Стефани Майър
Здрач (9)

8. Порт Анджелис

Джес шофираше по-бързо от полицейски началник Суон, така че стигнахме в Порт Анджелис преди четири. От доста време не бях излизала с момичета и приливът на естроген ми действаше ободряващо. Слушахме лигави рок песни, а Джесика безспирно дърдореше за момчетата от компанията ни. Вечерята й с Майк минала много добре и тя се надяваше в събота вечер да са достигнали вече етапа на първата целувка. Усмихнах се доволно на себе си. Анджела се радваше, че ще ходи на забавата, но нямаше особен интерес към Ерик. Джес се опита да я накара да си признае кого харесва, но аз се смилих над нея и ги прекъснах с някакъв въпрос за роклите. Анджела ме погледна с благодарност.

Порт Анджелис бе прекрасен малък капан за туристи, доста по-спретнат и чаровен със своята старомодност, отколкото Форкс. Но Джесика и Анджела го познаваха добре и не смятаха да губят време в разходки по живописната крайбрежна алея. Джес спря право пред единствения голям универсален магазин в града, който бе на няколко пресечки от туристическата зона край залива.

Танцовата забава бе обявена за полуофициална, което не ни беше напълно ясно. И двете се изненадаха и дори отказаха да повярват, че никога не съм ходила на нещо подобно във Финикс.

— Не си ли ходила с гадже? — попита ме невярващо Джес, докато влизахме в магазина.

— Не съм — опитах се да я убедя, не желаейки да признавам за проблемите с танцуването. — Никога не съм имала гадже. Не излизах много.

— Защо? — продължи с въпросите Джесика.

— Никой не ме канеше — отвърнах съвсем искрено.

Тя ме погледна скептично.

— Тук те канят — напомни ми тя — и ти им отказваш. — Вече бяхме в младежкия отдел и оглеждахме закачалките за по-официални дрехи.

— Е, освен на Тайлър — поправи я тихо Анджела.

— Моля? — ахнах. — Какво каза?

— Тайлър обяви на всички, че ще ти бъде кавалер на годишния бал — уведоми ме Джесика с изпълнени с подозрение очи.

— Какво е казал? — почти се задавих.

— Нали ти казах, че не е вярно — промърмори Анджела на Джесика.

Замълчах под влияние на шока, който бързо преминаваше в гняв. Но вече бяхме стигнали до закачалките с рокли и трябваше да се захващаме на работа.

— Лорън затова не те харесва — изкикоти се Джесика, докато прехвърляхме закачалките.

Изскърцах със зъби.

— Мислиш ли, че ако го прегазя с пикапа, ще престане да се чувства виновен за онзи инцидент? И най-после ще прекрати опитите за компенсация и ще бъдем квит?

— Може би — изхили се Джесика. — Ако това е единствената причина.

Изборът от рокли не бе особено богат, но и двете намериха по няколко да пробват. Седнах на един нисък стол пред трикрилото огледало в съблекалнята и се постарах да прикрия гнева си.

Джесика се разкъсваше между два варианта: едната рокля бе дълга семпла черна рокля без презрамки, а другата в цвят електрик, до коляното, с тънички презрамки. Аз я посъветвах да вземе втората — защо да не подчертае очите си? Анджела си избра бледорозова рокля, която елегантно обвиваше високата й фигура и подчертаваше медните оттенъци на светлокестенявата й коса. Раздавах щедри комплименти и на двете и помагах с връщането на отхвърлените рокли. Целият процес бе доста по-кратък и лесен от сходните мероприятия, в които бях участвала с Рене у дома. Явно ограниченият избор има и своите плюсове.

Тръгнахме към обувките и аксесоарите. Докато двете пробваха разни неща, аз гледах отстрани и коментирах, но макар определено да имах нужда от нови обувки, нещо нямах настроение да пазарувам. Раздразнението ми към Тайлър донякъде бе помрачило въодушевлението от излизането с момичетата, а на негово място започваше отново да се възцарява униние.

— Анджела? — започнах неуверено, докато тя пробваше чифт розови сандали на висок ток — беше извън себе си от радост, че партньорът й е достатъчно висок и може да си позволи токчета. Джесика се бе запиляла към щанда с бижута и двете бяхме сами.

— Да? — Тя протегна крак, извивайки глезен, за да погледне по-добре обувката.

Обзе ме страх.

— Тези ми харесват.

— Май ще ги взема, макар че ще мога да ги нося само с една рокля.

— О, я давай и без това са намалени — насърчих я. Тя се усмихна и захлупи обратно кутията, която съдържаше чифт доста по-практични кремави обувки.

Реших да опитам отново.

— Ъм, Анджела… — Тя вдигна любопитен поглед. — Нормално ли е за… онези Кълън — не вдигах очи от обувките — да отсъстват често от училище? — безславно се провалих в опита си да прозвуча небрежно.

— Да, когато времето е хубаво, постоянно са на походи, даже и лекарят. Много обичат да са на открито — отговори тя тихо и също сведе поглед към обувките. Не ме попита нищо, докато Джесика вероятно щеше да ме залее с поне стотина въпроса. Започвах истински да я харесвам.

