Стивън Кинг
Дума Ки (147)

VI

Дори тези, които не подозираха за съществуването на единствената жива дъщеря на Джон, усещаха, че сред тях има Личност, и човешката вълна, която се изля към входа след пронизителния вик на Мери Айър, се обърна в противоположна посока, когато подкарах количката на Елизабет към нишата с картините „Залези със…“. Уайърман и Пам вървяха вляво от мен, а Илзе и Джак — вдясно. Мелинда и Рик бяха зад мен, Кеймън, Том Райли и Бози — зад тях, а подире им пристъпваха почти всички гости на събитието.

Не знаех дали инвалидния стол ще мине през тесния проход между стената и импровизирания бар, но успях да го провра. Бутах количката, доволен, че всички бяха останали зад нас, когато старицата внезапно извика:

— Спри!

Подчиних се на мига.

— Добри ли си, Елизабет?

— Една минутка, драги… почакай.

Тя се взираше в картините. След известно време въздъхна и се обърна към Уайърман:

— Имаш ли хартиена кърпичка?

Той извади платнена от джоба си, разгърна я и я подаде на възрастната жена.

— Мини отпред, Едгар — помоли ме тя. — Застани така, че да те виждам.

Приплъзнах се странично между количката и високата маса, служеща за бар. Барманът я хвана с две ръце, за да не се преобърне.

— Можел ли да коленичиш, та лицата ни да бъдат на едно ниво?

Можех. Усилията, вложени в Големите крайбрежни разходки, не бяха отишли напразно. Тя стискаше цигарето в едната си ръка и кърпичката на Уайърман в другата и ме гледаше с навлажнени очи.

— Ти ми чете стихове, понеже Уайърман не можеше. Помниш ли?

— Да, мадам. — Естествено, че си спомнях — това бяха тъй приятни моменти.

— Ако ти бях казала „Говори, памет!“^[1], щеше да си помислиш за човека — не мога да си спомня фамилията му, — който е написал „Лолита“, нали?

— Ала се сещам и за едно стихотворение. Забравих кой е авторът, но започва така:

„Говори, памет моя — кажи ми,

че няма да забравя аромата на розите,

нито шепота на понесената от вятъра пепел;

и че поне още веднъж

ще отпия от зелената чаша на морето.“

— Тези стихове докосват ли душата ти? Да, виждам, че я докосват.

Пръстите, които държаха цигарето, се разтвориха и погалиха косата ми. В този миг бях осенен от мисълта (впоследствие тя често се връщаше при мен), че цялата ми борба да се върна към живота и стремежът отново да стана себе си са били компенсирани от допира на ръката на тази старица. На възлестите й сковани пръсти.

— Изкуството е памет, Едгар. По-простичко не можеш да го кажеш. Колкото по-ясна е паметта, толкова по-добро е изкуството. По-чисто. Тези картини… те ми разбиват сърцето, а после го съживяват. Толкова се радвам, че са създадени във вилата на Салмън Пойнт. Въпреки всичко. — Тя вдигна ръката, с която ме бе погалила. — Как си нарекъл тази?

— „Залез със софора“.

— А тези… как се казват? „Залези с раковина“, от номер едно до четири?

Усмихнах се.

— Общо са шестнайсет, включително рисунките с цветни моливи. Тук са най-добрите. Сюрреалистични са знам, но…

— В тях няма нищо сюрреалистично, те са класически. И глупакът ще го види. Включват в себе си всички стихии — земя… въздух… вода… огън.

Видях как устните на Уайърман беззвучно произнасят: „Не я изморявай!“

— Искаш ли набързо да разгледаме останалите картини и да ти донеса нещо разхладително? — попитах я аз и Уайърман кимна одобрително, вдигайки палец. — Тук е доста горещо въпреки климатика.

— Чудесно — отвърна тя. — Малко съм уморена. Виж, Едгар…

— Да?

— Остави за накрая картините с кораба. След като ги видя, наистина ще трябва да пийна нещо. Може би в офиса. Една чашка, но нещо по-силно от кока-кола.

— Дадено — казах и отново се върнах зад инвалидния стол.

