Стефани Майър
Здрач (26)

Епилог
Един специален случай

Едуард ми помогна да се кача в колата, като прояви особено внимание към воалите от коприна и шифон, към цветята, които току-що бе закачил в пищната ми прическа, и към издутия гипс на крака ми. Не обърна внимание на сърдито стиснатите ми устни.

Когато ме настани, се вмъкна на шофьорското място и изкара колата от дългата тясна алея.

— В кой точно момент смяташ да ми кажеш какво става? — попитах сърдито. Мразех изненадите и той много добре го знаеше.

— Смаян съм, че още не си се досетила — той ми се усмихна подигравателно и дъхът секна в гърлото ми. Дали някога щях да свикна с идеалното му лице?

— Споменах ли, че изглеждаш много добре? — исках да потвърдя.

— Да. — Той отново се ухили. Досега не го бях виждала в черно и контрастът с бледата му кожа правеше красотата му абсолютно неземна. Не можех да го отрека, макар фактът, че беше облечен в смокинг, да ме изнервяше.

Но не толкова, колкото роклята. Или пък обувките. По-точно едната обувка, тъй като единият ми крак все още беше в гипс. Но обувката с висок ток, която се държеше на стъпалото ми само на една сатенена панделка, никак нямаше да ми помогне, докато се опитвах да се придвижвам с подскоци.

— Повече няма да ви идвам на гости, ако Алис ще се държи с мен като с опитна кукла Барби — продължих да мърморя. Бях прекарала по-голямата част от деня като безпомощна жертва в зашеметяващо голямата баня на Алис, докато тя си играеше на фризьорка и козметичка. Всеки път, когато започнех да мрънкам или да се оплаквам, тя ми напомняше, че няма никакви спомени от човешкия си живот и ме молеше да не й развалям удоволствието. След това ме облече в най-абсурдната рокля, която бях виждала — наситеносиня, с волани и с паднали рамене, с френски етикети, които не можех да разчета — рокля, по-подходяща за модния подиум, отколкото за Форкс. Нищо добро нямаше да излезе от официалното ни облекло, сигурна бях. Освен ако… но се страхувах да формулирам подозренията си с думи, дори и наум.

Стресна ме звън на телефон. Едуард извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото и хвърли поглед към екрана, за да види кой го търси.

— Здравей, Чарли — предпазливо каза той.

— Чарли ли? — намръщих се аз.

Откакто се върнах във Форкс, общуването с Чарли беше… доста трудно. Реакцията му към случилото се беше канализирана в две противоположни посоки. Към Карлайл изпитваше почти благоговейна благодарност. От друга страна, беше убеден, че Едуард е виновен, защото ако не бил той, изобщо нямало да ми хрумне да напускам града. А Едуард беше съгласен с него. В последните дни ми налагаха правила, които не бяха съществували по-рано — вечерен час… часове за посещения.

Очите на Едуард се разшириха от недоумение при думите на Чарли, но след това устните му се разтеглиха в усмивка.

— Шегуваш се! — засмя се той.

— Какво става? — настоях аз.

Той не ми обърна внимание.

— Защо не ми дадеш да говоря с него? — предложи Едуард с явно удоволствие и изчака няколко секунди.

— Здравей, Тайлър, Едуард Кълън е на телефона. — Гласът му беше съвсем любезен, но само на повърхността. Аз обаче го познавах достатъчно добре, за да доловя тънката нотка на заплаха. Какво правеше Тайлър вкъщи? Внезапно ужасяващата истина започна да се промъква в съзнанието ми. Отново огледах неподходящата рокля, която Алис ме бе накарала да облека.

— Съжалявам, ако е станало някакво недоразумение, но Бела не е свободна тази вечер. — Тонът на Едуард рязко се смени и заплахата в гласа му вече ясно се долавяше. — Ако трябва да съм откровен, така ще е всяка вечер, поне що се отнася до друг освен мен. Не се обиждай. И съжалявам за провалената ти вечер. — Въобще не звучеше, сякаш съжалява. След това затвори телефона с широка самодоволна усмивка.

Лицето и вратът ми пламнаха от гняв. Усещах сълзи от ярост да напират в очите ми.

Той ме погледна изненадано.

— Това, последното, прекалено ли беше? Не исках да те обидя.

Не обърнах внимание на думите му.

— Смяташ да ме водиш на бала! — изкрещях.

Сега всичко ми изглеждаше смущаващо ясно. Ако бях обърнала поне някакво внимание на света около себе си, щях да забележа датата върху плакатите, разлепени из цялото училище. Но никога не бих предположила, че може да му хрумне да ме подложи на подобно нещо. Нима не ме познаваше?

Очевидно не очакваше такава бурна реакция. Стисна устни и присви очи.

— Не се дръж така, Бела.

Очите ми се стрелнаха към прозореца, вече бяхме на половината път до училище.

— Защо ми причиняваш това? — настоях ужасено.

Той посочи смокинга си.

— Наистина, Бела, какво си представяше, че ще правим?

Бях ужасена. Първо, защото бях пропуснала очевидното и второ, защото неясните ми подозрения, или по-скоро очаквания, които подхранвах през целия ден, докато Алис полагаше усилия да ме превърне в кралица на красотата, бяха толкова далече от истината. Полуплашещите ми надежди сега ми се струваха толкова глупави.

Подозирах, че предстои някакъв специален случай. Но балът! Това изобщо не ми беше минало през ум.

Сълзи на ярост се стичаха по бузите ми. Спомних си с раздразнение, че по миглите ми има спирала, нетипично за мен. Бързо избърсах очи, за да не се размаже. Когато проверих, по ръката ми нямаше черно. Явно Алис бе предвидила, че ще ми е нужна водоустойчива спирала.

