Стефани Майър
Здрач (7)

6. Страшни приказки

Седях в стаята си и се опитвах да се концентрирам върху трето действие на „Макбет“, но всъщност се ослушвах за пикапа. Мислех, че ще чуя рева на двигателя дори и през шума на плющящия дъжд. Но когато отидох да надникна през пердето за пореден път, той изненадващо се оказа отпред.

Нямах особени очаквания за петъка и той напълно оправда липсата ми на интерес. Естествено, обсъждаше се припадъкът ми. На Джесика особено случката явно й се струваше безкрайно забавна. За щастие, Майк си бе държал устата затворена и май никой не бе разбрал за участието на Едуард. Джесика обаче ме засипа с въпроси за вчерашния обяд.

— И какво искаше Едуард Кълън вчера? — попита ме тя в часа по тригонометрия.

— Не знам — отговорих напълно искрено. — Така и не стана ясно.

— Имаше вид на доста ядосана — зачовърка тя.

— Така ли? — постарах се изражението ми да не издава нищо.

— Знаеш ли, никога не съм го виждала да седи с някой извън семейството му. Много беше странно.

— Да — съгласих се. Тя май се подразни, тъй като нетърпеливо тръсна тъмните си къдрици — предполагам се бе надявала да чуе някоя сочна клюка, която да предаде нататък.

Знаех, че той ще отсъства от училище и затова най-неприятното бе, че все се надявах да го видя. Когато влязох в стола с Джесика и Майк, не можах да се сдържа да не погледна към масата му, където Розали, Алис и Джаспър седяха и си говореха, приближили глави. И не успях да прогоня обземащото ме мрачно настроение, осъзнавайки, че нямам представа колко дълго ще трябва да чакам, преди да го видя отново.

На нашата маса се обсъждаха плановете за следващия ден. Майк отново бе въодушевен и демонстрираше огромно доверие в местния метеоролог, който обещаваше слънчев ден. На мен лично не ми се вярваше. Но днес действително бе по-топло — почти петнадесет градуса. Може би все пак излетът нямаше да е пълен провал.

По време на обяда улових няколко недружелюбни погледа от страна на Лорън, които така и не проумях, докато не тръгнахме да излизаме от стола. Бях точно зад нея, само на две педи от гладката й сребристоруса коса, но не ме бе забелязала.

— … Не знам защо Бела — изсумтя тя подигравателно докато произнасяше името ми — не седи със семейство Кълън оттук нататък — чух я да мърмори на Майк. Досега не бях обръщала внимание колко неприятен, носов е гласът й и се смаях от злобата в него. Всъщност не я познавах особено добре, определено недостатъчно добре, че да ме мрази, или поне така си мислех.

— Тя ми е приятелка и седи с нас — прошепна в отговор Майк, лоялен както винаги, но и с някакво собственическо чувство. Поспрях, така че Джес и Анджела да ме задминат. Не ми се слушаше повече.

 

На вечеря Чарли прояви учудващ ентусиазъм за излета в Ла Пуш на следващата сутрин. Май се чувстваше леко виновен, че ме оставя сама вкъщи през почивните дни, но твърде дълго бе градил навиците си, та тепърва да ги нарушава. Естествено, знаеше имената на всички хлапета, които щяха да ходят на излета, а също и на родителите им, а вероятно и на бабите и дядовците им. Като че ли одобряваше мероприятието. Чудех се дали ще одобри плановете ми да пътувам до Сиатъл с Едуард Кълън. Не че имах намерение да му казвам.

— Татко, чувал ли си за място, наречено Гоут Рокс или нещо подобно? Май е някъде южно от връх Рениер — попитах небрежно.

— Да — защо?

Вдигнах рамене.

— Някои от децата говореха, че ще ходят на палатки там.

— Не е много подходящо за палатки. — Звучеше изненадан. — Има много мечки. Повечето хора ходят там през ловния сезон.

— О! — измърморих. — Може би съм объркала името.