— О! — сложих край на темата, тъй като Джесика се върна да ни покаже колието с кристали, което си бе купила в тон със сребристите си обувки.

Бяхме планирали да вечеряме в едно малко италианско ресторантче на крайбрежната алея, но приключихме с пазаруването доста по-рано от очакваното. Джес и Анджела решиха да отнесат покупките в колата, а след това да тръгнат пеша към кея. Аз им казах, че ще ги чакам в ресторанта след час — исках да потърся книжарница. И двете проявиха желание да ме придружат, но аз ги убедих да вървят да се забавляват — нямаха представа как потъвам в себе си, когато попадна сред книги, а така или иначе предпочитах да съм сама. Те тръгнаха към колата, бъбрейки оживено, а аз се запътих в указаната от Джес посока.

Лесно открих книжарницата, но тя не беше това, което търсех. Витрините бяха пълни с кристали, индиански талисмани и книги за духовно лечение. Даже не влязох. През стъклото зърнах жена на петдесетина години с дълга сива коса, спусната по гърба, облечена в рокля от шейсетте години, която се усмихваше дружелюбно зад щанда. Реших, че мога да пропусна разговора с нея. Все трябваше да има нормална книжарница в града.

Тръгнах наслуки по улиците, които започваха да се изпълват с обичайното за края на работния ден движение, надявайки се, че вървя към центъра. Не обръщах нужното внимание на посоката, борех се с отчаянието си. Полагах неимоверни усилия да не мисля за Едуард, за казаното от Анджела… и най-вече да потуша надеждите си за съботата, опасявайки се от разочарование, което щеше да се окаже по-болезнено от всичко досега, когато вдигнах глава и видях нечие сребристо волво, паркирано на улицата, и съвсем се сринах. Глупав, непостоянен вампир, помислих си.

Закрачих гневно в южна посока към няколко магазина с широки витрини, които ми изглеждаха по-обещаващи. Но когато стигнах до тях, се оказа, че единият е работилница, а другият е празен. Все още имах твърде много време преди срещата с Джес и Анджела, а и бе наложително да овладея настроението си, преди да се видим отново. Прокарах пръсти през косата си един-два пъти и си поех дълбоко няколко глътки въздух, след което завих зад ъгъла.

Когато пресякох още една улица, започнах да съзнавам, че вървя в грешната посока. Неколцината пешеходци вървяха предимно в северна посока, а сградите наоколо като че ли бяха предимно складове. Реших на следващото кръстовище да завия на изток, след няколко пресечки да направя обратен завой и да си пробвам късмета на друга улица на път за крайбрежната.

Зад ъгъла, към който се бях запътила, се появиха четирима мъже. Бяха облечени твърде небрежно за прибиращи се от работа служители, но твърде опърпано за туристи. Когато ме приближиха, видях, че не са много по-възрастни от мен. Шегуваха се шумно един с друг, смееха се дрезгаво и се ръгаха с юмруци. Свих се плътно до сградата, за да им направя място на тротоара, и забързах ход, загледана в ъгъла зад тях.

— Хей, ти! — извика единият от тях, когато се разминахме. Явно говореше на мен, тъй като наоколо нямаше никой друг. Автоматично вдигнах поглед. Двама вече бяха отминали, другите двама забавиха ход. Проговорил бе най-близкият, набит, тъмнокос мъж на двайсет и няколко години. Облечен бе с фланелена риза, разкопчана върху мръсна тениска, срязани джинси и сандали. Направи половин крачка към мен.

— Здравейте — измърморих, без да се замисля. Побързах да извърна поглед и закрачих към ъгъла. Чух как се смеят гръмогласно зад мен.

— Хей, почакай! — извика единият след мен, но аз продължих да вървя със сведена глава и завих зад ъгъла с въздишка на облекчение. Чувах как продължават да се подхилват зад гърба ми.

Озовах се на тротоара откъм задните фасади на редица боядисани в мрачни тонове складове, всеки с двойни врати за разтоварване на камиони, заключени с катинари за през нощта. Южната страна на улицата нямаше тротоар, само ограда, завършваща с бодлива тел, покрай някакъв двор за съхранение на части за двигатели. Бях се отклонила далече от онези райони на Порт Анджелис, които бяха предназначени за очите на туристи. Започваше да се стъмва, а облаците най-после се бяха завърнали и се трупаха на хоризонта на запад, скривайки преждевременно слънцето. На изток небето все още бе чисто, но сивееше, прорязано от ивици розово и оранжево. Бях оставила якето си в колата и внезапна студена тръпка ме накара да свия ръце върху гърдите. Покрай мен мина микробус, след това шосето отново опустя.

Изведнъж небето притъмня още повече и когато погледнах назад към виновния за това облак, с ужас установих, че двама мъже пристъпват тихо на шест-седем метра след мен.

