Стефани Майър
Здрач (5)

4. Покани

В съня ми беше ужасно тъмно и единствената бледа светлина като че ли се излъчваше от кожата на Едуард. Не виждах лицето му, само гърба му, който се отдалечаваше от мен и ме оставяше сама в тъмнината. Колкото и бързо да тичах, не можех да го настигна. Колкото и силно да го виках, той така и не се обърна. Дълбоко разстроена се събудих посред нощ и дълго време не можах да заспя наново, или поне така ми се стори. След този случай Едуард се появяваше в сънищата ми всяка нощ, но винаги някак в периферията, далече от мен.

В месеца след инцидента се чувствах тревожно, напрегнато и в началото доста неловко.

За мое учудване през остатъка от седмицата се оказах в центъра на всеобщото внимание. Тайлър Кроули бе направо нетърпим, вървеше по петите ми, обсебен от мисълта някак да ми се реваншира. Опитвах се да го убедя, че повече от всичко искам да забрави за случилото се, предвид, че бях невредима, но той продължаваше да упорства. Преследваше ме между часовете и държеше да седи на вече претъпканата ни маса на обяд. Майк и Ерик бяха още по-нелюбезни към него, отколкото един към друг, което ме караше да се тревожа, че съм си спечелила още един нежелан почитател.

Никой май не го беше грижа за Едуард, макар многократно да обяснявах, че истинският герой бе той — как ме е дръпнал от пътя на микробуса, рискувайки сам да бъде премазан. Опитвах се да звуча убедително. Джесика, Майк, Ерик и всички останали всеки път отбелязваха, че дори не го били забелязали, преди санитарите да отместят микробуса.

Чудех се защо никой друг не е видял, че стои толкова далече от мен, преди внезапно, противно на всякаква логика, да се окаже до мен. С горчивина осъзнах каква бе вероятната причина — просто никой друг не му обръщаше толкова внимание, колкото аз. Никой не го наблюдаваше така съсредоточено като мен. Колко жалко.

Него не го заобикаляше тълпа любопитни, нетърпеливи за разказ от първа ръка. Избягваха го, както обичайно. Семейство Кълън и близнаците Хейл си седяха на същата маса, без да се хранят, разговаряйки единствено помежду си. Нито един от тях, и най-вече Едуард, не ме поглеждаше.

Седеше до мен по биология, отдръпнат в другия край на масата, сякаш въобще не усещаше присъствието ми. Само от време на време, когато юмруците му внезапно се свиеха и кожата се изопнеше още по-бяла върху кокалчетата, се чудех дали действително е така сляп за присъствието ми, колкото си даваше вид.

Явно съжаляваше, че ме е издърпал от пътя на микробуса на Тайлър — нямаше как да не стигна до подобно заключение.

Ужасно исках да разговарям с него и в деня след инцидента дори се опитах. При последната ни среща пред спешното отделение и двамата бяхме твърде ядосани. Всъщност все още бях ядосана, че не желае да ми довери истината, макар безукорно да спазвах своята част от уговорката. Но все пак действително бе спасил живота ми, независимо как. И само за една нощ гневът ми се бе превърнал в чувство на благодарност.

Когато влязох в кабинета по биология, той вече седеше на мястото си, втренчен право напред. Седнах, очаквайки да се обърне към мен. Но той не показа никакъв признак да е усетил присъствието ми.

— Здравей, Едуард — казах приветливо, за да му покажа, че възнамерявам да се държа прилично.

Той обърна съвсем леко глава към мен, но без да среща погледа ми, кимна веднъж и отново се извърна.

И това бе последният ми контакт с него, макар да седеше на една педя от мен всеки божи ден. Понякога не успявах да се сдържа и го наблюдавах, но от разстояние, в стола или на паркинга. Гледах как с всеки изминал ден златистите му очи стават видимо по-тъмни. Но в часовете не давах вид да го забелязвам повече, отколкото той мен. Бях нещастна. И продължавах да сънувам.

Въпреки пълните ми лъжи тонът на имейлите ми явно бе подсказал на Рене, че съм унила, и тя на няколко пъти ми се обади разтревожена. Опитвах се да я убедя, че просто времето ми действа потискащо.

Поне Майк бе доволен от очевидната хладина между мен и партньора ми по лабораторни упражнения. Досещах се, че се е тревожел да не се впечатля от смелата спасителна операция на Едуард и чувстваше облекчение от обратния ефект. Ставаше все по-уверен и присядаше на ръба на чина ни, за да бъбри с мен преди началото на часа, игнорирайки Едуард точно колкото и той нас.

