Стефани Майър
Здрач (3)

2. Отворена книга

Следващият ден беше по-добър… и по-лош.

По-добър, защото не валеше, макар облаците да бяха плътни и непроницаеми. По-лек, защото вече знаех какво да очаквам от деня. Майк седна до мен по английски и ме изпрати до кабинета за следващия час, а Ерик от шах клуба го гледаше злобно през цялото време, което, признавам, ме поласка. Другите вече не ме зяпаха, колкото предния ден. На обяд седнах с една голяма група ученици, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още неколцина, чиито имена и физиономии бях запомнила. Започнах да се чувствам, сякаш газех в дълбока вода, но поне вече не се давех в нея.

По-лош, защото бях уморена. Все още не можех да спя на фона на ехтящия около къщата вятър. По-лош, защото господин Варнър ми зададе въпрос по тригонометрия, а дори не бях вдигнала ръка, и отговорих грешно. Отвратителен, защото се наложи да играя волейбол и единствения път, когато не се дръпнах ужасено от топката, халосах една съотборничка по главата. И по-лош, защото Едуард Кълън въобще не дойде на училище.

Цяла сутрин с ужас очаквах обяда и непонятните му злостни погледи. Част от мен искаше да му се противопостави, да го попита какъв му е проблемът. Докато се въртях будна през нощта, си представях какво точно ще кажа. Но се познавах достатъчно добре и знаех, че нямам смелостта да го направя. В моите очи Страхливия лъв от приказката изглежда като терминатор.

Но когато влязох в стола с Джесика, опитвайки се да не оглеждам помещението и да не го търся с поглед, в което напълно се провалих, видях четиримата му братя и сестри, седнали заедно на вчерашната маса, но той не беше сред тях.

Майк ни пресрещна и ни поведе към своята маса. Джесика беше въодушевена от вниманието, а приятелките й побързаха да се присъединят към нас. Но докато се мъчех да се съсредоточа в небрежното им бърборене, цялата бях на топка от напрежение, очаквах нервно мига, в който той ще влезе. Надявах се, когато все пак дойде, въобще да не ми обърне внимание, с което да докаже, че подозренията ми са били напълно безпочвени.

Но той така и не влезе, и колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната се чувствах.

След като не се появи до края на обедната почивка, влязох в кабинета по биология доста по-уверено. Майк, очевидно поел функциите на куче водач, остана неотлъчно до мен, докато вървяхме към стаята. На вратата затаих дъх, но Едуард Кълън не беше вътре. Въздъхнах и се отправих към мястото си. Майк ме последва, дърдорейки за някакъв предстоящ излет до плажа. Не се отдели от чина ми, докато не удари звънецът. После ми се усмихна печално и отиде да седне до някакво момиче с шини и зле накъдрена коса. Май щеше да се наложи да предприема нещо по въпроса с Майк и нямаше да ми е никак лесно. В подобно градче, в което хората живеят едва ли не един връз друг, беше изключително важно да проявяваш дипломатичен талант. Никога не съм била особено тактична, а и нямах никакъв опит с прекомерно дружелюбни момчета.

Изпитвах дълбоко облекчение, че съм сама на чина и че Едуард отсъства. Неколкократно си го повторих. Но не можех да се отърва от разяждащото подозрение, че всъщност аз съм причината за отсъствието му. Беше абсурдно, даже егоцентрично, да смятам, че бих могла да въздействам толкова силно на някого. Направо невъзможно. И все пак не можех да спра да се терзая, че е именно така.

Когато часовете най-после приключиха и червенината по бузите ми вследствие на волейболния инцидент започна да се разсейва, набързо се преоблякох отново в дънките и тъмносиния си пуловер. Припряно излязох от дамската съблекалня, доволна, че поне за момента успешно съм избегнала верния си придружител. Забързах към паркинга, вече пълен с разотиващи се ученици. Влязох в пикапа и затършувах из чантата, за да съм сигурна, че разполагам с всичко необходимо.

Снощи установих, че Чарли не може да готви кой знае какво, освен пържени яйца и бекон. Затова го помолих да ми зачисли кухненския наряд, поне докато живея с него. Той сдаде ключовете от банкетната зала без особена съпротива. Освен това открих, че в къщата няма никаква храна. Така че си бях приготвила списък за пазаруване и пари от буркана в шкафа с надпис ПАРИ ЗА ХРАНА и смятах да се отбия през „Трифтуей“.