Смятах да спя до късно, но ме събуди необичайна яркост. Отворих очи и видях ясна жълта светлина, която се лееше през прозореца ми. Не можех да повярвам. Хукнах към прозореца да проверя и действително — грееше слънце. Беше на странно място в небето, твърде ниско и като че ли не толкова близо, колкото бе редно, но определено си беше слънце. Хоризонтът бе обрамчен с облаци, но по средата се ширеше голямо петно синьо небе. Задържах се до прозореца колкото може по-дълго от страх, че ако се откъсна оттам, синьото безвъзвратно ще изчезне.

Магазинът „Олимпийско оборудване“ на семейство Нютън бе току до града, откъм северната му страна. Виждала го бях, но никога не бях спирала. Не изпитвах особена нужда от оборудване за мероприятия, които изискват продължително прекарване на открито. Разпознах шевролета на Майк и нисана на Тайлър на паркинга. Докато паркирах до тях, забелязах групичката пред шевролета. Ерик беше там, както и още две момчета от моя клас. Бях почти сигурна, че имената им са Бен и Конър. Джес също беше там, а от двете й страни стояха Анджела и Лорън. До тях бяха и три други момичета, включително и едно, в което се бях спънала по физическо в петък. То ме изгледа, докато излизах от пикапа, и прошепна нещо на Лорън. Лорън разтърси златистата си коса и ми хвърли пълен с презрение поглед.

Явно щеше да е един от онези дни.

Майк поне ми се зарадва.

— Ама ти дойде! — провикна се той доволен. — Казах ли ти, че днес ще е слънчево?

— Нали обещах, че ще дойда — припомних му.

— Чакаме само Лий и Саманта… освен ако не си поканила някого — добави Майк.

— Не — излъгах с лекота, надявайки се да не ме хванат. А същевременно исках да се случи чудо и Едуард все пак да се появи.

Майк беше доволен.

— Ще се качиш ли в моята кола? Остана само тя и миниванът на майката на Лий.

— Става.

Той се усмихна щастливо. Толкова бе лесно да го зарадвам.

— Можеш да се возиш отпред — обеща той.

Успях да прикрия раздразнението си. Не беше толкова лесно да зарадвам и Майк, и Джесика едновременно. Виждах я как ни гледа смръщено.

Нещата обаче се развиха в моя полза. Лий доведе още двама души и вече нямаше свободни места. Успях да вмъкна Джес между мен и Майк на предната седалка на шевролета. Имаше какво да се желае от реакцията на Майк по този повод, но поне Джесика се успокои.

Ла Пуш бе само на двадесет и няколко километра от Форкс, през по-голямата част от които шосето бе обрамчено от разкошни, гъсти, зелени гори, а широката река Куилают на два пъти се извиваше под него. Доволна бях, че съм до прозореца. Бяхме смъкнали стъклата — с девет души в шевролета можеше да те хване клаустрофобия — и се опитвах да поема колкото се може повече слънчева светлина.

През летата, които прекарвах при Чарли във Форкс, неведнъж бях ходила до плажовете на Ла Пуш, така че дългата километър и половина дъга на Фърст Бийч ми бе позната. Въпреки това гледката спираше дъха. Водата бе тъмносива дори на слънчевата светлина, покрита бе с бяла пяна, надигаща се към сивия каменист бряг. От стоманените води на залива се издигаха островчета с отвесни ръбове и неравна височина, увенчани с високи, сурови ели. Плажът представляваше тясна ивица пясък покрай водата, който преминаваше в милиони едри гладки камъни. От разстояние те изглеждаха равномерно сиви, но отблизо се оказваха обагрени във всякакви възможни оттенъци — теракотено, морскозелено, бледолилаво, синьо-сиво, тъмнозлатисто. Линията на прилива бе осеяна с огромни, донесени от водата дървета, избелени от солените вълни като кости, някои нахвърляни на групички по края на близката гора, а други полегнали самотни там, където свършват вълните.

От вълните се носеше свеж ветрец, прохладен и солен. Върху гребените на вълните плаваха пеликани, а над тях се носеха чайки и един самотен орел. Облаците продължаваха да обгръщат небето, заплашвайки всеки момент да го завладеят, но за момента слънцето смело грееше в своя ореол от синьо небе.

