Стефани Майър
Здрач (8)

7. Кошмари

Казах на Чарли, че имам много домашни и не искам нищо за ядене. Беше се развълнувал от някакъв баскетболен мач, макар да нямах никаква представа какво му бе специалното, така че не долови нищо необичайно в изражението и тона ми.

Когато влязох в стаята си, заключих вратата. Разрових се из бюрото, открих старите слушалки и ги включих в малкия CD плейър. Избрах си един диск, който Фил ми бе подарил за Коледа. Беше една от любимите му банди, но басовете и крясъците бяха малко силни за моя вкус. Пъхнах диска и легнах върху леглото. Нахлузих слушалките, натиснах бутона Play и усилих звука, докато не усетих болка в ушите. Затворих очи, но светлината продължаваше да ми пречи, така че похлупих горната половина на лицето си с една възглавница.

Съсредоточих се с всички сили върху музиката, опитвайки се да проумея текста, да схвана сложния ритъм на барабаните. На третото слушане вече бях запомнила думите на припевите. С учудване установих, че преглътна ли гръмовния звук, бандата все пак ми харесва. Май трябваше още веднъж да благодаря на Фил.

Методът подейства. Разтърсващият ритъм не ми даваше възможност да разсъждавам, което всъщност бе целта ми. Слушах диска отново и отново, докато вече можех да изпея всички парчета, и най-после заспах.

Отворих очи в познато място. С някакво ъгълче на съзнанието си усещах, че сънувам, разпознавах зеленикавата светлина на гората. Чувах как някъде наблизо вълните се блъскат в скалите. И знаех, че ако открия океана, ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам звука, но изведнъж се появи Джейкъб Блак, дърпаше ръката ми, теглеше ме обратно към най-мрачните дебри на гората.

— Джейкъб? Какво има? — попитах. Лицето му бе уплашено, но той продължаваше да ме дърпа с все сили, въпреки съпротивата ми — не исках да се връщам в тъмнината.

— Бягай, Бела, трябва да бягаш! — прошепна той ужасено.

— Насам, Бела! — разпознах гласа на Майк, който викаше от мрачната сърцевина на гората, но не можех да го видя.

— Защо? — попитах, като продължавах да се съпротивлявам на Джейкъб, отчаяно жадуваща да видя слънцето.

Но Джейкъб пусна ръката ми и изскимтя, внезапно се разтрепери и се свлече на потъналата в сенки земя. Започна да се гърчи в спазми, а аз го наблюдавах с ужас.

— Джейкъб! — разкрещях се аз. Но той беше изчезнал. На негово място стоеше едър червеникавокафяв вълк с черни очи. Вълкът бе обърнат с опашката към мен, а муцуната му сочеше към брега, козината на гърба му бе настръхнала, а измежду оголените му зъби се носеше ниско ръмжене.

— Бела, бягай! — отново извика зад гърба ми Майк.

Но аз не се обърнах. Наблюдавах светлината, която идваше към мен откъм плажа.

В този момент измежду дърветата пристъпи Едуард, кожата му леко светеше, а очите му бяха черни и излъчваха опасен блясък. Вдигна едната си ръка и ми направи знак да отида при него. Вълкът изръмжа в краката ми.

Направих крачка към Едуард. Тогава той се усмихна и видях зъбите му — остри, издължени.

— Довери ми се — измърка той.

Направих още една крачка.

Вълкът се хвърли между мен и вампира с насочена към гърлото му паст.

— Не! — изкрещях и внезапно се изправих в седнало положение на леглото.

Рязкото ми движение повлече плейъра от нощното шкафче и той изтрещя на пода.

Лампата ми бе все така запалена, а аз седях напълно облечена на леглото, при това с обувки. Погледнах объркана часовника върху тоалетката. Беше пет и половина.

Изпъшках, отпуснах се назад в леглото и се претърколих по корем, изхлузвайки ботушите. Но ми бе твърде неудобно, за да заспя. Претърколих се отново, разкопчах дънките и непохватно ги задърпах надолу, опитвайки се да запазя хоризонтално положение. Усещах плитката, в която бе сплетена косата ми — неудобен ръб по дължината на черепа ми. Извъртях се настрани, изтръгнах ластика и бързо прокарах пръсти, за да разплета кичурите. Дръпнах възглавницата обратно върху главата си.

Но, естествено, полза нямаше. Подсъзнанието ми бе извадило наяве точно онези образи, които така отчаяно се опитвах да избегна. Сега щеше да ми се наложи да застана лице в лице с тях.