— Десет минути — прошепна в ухото ми Уайърман. — Не повече. Искам да я отведа оттук, преди доктор Хедлок да се появи. Види ли я, много ще се ядоса. И аз знам на кого.

— Десет — кимнах и подкарах количката към залата, където се намираше шведската маса. Тълпата продължаваше да ни следва. Мери Айър бе започнала да си води бележки. Илзе ме хвана под ръка и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Отново имах чувството, че сънувам. И че всеки момент този сън може да се превърне в кошмар.

Елизабет възкликна радостно, когато зърна „Аз виждам луната“ и цикъла „Дума Роуд“, ала щом протегна ръце към „Рози върху раковини“ (сякаш искаше да ги прегърне), внезапно ме побиха тръпки. После отпусна ръце и вдигна глава към мен.

— Това е същността. Същността на всичко е това. Същността на Дума. Ето защо тези, които живеят тук, не могат да напуснат острова. Дори и умовете им да отведат телата далеч, сърцата остават. — Тя погледна към картината и кимна. — „Рози върху раковини“. Съвсем вярно.

— Благодаря ти, Елизабет.

— Не, Едгар… аз ти благодаря.

Потърсих с поглед Уайърман и видях, че разговаря с другия юрист — този от предишния ми живот. Надявах се, че Уайърман няма да допусне грешката да го нарече Бози. Когато се обърнах към Елизабет, тя все още се взираше в „Рози върху раковини“ и бършеше сълзите си с кърпичката.

— Влюбих се в тази картина, но трябва да продължим нататък.

Проговори отново едва след като разгледа останалите картини и рисунки в тази зала. Мълвеше тихо, сякаш на себе си:

— Знаех си, че някой ще дойде. Обаче не подозирах, че този някой ще сътвори толкова красиви и въздействащи картини.

Джак ме потупа по рамото и се наведе, за да ми прошепне:

— Доктор Хедлок пристигна. Уайърман иска да приключите по възможно най-бързия начин.

Централната зала — където бяха изложени платната от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираше на пътя към кабинета и Елизабет можеше да напусне галерията (след като изпие питието си естествено) през служебния вход. Хедлок можеше да я съпроводи, ако имаше желание. Аз обаче се боях да минем покрай „Момиче и кораб“, и то не защото се притеснявах, че картините няма да й харесат.

— Да продължим — разпореди се старицата, почуквайки с аметистовия си пръстен по страничната облегалка на количката. — Искам да ги разгледам. Без излишно разтакаване.

— Разбрано — кимнах и подкарах инвалидния стол към централната зала.

— Добре ли си, Еди? — попита ме тихо Пам.

— Всичко е наред.

— Напротив. Какво има?

Само поклатих глава. Вече се намирахме в централната зала. Картините висяха на височина от близо два метра. Други експонати нямаше. Стените бяха покрити с някаква груба кафява тъкан, подобна на брезент. Компания на платната от цикъла „Момиче и кораб“ правеше само картината „Уайърман гледа на запад“. Бавно се приближавахме към нея. Колелата на инвалидната количка се търкаляха безшумно по светлосиния килим. Шумът на тълпата зад нас или беше утихнал, или ушите ми го бяха блокирали. Сякаш виждах картините за пръв път — струваше ми се, че са отделни кадри, изрязани от кинолента. С всяка следваща картина образът ставаше все по-ясен и отчетлив, но винаги си оставаше един и същ — корабът, който бях зърнал за пръв път в съня си. И навсякъде за фон му служеше залезът. Гигантска, нажежена до червено кръв по водата и подпалвайки небосвода. Самият кораб бе тримачтов труп, доплавал по някакъв начин от чумното царство на смъртта. Платната висяха на парцали. На палубата не се виждаше жива душа. Във всяка линия се криеше нещо зловещо и въпреки че не можех да определя точно какво. Изпитвах страх за малкото момиченце, което седеше сам-самичко в лодката си. Малкото момиченце с рокличка, чийто десен наподобяваше морски шах, нарисувано от мен на първата картина сред обагрения във виненочервено океан.