Бяха същите, които бях подминала при ъгъла, макар тъмнокосият, който ме бе заговорил, да не бе между тях. Веднага обърнах глава напред и забързах крачка. Побиха ме студени тръпки, които нямаха нищо общо с времето. Бях провесила чантата си през рамо, пред тялото, както уж се прави, за да не я дръпне някой крадец. Знаех точно къде се намира защитният ми спрей — в раницата под леглото ми, така и не го бях извадила след пристигането си. Нямах кой знае колко пари в себе си: само една двайсетачка и няколко банкноти по един долар, и се зачудих дали „случайно“ да не изпусна чантата и да отмина. Но едно тъничко, уплашено гласче в главата ме предупреди, че може би не са просто крадци.

Вслушах се внимателно в тихите им стъпки, твърде тихи в сравнение с необуздания шум, който вдигаха по-рано, и не ми направи впечатление да ускоряват ход или пък да се приближават. Дишай, напомних си. Не можеш да си сигурна, че те преследват. Продължих да вървя, колкото можех по-бързо, без да преминавам в тичане, вперила поглед в десния завой, който бе едва на няколко метра от мен. Чувах стъпките им все така на същото разстояние зад мен. Някаква синя кола зави в улицата от юг и прелетя покрай мен. Хрумна ми да изскоча пред нея, но се поколебах, смутих се, несигурна дали действително ме преследват, а после беше твърде късно.

Стигнах ъгъла, но един бърз поглед разкри, че улицата представляваше глуха алея към гърба на поредната сграда. Така се бях засилила, че за малко все пак да завия, наложи се припряно да коригирам посоката си, да пресека тичешком тясната алея и да се върна на тротоара. Улицата свършваше на следващия ъгъл, където имаше знак стоп. Концентрирах се върху едва доловимите стъпки зад гърба ми, чудейки се дали да побягна. Стори ми се, че са позаглъхнали, а и бях сигурна, че при всички случаи ще успеят да ме настигнат. Ако се опитах да забързам ход, със сигурност щях да се спъна и просна на земята. Стъпките определено изоставаха. Рискувах един бърз поглед през рамо и с облекчение видях, че вече са на петнайсетина метра зад мен. Но и двамата ме гледаха втренчено.

Имах чувството, че цяла вечност бързам към ъгъла. Поддържах равномерна крачка, а мъжете зад мен изоставаха по-малко с всяка моя стъпка. Може би бяха осъзнали, че са ме уплашили и се чувстваха гузни. Две коли пресякоха кръстовището, към което крачех, и аз издишах облекчено. Веднъж да се измъкна от тази пуста улица и щях да се озова сред хора. Заобиколих ъгъла с подскок и въздъхнах облекчено. И спрях.

От двете страни на улицата се редяха еднообразни стени, лишени от врати и прозорци. В далечината, след още две пресечки, виждах улични лампи, коли и пешеходци, но бяха твърде далече. Защото, облегнати на западната сграда, по средата на улицата бяха другите двама мъже, които зяпнаха с възбудени усмивки как замръзвам на тротоара. В този момент осъзнах, че всъщност не ме преследват.

Водят ме в капан.

Спрях само за секунда, но ми се стори цяла вечност. После се обърнах и хукнах към отсрещната страна на шосето. Прималя ми, бях убедена, че опитът ми е напълно напразен. Стъпките зад мен приближиха.

— Ето те отново! — гръмкият глас на набития тъмнокос мъж раздра напрегнатата тишина и ме накара да подскоча. В сгъстяващия се полумрак ми се струваше, че гледа през мен.

— Аха — извика друг глас зад мен и аз отново подскочих, както се опитвах да бързам надолу по улицата. — Само малко се отклонихме.

Наложи се да забавя крачка. Твърде бързо скъсявах разстоянието между себе си и двамата край стената. По принцип умея да крещя доста силно, така че си поех въздух, готова да отприщя мощен вик. Гърлото ми обаче бе толкова пресъхнало, че не бях сигурна дали ще успея да изкарам достатъчно силен звук. С пъргаво движение свалих дръжката на чантата през главата и я сграбчих в една ръка, готова или да се откажа от нея, или да я използвам като оръжие според обстоятелствата.

Когато предпазливо спрях, набитият мъж се отдели от стената и бавно излезе на платното.

— Стой далече от мен — предупредих с глас, който трябваше да е силен и безстрашен. Но се оказах права за сухото гърло — гласът ми нямаше никаква сила.

— Недей така, захарче — подвикна той и зад гърба ми отново избухна дрезгав смях.

Стегнах се, разкрачих крака за опора и се опитах да си припомня през заливащите ме вълни на паниката няколкото правила за самоотбрана, които знаех. Основата на дланта, обърната нагоре, за да счупи носа или да го натика в мозъка. Пръст в окото, извит като кука, за да го извади. И стандартното коляно в чатала, естествено. Същото песимистично гласче в главата ми отново се обади, за да ми напомни, че вероятно не бих се справила и с един от тях, а те бяха четирима. Млъкни, наредих на гласа, преди ужасът да успее съвсем да ме парализира. Нямах намерение да излизам от строя, без да повлека някого със себе си. Опитах се да преглътна, за да успея да изкарам приличен писък.