Изправих се и за миг, когато кръвта потече надолу, ми се зави свят. Всичко по реда си, казах си, доволна, че отлагам момента колкото се може повече. Грабнах тоалетната си чантичка.

Но къпането не ми отне толкова време, колкото се надявах. Макар да си суших косата със сешоара, скоро вече нямаше какво да правя в банята. Увита в кърпата се върнах в стаята. Не можех да разбера дали Чарли още спи, или вече е излязъл. Отидох до прозореца да погледна и видях, че полицейската кола я няма. Явно пак бе тръгнал на риба.

Облякох се бавно в най-удобните си домашни дрехи, след което си оправих леглото — нещо, което никога не правя. Повече не можех да отлагам. Отидох до бюрото и включих древния си компютър.

Мразех да използвам интернет тук. Модемът бе ужасно стар, безплатната ми услуга — под всякаква критика, а самото свързване отнемаше толкова време, че реших да си направя купичка овесена каша, докато чакам.

Хранех се бавно, дъвчейки внимателно всяка хапка. Когато приключих, измих купичката и лъжицата, подсуших ги и ги прибрах. Краката ми се влачеха с нежелание, докато се качвах по стълбите. Първо отидох до падналия плейър, вдигнах го и го сложих точно в средата на масата. Измъкнах слушалките и ги прибрах в чекмеджето на бюрото. След това си пуснах същия диск, но намалих звука, така че музиката да бъде само фон.

С нова въздишка се обърнах към компютъра. Естествено, екранът бе покрит с рекламни прозорци. Седнах на твърдия сгъваем стол и започнах да ги затварям един по един. В крайна сметка успях да се добера до любимата си търсачка. Разправих се с още няколко реклами и след това написах една-единствена дума.

Вампир.

Естествено, нужно бе вбесяващо дълго време. Когато резултатите започнаха да се появяват, се наложи да пресея доста неща — като се започне от филми и телевизионни предавания и се стигне до разни игри, метъл банди и готически козметични компании.

След това открих един многообещаващ сайт — Вампири от А до Я. Зачаках нетърпеливо да се зареди, като припряно затварях всеки рекламен прозорец, който присветнеше на екрана. Най-накрая сайтът се зареди: семпъл бял фон с черен текст и доста академично излъчване. От заглавната страница ме посрещнаха два цитата:

В необятния мрачен свят на призраци и демони няма друга фигура, която да внушава толкова ужас и ненавист, и същевременно да е окичена с такова страховито обаяние като вампира. Сам по себе си той не е нито призрак, нито демон, но въпреки това използва тъмните сили и притежава загадъчните и ужасяващи качества и на двете.

Преподобният Монтаг Съмърс

Ако на този свят има добре документирани описания, то това са описанията на вампири. Нищо не липсва: официални доклади, писмени показания на знаменити личности, на хирурзи, свещеници, съдии — юридическите доказателства са съвсем, пълни. И въпреки това нима някой вярва във вампири?

Русо

Останалата част от сайта представляваше азбучен списък на всички митове за вампири от всички краища на света. Първият, на който кликнах, Danag, се оказа филипински вампир, който уж преди много години засял растението таро на островите. Според легендата Danag работил рамо до рамо с хората в продължение на много години, обаче сътрудничеството им приключило един ден, когато някаква жена си порязала пръста и Danag засмукал порязаното. Вкусът на кръвта й обаче така му харесал, че я изсмукал цялата от тялото й.

Изчетох внимателно описанията, търсейки нещо, което да ми прозвучи ако не правдоподобно, то поне познато. Като че ли повечето митове за вампири се въртяха около прекрасни жени в ролята на демони и нещастни дечица в ролята на жертви. Освен това ми се струваха изфабрикувани, за да обяснят високата смъртност сред децата и да дадат извинение за изневярата на мъжете. Много от историите включваха духове и предупреждения срещу неправилни погребения. Малка част от нещата се припокриваха с филмите, които бях гледала, и съвсем малко, като например еврейският Estrie и полският Upier коментираха пиенето на кръв.

Само три статии привлякоха вниманието ми: румънският Varacolaci — силно немъртво същество, което можело да се превръща в красив човек с бледа кожа, словашкото Nelapsi, създание толкова силно и бързо, че можело да избие цяло село в едничкия час след полунощ, и още едно — Stregoni Benefici.

За последния вид имаше само едно кратко изречение.