Проправихме си път към плажа, а Майк ни поведе към пръстен от изхвърлени от вълните дървета, които очевидно и друг път бяха използвани за подобно събиране. Имаше и старо огнище, пълно с черна пепел. Ерик и този, който май се казваше Бен, насъбраха клони от по-сухите купчини по края на гората и скоро върху старите въглени вече се издигаше конструкция с формата на вигвам.

— Виждала ли си огън от довлечени дървета? — попита ме Майк. Седях върху един от избелените дънери, а останалите момичета се бяха събрали от двете ми страни и ентусиазирано клюкарстваха. Майк коленичи край огъня и запали един от по-малките клони със запалка.

— Не — отвърнах, докато той внимателно подпираше пламтящото клонче върху конструкцията.

— Значи ще ти хареса — само наблюдавай цветовете. — Той запали още едно клонче и го положи край първото. Пламъците бързо зализаха сухото дърво.

— Синьо е — възкликнах изненадано.

— От солта е. Красиво е, нали? — Той подпали още едно клонче, постави го в края, който още не бе пламнал, и дойде да седне до мен. За щастие, Джес бе от другата му страна. Тя се обърна към него и привлече вниманието му. Аз загледах как странните сини и зелени пламъци пращят нагоре към небето.

След половин час бъбрене неколцина от момчетата решиха да тръгнат към близките приливни езерца. Ето ти дилема. От една страна, обожавах приливни езерца. От дете ме очароваха и бяха едно от малкото неща, които правеха гостуванията ми във Форкс поносими. От друга страна, неведнъж ми се бе случвало да падам в тях. Което не е кой знае какво, когато си на седем и си с баща си. Но се сетих за молбата на Едуард — да не падам в океана.

В крайна сметка Лорън взе решението вместо мен. Не желаеше да се разхожда и определено не беше с подходящи обувки. Повечето от момичетата, освен Анджела и Джесика, също решиха да останат на плажа. Изчаках Тайлър и Ерик да обявят, че ще останат при тях, и тихомълком се присъединих към групата на ентусиастите. Като разбра, че ще тръгна с тях, Майк ме дари с широка усмивка.

Разходката не бе кой знае колко дълга, но ми беше крайно неприятно, че дърветата закриха небето. Зелената светлина на гората странно контрастираше с младежкия смях, твърде мрачна и зловеща, за да бъде в хармония със слънчевото настроение. Трябваше зорко да бдя на всяка своя крачка, да избягвам корените по земята и клоните над нея и скоро изостанах. В крайна сметка се измъкнах от смарагдовите предели на гората и отново излязохме на каменистия бряг. Беше отлив и край нас течеше приливна река, запътила се към морето. Плитките езерца по чакълестите й брегове, които никога не се отточваха напълно, гъмжаха от живот.

Гледах да не се навеждам твърде много. Другите бяха безстрашни, прескачаха скалите, кацаха безразсъдно по ръбовете. Открих една стабилна скала на края на едно от големите езерца и предпазливо приседнах, омагьосана от естествения аквариум под мен. Букети ярки анемонии безспирно се вълнуваха под невидимото течение, спираловидни черупки, скрили в себе си рачета, пробягваха по ръбовете, морски звезди бяха залепнали неподвижни по камъните едни върху други, а една малка черна змиорка с бели ивици се виеше между яркозелените водорасли и чакаше морето да се завърне. Гледката изцяло ме погълна, с изключение на онова кътче от съзнанието ми, която се чудеше какво прави Едуард в момента и си представяше какво ли би казал, ако беше до мен.

Накрая момчетата огладняха и аз сковано се надигнах, за да ги последвам обратно. Този път се опитах да не изоставам много в гората и, естествено, на няколко пъти паднах. Отървах се с няколко повърхностни охлузвания по дланите, а коленете на дънките ми се оцветиха в зелено, но можеше и да е много по-зле.