Внезапно иззад ъгъла блеснаха фарове, а колата за малко да удари набития мъж, принуждавайки го да скочи обратно на тротоара. Аз се хвърлих към платното — ако не искаше да ме блъсне, тази кола вече трябваше да спре. Но сребристата кола неочаквано се извъртя, изнесе задница и се закова на място, а дясната врата се отвори на няколко педи от мен.

— Влизай вътре! — нареди ми един вбесен глас.

Невероятно как задушаващият ме страх мигновено ме напусна. Невероятно как внезапно ме заля усещане за безопасност — преди дори да отлепя крака от асфалта — в мига, в който чух гласа му. Скочих на седалката и дръпнах вратата.

В колата бе тъмно, а отварянето на вратата не бе пропуснало светлина, така че едва виждах лицето му в меката светлина на таблото. Той извъртя волана на север, гумите изсвириха, колата рязко ускори и кривна към смаяните мъже на платното. Зърнах как се хвърлят към тротоара, а колата продължи направо и ние се понесохме към пристанището.

— Сложи си колана — нареди ми той и тогава осъзнах, че съм се хванала за седалката с две ръце. Веднага го послушах. Изщракването на закопчалката отекна в тъмнината. Едуард направи остър завой наляво и профуча напред, подминавайки няколко знака стоп, без дори да намали.

Но аз се чувствах в пълна безопасност и въобще не се интересувах къде отиваме. Взирах се в лицето му с дълбоко чувство на облекчение, което не се дължеше единствено на внезапното ми избавление. Изучавах съвършените му черти на оскъдната светлина и чаках дишането ми да се нормализира, а после забелязах, че изражението му е убийствено гневно.

— Добре ли си? — попитах и се изненадах колко дрезгаво прозвуча гласът ми.

— Не — отсече той. Беше направо бесен.

Замълчах, гледайки лицето му, а той не откъсваше пламтящи очи от предното стъкло. Колата внезапно спря. Огледах се, но бе твърде тъмно, за да видя нещо друго, освен неясните силуети на тъмни дървета, притиснали шосето от двете страни. Бяхме извън града.

— Бела? — каза той, гласът му бе напрегнат, сдържан.

— Да? — Моят глас бе все така дрезгав. Опитах се тихичко да прочистя гърло.

— Добре ли си? — Продължаваше да гледа напред, но гневът бе ясно доловим в изражението му.

— Да — изграчих тихо.

— Разсей ме, моля те — нареди ми той.

— Извинявай, какво?

Той рязко издиша.

— Просто говори за нещо маловажно, докато се успокоя — поясни, после затвори очи и притисна основата на носа си между палеца и показалеца.

— Ъъъ — затършувах из мозъка си за нещо банално. — Утре преди училище смятам да прегазя Тайлър Кроули.

Той продължи да стиска очи, но ъгълчето на устата му потрепна.

— Защо?

— Разправял на всички, че щял да ме води на годишния бал — или е луд, или все още се опитва да ме компенсира, задето за малко не ме уби миналия… е, нали си спомняш, и смята, че балът е най-подходящото извинение. Затова сметнах, че ако изложа живота му на опасност, ще сме квит и няма как да продължава с компенсациите. А понеже нямам нужда от врагове, се надявам, че ако той спре да ме тормози, и Лорън ще ме остави на мира. Но май ще трябва да му смачкам сентрата. Ако няма кола, няма да може никого да закара на бала… — продължих да дърдоря.

— Подочул бях нещо такова — звучеше малко по-спокоен.

— И ти ли? — попитах невярващо, а предишното ми раздразнение отново пламна. — Ако пък е парализиран от шията надолу, съвсем няма да може да иде на бала — измърморих, доусъвършенствайки плана си.

Едуард въздъхна и най-после отвори очи.

— По-добре ли си?

— Не особено.

Зачаках, но той не проговори повече. Облегна глава назад и загледа тавана на колата. Лицето му бе сковано.

— Какво има? — гласът ми излезе като шепот.

— Понякога имам проблеми с контролирането на гнева, Бела. — Той шепнеше и когато се обърна към прозореца, очите му се свиха до цепки. — Но няма да е никак разумно да се връщам, за да ги намеря онези… — Той не довърши изречението, а се извърна и за момент отново му се наложи да се бори с гнева си. — Поне — продължи след това — така се мъча да убедя себе си.

— О! — реакцията ми не бе особено адекватна, но не можех да се сетя за по-уместен отговор.

Отново замълчахме. Погледнах часовника на таблото. Минаваше шест и половина.

— Джесика и Анджела ще се притеснят — измърморих. — Имахме уговорка да се срещнем.

Той запали колата, без да каже нищо, зави плавно и се понесе обратно към града. За нула време се озовахме под уличните лампи, като продължавахме да се движим твърде бързо и с лекота се запровирахме между кръстосващите крайбрежната улица коли. Той паркира успоредно на бордюра. На мен мястото ми се стори твърде тясно за волвото, но той се плъзна в него без никакво усилие. Погледнах през прозореца и видях светлините на „Ла Бела Италия“, а Джес и Анджела тъкмо излизаха оттам и разтревожени поеха в обратната посока.