След онзи опасен, ледовит ден дъждът окончателно изми снега. Майк бе разочарован, че така и не му се удаде да организира снежна битка, но в същото време бе доволен, че пикникът на плажа скоро може да се състои. Но седмиците отминаваха, а дъждът продължаваше да се лее.

Джесика ми обърна внимание върху друго събитие, надвиснало на хоризонта. Обади ми се в първия вторник на март, за да поиска позволението ми да покани Майк на пролетната танцова забава след две седмици, организирана под мотото „дами канят“.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против… нали не смяташе ти да го каниш? — настояваше тя, след като й казах, че нямам абсолютно нищо против.

— Не, Джес, въобще не смятам да ходя на танците — уверих я. В танцуването проявявах крещяща липса на талант.

— Ще е много забавно — опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика повече се радва на необяснимата ми популярност, отколкото на самото ми присъствие.

— Ти се забавлявай с Майк — насърчих я.

На следващия ден с учудване забелязах, че по тригонометрия и испански Джесика съвсем не бе в традиционното си приказливо настроение. Мълчеше и докато вървяхме заедно към различните кабинети, направо се страхувах да я попитам защо. Ако Майк й бе отказал, щях да съм последният човек, с когото би споделила.

Страховете ми се засилиха по време на обяда, когато Джесика седна максимално далече от Майк и оживено забъбри с Ерик. Майк бе необичайно мълчалив.

Продължи да мълчи и докато вървяхме към кабинета, а неловкото изражение на лицето му бе лош знак. Но подхвана темата едва когато седнах на мястото си, а той кацна на чина ми. Както винаги цялата настръхнах от присъствието на Едуард — толкова близо, че можех да го докосна, и толкова далече, сякаш бе плод на въображението ми.

— Така — започна Майк, загледан в пода. — Джесика ме покани на пролетните танци.

— Чудесно. — Тонът ми бе бодър и въодушевен. — С Джесика много ще се забавляваш.

— Ами… — той се запъна, вгледан в усмихнатото ми лице, очевидно недоволен от реакцията ми. — Казах й, че ще си помисля.

— Че защо? — тонът ми издаваше неодобрение, макар да почувствах облекчение, че не я е отрязал напълно.

Той сведе отново поглед, а лицето му стана яркочервено. Решимостта ми се разклати от пристъп на съчувствие.

— Чудех се дали… ами, дали ти не възнамеряваш да ме поканиш.

За миг замълчах, подразнена от вълната на вина, която ме заля. Но с крайчеца на окото си видях как главата на Едуард инстинктивно се накланя към мен.

— Майк, мисля, че трябва да се съгласиш — казах.

— Някой друг ли си поканила? — Дали Едуард забелязваше как очите на Майк примигват в негова посока?

— Не — уверих го. — Въобще не смятам да ходя на танците.

— Защо? — настоя Майк.

Не исках да навлизам в подробности върху рисковете, които криеха за мен танците, така че набързо си съчиних нови планове.

— Същата събота ще ходя до Сиатъл — обясних. И без това исках да се измъкна от града — внезапно денят ми се стори идеален за целта.

— Не можеш ли да отидеш в друг уикенд?

— Съжалявам, не — казах. — Така че не е редно да караш Джес да чака, малко е невъзпитано.

— Да, права си — измърмори той и тръгна обезсърчен към мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да изхвърля вината и съчувствието от главата си. Господин Банър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.

Едуард се взираше в мен с любопитство, а онова познато изражение на неудовлетвореност се долавяше още по-ясно в черните му очи.

Загледах го на свой ред изненадана, очаквайки бързо да извърне поглед. Но вместо това той продължи да гледа изпитателно в очите ми. Нямаше начин да отклоня поглед. Ръцете ми започнаха да треперят.

— Господин Кълън? — обади се учителят с въпрос, който въобще не бях чула.

— Цикълът на Кребс — отговори Едуард, като неохотно отклони поглед към господин Банър.

Щом очите му се отместиха, забих поглед в учебника, опитвайки се да се ориентирам къде сме. Страхливка както винаги, разпуснах коси над дясното си рамо, за да скрия лице. Не можех да повярвам на бликналите чувства, които пулсираха в мен — и то само защото случайно ме бе погледнал за първи път от пет-шест седмици. Не можех да се оставя така да ми влияе. Бях направо жалка. Още по-зле, положението беше нездраво.