Включих оглушителния двигател, без да обръщам внимание на главите, които се обърнаха в моята посока, и внимателно дадох заден ход към едно местенце в редицата автомобили, изчакващи реда си да напуснат паркинга. Докато чаках, давайки си вид, че гръмовното ръмжене се носи от нечий друг автомобил, видях двамата Кълън и близнаците Хейл да се качват в колата си. Лъскавото новичко волво. Естествено. Досега не бях обръщала внимание на дрехите им — твърде хипнотизирана бях от лицата им. А сега, като се загледах, забелязах, че до един са облечени изключително добре — простичко, но с дрехи, които елегантно намекваха за дизайнерски произход. С невероятния си външен вид и изящните си стойки щяха да изглеждат добре и в парцали. Струваше ми се прекалено, че хем са красиви, хем богати. Но доколкото имах впечатления, в живота май обикновено се случваше именно така. Парите обаче явно не им бяха спечелили особено благосклонен прием в града.

Всъщност това не го вярвах. Изолацията им вероятно бе въпрос на личен избор. Не можех да си представя, че има врати, които не биха се отворили пред подобна красота.

Когато минавах покрай тях, шумът от пикапа привлече погледите им, както и на всички останали. Втренчих се право напред и се успокоих едва когато напуснах района на училището.

„Трифтуей“ не беше далече от училище, едва на няколко преки на юг, до магистралата. Приятно ми бе да вляза в супермаркета, почувствах се някак нормално. У дома все аз пазарувах и сега с удоволствие се връщах към познатите домашни задължения. Магазинът бе достатъчно голям, че да не чувам почукването на дъжда по покрива, който да ми напомня къде се намирам.

Прибрах се вкъщи, разтоварих покупките и ги напъхах, където успях да намеря свободно пространство. Надявах се Чарли да няма нищо против. Увих няколко картофа във фолио и ги пъхнах във фурната да се пекат, потопих една пържола в марината и я закрепих върху кутията с яйца в хладилника.

Когато приключих, качих чантата с учебниците си горе. Преди да се захвана с домашните, се преоблякох в сухи домашни панталони, вързах влажната си коса на опашка и за първи път реших да си проверя електронната поща. Имах три писма.

— Бела — пишеше майка ми…

 

Пиши ми веднага щом пристигнеш. Разкажи как мина полетът ти. Вали ли? Вече ми липсваш. Почти приключих с багажа за Флорида, но не мога да си намеря розовата блуза. Знаеш ли къде съм я пъхнала? Фил те поздравява.

Мама.

 

Въздъхнах и минах на следващото. Беше изпратено осем часа след първото.

 

— Бела — започваше то…

 

Защо още не си писала? Какво толкова чакаш?

Мама.

 

Последното беше от тази сутрин.

 

Изабела,

Ако не ми отговориш до пет и половина днес, ще се обадя на Чарли.

 

Погледнах часовника. Все още разполагах с един час, но майка ми се славеше с това, че често хуква от старта преди началния изстрел.

 

Мамо,

Успокой се. Ето, пиша ти. Не прави нищо прибързано.

Бела.

 

Изпратих го и започнах отново.

 

Мамо,

Всичко е наред. Естествено, че вали. Просто чаках да се случи нещо интересно и тогава да пиша. Училището не е толкова зле, само малко монотонно. Сприятелих се с няколко приятни хлапета и седим на една маса на обяд.

Блузата ти е на химическо чистене, трябваше да си я прибереш в петък.

Чарли ми купи пикап, можеш ли да повярваш? Стар е, но е много здрав, което е идеално за мен, нали знаеш.

И ти ми липсваш. Ще ти пиша пак скоро, но не смятам да си проверявам пощата на всеки пет минути. Успокой се, дишай дълбоко. Обичам те.

Бела.

 

Бях решила за пореден път да захвана „Брулени хълмове“ — романа, който четяхме в момента по литература — просто така, за удоволствие, и тъкмо се бях зачела, когато Чарли се прибра. Бях загубила представа за времето и забързах към долния етаж да извадя картофите и да сложа пържолата да се пече на скарата.

— Бела? — провикна се баща ми, когато ме чу по стълбите.

Че кой друг, помислих си.

— Здрасти, татко, добре дошъл у дома.

— Благодаря. — Той закачи колана си с кобура и си събу ботушите, а аз се засуетих из кухнята. Доколкото знаех, никога не му се бе налагало да използва пистолета си. Но го държеше в готовност. Когато му идвах на гости като дете, винаги вадеше патроните още щом влезеше вкъщи. Явно вече ме считаше за достатъчно голяма да се застрелям погрешка и недостатъчно депресирана, че да се застрелям нарочно.

