Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Сюжет

Когато минавах от тук ми хрумна идеята за този разказ. Действието ще се развива на една бензиностанция. Тя е построена в планината, може би с надеждата, че един ден тук ще бъде оживено. Да, обаче все още е пусто и надали някога ще стане по-иначе. На нея работи една жена — от сутрин до вечер. Коли спират рядко, но за това пък един местен дървар често минава и спира да напои конете си тук. От начало той не забелязва нито бензиностанцията, нито жената. После започва да ги забелязва. След това започва да мрази тази бензиностанция, която е сред неговата гора и заедно с това да мрази и жената. След това разбира, че е безсмислено да мрази една бензиностанция и спира да го прави. После спира да мрази и жената. Започва все по дълго и дълго да се заседява тук. Гледа жената и всеки път открива по нещо ново в нея или може би в себе си. Още не може да я заговори, но един ден го прави. Впрочем той може да говори с дърветата, но такъв разговор не е водил до сега. После разбира, че обича тази жена или обича представата си за нея. За всичко това той говори с дърветата. Когато обаче е решил да го каже на жената /това, че я обича/, тя си тръгва. Той пак продължава да разговаря с дърветата, но някак си по друг начин. Ако беше песен знам как ще звучи. Този диалог монолог с дърветата става все по-неразбираем, може би защото листата на дърветата вече са окапали, или може би защото дърваря не разбира това, което става в него.

„Когато след сто и три години се върнах тук го видях. Още разговаряше с едно дърво. И дървото му отговаряше, не вярваш ли… Пееше му с шепота на соковете си от преди някаква песен, монологична предполагам. Дърваря, унесен в думите си обаче, не го чуваше, точно както предполагаше ти. Дървото повтаряше едно и също нещо и се опитваше да го залюлее в неговата моя посока, посоката на североюга. Но дърваря не ме помнеше, пуснал ме бе след жената и аз не се бях връщала. Дощя ми се да го заобичам отново. Вплетох ръцете си в косата му и запуптях до празното място в гърдите му. Пулсирах толкова бързо, колкото ми позволяваше сока — там-там-там-там, там-там-туп-туп… галопирах. Дърваря ме сграбчи. Усети разлива на дървото и протегна ръка. Докосна го. То зажужа с очакването си за набъбване. Човека говореше, набъбваше заедно с дървесната текстура, разчиташе годишните кръгове, до един, който помнеше бензиностанцията. Обърна се, бяха останали само идеите за нея. Помнеше жената. Усещаше умората на сто и трите години и липсата на мен — сърцето си. Заплиташе се в пукнатините на кората и все повече не му се тръгваше. Вкореняваше се. Превръщаше се на дърво. Изчезна в него. Стигна до най-високото клонче, от което се виждаше летенето. И там видя жената. Тя разпери крилата си и прикацна до него. Загука му приказка с моята мелодия. Дърваря разши най нежната си сгъвка, приюти думите и най-после си спомни, че я обича повече от мен. Бензиностанцията се сви в идеята си и ги загледа копнежно. Нямах работа там, може би чак след сто и три години. Затуптях нататък и си мислех — не го ли предадох твърде бързо.“