През останалата част от урока положих максимални усилия да се абстрахирам от близостта му, но тъй като това бе невъзможно, се стараех поне да не му давам да разбере, че усещах присъствието му. Когато звънецът най-после удари, му обърнах гръб, за да си събера нещата, очаквайки незабавно да се изниже както обикновено.

— Бела? — Не беше нормално да чувствам гласа му толкова близък, сякаш го бях слушала цял живот, а не едва няколко кратки седмици.

Бавно, с нежелание се обърнах. Не исках да почувствам това, което знаех, че ще изпитам, щом погледнех съвършеното му лице. Когато най-после се обърнах към него, бях цялата нащрек. Не можех да разчета изражението му. Не каза нищо.

— Какво? Да не би пак да ми говориш? — попитах най-накрая, а гласът ми съдържаше нотка на раздразнение.

Устните му потрепнаха, борейки се с усмивката.

— Всъщност, не — призна той.

Затворих очи и бавно вдишах през носа, съзнавайки, че скърцам със зъби. Той чакаше.

— Тогава какво искаш, Едуард? — попитах, без да отварям очи. Така ми беше по-лесно да говоря със смислени реплики.

— Съжалявам — звучеше съвсем искрено. — Държа се много грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.

Отворих очи. Изражението му беше много сериозно.

— Нямам представа за какво говориш — казах предпазливо.

— По-добре е да не сме приятели — обясни той. — Повярвай ми.

Присвих очи. Това го бях чувала и преди.

— Жалко, че не си го осъзнал по-рано — изсъсках през зъби. — Можеше да си спестиш всичките съжаления.

— Съжаления ли? — Думата и тонът ми явно го свариха неподготвен. — Съжаления за какво?

— Задето не остави проклетия микробус да ме смачка.

Той бе потресен. Гледаше ме невярващо.

Когато най-после успя да продума, звучеше почти разярен.

— Смяташ, че съжалявам, че съм ти спасил живота?

— Знам, че съжаляваш — троснах се.

— Нищо не знаеш. — Определено беше разярен.

Рязко врътнах глава, стиснала зъби, за да възпра всички диви обвинения, които исках да хвърля срещу него. Събрах си учебниците, изправих се и тръгнах към вратата. Исках демонстративно да напусна кабинета, но, естествено, заклещих носа на ботуша си в прага и изпуснах учебниците. Постоях няколко секунди, чудейки се дали да не ги оставя на пода. После въздъхнах и се наведох да ги събера. Но той ме беше изпреварил. Вече ги бе събрал на купчинка и ми ги подаде със студено изражение.

— Благодаря — казах ледено.

Очите му се присвиха.

— Моля — отговори ми също толкова студено.

Изправих се бързо, обърнах му гръб и наперено тръгнах в посока към физкултурния салон, без да поглеждам назад.

Физическото беше ужасно. Бяхме преминали на баскетбол. Съотборниците ми внимаваха да не ми подават топката, което бе добре, но пък доста често падах. Понякога повличах още някого със себе си. Днес бях още по-зле от обикновено, защото главата ми бе пълна с мисли за Едуард. Опитах се да командвам краката си, но той продължаваше да се прокрадва в мислите ми точно тогава, когато равновесието ми бе най-необходимо.

Както винаги, изпитах огромно облекчение, когато излязох от салона. Почти се затичах към пикапа, толкова много бяха хората, които исках да избегна. Пикапът бе понесъл минимални щети при злополуката. Беше се наложило да сменя стоповете и ако можех да си позволя бояджия, щях да пипна тук-там. Родителите на Тайлър се бяха принудили да продадат микробуса за части.

За малко да получа инфаркт, когато завих зад ъгъла и видях висока тъмна фигура, облегната на пикапа ми. След това разпознах Ерик. Отново закрачих.

— Хей, Ерик — подвикнах.

— Здрасти, Бела.

— Какво става? — попитах, докато отключвах вратата. Не обърнах внимание на нотката смущение в гласа му, така че следващите му думи ме свариха неподготвена.

— Ъ, просто се чудех… дали би искала да дойдеш на пролетните танци с мен? — Гласът му пресекна на последната дума.

— Мислех, че дамите канят — казах, твърде смаяна, за да бъда дипломатична.

— Ами, да — призна той със засрамено лице.