— Какво има за вечеря? — попита той предпазливо. Майка ми влагаше огромно въображение в готвенето и експериментите й невинаги бяха годни за ядене. Изненадах се и ми стана мъчно, че помни толкова отдавнашни неща.

— Пържола и картофи — отвърнах и усетих облекчението му.

Като че ли му беше неловко да стои в кухнята, без нищо да прави, така че тромаво се оттегли във всекидневната да гледа телевизия, докато аз се трудех. И на двамата така ни бе по-спокойно. Докато пържолите се печаха, направих салата и наредих масата.

Повиках го, когато вечерята стана готова, и той одобрително подуши въздуха от прага на кухнята.

— Добре мирише, Бел.

— Благодаря.

Известно време се хранихме мълчаливо. Не беше неловко. И на двамата мълчанието не ни пречеше. Май в някои отношения умеехме да си съжителстваме,

— Е, как ти се струва училището? Сприятели ли се с някого? — попита той, докато си слагаше втора порция.

— Ами, имам няколко предмета с едно момиче Джесика. И обядвам с нея и приятелите й в стола. И има един Майк, който е много дружелюбен. Общо взето, всички са доста мили. — С едно огромно изключение, казах си наум.

— Сигурно е Майк Нютън. Добро хлапе, от добро семейство. Баща му държи магазина за спортни стоки в началото на града. Изкарва добри пари от туристите, които минават оттук.

— А познаваш ли семейство Кълън? — попитах колебливо.

— На доктор Кълън ли? Естествено. Доктор Кълън е чудесен човек.

— Те… децата… са малко особени. Май в училище не ги приемат много добре.

Чарли ме смая с внезапното си гневно изражение.

— Ама какви са хората в този град — измърмори той. — Доктор Кълън е гениален хирург, вероятно би могъл да работи в която и да е болница по света и да изкарва десет пъти по-голяма заплата от тукашната — продължи той, а гласът му се повиши. — Имаме огромен късмет, че работи при нас, късмет, че жена му предпочита да живее в провинциален град. Той е истинска придобивка за града ни, а всичките им деца са възпитани и учтиви. В началото, когато се преместиха тук с всичките тия осиновени тийнейджъри, имах известни съмнения. Чудех се дали няма да създават проблеми. Но до един са изключително зрели — не съм имал никакви проблеми с когото и да е от тях. Което изобщо не мога да кажа за хората, които от поколения живеят в този град. А й се държат един за друг, както подобава на семейство всеки втори уикенд ходят на походи… само защото са новодошли, хората се чувстват длъжни да ги одумват.

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от устата на Чарли. Явно доста се беше впрегнал от одумките на хората.

Дадох заден ход.

— На мен ми се струват симпатични. Просто ми направи впечатление, че не общуват с останалите. И четиримата са страшно привлекателни — добавих, в опит да прозвуча по-добронамерено.

— А да видиш лекаря — засмя се Чарли. — Добре че е щастливо женен. Сестрите в болницата едва успяват да си вършат работата в негово присъствие.

Потънахме отново в мълчание, докато не приключихме с яденето. Той разчисти масата, а аз започнах да мия чиниите. После се върна към гледането на телевизия, а аз, след като приключих с чиниите — измих ги на ръка, миялна машина нямаше — се качих с нежелание горе, за да се заема с домашното по математика. Усещах, че между нас се заражда традиция.

Нощта най-после се оказа тиха. Заспах бързо, изтощена.

Останалата част от седмицата премина без особени събития. Започнах да свиквам с програмата си. Към края на седмицата вече можех да разпозная, ако не по име, то поне по физиономия всички ученици в училището. По физическо съотборниците ми се научиха да не ми подават топката и бързо да се изтеглят от терена пред мен, ако противниковият отбор решеше да се възползва от непохватността ми. А аз с радост гледах да не им се пречкам.

Едуард Кълън така и не се появи.

Всеки ден седях на тръни, докато останалите от семейството не влезеха в стола без него. Едва тогава можех да се отпусна и да се включа в разговора на масата. По-голямата част от него се въртеше около пътуването до край — океанския парк Ла Пуш след две седмици, което Майк организираше. Бях поканена и се бях съгласила да отида по-скоро от учтивост, отколкото от желание. По мое мнение плажовете трябва да са слънчеви и сухи.