Когато се върнахме на Фърст Бийч, групичката, която бяхме оставили, се бе увеличила. Приближихме се и забелязахме лъскавата права, черна коса и медната кожа на новопристигналите младежи от резервата, дошли да побъбрят с нас. Храната вече се разпределяше и момчетата забързаха, за да не изпуснат своя дял, а Ерик се зае да ни представя по реда на влизането ни в кръга от дървета. Двете с Анджела пристигнахме последни и когато Ерик спомена имената ни, едно по-малко момче, седнало на камъните край огъня, вдигна заинтригуван поглед към мен. Седнах до Анджела, Майк ни донесе сандвичи и различни безалкохолни, за да си изберем, а най-големият от новодошлите заизрежда имената на останалите седем момчета и момичета. Запомних само, ме едно от момичетата също се казва Анджела, а момчето, което ме бе загледало, се нарича Джейкъб.

Приятно ми беше да седя до Анджела — спокоен човек, който не чувстваше потребност да запълва всяка пауза с дърдорене. Докато се хранехме, ме остави необезпокоявано да си размишлявам. А аз разсъждавах колко непоследователно течеше времето във Форкс, как на моменти всичко шеметно се сливаше в едно петно и само отделни образи изпъкваха по-ярко от останалите. А в други случаи всяка секунда бе наситена със значение и оставаше отпечатана в съзнанието ми. Пределно ми беше ясно каква е причината за тази разлика и това дълбоко ме тревожеше.

Докато обядвахме, облаците започнаха да настъпват. Плъзгаха се по синьото небе, стрелваха се за кратко пред слънцето, хвърляха дълги сенки по плажа и придаваха мрачен оттенък на вълните. Щом приключиха с храненето, съучениците ми започнаха да се отдалечават по двойки и тройки. Едни тръгнаха към прибоя, избягвайки камъните, стърчащи над водата. Други се събираха за втора експедиция до скалните езерца. Майк, с Джесика по петите му, се отправиха към единствения магазин в селото. Някои от местните хлапета тръгнаха с тях, други се присъединиха към експедицията. Когато всички се пръснаха, се оказах сама върху дънера, с Лорън и Тайлър, които разглеждаха нечий CD плейър, и три момчета от резервата, накацали около кръга, включително и момчето на име Джейкъб и другото, най-голямото, което бе поело ролята на говорител.

Няколко минути след като Анджела пое към езерцата, Джейкъб се приближи и се настани на мястото й до мен. Имаше вид на четиринадесет, може би петнадесетгодишен, с дълга, лъскава черна коса, хваната с ластик на тила. Кожата му бе прекрасна, копринена, червеникавокафява на цвят, очите му бяха тъмни и хлътнали над високите скули. Около брадичката все още се долавяше детска закръгленост. Като цяло много привлекателно лице. Но положителното ми мнение за външността му се изпари още при първите му думи.

— Ти си Изабела Суон, нали?

Почувствах се като в първия учебен ден.

— Бела — въздъхнах.

— Аз съм Джейкъб Блак — той протегна ръка в дружелюбен жест. — Ти купи пикапа на баща ми.

— О! — възкликнах с облекчение и поех гладката му ръка. — Ти си синът на Били. Май е редно да те помня.

— Не, аз съм най-малкият в семейството, вероятно помниш по-големите ми сестри.

— Рейчъл и Ребека — внезапно си спомних. Чарли и Били често ни оставяха заедно, когато му гостувах, да се занимаваме, докато те ловят риба. И трите бяхме твърде стеснителни, за да се сприятелим кой знае колко. Естествено, още преди да навърша единадесет, бях вдигнала достатъчно ропот, че да сложа край на всякакви риболовни експедиции.

— Те тук ли са? — погледнах към момичетата край водата, чудейки се дали ще ги позная след толкова години.

— Не — Джейкъб поклати глава. — Рейчъл спечели стипендия за Вашингтонския университет, а Ребека се омъжи за един самоански сърфист — сега живее на Хаваите.

— Омъжила се е. О! — Бях изумена. Близначките бяха малко повече от година по-големи от мен.

— Е, какво мислиш за пикапа? — попита той.

— Страхотен е. Чудесно върви.

— Да, ама е доста бавен — той се засмя. — Така се зарадвах, когато Чарли го купи. Баща ми не ми даваше да започна да стягам друга кола, при положение че разполагаме с автомобил в движение.

— Не е толкова бавен — възразих.

— Опитвала ли си да вдигнеш над деветдесет?

— Не — признах си.

— Чудесно, Недей. — Той се ухили.

Не можех да не му се ухиля в отговор.