Успях да си възвърна присъствие на духа и се опитах да придам малко топлина на усмивката си.

— Благодаря ти за поканата, но точно този ден ще ходя до Сиатъл.

— О! — каза той. — Е, може би следващия път.

— Разбира се — съгласих се, но след това прехапах устна. Не бих искала да го възприеме твърде буквално.

Той тръгна с приведени рамене обратно към училището. Чух тихо подсмихване.

Едуард тъкмо минаваше пред пикапа, загледан право напред със стиснати устни. Дръпнах вратата на пикапа, скочих вътре и я затръшнах шумно след себе си. Форсирах оглушително двигателя и дадох заден към алеята между паркираните коли. Едуард вече бе влязъл в колата си, през две коли от моята, и гладко се плъзна пред мен, отрязвайки пътя ми. И там спря, за да изчака братята и сестрите си. Виждах как четиримата крачат насам, но още бяха далече, до сградата на стола. Мина ми през ума да дам газ право през задницата на лъскавото му волво, но имаше твърде много свидетели. Погледнах в огледалото. Отзад започваше да се образува опашка. Непосредствено зад мен Тайлър Кроули ми махаше от наскоро придобития нисан сентра втора употреба. Бях твърде раздразнена, за да му обърна внимание.

Докато седях и чаках, опитвайки се да гледам навсякъде, но не и към колата пред мен, чух почукване по страничното стъкло. Погледнах — беше Тайлър. Хвърлих бърз поглед към огледалото объркана. Колата му продължаваше да работи, но вратата й беше отворена. Наведох се, за да смъкна стъклото. Заяждаше. Успях до средата, после се предадох.

— Съжалявам, Тайлър, заклещена съм зад Кълън. — Звучах леко сприхаво, но беше очевидно, че задръстването не е по моя вина.

— А, знам. Исках само да те попитам нещо, докато така и така чакаме — той се ухили.

Е, това вече не е истина.

— Ще ме поканиш ли на пролетните танци? — продължи той.

— Няма да съм в града, Тайлър — гласът ми бе малко рязък. Наложи се да си напомня, че Тайлър не е виновен, задето Майк и Ерик вече бяха изразходвали търпението ми за деня.

— Да, Майк ми каза — призна си той.

— Тогава защо…?

Той вдигна рамене.

— Надявах се, че просто се опитваш да го разкараш учтиво.

Е, добре, съвсем виновен си беше.

— Съжалявам, Тайлър — казах, стараейки се да прикрия раздразнението си. — Действително няма да съм в града.

— Е, нищо. Нали ни остава годишния бал.

И преди да успея да реагирам, той беше тръгнал обратно към колата си. Усещах лицето си вцепенено от изненада. Чаках с нетърпение да видя Алис, Розали, Емет и Джаспър най-после да се качват във волвото. В огледалото виждах очите на Едуард, впити в мен. Тресеше се от смях, сякаш беше чул всяка дума на Тайлър. Кракът ме сърбеше да натисна газта… една малка драскотина нямаше да навреди на никого, освен на лъскавата сребърна боя. Форсирах двигателя.

Но останалите вече се качваха и Едуард потегли. Подкарах към къщи бавно, внимателно, като през целия път си мърморех под носа.

Когато стигнах у дома, реших да приготвя пилешки енчилади за вечеря. Подготовката бе дълга и щеше да ме погълне. Докато задушавах лука и лютите чушки, телефонът звънна. Почти изпитвах страх да вдигна, но реших, че може да е Чарли или пък майка ми.

Оказа се Джесика, ликуваща. Майк я настигнал след часовете и приел поканата й. Изразих радост, без да спирам да бъркам зеленчуците. После тя прекъсна разговора — искаше да се обади на Анджела и Лорън, за да им каже. Предложих с небрежна невинност Анджела, стеснителното момиче от часа ми по биология, да покани Ерик. А Лорън, надменното момиче, което никога не ми обръщаше внимание на масата на обяд, да покани Тайлър — чула бях, че още е свободен. Джес бе възхитена от предложението ми. Сега, когато си бе осигурила Майк, прозвуча направо искрена в желанието си и аз да дойда на танците. Успокоих я с историята за Сиатъл.

След като затворих, реших да се съсредоточа върху вечерята и най-вече върху кълцането на пилето. Не исках да ми се налага пак да тичам до спешното отделение. Но главата ми се въртеше, опитвах се да анализирам всяка дума на Едуард. Какво искаше да каже с това, че е по-добре да не бъдем приятели?