Stregoni Benefici: италиански вампир, за когото се твърди, че е на страната на доброто и е смъртен враг на всички зли вампири.

С облекчение прочетох този кратък текст, единствения мит сред стотиците други, който твърдеше, че има и добри вампири.

Като цяло обаче информацията твърде малко съвпадаше с историите на Джейкъб и собствените ми наблюдения. Докато четях, си бях съставила наум собствен кратък списък и внимателно го сравнявах с всяка легенда. Скорост, сила, красота, бледа кожа, очи, които променят цвета си, а след това и критериите на Джейкъб: кръвопийци, врагове на върколака, студенокожи и безсмъртни. Митовете, които отговаряха дори на един от елементите, бяха твърде малко.

А имаше и друг проблем, който помнех от малкото филми на ужасите, които бях гледала, и подкрепен от прочетеното днес — вампирите не могат да излизат на дневна светлина, тъй като слънцето ще ги превърне във въглен. През деня спят в ковчези и излизат само нощно време.

Подразнена, щракнах ключа на компютъра, без да изчакам програмите да се затворят както трябва. Освен раздразнението чувствах и изгарящ срам. Цялата работа бе толкова глупава. Седях си в стаята и проучвах вампири. Какво ми ставаше? По този повод реших, че вината за всичко лежи на входа на градчето Форкс и върху целия просмукан от влага Олимпийски полуостров.

Трябваше да се измъкна от къщи, но нямаше къде да отида на разстояние, по-малко от три дни път. Все пак си нахлузих ботушите, без да съм съвсем наясно къде точно отивам, и слязох на долния етаж. Навлякох дъждобрана, без дори да проверя какво е времето, и затръшнах вратата зад себе си.

Беше облачно, но все още не валеше. Пренебрегнах пикапа и тръгнах пеша на изток, прекосявайки двора на Чарли напреки, по посока към вечно настъпващата гора. Не след дълго вече бях навлязла толкова дълбоко, че къщата и шосето изчезнаха, а единственият звук бе жвакането на влажната земя под краката ми и внезапните викове на сойките.

Тънка като панделка пътека водеше през гората, иначе не бих рискувала да се шляя така сама. Чувството ми за ориентация е отчайващо — можех да се изгубя и в много по-дружелюбна среда. Пътеката се виеше все по-навътре в гората и доколкото можех да преценя, предимно в източна посока. Извиваше се около смърчове, тисове, кленове и бучиниш. Познавах съвсем бегло имената на дърветата около мен, а всичко, което знаех, се дължеше на Чарли, който ми ги показваше от прозореца на полицейската кола, когато бях по-малка. Имаше много, които изобщо не познавах, и други, за чиито имена не можех да съм сигурна, понеже бяха обрасли в зелени паразитни растения.

Следвах пътеката, докато гневът към мен самата бе достатъчно силен, за да ме тласка напред. Когато започна да се уталожва, забавих крачка. Няколко капки прокапаха през зеления балдахин над главата ми, но не бях сигурна дали започва да вали, или вчерашните локвички по листата над мен бавно се процеждат обратно към земята. Едно наскоро паднало дърво — знаех, че е паднало наскоро, понеже все още не бе напълно покрито с мъх — се бе облегнало в дънера на един от побратимите си, превръщайки се в закътана малка пейка на няколко безопасни метра от пътеката. Прекрачих папратта и внимателно седнах, като разстлах якето между влажната повърхност и дрехите ми, и облегнах обвитата си в качулка глава върху живото дърво.

Мястото далеч не бе най-подходящото за разходка. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Гората бе наситенозелена и твърде много напомняше на сцената от съня ми, за да постигна някакво спокойствие на духа. А сега, когато звукът на шляпащите ми ботуши бе изчезнал, тишината бе пронизителна. Птиците също бяха утихнали, а капките — зачестили, така че отгоре вероятно валеше. Както бях седнала, папратта се извисяваше над главата ми, така че някой можеше да мине по пътеката едва на метър от мен и въобще да не ме види.

Тук сред дърветата бе много по-лесно да повярвам на нелепостите, които така ме бяха смутили вътре в къщата. В тези гори нищо не се бе променяло в продължение на хилядолетия и сред тази зеленикава мъгла всички митове и легенди от стотици други земи изглеждаха далеч по-правдоподобни, отколкото в подредената ми стая.

Насилих се да се концентрирам върху двата най-важни въпроса, на които се налагаше да си отговоря, но определено ми липсваше желание.