Към петък вече съвсем спокойно влизах в кабинета по биология и не се тревожех, че Едуард ще се окаже там. Може пък да беше напуснал училище. Опитвах се да не мисля за него, но не успявах напълно да потисна тревогата си, че съм виновна за продължителното му отсъствие, колкото и абсурдно да ми се струваше това.

Първият ми уикенд във Форкс премина без инциденти. Чарли, несвикнал да прекарва времето си в празната къща, беше на работа през повечето време. Аз изчистих, поработих върху домашните и писах престорено бодри имейли на майка си. В събота все пак отидох до библиотеката, но тя се оказа толкова бедна, че не си направих труда да си извадя карта. В най-скоро време щеше да се наложи да помоля някой да ме придружи до Олимпия или Сиатъл, за да намеря добра книжарница. Зачудих се колко ли харчи на километър пикапът… и направо тръпки ме побиха.

През целия уикенд дъждът остана слаб, тих, така че успях да спя добре.

В понеделник сутринта на паркинга ме поздравиха разни хора. Не знаех имената на всички, но махах и се усмихвах. Тази сутрин беше по-студено, но за щастие не валеше. По английски Майк зае обичайното си място до мен. Правихме тест върху „Брулени хълмове“. Беше съвсем недвусмислен, лесен.

В общи линии бях доста по-спокойна, отколкото очаквах да се чувствам на този етап. Много по-спокойна, отколкото изобщо съм предполагала, че ще се чувствам във Форкс.

Когато излязохме след часа, въздухът бе изпълнен с танцуващи късчета белота. Чувах въодушевени викове. Вятърът защипа бузите ми, носа ми.

— Еха — каза Майк. — Вали сняг.

Загледах как малките пухчета се трупаха по тротоара и се въртяха хаотично около лицето ми.

— Уф — сняг. Отиде ми хубавият ден.

Майк ме погледна изненадано.

— Не обичаш ли сняг?

— Не. Снегът означава, че е твърде студено за дъжд. — Което беше очевидно. — Освен това смятах, че пада на снежинки и че всяка една е уникална. Тези приличат на връхчетата на клечки за уши.

— Никога ли не си виждала как вали сняг? — попита той невярващо.

— Виждала съм, естествено. — Млъкнах за миг. — По телевизията.

Майк се разсмя. Тогава една голяма кишава топка сняг го цапна по тила. И двамата се извърнахме да видим откъде е долетяла. Аз заподозрях Ерик, който тъкмо се отдалечаваше с гръб към нас в посока, обратна на кабинета за следващия му час. На Майк явно му хрумна същото. Той се наведе и взе да мачка бялата каша в топка.

— Ще се видим на обяд, става ли? — още докато говорех, тръгнах да се отдалечавам. — Започнат ли да хвърчат разни мокри неща, аз се прибирам.

Той само ми кимна, загледан в отстъпващата фигура на Ерик.

През цялата сутрин всички въодушевено бърбореха за снега — явно бе първият снеговалеж за тази година. Аз си мълчах. Вярно, беше по-сух от дъжда, но само докато не се разтопеше в чорапите ти.

След испанския пристъпих в стола с Джесика с повишено внимание. Навсякъде летяха топки киша. Държах една папка в ръце, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика намираше поведението ми за безкрайно комично, но нещо в изражението ми явно й пречеше да запокити някоя топка към мен.

Майк ни настигна точно като влизахме, широко ухилен, с топящ се лед по краищата на косата. Докато чакахме на опашката за храна, двамата с Джесика оживено заобсъждаха битката със снежни топки. Съвсем по навик, хвърлих поглед към масата в ъгъла. И се смръзнах намясто. На масата имаше петима души.

Джесика ме дръпна за ръката.

— Ехо. Бела? Какво ще искаш?

Сведох поглед с пламнали уши. Опитах се да си напомня, че няма никаква причина да се чувствам толкова смутена. Нищо лошо не бях направила.

— Какво й е на Бела? — обърна се Майк към Джесика.

— Нищо ми няма — отвърнах. — Ще си взема само нещо газирано — застанах в края на опашката.

— Не си ли гладна? — попита Джесика.

— Всъщност малко ми се гади — казах с все така сведени към пода очи.

Изчаках ги да си вземат храната и ги последвах до една от масите, без да вдигам поглед.

Бавно отпивах от напитката, а стомахът ми се свиваше. На два пъти, с ненужна загриженост, Майк ме попита как се чувствам. Казах му, че нищо ми няма, но се чудех дали все пак да не изиграя сцена и да прекарам следващия час в кабинета на сестрата.