— Откъде знаеш къде…? — започнах, но после само поклатих глава. Чух го да отваря вратата и видях, че излиза.

— Какво правиш? — попитах го.

— Ще те водя на вечеря. — Той се усмихна лекичко, но очите му гледаха строго. Излезе от колата и затръшна вратата. Аз заопипвах непохватно закопчалката на колана и побързах да се измъкна. Той ме чакаше на тротоара.

Проговори, преди да успея да кажа нещо.

— Иди да спреш Джесика и Анджела, преди да се наложи и тях да спасявам. Едва ли ще успея да се овладея, ако отново се срещна с твоите приятелчета.

Потреперих от заплахата в гласа му.

— Джес! Анджела! — провикнах се след тях и им замахах, когато се обърнаха. Те се втурнаха към мен, а явното облекчение в израженията им се превърна в изненада, когато видяха с кого съм. Забавиха крачка на няколко метра от нас.

— Къде беше досега? — гласът на Джесика бе изпълнен с подозрение.

— Загубих се — признах глуповато. — А после случайно срещнах Едуард — посочих към него.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита той с копринения си, неустоим глас. От зашеметените им изражения ми стана ясно, че досега не бе давал воля на чара си пред тях.

— Ъъъ… разбира се — прошепна Джесика.

— Ами, всъщност, Бела, ние хапнахме, докато те чакахме — извинявай — призна Анджела.

— Няма нищо… и без това не съм гладна — вдигнах рамене.

— Не е зле да хапнеш нещо. — Гласът на Едуард бе тих, но властен. Той погледна към Джесика и каза малко по-високо: — Имате ли нещо против, ако аз върна Бела у дома? Така няма да се налага да я чакате, докато вечеря.

— Няма проблеми, предполагам… — тя прехапа устна, опитвайки се да разбере от изражението ми дали и аз това искам. Намигнах й. Не исках нищо друго, освен да остана сама с вечния си спасител. Имах толкова много въпроси, с които можех да го бомбардирам само ако сме сами.

— Добре — Анджела изпревари Джесика. — Ще се видим утре, Бела… Едуард. — Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която беше паркирана наблизо, на Фърст Стрийт. Когато влязоха вътре, Джесика погледна към мен и ми помаха, а лицето й бе изкривено от любопитство. Помахах й в отговор и изчаках да потеглят, преди да се обърна към него.

— Честна дума, не съм гладна — настоях, очаквайки реакцията му. Но лицето му беше безизразно.

— Хайде, заради мен.

Той тръгна към вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Явно нямаше повече да обсъждаме въпроса. Минах покрай него и влязох в ресторанта с примирена въздишка.

Ресторантът не беше пълен — в момента Порт Анджелис бе в слаб сезон. Салонният управител бе жена и погледът, с който дари Едуард, веднага ми стана ясен. Приветства ни малко по-топло, отколкото бе необходимо. Учудих се колко неприятно ми стана. Беше няколко сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.

— Маса за двама? — гласът бе невероятно съблазнителен, независимо дали умишлено, или не. Видях как очите й пробягват към мен, после се отклоняват, удовлетворени от очевидната ми посредственост, както и от предпазливото, лишено от физически контакт разстояние, спазвано между нас от Едуард. Поведе ни към една маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най-оживената част на ресторанта.

Канех се да седна, но Едуард поклати глава.

— Дали нямате нещо по-уединено? — настоя той тихо. Не бях сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Освен по старите филми досега не бях виждала някой да отказва предложената му маса.

— Разбира се. — Беше точно толкова смаяна, колкото и аз. Обърна се и ни поведе зад една вътрешна стена към малък кръг сепарета, всичките празни. — Тук добре ли е?

— Идеално. — Той се усмихна както винаги ослепително и за миг направо я зашемети.

— Ами… — тя поклати глава и примигна — сервитьорката ви ще дойде веднага. — Отдалечи се с несигурна крачка.

— Не бива да постъпваш така с хората — изкритикувах. — Не е честно.

— Да постъпвам как?

— Да ги заслепяваш по този начин, вероятно в момента едва успява да си нормализира пулса в кухнята.

Той ме погледна объркано.

— Е, хайде де — казах колебливо. — Не може да не си наясно какъв ефект имаш върху хората.

Той наклони глава на една страна, а погледът му се изпълни с любопитство.

— Нима заслепявам хората?

— Не си ли забелязал? Да не мислиш, че всички получават желаното толкова лесно?

Той не обърна внимание на въпросите ми.

— Теб заслепявам ли те?

— Доста често — признах си.

Точно тогава се появи сервитьорката, пламнала от любопитство. Управителката явно бе споделила новината зад кулисите и момичето не изглеждаше никак разочаровано. Пъхна кичурче къса черна коса зад ухото си и се усмихна с прекомерна любезност.

— Здравейте. Казвам се Амбър и ще ви обслужвам тази вечер. Какво да ви донеса за пиене? — Не пропуснах да отбележа, че говореше само на него.

Той ме погледна.