Първо, трябваше да реша дали може да е вярно казаното от Джейкъб по адрес на семейство Кълън.

В съзнанието ми незабавно отекна отрицание. Беше едновременно глупаво и нездраво да вярвам на подобни абсурдни идеи. Но какво друго, попитах сама себе си. Нямаше разумно обяснение за факта, че в момента бях жива. Отново заизреждах наум всичко, на което бях свидетел — невъзможната бързина и сила, очите, които сменяха цвета си от черни в златни и обратно, нечовешката красота, бледата, хладна кожа. А и други дребни неща, които не се набиваха веднага на очи — как сякаш никога не се хранеха, смущаващата грациозност на движенията им. И как той понякога говореше с непозната интонация и фрази, по-подходящи за роман от началото на века, отколкото за класна стая от двадесет и първи век. Бе отсъствал от училище, когато провеждахме експеримента с кръвните проби. Не беше отказал категорично да се включи в екскурзията до плажа, докато не разбра къде точно отиваме. Като че ли бе наясно с мислите на всеки… освен с моите. Беше ми казал, че е злодей, че е опасен…

Възможно ли бе семейство Кълън да са вампири?

Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалното обяснение се разгръщаше пред невярващите ми очи. Дали щях да възприема историята за студенокожите на Джейкъб, или собствената си теория за супергероя, Едуард Кълън просто не беше… човек. Беше нещо повече.

Така че… може би. Явно това щеше да е отговорът ми за момента.

А после следваше най-важният въпрос. Какво щях да правя, ако се окажеше вярно?

Ако Едуард действително бе вампир — трудно бе дори да си помисля за тази дума — тогава какво следваше да направя? Да въвлека още някого бе немислимо. Та аз самата едва си вярвах: ако кажех на някой друг, вероятно щяха да ме пратят в лудница.

Само два варианта ми се струваха практични. Първият бе да последвам съвета му — да проявя здрав разум, да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и отново да започна да го игнорирам, доколкото ми бе възможно. Да се преструвам, че в единствения час, през който бяхме принудени да седим заедно, помежду ни има непроницаемо дебело стъкло. Да му кажа да ме остави на мира — този път вече сериозно.

При мисълта за този вариант усетих внезапен спазъм на отчаяние. Съзнанието ми се опита да отхвърли болката и бързо прескочи на другия вариант.

Да не предприемам нищо. В крайна сметка, дори действително да се окажеше нещо… зловещо, все пак до този момент не ме бе наранил по никакъв начин. Всъщност, ако не бе действал толкова бързо, в момента щях да съм само една вдлъбнатина в калника на Тайлър. Толкова бързо, опитах се да споря със себе си, сякаш действията му се диктуваха от чист инстинкт. Но ако притежаваше инстинкт да спасява човешки живот, нима би могъл да бъде толкова зъл, троснах се сама на себе си. Мислите ми се въртяха в лишени от отговори спирали.

Но в едно поне бях сигурна, ако въобще можеше да съм сигурна в нещо. Мрачният Едуард от снощния ми сън бе отражение единствено на страха ми от думата, изречена от Джейкъб, а не от самия Едуард. И въпреки това, когато изкрещях от ужас при скока на върколака, викът, откъснал се от устните ми, не бе от страх за вълка. А от страх, че той може да бъде наранен — дори когато ме викаше при себе си с острите си зъби, аз се страхувах за него.

И в това открих отговора за себе си. Всъщност не знам дали въобще можех да избирам между двата варианта. Твърде дълбоко бях затънала. Сега, когато вече знаех, ако действително знаех, не можех да предприема нищо относно страшната тайна. Защото, когато помислех за него, за гласа му, за хипнотизиращия му поглед, за магнетичната сила на личността му, не исках нищо друго, освен да съм с него, още сега. Дори и ако… но това не можех и да си го помисля. Не и тук сама, в тъмнеещата гора. Не и когато дъждът придаваше сумрак като по здрач под балдахина от листа и шумолеше като човешки стъпки по настланата със зеленина земя. Потръпнах и побързах да стана от скришното си местенце, разтревожена, че някак пътеката ще е изчезнала, измита от дъжда.

Но тя си беше там, ясна и невредима, и се виеше навън от капещия зелен лабиринт. Последвах я забързано, дръпнала плътно качулката си, и когато почти се затичах между дърветата, се изненадах колко се бях отдалечила. В един момент започнах да се чудя дали въобще вървя навън, или напротив — следвах пътеката все по-дълбоко в гората. Преди да успея да се паникьосам обаче, зърнах открито пространство между кичестите клони. После чух кола да минава по шосето и вече бях на свобода. Моравата на Чарли се простираше пред мен и къщата ме зовеше с обещания за топлина и сухи чорапи.