Нелепо. Защо пък трябва да се крия?

Реших да си позволя един кратък поглед към масата на семейство Кълън. Ако пак ме гледаше гневно, щях да се спася от биологията, нали си бях страхливка.

Без да вдигам глава, надзърнах през мигли. Никой не гледаше в моята посока. Вдигнах лекичко глава.

Смееха се. Едуард, Джаспър и Емет до един бяха с мокри от снега коси. Емет разпръскваше капки от косата си към Алис и Розали и те се дърпаха назад. Радваха се на снежния ден като всички останали — само че много повече наподобяваха кадър от филм.

Имаше и нещо друго, освен смеха и игривостта, но не можех да определя точно какво. Заразглеждах ги, най-вече Едуард. Кожата му не беше толкова бледа, вероятно зачервена от снежната битка, реших аз, сенките под очите му далеч не бяха толкова забележими. Но имаше и още нещо. Замислих се, загледана в него, опитвайки се да определя каква бе промяната.

— Бела, какво толкова зяпаш? — внезапно прекъсна мислите ми Джесика и очите й проследиха втренчения ми поглед.

Точно в този момент неговите очи рязко се вдигнаха и срещнаха моите.

Незабавно сведох глава и оставих косите ми да скрият лицето ми. Но бях сигурна, че в мига, в който очите ни се срещнаха, погледът му съвсем не бе така груб и нелюбезен, както при първата ни среща. Изглеждаше просто любопитен, някак неудовлетворен.

— Едуард Кълън те зяпа — изкикоти се в ухото ми Джесика.

— Но няма вид на сърдит, нали? — не можах да се сдържа да не попитам.

— Не — отвърна тя някак объркана от въпроса ми. — Трябва ли да е ядосан?

— Май не ме харесва особено — доверих й. Все още ми се гадеше. Сложих глава върху свитата си ръка.

— Те никого не харесват… или поне никого не забелязват, така че няма как да харесат когото и да било. Но той продължава да те зяпа.

— Престани да го гледаш — изсъсках.

Тя се изхили, но все пак отклони поглед. Вдигнах глава, колкото да се уверя, че го е направила, като за всеки случай обмислях какво насилие да упражня, ако все още гледа към него.

В този момент ни прекъсна Майк — планираше епическа битка в снежната виелица на паркинга след часовете и искаше да участваме. Джесика ентусиазирано се съгласи. Както го гледаше, ми стана ясно, че би се навила на всичко, което й предложеше. Аз си замълчах. Щеше да се наложи да изчакам във физкултурния салон, докато паркингът се изпразни.

През останалата част от обедната почивка гледах да не вдигам очи от масата. Реших да спазя сделката, която бях сключила сама със себе си. Щях да вляза в часа по биология, понеже той не ме гледаше ядосано. При мисълта отново да седна до него стомахът ми тревожно се сви.

Въобще не ми се искаше да крача до кабинета редом с Майк, както ни беше станало навик, защото май се оказваше популярна мишена за снежни снайперисти. Когато стигнахме вратата на стола, всички освен мен дружно извикаха от разочарование. Валеше дъжд, отмивайки всички следи от снега в прозрачни ледени панделки по алеята. Нахлузих си качулката, тайничко доволна от развитието на нещата. Сега вече може да си ходя у дома веднага след физическото.

Майк не спря да мърмори, докато не стигнахме до четвърта сграда.

Когато влязох в кабинета, с облекчение забелязах, че чинът ми все още бе празен. Господин Банър обикаляше стаята и раздаваше по един микроскоп и кутия предметни стъкла на всеки чин. До началото на часа оставаха още няколко минути и стаята жужеше от разговори. Стараех се да не поглеждам към вратата и вместо това правех драскулки на корицата на тетрадката си.

Отчетливо чух, когато столът до мен се отмести, но очите ми си останаха съсредоточени в шарките, които рисувах.

— Здравей — чух тих мелодичен глас.

Вдигнах очи изумена, че ме заговаря. Седеше колкото може по-далече от мен, но столът му бе обърнат към моя. Косата му беше напълно мокра, разрошена, но въпреки това изглеждаше сякаш току-що е приключил рекламни снимки на гел за коса. Ослепително красивото му лице бе дружелюбно, открито, а по-съвършените му устни играеше лека усмивка. Но очите му бяха нащрек.

— Казвам се Едуард Кълън — продължи той. — Миналата седмица не успях да се представя. Ти явно си Бела Суон.