Стомахът ми се сви, когато осъзнах какво всъщност е имал предвид. Явно бе наясно колко съм хлътнала по него и не иска да ме подвежда… така че нямаше как да сме дори приятели… тъй като изобщо не се интересува от мен.

Естествено, че не се интересува от мен, троснах се сама на себе си, а очите ме засмъдяха — закъсняла реакция към лука. Та аз не бях интересна. А той беше. Интересен… и гениален… и загадъчен… и съвършен… и красив… и вероятно способен да повдига микробуси само с една ръка.

Е, добре. Аз пък можех да го оставя на мира. И щях да го оставя на мира. Щях да изтърпя самоналожената си присъда тук, в чистилището, а след това с повечко късмет някой колеж на югозапад, или пък на Хаваите, щеше да ми предложи стипендия. Докато довършвах енчиладите и ги слагах във фурната, се постарах да мисля за слънчеви плажове и палми.

Когато Чарли се прибра и подуши зелените чушки, изражението му се изпълни с подозрение. Не можех да го виня — вероятно единствената годна за ядене мексиканска храна наоколо се предлагаше чак в Южна Калифорния. Но пък беше ченге, макар и провинциално, така че беше достатъчно смел да опита яденето. Май му хареса. Забавно ми бе да наблюдавам как постепенно започва да ми се доверява в кухнята.

— Татко? — попитах, когато почти бе приключил.

— Да, Бела?

— Искам само да ти кажа, че другата събота смятам да отскоча до Сиатъл… ако нямаш нищо против? — Не ми се искаше да го моля за разрешение — това би създало лош прецедент — но пък ми се стори грубо да не го направя, така че го лепнах в края на изречението.

— Защо? — Чарли звучеше учуден, сякаш не можеше да си представи какво толкова би могло да ми липсва във Форкс.

— Ами, искам да си купя някои книги, библиотеката тук е доста скромна… и може би да погледна някакви дрехи. — Разполагах с повече пари от обичайното, тъй като благодарение на Чарли не се беше наложило да си купувам кола. Не че пикапът не ми излизаше доста солено по отношение на бензина.

— Този пикап вероятно не харчи малко — каза той, сякаш прочел мислите ми.

— Знам, ще спра в Монтесано и в Олимпия, и в Тахома, ако се наложи.

— Съвсем сама ли ще ходиш? — попита ме, без да е ясно дали подозира, че имам тайно гадже, или се притеснява да не загазя с колата.

— Да.

— Сиатъл е голям град, може да се загубиш — разтревожи се той.

— Татко, Финикс е пет пъти по-голям от Сиатъл, а и мога да се оправям с карти, не се тревожи.

— Искаш ли да дойда с теб?

Постарах се да вложа цялата си изобретателност, за да прикрия ужаса си.

— Няма нужда, татко. Вероятно ще прекарам целия ден по разни пробни, страшно досадно.

— Добре — мисълта да виси по магазини за дамско облекло, бе достатъчна да го отблъсне.

— Благодаря — усмихнах му се.

— Ще се върнеш ли навреме за танците?

Уф. Само в такъв малък град е възможно бащата да знае кога ще има училищни танци.

— Не, не обичам да танцувам, татко. — Това би трябвало да му е пределно ясно: не бях наследила проблемите си с равновесието от майка ми.

Май все пак му беше ясно.

— А, вярно — каза той.

На следващата сутрин, когато влязох в паркинга, умишлено паркирах възможно най-далече от сребристото волво. Не исках да заставам на пътя на изкушението и накрая да се окаже, че му дължа нов автомобил. Когато излизах от кабината, ключът се изплъзна от пръстите ми и падна в локвата до краката ми. Докато се навеждах да го вдигна, една бяла ръка се стрелна и го грабна, преди да успея. Рязко се изправих. Едуард Кълън стоеше до мен, облегнат небрежно на пикапа ми.

— Как го правиш? — попитах раздразнено.

— Кое? — вдигна ключа ми. Протегнах ръка и той го пусна в шепата ми.

— Да се появяваш от нищото?

— Бела, не съм аз виновен, че си изключително ненаблюдателна. — Гласът му бе тих както винаги, кадифен, приглушен.

Смръщих се на съвършеното му лице. Очите му днес отново бяха светли, с дълбок, меденозлатист цвят. Наложи ми се да сведа поглед, за да събера обърканите си мисли.

