да се измисли. Трябва мисълта много-много бързо да лети и вибрацията на чувствата да съответства, тогава непременно ще се реализира. Това е естествено. В живота на много хора това се случва. Попитай своите познати. Може би и сред тях ще се намерят някои, които са си помечтали и тяхната мечта се е сбъднала напълно или частично.

— Да се детайлизира… мисълта… далети бързо-бързо… Кажи кога мечта и детайлизира онова за поетите, художниците, книгата? Бързо ли мислеше твоята мисъл?

— Необикновено бързо. И всичко беше конкретно, в най-дребни детайли.

— Сега смяташ, че ще се сбъдне?

— Да, ще се сбъдне.

— И повече за нищо ли не си мечтала тогава? Ти всичко ли ми разказа за своите мечтания?

— Не ти разказах всичко за моята мечта.

— Разкажи ми всичко.

— Ти… ти искаш да ме слушаш, Владимир, нали? Наистина ли?

— Да.

Лицето на Анастасия засия. Сякаш искра от светлина го озари. Вдъхновено и развълнувано, тя произнесе своя монолог.