Мислите ми объркано се въртяха. Дали не си бях въобразила цялата история? Днес бе изключително любезен. Трябваше да кажа нещо, чакаше да му отговоря. Но не се сещах за някоя стандартна фраза, която да използвам.

— От-откъде знаеш името ми? — заекнах.

Той се засмя с тих очарователен смях.

— О, мисля, че всеки знае името ти. Целият град очакваше да пристигнеш.

Смръщих лице. Убедена бях, че има нещо такова.

— Не — глупаво заупорствах. — Имах предвид защо ме нарече Бела?

Той доби объркан вид.

— Изабела ли предпочиташ?

— Не, Бела ми харесва — казах. — Но май Чарли, тоест баща ми, ме нарича Изабела зад гърба ми, защото тук като че ли всички ме знаят с това име — опитах се да обясня, но се почувствах като пълна идиотка.

— О! — той реши да изостави темата. Неловко извърнах поглед.

За щастие, в този момент господин Банър започна часа. Опитах да се съсредоточа, докато той обясняваше лабораторното упражнение, което трябваше да проведем. Предметните стъкла с клетки от корен на лук в кутията бяха разбъркани. Работейки по двойки, трябваше да ги подредим според фазите на митоза, които илюстрираха, и да ги наименуваме съответно. Нямахме право да ползваме учебниците. След двадесет минути щеше да мине да провери кой как се е справил.

— Започвайте — нареди той.

— Дамите ли ще започнат, партньоре? — попита Едуард. Вдигнах очи към него и видях, че се усмихва с крива усмивка, толкова красива, че продължих да го зяпам като последната глупачка. — Ако искаш, мога аз да започна — усмивката му изчезна, явно се чудеше дали имам нужния умствен капацитет.

— Не — казах и се изчервих. — Аз започвам.

Мъничко се фуках. Вече бях правила това упражнение и знаех какво точно да търся. Нямаше да е трудно. Пъхнах първото предметно стъкло на мястото му в микроскопа и чевръсто настроих обектива на увеличение четиридесет пъти. Хвърлих кратък поглед на стъклото.

Гласът ми бе съвсем уверен.

— Профаза.

— Имаш ли нещо против да погледна? — попита той, когато тръгнах да махам предметното стъкло. Докато го казваше, ръката му улови моята, за да ме спре. Пръстите му бяха леденостудени, сякаш преди часа ги бе държал заровени в някоя пряспа. Но не затова дръпнах ръката си бързо. Когато ме докосна, усетих ужилване, сякаш между нас бе прескочила електрическа искра.

— Съжалявам — промърмори той и мигновено отдръпна ръката си. Но продължи да я протяга към микроскопа. Наблюдавах го все още смаяна, как поглежда съвсем за кратко стъклото. — Профаза — съгласи се той и четливо изписа заглавието върху първия ред на таблицата ни. Пъргаво смени първото стъкло с второто, след това бегло го погледна.

— Анафаза — промърмори той и записа заглавието още докато говореше.

Постарах се да прозвуча равнодушно.

— Може ли?

Той се подсмихна и побутна микроскопа към мен.

Погледнах нетърпеливо през окуляра, но останах разочарована. Дявол да го вземе, беше прав.

— Трето стъкло? — протегнах ръка, без да го поглеждам.

Той ми го подаде, но ми се стори, че доста внимава да не докосне отново кожата ми.

Хвърлих възможно най-повърхностния поглед.

— Интерфаза — бутнах микроскопа към него, преди да успее да си го поиска. Той надникна, след това записа заглавието. Можех и аз да го запиша, докато той проверяваше стъклото, но четливият му елегантен почерк ме плашеше. Не исках да загрозявам страницата с непохватните си драсканици.

Свършихме, преди останалите от класа да стигнат и средата. Видях как Майк и момичето до него отново и отново сравняват две от стъклата, а друга двойка бе разтворила учебника под чина си.

Не ми оставаше друго, освен да се опитвам да не гледам към него… съвсем безуспешно. Вдигнах поглед и видях, че се е втренчил в мен, със същото необяснимо изражение на разочарование в очите. Внезапно разбрах каква бе почти неуловимата разлика в лицето му.

— Контактни лещи ли си си сложил? — изтърсих, без да мисля.

Той сякаш се озадачи от неочаквания ми въпрос.

— Не.

— О! — изломотих. — Стори ми се, че има нещо различно в очите ти.

Той вдигна рамене и отклони поглед.

