Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анастасия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 1. АНАСТАСИЯ. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: Боряна Лаловска [Анастасия, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 215. ISBN: 954-90765-5-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

След известно време

— Анастасия, ако ти си толкова умна и всесилна, значи вероятно би могла и на мен да помогнеш?

Тя погледна към небето и отново погледна към мен.

— В цялата Вселена не съществува същество, което да е способно да се развива повече от човека и да има по-голяма свобода. Всички други цивилизации се прекланят пред човека. Всевъзможните цивилизации притежават способности да се развиват и да се усъвършенстват само в една насока и те не са свободни. Величието на човека за тях е дори непонятно. Бог — Великият Разум — е създал човека и на никого не е дал повече, отколкото на него.

Не можах да разбера, или по-точно да осъзная, казаното от нея. И отново зададох същия въпрос, молейки за помощ, без самият аз да разбирам каква точно.

Тя попита:

— Какво точно имаш предвид? Да излекувам всичките твои физически болести ли? Това е лесно за мен. Аз направих това още преди половин година, но нямаше никаква полза, защото в теб не намаля присъщото за хората от вашия свят пагубното, тъмното. Болестите отново ще се върнат, хранейки се… „Вещица, ненормална отшелничка, трябва да се махам оттук по-бързо!“ — това си помисли сега, нали така?

— Да — отговорих аз учудено. — Именно това си помислих. Четеш мислите ми?

— Предполагам какво можеш да си помислиш. Това е изписано на лицето ти. Кажи, Владимир, ти наистина ли съвсем не ме помниш?

Този въпрос много ме изненада и започнах внимателно да се вглеждам в чертите на лицето й. Очите. Действително започна да ми се струва, че може някъде да съм ги виждал, но къде?

— Анастасия, нали ти самата каза, че постоянно живееш в гората, как бих могъл да съм те виждал?

Тя се усмихна и избяга.

След известно време Анастасия излезе от храстите, облечена с дълга кафява пола с копчета и с прибрани под забрадката коси. Но не беше с ватенката, която носеше на брега при нашата среща. А и кърпата й беше вързана малко по-различно. Дрехите й бяха чисти, но не бяха модерни, а забрадката покриваше челото и шията й, и аз си я спомних…