Когато се прибрах, беше едва пладне. Качих се в стаята си и се преоблякох с дънки и тениска, тъй като щях да си стоя вкъщи. С лекота се съсредоточих върху задачата си за деня — есе върху „Макбет“, което трябваше да предам в сряда. Заех се кротко да нахвърлям черновата, чувствайки се далеч по-спокойна, отколкото се бях чувствала от… ами, от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.

Всъщност винаги съм била такава. Най-болезнено бе взимането на решение, то най-много ме измъчваше. Но след като веднъж стигнех до него, просто следвах избора си, обикновено с чувство на облекчение, че най-после съм решила. Понякога облекчението бе съпроводено с отчаяние, като например при решението ми да се преместя във Форкс. Това все пак бе по-добре, отколкото да се боря с различните варианти.

А това решение възприех твърде лесно. Опасно лесно.

И така, денят се оказа спокоен и продуктивен: приключих с есето преди осем. Чарли се прибра с богат улов и аз си казах, че трябва да купя книга с рецепти за риба, когато отида до Сиатъл следващата седмица. Тръпките, които полазиха гръбнака ми при мисълта за това пътуване, не се различаваха от онези преди разказите на Джейкъб Блак. А би трябвало да са различни, казах си. Би трябвало да се страхувам — знаех, че е редно, но не изпитвах нужния страх.

Тази нощ спах без сънища, изтощена от дългия ден и от безсънието предната нощ. Събудих се — за втори път от пристигането си във Форкс — от ярката жълта светлина на слънчев ден. Скочих към прозореца и с изумление видях, че в небето няма почти никакъв облак, а рехавите бели пухчета, които все пак се носеха, нямаше как да донесат дъжд. Отворих прозореца — учудена, че се отваря така тихо, без да заяжда, въпреки че не го бях отваряла бог знае от колко години — и вдишах дълбоко относително сухия въздух. Беше почти топло, а вятърът бе съвсем слаб. Кръвта ми се наелектризира във вените.

Когато слязох долу, Чарли приключваше със закуската и веднага долови настроението ми.

— Хубав ден навън — изкоментира той.

— Да — съгласих се с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор, а кафявите му очи се набръчкаха в ъгълчетата. Когато Чарли се усмихнеше, ми беше по-лесно да разбера защо двамата с майка ми така прибързано са се оженили. Романтичната му натура от онези дни се бе изхабила, преди да го опозная, както къдравата му кафява коса — същия цвят, макар и не същата структура, като моята — се бе стопила, постепенно разкривайки все по-голяма част от лъскавата кожа на челото му. Но когато се усмихнеше, отчасти виждах мъжа, избягал с Рене, когато била едва две години по-голяма, отколкото аз в момента.

Закусих в бодро настроение, като гледах как прашинките танцуват в слънчевите лъчи, струящи през задния прозорец. Чарли се провикна за довиждане, после чух как патрулката потегля от двора. На път за вратата се поколебах с ръка върху дъждобрана. Току-виж провокирам съдбата, ако го оставя у дома. С въздишка го преметнах през ръка и излязох навън в най-ярката светлина, която бях зървала от месеци.

С помощта на няколко удара с лакти успях да смъкна и двата прозореца на пикапа почти докрай. Бях една от първите в училище. В бързината да изляза навън дори не бях погледнала часовника. Паркирах и тръгнах към рядко използваните пейки за пикник южно от стола. Те все още бяха леко влажни, затова постлах дъждобрана, доволна, че все пак съм му намерила приложение. Бях готова с домашните — такъв е ефектът от бедния социален живот — но имаше няколко задачи по тригонометрия, в чиито отговори не бях съвсем сигурна. Извадих съвестно учебника, но още докато проверявах първата задача, вече се бях замечтала, загледана как слънчевата светлина играе върху червената кора на дърветата. Разсеяно зарисувах по полетата на тетрадката. След няколко минути внезапно осъзнах, че съм нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледат втренчено от страницата. Изтрих ги с гумата.

— Бела! — чух нечий глас, който приличаше на този на Майк.