Всъщност бях сигурна, че има нещо различно. Съвсем ясно си спомнях матовочерния цвят на очите му последния път, когато ме бе изгледал злобно. Цветът рязко контрастираше на фона на бледата му кожа и червеникаво-кестенява коса. Днес очите му бяха със съвсем друг цвят: странна охра, по-тъмна от лакта, но в същата златиста гама. Не разбирах как е възможно, освен ако по някаква причина не лъжеше за лещите. Или пък Форкс ме подлудяваше в съвсем буквалния смисъл на думата.

Сведох очи. Ръцете му отново бяха свити в юмруци.

Господин Банър се приближи към чина ни, за да види защо не работим. Приведе се над раменете ни и видя попълнената таблица, след което се загледа по-съсредоточено, за да провери отговорите.

— Е, Едуард, не смяташ ли, че беше редно да дадеш на Изабела шанс с микроскопа? — попита той.

— Бела — поправи го автоматично Едуард. — Всъщност тя идентифицира три от петте стъкла.

Господин Банър погледна към мен със скептично изражение.

— Правила ли си вече това упражнение? — попита ме той.

Усмихнах се глуповато.

— Не и с корен от лук.

— Бластула на риба?

— Аха.

Господин Банър кимна.

— В група за напреднали ли си била във Финикс?

— Да.

— Е — каза той след кратък миг. — Май не е зле, че двамата ще работите в екип. — Той промърмори още нещо, докато се отдалечаваше. След като си тръгна, започнах пак да драскам по тетрадката си.

— Много жалко за снега, нали? — попита Едуард. Имах чувството, че се насилва да води някакъв разговор с мен. Отново ме заля някаква параноя. Сякаш бе дочул разговора ми с Джесика на обяд и се опитваше да ми докаже, че греша.

— Не бих казала — отговорих честно, вместо да се преструвам, че съм като другите. Все още се опитвах да се отърся от глупавото си подозрение и не можех да се овладея.

— Не обичаш студа. — Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Нито пък влагата.

— Сигурно не ти е лесно да живееш във Форкс — замислено отбеляза той.

— Нямаш си и представа — измърморих мрачно.

По някаква необяснима за мен причина той сякаш се хипнотизираше от думите ми. Лицето му така ме разсейваше, че се стараех да не го гледам повече, отколкото налагаше елементарното възпитание.

— Тогава защо дойде да живееш тук?

Никой не ми бе задавал този въпрос, поне не като него, така настойчиво.

— Доста е… сложно.

— Мисля, че ще успея да проследя мисълта ти — настоя той.

Млъкнах за известно време, но направих грешката да срещна погледа му. Тъмните му златисти очи ме объркаха и отговорих, без да мисля.

— Майка ми се ожени повторно — казах.

— Това не ми звучи кой знае колко сложно — възрази той, после внезапно гласът му се изпълни със съчувствие. — Кога се случи?

— Миналия септември — гласът ми прозвуча тъжно дори на мен самата.

— И мъжът не ти е допаднал — предположи той, звучеше все така сърдечно.

— Не, Фил е готин. Може би малко млад, но е готин.

— Тогава защо не остана с тях?

Въобще не можех да си обясня интереса му, но продължаваше да се взира в мен с проницателните си очи, сякаш скучната история на живота ми някак бе от жизненоважно значение.

— Фил доста пътува. Професионален футболист е — усмихнах се леко.

— Чувал ли съм го? — попита той, усмихвайки се в отговор.

— Едва ли. Не играе кой знае колко добре. Само втора дивизия. Често се мести.

— И майка ти те е пратила тук, за да може да пътува с него — отново го заяви като предположение, не като въпрос.

Брадичката ми се вирна със сантиметър.

— Не ме е пращала. Сама се изпратих.

Веждите му се събраха.

— Не разбирам — призна той, и този факт очевидно доста го дразнеше.

Въздъхнах. Защо ли му обяснявах всичко това? Продължаваше да ме гледа с неподправено любопитство.

— Първоначално си остана с мен у дома, но той й липсваше. Чувстваше се нещастна… така че реших, че е време да прекарам известно време с Чарли. — Към края на изречението тонът ми бе станал съвсем печален.

— Но сега ти си нещастна — изтъкна той.

— И какво от това? — възразих.

— Не ми се струва справедливо. — Той вдигна рамене, но очите му продължаваха да гледат напрегнато.

Засмях се горчиво.

— Никой ли не ти е казвал досега? Животът не е справедлив.

— Май съм го чувал и по-рано — съгласи се той сухо.

— Така че, това е — настоях, чудейки се защо продължава да ме зяпа така.