— Ще пия една кола — думите ми прозвучаха като въпрос.

— Две коли — поръча той.

— Веднага ще ви ги донеса — увери го тя отново с прекомерна любезност. Но той не я забеляза. Гледаше мен.

— Какво? — попитах, когато тя се отдалечи.

Очите му останаха впити в лицето ми.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърнах, изненадана колко е напрегнат.

— Не чувстваш ли замайване, гадене, студ…?

— Трябва ли?

Той се подсмихна на озадачения ми тон.

— Ами, всъщност чакам да изпаднеш в шок. — Лицето му се изкриви в онази съвършена крива усмивка.

— Май няма да се случи — казах, след като възстанових дишането си. — Винаги съм умеела да потискам неприятните неща.

— Все пак ще се чувствам по-спокоен, след като поемеш малко захар и храна.

Сервитьорката се появи с напитките ни и с кошничка гризини точно навреме. Докато ги поставяше на масата, застана с гръб към мен.

— Готови ли сте с поръчката? — попита тя Едуард.

— Бела? — попита ме той. Тя се обърна с нежелание към мен.

Избрах първото нещо от менюто.

— Ъъъ… ще взема равиолите с гъби.

— А за вас? — тя се обърна усмихнато към него.

— За мен нищо — отвърна той. Естествено.

— Повикайте ме, ако промените решението си — задържа престорено срамежливата усмивка на лицето си, но той не гледаше към нея и тя недоволно се отдалечи.

— Пий — заповяда ми той.

Послушно отпих от чашата, а след това направо я пресуших, изненадана колко съм жадна. Осъзнах, че съм изпила всичко, чак когато побутна своята чаша към мен.

— Благодаря — измърморих, все още жадна. Хладината от леденостудената кола се разпростря в гърдите ми и аз потръпнах.

— Студено ли ти е?

— От колата е — обясних и отново потръпнах.

— Нямаш ли яке? — тонът му съдържаше неодобрение.

— Имам — погледнах празната пейка до мен. — О… остана в колата на Джесика — чак сега се сетих.

Едуард вече събличаше якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях обръщала внимание на дрехите му, не само тази вечер, а изобщо. Просто не можех да откъсна очи от лицето му. Сега се насилих да ги погледна и да се опитам да ги запомня. Събличаше светлобежово кожено яке, под него бе облечен с поло с цвят слонова кост. Беше опънато по тялото му и подчертаваше мускулестите му гърди.

Той ми подаде якето, прекъсвайки влюбения ми поглед.

— Благодаря — казах отново и пъхнах ръце в ръкавите на якето. Беше студено като моето, когато го взех тази сутрин, след като бе висяло цяла нощ в проветривия коридор. Отново потреперих. Миришеше невероятно. Вдишах дълбоко, опитвайки се да идентифицирам сладостната миризма. Не беше парфюм. Ръкавите ми бяха твърде дълги. Дръпнах ги нагоре, за да извадя ръце.

— Този син цвят много отива на кожата ти — каза той, втренчен в мен. Изненадах се. Сведох поглед и, естествено, се изчервих.

Той побутна кошничката към мен.

— Наистина, няма да изпадна в шок — уверих го отново.

— А би трябвало — всеки нормален човек би реагирал така. Нямаш вид дори на уплашена — звучеше разтревожен. Взираше се в очите ми и забелязах колко са светли неговите, по-светли от всякога, златист карамел.

— С теб се чувствам в пълна безопасност — признах за пореден път, хипнотизирана да кажа истината отново.

Това не му допадна, алабастровото му чело се набръчка. Той поклати смръщено глава.

— Май ще се окаже по-сложно, отколкото смятах — измърмори той на себе си.

Взех си една гризина и започнах да ръфам едното й крайче, опитвайки се да преценя изражението му. Чудех се кога ще е подходящо да започна да го разпитвам.

— Обикновено си в по-добро настроение, когато очите ти са светли — изкоментирах, колкото да го разсея от мислите, които го караха да се мръщи и да изглежда сериозен.

Той се вторачи смаяно в мен.

— Какво?

— Винаги си по-раздразнителен, когато очите ти са черни. Тогава съм подготвена за лошо настроение — продължих. — Имам си теория.

Очите му се присвиха.

— Още теории ли?

— Да — задъвчих крайчето хляб, правейки се на равнодушна.

— Надявам се тази да е по-оригинална… или все още заимстваш от книгите с комикси? — Бледата му усмивка бе подигравателна, но очите му бяха все така присвити.

— Не, не съм я заимствала от комикс, но и не стигнах сама до нея — признах си.

— Е? — настоя той.

Но в този момент иззад преградата се зададе сервитьорката с поръчката ми. Осъзнах, че се бяхме привели един към друг над масата едва когато и двамата се дръпнахме, щом тя се приближи. Тя постави чинията пред мен, изглеждаше доста добре, и побърза да се обърне към Едуард.

— Размислихте ли? — попита тя. — Дали не мога да ви предложа нещо? — Вероятно си въобразявах, но думите й прозвучаха двусмислено.