Огледах се и осъзнах, че докато съм седяла разсеяно, училището се бе изпълнило с народ. Всички бяха по тениски, а някои дори по къси панталони, макар че едва ли имаше повече от петнайсет градуса. Майк се приближаваше по бежови къси панталони и раирана блуза, размахал ръка.

— Хей, Майк — провикнах се и му помахах в отговор, неспособна на сдържаност в такава сутрин.

Той седна при мен, спретнатите шипове на косата му блестяха златисти на светлината, а усмивката направо разполовяваше лицето му. Толкова се радваше, че ме вижда, а на мен нямаше как да не ми стане приятно.

— Не бях забелязал досега, косата ти има червеникав оттенък — каза той и хвана между пръстите си един кичур, който се развяваше на лекия ветрец.

— Само на слънцето.

Почувствах се леко неловко, когато пъхна кичурчето зад ухото ми.

— Прекрасен ден, нали?

— Точно по мой вкус — съгласих се.

— Какво прави вчера? — Тонът му разкриваше известно собственическо чувство.

— Предимно работих върху есето. — Не добавих, че всъщност съм приключила, нямаше нужда да звуча самодоволно.

Той се плесна по челото с длан.

— О, да, трябва да го предаваме в четвъртък, нали?

— Ъм, май в сряда.

— Сряда ли? — той се смръщи. — Лоша работа… Твоето на каква тема е?

— Дали отношението на Шекспир към героините му е женомразко.

Той ме зяпна, сякаш му говорех на латински. Май трябва да седна да поработя довечера — отбеляза той, а въодушевлението му видимо намаля. — Смятах да те поканя да излезем заедно.

— О! — това ме свари напълно неподготвена. Защо вече не можех да водя приятен разговор с Майк, без в един момент да се почувствам неловко?

— Бихме могли да излезем на вечеря или нещо подобно… а аз ще поработя по-късно — усмихна ми се с надежда.

— Майк… — мразя да ме поставят в неудобно положение. — Не смятам, че това е особено добра идея.

Изражението му посърна.

— Защо? — попита той с присвити очи. Мислите ми литнаха към Едуард, чудейки се дали и той мисли за същото.

— Струва ми се… но ако повториш пред някого това, което ще ти кажа, с удоволствие ще те пребия — заплаших го, — но ми се струва, че това доста би наранило Джесика.

Той се обърка, очевидно въобще не се бе замислил в тази посока.

— Джесика ли?

— Е, хайде, Майк, да не си сляп?

— О! — издиша той, очевидно зашеметен. Възползвах се от объркването му, за да се измъкна от ситуацията.

— Време е да влизаме в час, а аз не мога да си позволя пак да закъснея — събрах си учебниците и ги напъхах в чантата.

Тръгнахме мълчаливо към трета сграда, а изражението му бе доста объркано. Надявах се, каквито и мисли да му се въртяха в главата, да бъдат в правилната посока.

Когато видях Джесика в часа по тригонометрия, тя направо чуруликаше от вълнение. Заедно с Анджела и Лорън щели да ходят до Порт Анджелис същата вечер, за да си купят рокли за танците. Канеше ме и аз да отида, макар да нямах нужда от тоалет. Колебаех се. От една страна, щеше да е приятно да се измъкна от града с приятелки, но от друга, Лорън щеше да е с нас. А и кой знае какво можеше да правя довечера… Но това определено не бе най-разумната посока за разсъждения. Естествено, радвах се на слънчевата светлина. Но тя далеч не бе единствената причина за еуфоричното ми настроение.

Така че й отговорих уклончиво и казах, че първо трябва да го обсъдя с Чарли.

Тя не спря да дърдори за танците, докато вървяхме към кабинета по испански, продължи темата и след часа, когато тръгнахме към стола, сякаш въобще не беше прекъсвала. Бях твърде погълната от собственото си влудяващо нетърпение, за да схвана какво всъщност ми говори. Изпитвах болезнено нетърпение да видя не само него, но и останалите от семейството, за да ги съпоставя с новите образи, които тормозеха съзнанието ми. Щом прекрачих прага на стола, за първи път усетих как истинска тръпка на ужас пролазва по гръбнака ми и засяда в стомаха ми. Дали щяха да доловят мислите ми? А след това ме проряза нова мисъл — дали Едуард отново ще ме чака да седнем заедно?

Както ми бе станало навик, първо погледнах към масата на семейство Кълън. Стомахът ми се сгърчи от паника, като видях, че масата е празна. Без особена надежда обходих с очи останалата част от помещението, надявайки се да го зърна сам, да ме очаква. Помещението бе почти пълно, бяхме закъснели заради испанския, но никъде нямаше и следа от Едуард или братята и сестрите му. Отчаянието, което ме връхлетя, бе направо смазващо.