— Защо беше нужно да правиш задръстване снощи? — попитах, все още, без да го поглеждам. — Мислех, не си решил да се правиш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.

— Направих го заради Тайлър, не заради себе си. Трябваше да му дам шанс — той се подсмихна.

— Ти… — направо се задъхах. Не можех да се сетя за достатъчно обидна дума. Имах чувството, че гневът ми буквално може да го изпепели, но той сякаш се забавляваше.

— Освен това не се преструвам, че не съществуваш — продължи той.

— Значи действително се опитваш да ме дразниш до смърт? Понеже микробусът на Тайлър не успя да свърши тая работа.

В жълтеникавокафявите му очи проблесна гняв. Устните му се свиха в тънка линия, а всякакви следи от чувство за хумор се стопиха.

— Бела, направо си абсурдна — каза той, а тихият му глас бе леденостуден.

Дланите ме засърбяха, така ужасно ми се прииска да ударя нещо. Изненадах се от себе си. Обикновено не съм склонна към насилие. Обърнах му гръб и понечих да тръгна.

— Чакай — подвикна той. Продължих да крача, шляпайки сърдито в дъжда. Но той вече бе до мен, като с лекота поддържаше моята скорост.

— Съжалявам, че бях груб — каза той, докато вървяхме. Не му обърнах внимание. — Не че не съм прав — продължи той — но все пак беше грубо да го казвам.

— Защо не ме оставиш на мира? — измърморих.

— Исках да питам нещо, но ти отклони темата — той се подсмихна. Май си беше възвърнал доброто настроение.

— Ти да не страдаш от раздвоение на личността? — попитах злъчно.

— Ето, пак го правиш.

Въздъхнах.

— Добре тогава. Какво искаш да питаш?

— Чудех се дали следващата събота, нали знаеш, в деня на пролетната танцова забава…

— За забавен ли се мислиш? — прекъснах го и се извъртях към него. Лицето ми моментално подгизна от дъжда. Очите му светеха с лукаво пламъче.

— Би ли ме оставила да довърша?

Прехапах устна и стиснах ръце, преплитайки пръсти, за да не направя нещо прибързано.

— Чух те да казваш, че точно тогава ще ходиш до Сиатъл и се чудех дали не се нуждаеш от превоз.

За такова нещо изобщо не бях подготвена.

— Какво? — не бях съвсем сигурна какво цели.

— Нуждаеш ли се от превоз до Сиатъл?

— С кого? — попитах, крайно озадачена.

— С мен, естествено — той натърти отчетливо всяка сричка, сякаш говореше на умствено изоставащ.

Продължавах да недоумявам.

— Но защо?

— Ами, и без това смятах да ходя до Сиатъл в някоя от следващите седмици, а ако трябва да съм честен, не съм убеден, че пикапът ти ще се справи с пътя.

— Пикапът ми си работи идеално, много благодаря за загрижеността — закрачих отново, но изненадата ми бе толкова голяма, че започваше да измества гнева.

— Но дали ще успее да стигне до Сиатъл само с един резервоар? — той отново ме настигна.

— Не виждам какво те засяга това. — Глупав собственик на лъскаво волво.

— Разхищението на ограничени ресурси засяга всички ни.

— Честна дума, Едуард — прониза ме тръпка, когато изрекох името, което ужасно ме подразни. — Не мога да те разбера. Мислех, че не искаш да бъдем приятели.

— Казах, че ще е по-добре да не бъдем приятели, а не че не искам.

— А, е, благодаря, сега вече всичко ми стана ясно. — Пуснах тежкия сарказъм. Осъзнах, че отново съм спряла да вървя. Вече бяхме стигнали стола и се бяхме скрили под козирката, така че можех по-лесно да го гледам в лицето. Което определено не ми помагаше да си избистря мислите.

— Би било по… по-благоразумно, ако не сме приятели — поясни той. — Но се уморих да се мъча да страня от теб, Бела.

Очите му блеснаха напрегнато, докато изричаше последното изречение, а гласът му звучеше особено. Направо забравих как да дишам.

— Ще дойдеш ли с мен до Сиатъл? — попита той, все така напрегнато.

Все още не можех да продумам, така че само кимнах.

Той се усмихна кратко, след това лицето му отново стана сериозно.

— Наистина трябва да стоиш далече от мен — предупреди ме той. — Ще се видим в час.

Той рязко се извърна и тръгна обратно към паркинга.