— Не, благодаря ви, но още една кола няма да ни е излишна. — Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.

— Разбира се — тя взе чашите и си тръгна.

— Та какво казваше? — попита той.

— Ще ти обясня в колата. Ако… — млъкнах.

— Поставяш условия ли? — Той вдигна вежда, а в гласа му се появиха заплашителни нотки.

— Естествено, имам няколко въпроса.

— Естествено.

Сервитьорката се върна с още две коли. Сложи ги на масата, този път без да продума, и отново се отдалечи.

Отпих една глътка.

— Е, давай тогава — настоя той, гласът му бе все така студен.

Започнах с най-лесния, или поне така си мислех.

— Защо си в Порт Анджелис?

Той погледна надолу и бавно събра едрите си длани върху масата. Очите му ме погледнаха бегло иззад гъстите мигли, а на лицето му се появи бледа усмивка.

— Следващият.

— Но този е най-лесният — възразих.

— Следващият — повтори той.

Сведох очи, разочарована. Развих приборите си, взех вилицата и внимателно набодох един макарон. Бавно го пъхнах в уста, като продължавах да гледам надолу, и замислено задъвчих. Гъбите не бяха лоши. Преглътнах и отпих отново от колата, след което вдигнах очи.

— Добре тогава — погледнах го ядовито и бавно продължих. — Да кажем, естествено съвсем хипотетично, че… някой… е наясно какво мислят хората, нали разбираш, може да им чете мислите, с известни изключения.

— Само едно изключение — поправи ме той, — съвсем хипотетично.

— Добре де, с едно изключение тогава. — Бях въодушевена, че е решил да участва в играта ми, но се стараех да звуча небрежно. — Как се получава? Има ли някакви ограничения? Как би могъл… този човек… да открие някой друг в най-подходящия момент? Откъде би могъл да знае, че този някой е изпаднал в затруднено положение? — Чудех се дали обърканите ми въпроси звучат смислено.

— Хипотетично? — попита той.

— Естествено.

— Ами, ако… този някой…

— Да го наречем Джо — предложих.

Той се усмихна предпазливо.

— Джо тогава. Ако Джо беше внимавал, нямаше да има нужда да избира точен момент. — Той поклати глава. — Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. За малко да им объркаш статистиката за престъпността за цяло десетилетие напред.

— Нали говорехме хипотетично — напомних му студено.

Той се разсмя, а очите му ме гледаха топло.

— Точно така — съгласи се той. — Дали да не те кръстим Джейн?

— Откъде знаеше? — попитах, неспособна да сдържам любопитството си. Усетих, че отново съм се привела над масата към него.

Като че ли се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му се впиха в моите и сметнах, че се опитва да реши дали просто да не ми каже истината.

— Можеш да ми имаш доверие, да знаеш — прошепнах. Без да мисля, се пресегнах да докосна свитите му длани, но той леко ги дръпна, така че си прибрах ръката.

— Не знам дали все още имам някакъв избор — гласът му прозвуча като шепот. — Грешал съм, много по-наблюдателна си, отколкото смятах.

— Мислех, че винаги си прав.

— Така беше. — Той отново поклати глава. — Грешал съм и за друго. Не си магнит за инциденти — подобно определение не е достатъчно обширно. Ти си магнит за неприятностите като цяло. Ако в рамките на петнайсет километра има някаква опасност, непременно ще се натъкнеш на нея.

— И себе си ли слагаш в тази категория? — предположих.

Лицето му стана студено, безизразно.

— Несъмнено.

Отново протегнах ръка към него, без да обръщам внимание, че отново леко се отдръпна, и свенливо докоснах ръката му с върховете на пръстите си. Кожата му бе студена и твърда като камък.

— Благодаря ти — гласът ми бе изпълнен с пламенна благодарност. — Вече за втори път ме спасяваш.

Изражението му омекна.

— Хайде да не стигаме до трети път, съгласна ли си?

Намръщих се, но кимнах. Той дръпна ръката си от моята и скри и двете си длани под масата. Но пък се наклони към мен.

— Проследих те до Порт Анджелис — призна той и заговори бързо-бързо. — Никога не съм се опитвал да пазя конкретен човек и се оказа много по-трудно, отколкото смятах. Но вероятно защото става въпрос за теб. Обикновените хора като че ли успяват да изкарат деня без катаклизми. — Той замълча. Зачудих се дали не трябва да се разтревожа, че ме е проследил, но вместо това ме заля вълна на удоволствие. Той ме загледа, може би озадачен защо устните ми се свиват в неволна усмивка.

— Хрумвало ли ти е, че песента ми е изпята още първия път с микробуса и че напразно се опитваш да се месиш в плановете на съдбата? — замислих се, опитвайки се да се разсея.

— Това не беше първият път — каза той, а гласът му едва се чуваше. Зяпнах го в почуда, но погледът му бе сведен надолу. — Песента ти бе изпята още първия път, когато те срещнах.

При думите му усетих да ме пробожда страх и в главата ми нахлу внезапният спомен за страховития му поглед в онзи първи ден… но всепоглъщащото усещане за безопасност в присъствието му потисна страха ми. Когато вдигна глава, за да погледне в очите ми, в тях нямаше и следа от страх.