Изгледа ме преценяващо.

— Добре се преструваш — каза бавно. — Но съм готов да се обзаложа, че страдаш много повече, отколкото би си признала.

Направих гримаса, устоявайки на импулса да му се изплезя като петгодишна и извърнах очи.

— Греша ли?

Опитах се да се направя, че не съм го чула.

— Така си и мислех — прошепна той самодоволно.

— Теб какво те интересува? — попитах раздразнено. Стараех се да не го поглеждам, така че се съсредоточих върху учителя, който обикаляше стаята.

— Добър въпрос — измърмори той толкова тихо, че се зачудих дали не говори на себе си. Но след още няколко секунди мълчание ми стана ясно, че това ще е единственият отговор, който ще получа.

Въздъхнах, гледайки навъсено към черната дъска.

— Дразня ли те? — попита ме. Звучеше развеселен.

Без да се замисля, вдигнах поглед към него… и отново издрънках истината.

— Не съвсем. По-скоро се дразня на себе си. Изражението ми толкова лесно се чете. Майка ми вечно повтаря, че съм нейната отворена книга. — Смръщих вежди.

— Напротив, според мен си изключително трудна за разгадаване. — Въпреки всичко, което бях казала и което бе налучкал, звучеше съвсем искрено.

— Значи доста те бива в разгадаването на хората — отвърнах.

— Обикновено. — Той се усмихна широко, показвайки ред съвършени, свръх бели зъби.

В този момент господин Банър призова за тишина и аз с облекчение се обърнах да слушам. Направо не можех да повярвам, че току-що съм разказала скучния си живот на това ексцентрично, красиво момче, което може би, а може би не, ме презираше. Имаше вид на погълнат от разговора ни, но сега виждах, с крайчеца на окото си, че отново се бе отдръпнал, а ръцете му се бяха вкопчили в ръба на масата с истинско напрежение.

Опитах се да си придам съсредоточен вид, докато господин Банър илюстрираше чрез диапозитиви в шрайбпроектора това, което с лекота бях видяла под микроскопа. Но въобще не можех да контролирам мислите си.

Когато звънецът най-после удари, Едуард се изниза от стаята точно толкова бързо и грациозно, колкото предния понеделник. И точно както предния понеделник аз останах зяпнала след него.

Майк се озова до чина ми с няколко подскока и взе учебниците ми. Направо си го представих как върти опашка.

— Отвратително беше — изпъшка той. — Всички стъкла изглеждаха абсолютно еднакви. Имаш късмет, че Кълън ти беше партньор.

— Въобще не ме затрудниха — казах, докачена от предположението му. Но веднага съжалих, че съм се троснала. — Упражнението съм го правила във Финикс — добавих, преди да успее да се обиди.

— Кълън днес ми се стори доста любезен — изкоментира той, докато намъквахме дъждобраните. Нямаше вид да е особено доволен от този факт.

Опитах се да прозвуча безразлично.

— Интересно какво го беше прихванало миналия понеделник.

Въобще не разбрах какво ми дърдори по пътя ни към салона, а физическото никак не ми помогна да си събера мислите. Майк се падна в моя отбор и рицарски покриваше моя и своя периметър от игрището. Витаенето ми в облаците бе прекъснато едва когато дойде мой ред да бия сервиз. Съотборниците ми зорко се пазеха всеки път, след като хванех топката.

Когато тръгнах към паркинга, дъждът бе утихнал до влажна мъгла, но въпреки това в сухата кабина веднага се почувствах по-добре. Пуснах радиатора и както никога не се впечатлих от умопомрачителния рев на двигателя. Разкопчах якето си, смъкнах качулката и разроших влажната си коса, така че горещата струя да я изсуши по пътя към къщи.

Огледах се, за да съм сигурна, че няма други коли по пътя ми. Точно тогава забелязах неподвижна, бяла фигура. Едуард Кълън се бе облегнал на предната врата на волвото, през три коли от мен, и внимателно се взираше към мен. Бързо отклоних поглед, дадох на заден и в бързината за малко да ударя една ръждясала тойота корола. За неин късмет успях да ударя спирачката точно навреме. Беше точно от онези коли, които пикапът с лекота би превърнал в купчина желязо. Поех си дълбоко дъх, продължавайки да гледам в обратната посока, и предпазливо запълзях отново назад, този път с по-голям успех. Когато подминавах волвото, очите ми бяха приковани право напред, но бих могла да се закълна, че го зърнах да се смее.