Тази първа картина не разкриваше названието на кораба на смъртта поради ъгъла, под който бе изобразен. В „Момиче и кораб №2“ плавателният съд се бе завъртял лека, ала момиченцето (което продължаваше да е със същите изкуствени червени коси, но вече бе и с рокличка на точки, досущ като Рийба) закриваше всичко без буквата П. в номер три П беше станало „ПЕР“, а Рийба се бе превърнала в Илзе, макар и изобразена в гръб. И в лодката лежеше харпунът на Джон Истлейк.

Дори Елизабет да бе забелязала всичко подробности, тя не реагира. Бутах количката й, а корабът се уголемяваше, черните му мачти стърчаха като пръсти, платната му висяха като мъртва плът. Огненото небе пламтеше зловещо през дупките в разкъсаната материя. Названието му вече гласеше „ПЕРСЕ“. Вероятно това не беше пълното му име — имаше място за още букви, — ала ако беше така, те се криеха в сенките. В „Момиче и кораб №6“ (корабът вече надвисваше заплашително над гребната лодка) момичето беше със син цял бански. Косата му вече беше оранжево-червена. Това беше единственото момиче в лодката, в чиято идентичност не бях сигурен. Навярно беше Илзе, след като и на другите картини беше тя… но не бях убеден. В тази картина във водата се бяха появили първите розови венчелистчета (плюс една-единствена топка за тенис с буквите „ДЪНЛ“), а на палубата се виждаха странни предмети — високо огледало (отразяващо залезната светлина и съответно обляно в кръв), детско конче-люлка, голям четвъртит куфар, купчина обувки. Същите вещи се виждаха на номер седем и осем, където там се присъединяваха и други: детско велосипедче, подпряно на фокмачтата, натрупани една върху друга автомобилни гуми на кърмата, голям пясъчен часовник в средната част на кораба…

Стъклото на часовника също отразяваше слънцето и изглеждаше пълен с кръв вместо с пясък. В „Момиче и кораб №8“ още повече розови венчелистчета се носеха по водата между лодката и „Персе“. Топките за тенис също бяха увеличили броя си и сега бяха минимум половин дузина. На шията на кончето-люлка висеше венец от гниещи цветя. Усещах вонята им в застиналия въздух.

— Мили Боже! — промълви Елизабет. — Колко силна е станала… — Лицето й бе мъртвешки бледо и тя изглеждаше не на осемдесет и пет, а на двеста години.

„Кой?“ — опитах се да попитам, ала от устните ми не се откъсна и звук.

— Мадам… госпожице Истлейк… не бива да се напрягате — обади се Пам.

Прокашлях се.

— Ще й донесеш ли чаша вода?

— Аз ще донеса, татко — предложи Или.

Старицата продължаваше да се взира в „Момиче и кораб № 8“.

— Колко от тези… souvenirs^[2]… си виждал? — попита тя.

— Нито един… въображението ми… — внезапно замълчах, връхлетян от светкавично прозрение — момичето в лодката на номер осем беше Илзе. Зелената рокля с гол гръб и кръстосаните презрамки изглеждаше непристойно за такова малко момиченце, но сега знаех защо; дъщеря ми си я беше купила неотдавна, поръчвайки я по интернет, и отдавна не беше малко момиченце. От друга страна, топките за тенис си оставаха загадка за мен, огледалото не означаваше нищо, нито пък автомобилните гуми. И не знаех със сигурност дали велосипедчето, подпряно на фокмачтата, бе принадлежало на Тина Гарибалди, макари да се боях, че е точно така… а и сърцето ми го нашепваше.

Ръката на Елизабет, мъртвешки студена, ме хвана за китката.

— На рамката на тази картина няма куршум.

— Не знам за какво го…

Възлестите й пръсти стегнаха хватката си.

— Знаеш. Знаеш за какво говоря. Изложбата е разпродадена, Едгар. Да не мислиш, че съм сляпа? Има куршуми на рамките на всички картини, които разгледахме, даже и на номер шест, където в лодката седи сестра ми Ади, но не и на тази.

Обърнах се към платното, изобразяващо момиче с оранжева коса.

— Значи това е сестра ти?

Елизабет не реагира. Навярно изобщо не ме чу. Бе изцяло погълната от „Момиче и кораб № 8“.