Затътрих крака след Джесика, без дори да си давам вид, че я слушам.

Заради закъснението ни всички останали вече бяха насядали на масата. Пропуснах празното място до Майк и седнах до Анджела. Като в мъгла отбелязах как Майк дръпва вежливо стола за Джесика и как лицето й светва в ответ.

Анджела шепнешком ми зададе няколко въпроса за есето върху „Макбет“, на които се постарах да отговоря с колкото можех по-естествен тон, докато вътрешно се гърчех от мъка. Тя също ме покани да ги придружа за пазаруването и този път се съгласих, улавяйки се като за сламка за всяко нещо, което можеше да ме разсее.

Когато влязох в кабинета по биология и видях празния му стол, осъзнах, че съм таяла последна искрица надежда. Връхлетя ме нова вълна на разочарование.

Останалата част от деня премина бавно, унило. По физическо ни четоха лекция върху правилата на бадминтона — поредното мъчение, което ми бяха приготвили. Но поне вместо да се препъвам по игрището, се наложи единствено да седя и да слушам. Най-хубавото бе, че треньорът не успя да приключи лекцията, така че щяхме да имаме извинение и за утре. Нищо че на по-следващия ден щяха да ме въоръжат с ракета и да ме пуснат срещу останалата част от класа.

С радост си тръгнах от училище, за да мога да си се цупя и тормозя на воля, преди да изляза с Джесика и компания вечерта. Но точно като влязох в къщата на Чарли, Джесика ми се обади да отмени плановете. Опитах се да демонстрирам радост от факта, че Майк я бе поканил на вечеря — действително чувствах облекчение, той най-после започваше да се ориентира правилно — но ентусиазмът ми звучеше фалшиво дори в собствените ми уши. Пътуването се отмени за следващия ден.

Това развитие на нещата силно ограничи възможността ми да се разсея по някакъв начин. Бях сложила няколко риби да се мариноват за вечеря, а салата и хляб имаше от предната вечер, така че в това отношение нямаше какво да правя. Прекарах половин час над домашните, но след това приключих и с тях. Проверих си имейла, препрочетох старите писма от майка ми, които ставаха все по-заядливи. Въздъхнах и написах кратък отговор.

Мамо,

Съжалявам. Бях навън. Ходих на излет до плажа с няколко приятели. И трябваше да пиша есе.

Оправданията ми бяха доста жалки, така че реших да ги зарежа.

Днес е слънчево — знам, да, и аз съм в шок, — така че смятам да изляза и да попия колкото се може повече витамин Д. Обичам те.

Бела.

Реших да убия един час с четене на нещо несвързано с училище. Бях си донесла малка колекция книги, от които най-опърпаната бе сборник с романите на Джейн Остин. Взех го и се запътих към задния двор, а по пътя грабнах едно старо одеяло от шкафа с чаршафите на стълбищната площадка.

В малкия квадратен двор на Чарли сгънах одеялото на две и го постлах далече от сянката на дърветата върху гъстата трева, която винаги беше леко влажна, независимо колко грееше слънцето. Легнах по корем, кръстосах глезени във въздуха и запрелиствах отделните романи в томчето, опитвайки се да реша кой би ангажирал най-пълно съзнанието ми. Любимите ми бяха „Гордост и предразсъдъци“ и „Разум и чувства“. Първият бях чела съвсем наскоро, така че започнах „Разум и чувства“, но като стигнах до трета глава, се сетих, че главният герой по една случайност се нарича Едуард. Сърдито прехвърлих страниците до „Манефийлд Парк“, но пък там героят се казваше Едмънд, което ми звучеше твърде сходно. Нима в края на осемнадесети век не е имало други мъжки имена? Затворих рязко книгата съвсем подразнена и се претърколих по гръб. Навих ръкави, колкото можах по-нагоре и затворих очи. Няма да мисля за нищо друго, освен за топлината върху кожата ми, казах си строго. Лекият ветрец разроши няколко кичурчета около лицето ми, които ме загъделичкаха. Дръпнах цялата си коса над главата, оставих я да се разстеле върху одеялото и отново се отдадох на топлината, която докосваше клепачите ми, скулите ми, носа ми, устните, ръцете, шията, проникваше през тънката ми блуза…

Следващото нещо, което достигна до съзнанието ми, бе звукът от колата на Чарли, която дрънчеше по тухлите на алеята. Изправих се и с изненада отбелязах, че слънцето се е скрило зад дърветата и че съм била заспала. Огледах се объркано, с внезапното усещане, че не съм сама.

