Владимир Мегре
Анастасия (13)

Горската гимназия

— Кажи, Анастасия, така ли те възпитаваха твоите родители?

Тя ми отговори след малка пауза, по време на която навярно си припомни своето детство.

— Почти не помня физически моя татко и моята майка. Възпитаха ме дядо и прадядо приблизително така, както ти разказах сега. Работата е там, че аз самата чувствах добре Природата и заобикалящия ме животински свят, без може би да осъзнавам докрай по какъв начин, но това не е важно, след като чувстваш. Дядо ми и прадядо ми от време на време идваха при мен и ми задаваха въпроси и ме молеха да им отговарям. При нас възрастното поколение се отнася към новороденото и към малкото дете като към Божество и чрез отговорите на детето проверява собствената си чистота.

Започнах да моля Анастасия да си припомни някой конкретен въпрос и своя отговор. Тя се усмихна и ми разказа.

— Веднъж си играех с едно змийче. Обръщам се, а зад мен стоят дядо и прадядо и се усмихват. Много се зарадвах, защото с тях ми е много интересно. Само те могат да задават въпроси и сърцата им туптят в такъв ритъм както моето, а при животните е по друг начин. Изтичах при тях, прадядо ми се поклони, а дядо ме взе на коленете си. Слушах как бие сърцето му, прокарвах ръка през косите му и разглеждах космите на брадата му. Всички седяхме и мълчахме. А после дядо ме попита:

— Кажи, Анастасия, защо на мен ми растат косми на това място — и посочи главата и брадата си, — а тук не растат? — и показа челото и носа си.

Докоснах челото му, носа му, но отговорът не се раждаше, а не мога да говоря необмислено — трябва сама да разбера.

Когато те дойдоха следващия път, дядо отново ми казва:

— Все продължавам да си мисля, защо не ми растат косми тук, а тук ми растат? — и отново показва челото и носа си.

Прадядо ме гледаше внимателно и сериозно. Тогава си помислих, че може би той има голям проблем и попитах:

— Дядо, а на теб наистина ли много ти се иска навсякъде да ти растат косми? И на челцето, и на нослето?

Прадядо се замисли, а дядо ми отговори:

— Не, не ми се иска.

— Ами, затова и не ти растат, понеже ти не искаш. А той, замислено, сякаш сам себе си пита, поглажда брадата си:

— А тук, значи, ми растат, защото на мен така ми се иска?

А аз му отговарям.

— Разбира се, дядо, защото и на теб, и на мен, и на този, който те е измислил, му се иска.

И тук прадядо някак възбудено пита:

— А кой, кой го е измислил?

— Този, който е измислил всичко — отговорих аз.

— А къде е той, покажи ни? — отговаря прадядо, покланяйки ми се.

Не можах веднага да отговоря, но този въпрос остана у мен и аз започнах да мисля по него много често.

— А после отговори ли? — попитах аз.

— Отговорих приблизително след година и получих нови въпроси. До момента, в който не отговорех, дядо не ми задаваше нови и аз много го преживявах.