— Какво смяташе да правиш? Да я върнеш обратно на Дума? — Гласът й прокънтя сред тишината на галерията.

— Мадам… госпожице Истлейк… наистина не бива да се вълнувате — отново се обади Пам.

Очите на Елизабет пламтяха като въглени на фона на повехналото й лице, ноктите й се впиваха в китката ми.

— Може би искаш да я поставиш до тази, която вече си започнал?

— Не съм започвал…

Или бях? Паметта отново ми изневери, както често се случваше в моментите на стрес. Ако в този момент някой ме беше попитал как се казва френският приятел на голямата ми дъщеря, щях да кажа Рене. Като Магрит^[3]. Да, сънят ми започваше да се превръща в кошмар.

— Картината, в която лодката е празна?

Преди да отвърна, през тълпата се промуши Джийн Хедлок, следван от Уайърман и Илзе. Дъщеря ми носеше чаша с вода.

— Елизабет, време е да тръгваме — каза лекарят и сложи длан на рамото на старицата. Тя обаче отблъсна ръката му. Инерцията на удара достигна и чашата с вода, която излетя от ръката на Илзе и се счупи със звън в стената. Проехтя вик, а някаква жена — колкото и невероятно да звучи — се разсмя.

— Виждате ли това конче-люлка? — Елизабет посочи към картината. Ръката й трепереше. Ноктите й бяха лакирани в коралово розово, вероятно от Ан-Мари. — То беше на сестрите ми Теси и Лола. Те много го обичаха и навсякъде го мъкнеха със себе си. Беше намерено пред Рампопо — детската къщичка на страничната ливада, — след като се удавиха. Баща ми не можеше да го погледне, без да се просълзи. Хвърли го във водата по време на мемориалната служба. Заедно с венеца, разбира се. Венеца около шията му.

Тишината бе нарушавана единствено от хриптящото й дишане. Мери Айър я наблюдаваше с големите си очи, забравила за привичката си да записва всичко — бележникът й се намираше в отпуснатата покрай тялото й ръка. С другата бе закрила устата си. После Уайърман посочи към вратата в стената, изкусно драпирана с кафява материя. Хедлок кимна. В следващата секунда и Джак се озова до нас и пое инициативата в свои ръце.

— Сега ще ви отведа оттук, госпожице Истлейк — заяви той и хвана дръжките на количката й. — Не се притеснявайте за нищо.

— Погледни килватерната струя на кораба! — изкрещя ми Елизабет на финала на последната си поява пред обществото. — Господи, нима не виждаш какво си нарисувал?

Погледнах. Същото направи и семейството ми.

— Там няма нищо — прошепна Мелинда, гледайки недоверчиво към вратата, която се бе затворила зад Джак и Елизабет. — Тя луда ли е, или какво?

Или се бе понадигнала на пръсти, изпънала шия, за да вижда по-добре.

— Тате, това лица ли са? — попита плахо. — Лица във водата?

— Не — отвърнах, изумен от твърдостта на собствения си глас. — Това е само плод на въображението ти, възбудено от думите й. Ще ме извините ли за секунда?

— Естествено — отвърна Пам.

— Мога ли да помогна, Едгар? — избоботи Кеймън с дълбокия си глас.

Усмихнах се. Бях изненадан от лекотата, с която постигнах тази усмивка. Явно и шокът си има своите плюсове.

— Благодаря, но не е необходимо. Лекуващият й лекар е при нея.

Забързах към ватата на кабинета, потискайки желанието да се върна обратно. Мелинда не бе видяла нищо, за разлика от Илзе… разбрах, че малцина бяха способни да ги видят, дори и да им ги посочиш с пръст… а дори и тогава повечето хора щяха да ги сметнат за съвпадение или прищявка на художника.

Тези лица.

Тези крещящи удавнически лица в килватерната струя на кораба.

Лицата на Теси и Лора, но също така и други — под лицата на близначките… там, където червеното преливаше в зелено, а зеленото — в черно.

Едно от тях принадлежеше на девойката с оранжевите коси, облечена със старомоден бански костюм. Най-голямата сестра на Елизабет — Адриана.