Димитър Донев
Родна стряха

Колко стара е родната стряха.

Да я бутнеш, ще падне. Дори

тази пролет и птици не спряха,

прелетяха над нея в зори.

 

Над потънала в сажди камина,

до прегърбени дълги греди

спят сахани и вятър в комина

свири още и жалби реди.

 

Но когато пред нея застана

в мене пламъче звездно играй,

отболява най-тежката рана,

спомен става далечният край.

 

Тук зад старите порти разкъртени,

в стрък от корен през пръстния под

се пробужда душата на мъртвите

и прелива в самия живот.