— Идеално понася удари — казах в защита на пикапа.

— Май и танк не може да му навреди на това старо чудовище — съгласи се той и отново се разсмя.

— Значи сглобяваш автомобили? — попитах, впечатлена.

— Когато имам свободно време и части. Случайно да знаеш откъде мога да намеря хидравличен цилиндър за „Фолксваген Ребит“, модел 1986 година? — попита той шеговито. Гласът му бе приятен, дрезгав.

— Съжалявам — засмях се. — Напоследък не ми се е мяркал, но ще си държа очите отворени. — Не че знаех за какво става въпрос. Лесно се общуваше с него.

Той ме дари с ослепителна усмивка, а погледът му изразяваше одобрение, което напоследък май започвах да разпознавам. Оказа се, че не само на мен е направило впечатление.

— Познаваш ли Бела, Джейкъб? — попита Лорън от отсрещната страна на огъня, с тон, който ми се стори нахален.

— Познаваме се едва ли не откакто съм се родил — засмя се той и отново ми се усмихна.

— О, колко хубаво! — каза тя, но ако се съдеше по тона й, май не го намираше за особено хубаво, а бледите й рибешки очи се присвиха. — Бела — подвикна тя отново, наблюдавайки внимателно лицето ми. — Тъкмо казвах на Тайлър колко е жалко, че нито един от семейство Кълън не можа да дойде днес. Никой ли не се сети да ги покани? — Загриженото й изражение бе твърде неубедително.

— Семейството на доктор Карлайл Кълън ли имаш предвид? — попита високото, по-възрастно от останалите момче, преди да успея да реагирам, което видимо подразни Лорън. Беше по-скоро мъж, отколкото момче и гласът му бе дълбок и плътен.

— Да, познаваш ли ги? — попита тя снизходително, полуобърната към него.

— Те не идват тук — отговори той с тон, който приключваше темата, и не обърна внимание на въпроса й.

В този момент, в опит да си възвърне вниманието й, Тайлър я попита какво мисли за диска, който държеше. Тя се разсея.

Взрях се объркана в младежа с плътния глас, но той гледаше настрани, към тъмната гора зад нас. Казал бе, че никой от семейство Кълън не идва в резервата, но тонът му намекваше още нещо — че не им позволяват, че им е забранено. Това ми се стори доста странно и безуспешно се опитах да се отърся от впечатлението.

Джейкъб прекъсна размишленията ми.

— И какво, побърква ли те Форкс?

— О, меко казано — направих гримаса. Той ми се усмихна с разбиране.

Продължавах да прехвърлям наум репликата за семейство Кълън и внезапно получих вдъхновение. Планът беше глупав, но не ми хрумваше нищо по-добро. Надявах се младият Джейкъб да няма особен опит с момичета, за да не прозре опитите ми да флиртувам с него, които със сигурност щяха да бъдат доста жалки.

— Искаш ли да се разходим по плажа? — попитах, опитвайки се да имитирам косия поглед изпод мигли на Едуард, Сигурна съм, че ефектът не бе и наполовина толкова добър, но Джейкъб скочи с готовност.

Докато вървяхме на север през шарените камъни към стената от довлечени от вълните дървета, облаците най-после затвориха редиците си в небето, морето незабавно потъмня, а температурата чувствително падна. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете на якето.

— Ти значи си на шестнайсет, така ли? — попитах, стараейки се да не приличам на идиотка, докато пърхах с мигли, както бях виждала да правят по телевизията.

— Тъкмо навърших петнадесет — призна той поласкан.

— Така ли? — Лицето ми изразяваше фалшива изненада. — Мислех, че си по-голям.

— Висок съм за възрастта си — поясни той.

— Често ли идваш до Форкс? — попитах лукаво, сякаш се надявах на положителен отговор. Дори в собствените си уши звучах идиотски. Опасявах се, че ще се врътне отвратено и ще ме обвини във фалш, но той продължаваше да изглежда поласкан.

— Не особено — призна смръщено. — Но като приключа с колата, ще мога да идвам, когато си поискам. След като изкарам книжката, де — поправи се той.