— Помниш ли? — попита той, а ангелското му лице бе сериозно.

— Да — отвърнах спокойно.

— И въпреки това седиш тук с мен — в гласа му се долавяше изумление, той вдигна едната си вежда.

— Да, седя тук… заради теб. — Замълчах за миг. — Защото някак знаеше как да ме откриеш днес…? — подтикнах го.

Той стисна устни и ме загледа с присвити очи, явно отново се бореше да вземе решение. Очите му пробягаха към пълната ми чиния, а после пак към мен.

— Ще говоря, ако ядеш — реши да се пазари.

Незабавно загребах още равиоли и ги напъхах в устата си.

— Доста трудно ми е да следя какво става с теб. Обикновено, щом веднъж съм чул нечии мисли, мога да открия въпросния човек много бързо. — Той ме погледна напрегнато и осъзнах, че стоя скована. Насилих се да преглътна, след това набодох още една хапка и я налапах. — Слушах мислите на Джесика, не особено старателно — както споменах, само ти можеш да си навлечеш неприятности в Порт Анджелис — и в началото не забелязах, че си се отделила. После, когато разбрах, че вече не си с нея, отидох да те търся в книжарницата, която видях в мислите й. Ясно ми беше, че не си влизала вътре и си тръгнала на юг… и знаех, че доста скоро ще се наложи да свиеш обратно. Така че просто те чаках и небрежно проверявах мислите на хората по улицата, за да видя дали някой те е забелязал и да разбера къде си. Нямах причина да се тревожа… но изпитвах странно безпокойство… — Той се замисли и се загледа в мен, но вместо мен май виждаше неща, които дори не можех да си представя. — Започнах да карам в кръгове и продължавах… да слушам. Слънцето започваше да залязва и тогава реших да сляза от колата и да започна да те търся пеша. И точно в този момент… — Той млъкна и стисна зъби с внезапна ярост. Направи усилие да се овладее.

— Точно в този момент какво? — прошепнах. Той продължи да се взира някъде зад главата ми.

— Чух какво си мислят — изръмжа той, а горната му устна леко се разтегли над зъбите му. — Видях лицето ти в мислите им. — Той внезапно се наведе напред, единият му лакът се появи върху масата, а ръката му закри очите му. Движението бе толкова бързо и неочаквано, че се стреснах. — Беше ми изключително трудно… не можеш да си представиш колко трудно… да те измъкна и да ги оставя… живи. — Гласът му бе заглушен от ръката му. — Можех просто да те върна при Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся — призна той шепнешком.

Седях безмълвна, зашеметена, с несвързани мисли. Ръцете ми бяха сгънати в скута и се бях отпуснала без сили на стола. Лицето му бе все така скрито в дланите, стоеше неподвижен, сякаш издялан от същия камък, на който напомняше кожата му.

Най-накрая вдигна поглед, очите му потърсиха моите и видях, че също са изпълнени с въпроси.

— Готова ли си да тръгваме за вкъщи? — попита той.

— Готова съм да си тръгваме — уточних, безкрайно благодарна, че имаме цял час път заедно. Все още не бях готова да се сбогуваме.

Сервитьорката се появи, сякаш някой я бе повикал. Или пък ни бе наблюдавала.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя Едуард.

— Готови сме за сметката, благодаря ви — гласът му бе тих, дрезгав, все още отразяваше напрежението от разговора ни. Това сякаш я обърка. Той вдигна очи в очакване.

— Р-разбира се — заекна тя. — Заповядайте — тя извади малка кожена папка от предния джоб на черната си престилка и му я подаде.

В ръката му вече имаше готова банкнота. Той я пъхна в папката и веднага й я подаде обратно.

— Не ми връщайте ресто — усмихна й се той. След това се изправи и аз непохватно побързах да стана.

Тя отново му се усмихна подканващо.

— Приятна вечер.

Той й благодари, без да откъсва поглед от мен. Потиснах усмивката си.

Докато вървяхме към вратата, ме следваше плътно, като внимаваше да не се докосваме. Спомних си какво бе казала Джесика за отношенията си с Майк, как почти са стигнали етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард като че ли ме чу и погледна към мен с любопитство. Сведох поглед към тротоара благодарна, че май действително не можеше да разбере какво си мисля.

Отвори вратата на колата, задържа я, докато се вмъкна, и тихичко я затвори след мен. Гледах го, докато заобикаляше предницата на колата, и за пореден път се възхитих от грациозността на движенията му. Може би беше редно да съм свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е от хората, с които се свиква.

Когато влезе в колата, той запали двигателя и включи отоплението. Рязко беше застудяло и предположих, че вече е дошъл краят на хубавото време. Но в якето му ми беше топло и когато смятах, че не ме гледа, можех да вдишвам дълбоко аромата му.

Едуард преодоля натовареното движение, без дори да се огледа, после рязко обърна колата и я насочи към магистралата.

— Сега — каза той многозначително — е твой ред.