— Чарли? — провикнах се, но чух как вратата на колата му се затваря пред входната част на къщата.

Скочих на крака, глупаво стресната, и дръпнах влажното вече одеяло и книгата. Изтичах в къщата, за да загрея малко олио на котлона, знаейки, че ще закъснея с вечерята. Чарли тъкмо закачваше кобура и събуваше ботушите си.

— Съжалявам, татко, вечерята още не е готова — заспах вън на поляната — потиснах една прозявка аз.

— Не се притеснявай — каза той. — И без това искам да видя резултата от мача.

След вечеря нямаше какво да правя, затова погледах телевизия с Чарли. Нямаше нищо интересно, но понеже знаеше, че не обичам бейзбол, той превключи на някаква безмозъчна комедия, която не хареса и на двама ни. Но изглеждаше щастлив, че правим нещо заедно. Стана ми приятно, че го зарадвах, въпреки потиснатото ми настроение.

— Татко — подхванах по време на рекламите — Джесика и Анджела ще ходят до Порт Анджелис утре вечер да си изберат тоалети за танците и ме поканиха да им помогна при избора… имаш ли нещо против да отида?

— Джесика Станли? — попита той.

— И Анджела Уебър — въздъхнах при тези подробности.

Баща ми се обърка.

— Но ти нали нямаше да ходиш на забавата?

— Не, татко, но ще им помогна да си изберат рокли — нали се сещаш, ще осигуря конструктивната критика. — На жена нямаше да ми се налага да обяснявам подобно нещо.

— Е, хубаво тогава — май съзнаваше, че по отношение на женските работи никак не е в свои води. — Но на следващия ден си на училище, нали?

— Ще тръгнем веднага след часовете, за да успеем да се приберем навреме. Ще се оправиш с вечерята, нали?

— Белс, в продължение на седемнайсет години сам съм се оправял с храната — напомни ми той.

— Нямам представа как си оцелял — промърморих, после добавих по-високо: — Ще приготвя някои неща за сандвичи в хладилника, става ли? На горния рафт.

 

На следващата сутрин отново бе слънчево. Събудих се с подновена надежда, която мрачно се опитах да потисна. Облякох се подходящо за по-топлото време: с тъмносиня блуза с V-образно деколте, която носех в най-тежките зими във Финикс.

Така планирах пристигането си в училище, че да нямам почти никакво време преди часа. Със замряло сърце обиколих пълния паркинг в търсене на свободно място, но всъщност търсех сребристото волво, което не беше там. Паркирах на последния ред, забързах към кабинета по английски и пристигнах унила и останала без дъх точно преди последния звънец.

Денят се разви както вчерашния — така и не успявах да възпра крехките кълнове надежда, които напъпваха в съзнанието ми, но напразното оглеждане на стола и незаетият чин в кабинета по биология болезнено ги потъпкаха.

Плануваното пътуване към Порт Анджелис не бе отменено втори път и стана още по-привлекателно, защото се оказа, че Лорън имаше друг ангажимент. Нямах търпение да се измъкна от града, за да спра най-накрая да се оглеждам през рамо с надеждата да го зърна как се материализира от нищото, което му беше навик. Заклех се, че ще бъда в добро настроение и няма да проваля удоволствието от пазаруването за Анджела и Джесика. Можех и аз да погледна това-онова. Не исках да мисля, че току-виж се окаже, че ще пазарувам самичка в Сиатъл през уикенда — първоначалните ми планове вече не ме блазнеха. Все пак той едва ли щеше да пропусне пътуването, без поне да ме уведоми.

Щом приключихме в училище Джесика ме последва до вкъщи в старото си бяло мъркюри, за да оставя учебниците и пикапа. Набързо прокарах гребен през косата си с лека тръпка на вълнение, че най-после ще се измъкна от Форкс. Оставих бележка на Чарли на масата, в която отново обяснявах къде съм сложила вечерята, преместих опърпаното си портмоне от училищната чанта в една дамска чанта, която рядко използвах, и изтичах навън при Джесика. Сетне се отбихме до къщата на Анджела, която вече ни чакаше. Вълнението ми съвсем нарасна, когато най-после напуснахме очертанията на града.