— Кое беше онова по-възрастното момче, с което говореше Лорън? Май с малко голям да се занимава с нас — умишлено се сложих в групата на по-младите, за да подчертая, че предпочитам Джейкъб.

— Това е Сам, той е на деветнадесет — уведоми ме той.

— А какво разправяше за семейството на доктора? — попитах невинно.

— За семейство Кълън ли? О, те не бива да влизат в резервата. — Джейкъб извърна поглед към Джеймс Айлънд. Това потвърждаваше доловеното от мен в тона на Сам. — Защо?

Той погледна пак към мен и прехапа устна.

— Опа. Не би трябвало да говоря за това.

— О, няма на никого да кажа, просто ми е любопитно — постарах се да докарам съблазнителна усмивка, питайки се дали пък не прекалявам.

Но той ми се усмихна, сякаш действително бе съблазнен. След това вдигна вежда, а гласът му стана още по-дрезгав отпреди.

— Обичаш ли страшни приказки? — попита той злокобно.

— Обожавам ги — възкликнах ентусиазирано, опитвайки се да му покажа изгарящ поглед.

Джейкъб тръгна към един довлечен от водите дънер, чиито корени стърчаха като изтънелите крака на огромен, блед паяк. Кацна върху един от усуканите корени, а аз седнах под него върху самия дънер. Сведе поглед надолу към камъните, а в ъгълчетата на плътните му устни заигра усмивчица. Досещах се, че ще се опита максимално да драматизира нещата. Напрегнах се да прикрия живия си интерес.

— Чувала ли си някоя от легендите за нашия произход, на племето куилеути, имам предвид? — започна той.

— Всъщност не — признах.

— Е, има множество легенди, като някои твърдят, че съществуваме още отпреди Потопа, че древните куилеути завързали канутата си за най-високите дървета в планината, за да оцелеят, както Ной и ковчега му — той се усмихна, за да демонстрира колко малко вярва на тези истории. — Друга легенда твърди, че сме наследници на вълците и че те все още са наши братя. Племенните закони забраняват да се убива вълк. А имаме легенди и за студенокожите — гласът му стана с един нюанс по-тих.

— Студенокожите ли? — попитах и интересът ми вече съвсем не бе подправен.

— Да. Някои от историите за студенокожите са древни като тези за вълците, но има и по-скорошни. Според легендата собственият ми прадядо познавал неколцина от тях. Именно той се споразумял с тях да не стъпват по земите ни — той завъртя очи.

— Прадядо ти? — насърчих го аз.

— Той бил старейшина, както баща ми. Значи, студенокожите са естествени врагове на вълците, тоест не на вълците, а на вълците, които се превръщат в хора, като нашите прадеди. Вие ги наричате върколаци.

— Върколаците имат естествен враг?

— Един-единствен.

Загледах го настойчиво, надявайки се да прикрия нетърпението си с възхищение.

— Така че — продължи Джейкъб — студенокожите са наши традиционни врагове. Но глутницата, която пристигнала по нашите земи по времето на прадядо ми, била различна. Те не ловували, както останалите от своя вид и не били опасни за племето. И дядо ми сключил споразумение с тях — ако обещаят да не стъпват по земите ни, ние няма да ги издадем на бледоликите — той ми намигна.

— След като не са били опасни, тогава защо…? — опитвах се да разбера и същевременно се мъчех да прикрия колко сериозно възприемам страшната му история.

— Винаги има риск за хората около студенокожите, дори да са толкова цивилизовани, колкото този клан. Никога не се знае кога ще се окажат твърде гладни, за да устоят на изкушението — той умишлено вмъкна заплашителна нотка в гласа си.

— Какво имаш предвид под „цивилизовани“?

— Твърдели, че не ходят на лов за хора. Някак успявали да се хранят само с животни.

Постарах се гласът ми да звучи равнодушно.

— А това какво общо има със семейство Кълън? Да не би да произхождат от студенокожите, които е срещнал прадядо ти?

— Не. — Той направи драматична пауза. — Това са същите те.

Явно изтълкува изражението ми като страх, провокиран от разказа му, защото се усмихна доволно и продължи.

— Сега има и нови екземпляри, една нова женска и един нов мъжки, но останалите са същите. По време на прадядо ми водачът им, Карлайл, вече бил известен. Живеел по тези земи още преди да дойдат вашите хора.

— И какви са всъщност? — попитах най-накрая. — Какво представляват студенокожите?

Той се усмихна мрачно.

— Кръвопийци — отговори със смразяващ глас. — Вашите хора ги наричат вампири.

При тези думи извърнах поглед към морската пяна, тъй като не бях сигурна какво точно издаваше изражението ми.

— Цялата си настръхнала — засмя се той зарадван.

— Доста те бива да разказваш приказки — похвалих го, все така загледана във вълните.

— Малко са шантави, нали? Нищо чудно, че баща ми не иска да ги разказваме на никого.

Все още не успявах да овладея изражението си достатъчно, че да го погледна.

— Не се безпокой, няма да те издам.

— Май току-що наруших условията по споразумението — засмя се той.

— Ще отнеса разказа ти в гроба — обещах и после потръпнах.

— Ама сериозно, не казвай нищо на Чарли. Доста се беше ядосал на баща ми, като чул, че някои от нашите хора отказват да ходят в болницата, откакто доктор Кълън започна да работи там.

— Разбира се, че няма.

— Е, какво, сега мислиш ли ни за шепа суеверни индианци? — попита той уж на шега, но тонът му съдържаше и малко тревога.

Обърнах се и му се усмихнах колкото можех по-нормално.

— Не. Смятам, че наистина те бива в разказването на страшни истории — виж, още съм настръхнала — вдигнах ръка.

— Супер — усмихна се той.

В този момент звукът на удрящи се един в друг камъни ни предупреди, че някой приближава. Главите ни се вдигнаха точно навреме, за да забележим Майк и Джесика на петнайсетина метра, насочили се към нас.

— Ето те. Бела — подвикна облекчено Майк и замаха с ръка.

— Това гаджето ти ли е? — попита Джейкъб, явно стреснат от ревнивата нотка в гласа на Майк. Учудих се, че е ясно доловима.

— Не, определено не — прошепнах. Бях безкрайно благодарна на Джейкъб и ми се искаше максимално да го зарадвам. Намигнах му, като преди това внимателно обърнах гръб на приближаващия Майк. Джейкъб се усмихна, въодушевен от неумелия ми флирт.

— Значи, като изкарам книжката… — започна той.

— Задължително ела да ме видиш във Форкс. Можем да излезем някъде. — Стана ми малко гузно при тези думи, съзнавайки, че го бях използвала. Но всъщност действително го харесвах. Бих могла да се сприятеля с него.

Майк вече се бе приближил, а Джесика бе на няколко крачки зад него. Виждах как очите му се плъзват преценяващо по Джейкъб и как очевидната му незрялост го успокоява.

— Къде се загуби? — попита той, макар отговорът да бе под носа му.

— Джейкъб ми разказваше някои от местните легенди — обадих се. — Много са интересни.

Усмихнах се топло на Джейкъб и той ми се ухили в отговор.

— Е — Майк млъкна за миг, за да прецени ситуацията и породилата се между нас близост. — Приготвяме се да тръгваме, май скоро ще завали.

Всички вдигнахме очи към смръщеното небе. Определено то вещаеше дъжд.

— Добре — скочих. — Идвам.

— Приятно ми беше да се видим отново — каза Джейкъб и ми се стори, че го натърти, за да подразни Майк.

— И на мен. Следващия път, когато Чарли идва да се види с Били, ще дойда и аз — обещах.

Усмивката му се разтегна от ухо до ухо.

— Много ще се радвам.

— И благодаря — добавих искрено.

Докато подскачахме по камъните към паркинга, нахлупих качулката. Вече бяха паднали няколко капки, оставяйки черни петънца върху уцелените камъни. Когато стигнахме шевролета, останалите вече товареха нещата. Пропълзях на задната седалка до Анджела и Тайлър, обявявайки, че вече съм се возила отпред. Анджела през цялото време зяпаше засилващата се буря през прозореца, а Лорън се въртеше на средната седалка, за да привлече вниманието на Тайлър, така че можех да облегна глава назад, да затворя очи и да се помъча да не разсъждавам.