— Но това е напълно абсурдно. Защо плачеш? — настоя той раздразнено.

— Защото съм бясна!

— Бела — той ме погледна настоятелно с изгарящите си златни очи.

— Какво? — промърморих объркано.

— Хайде, заради мен — настойчиво каза.

Гневът ми се топеше под погледа му. Невъзможно беше да се боря с него, когато използваше такива нечестни средства. Предадох се позорно лесно.

— Добре — нацупих се, неспособна да го изгледам така яростно, както ми се искаше. — Ще отида мирно и кротко, но ще видиш. От доста време не ми се е случвало нищо лошо. Най-вероятно ще си счупя и другия крак. Погледни тази обувка! Та това е смъртоносен капан! — изпънах здравия си крак като доказателство.

— Хмм. — Той огледа крака ми по-дълго от необходимото. — Напомни ми да благодаря на Алис за това.

— Алис там ли ще бъде? — това леко ме успокои.

— С Джаспър, както и Емет… с Розали — призна той.

Усещането за спокойствие мигом се изпари. Отношенията ни с Розали никак не се бяха подобрили, макар да се разбирах доста добре с потенциалния й съпруг. На Емет му беше приятно да общува с мен, смяташе странните ми човешки реакции за смешни… или пък просто му беше забавно как непрекъснато се спъвах или падах. Розали се държеше сякаш не съществувах. Тръснах глава, за да прогоня тези мисли и се сетих нещо друго.

— Чарли знае ли за всичко това? — попитах аз подозрително.

— Разбира се. — Той се засмя. — Очевидно обаче Тайлър не е знаел.

Стиснах зъби. Не можех да си представя защо Тайлър хранеше илюзии. В училище, където Чарли не можеше да се намеси, двамата с Едуард бяхме неразделни, освен в редките слънчеви дни.

Вече бяхме пред училището, червеният кабриолет на Розали със свален гюрук се виждаше на паркинга. Днес облаците бяха рехави и на запад се процеждаха няколко лъча светлина.

Едуард слезе от колата и мина от моята страна, за да ми отвори вратата. Протегна ръка.

Аз упорито останах на седалката със скръстени ръце, изпитвайки тайно задоволство. Паркингът беше пълен с официално облечени ученици — свидетели. Нямаше как да ме измъкне насила от колата, както би направил, ако бяхме сами.

Той въздъхна.

— Когато някой иска да те убие, си смела като лъв, но стане ли дума за танци… — той поклати глава.

Преглътнах. Танци.

— Бела, обещавам, че ще те пазя от всичко, дори от самата теб. Няма да те пусна нито за секунда.

Замислих се над думите му и изведнъж се почувствах много по-добре. Той го забеляза по изражението ми.

— Хайде — каза нежно — няма да е толкова страшно. — Наведе се и обви ръка около кръста ми. Хванах го за другата ръка и го оставих да ме свали от колата.

Ръката му продължи здраво да обгръща талията ми, докато куцуках към училището.

Във Финикс баловете се организираха в хотелски зали, но този бал се провеждаше във физкултурния салон. Това вероятно беше единственото помещение в града, достатъчно голямо да побере цялото училище. Когато пристъпихме вътре, се разкикотих. Вътре се издигаха традиционните арки от балони, а стените бяха накичени с хартиени гирлянди в пастелни цветове.

— Прилича ми на филм на ужасите, който всеки момент ще се сбъдне — изсумтях подигравателно.

— Ами — промърмори той, докато приближавахме масичката за билети, като почти ме носеше, макар все пак да ми се налагаше да влача крака — присъстват предостатъчно вампири.

Погледнах дансинга — в центъра на салона се беше оформило голямо празно пространство, където грациозно се носеха две двойки. Останалите танцьори се притискаха до стените, за да им осигурят достатъчно пространство — никой не искаше да застава редом до подобно изящество. Емет и Джаспър бяха стряскащо безупречни в смокингите. Алис привличаше погледите в черна сатенена рокля с изрязани геометрични фигури, които разкриваха снежнобялата й кожа. А Розали беше… ами беше си Розали. Просто невероятна. Аленочервената й рокля беше без гръб, тясна до прасците, откъдето рязко се разкрояваше в набран шлейф, а деколтето й се спускаше чак до талията. Стана ми жал за всички момичета в залата, включително и за мен самата.

— Искаш ли да заключа вратите, а ти да изтребиш нищо неподозиращите граждани? — прошепнах затворнически.

— А ти къде попадаш в цялата тази схема? — изгледа ме гневно той.

— О, аз съм с вампирите, разбира се.

Той неохотно се усмихна.

— Би направила всичко, за да избегнеш танците.

— Наистина всичко.

Той купи билетите ни и ме обърна към дансинга. Свих се в рамото му и завлачих крака.

— Имаме цяла нощ — предупреди ме той.

Той ме издърпа към мястото, където братята и сестрите му елегантно се въртяха — нищо че танцът им никак не съответстваше на съвременния стил и музика. Гледах ги ужасено.

— Едуард — гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва успях да прошепна. — Наистина не мога да танцувам! — усещах как паниката се надига в гърдите ми.

— Не се притеснявай, глупаче — прошепна той в отговор. — Нали аз мога. — Той сложи ръцете ми на раменете си и ме повдигна, за да пъхне краката си под моите.

Понесохме се като останалите.

— Все едно съм на пет години — изсмях се аз след няколко минути безусилно валсуване.

— Не изглеждаш точно петгодишна — промърмори той, притискайки ме силно за миг, така че краката ми се отделиха на половин метър от пода.

При едно завъртане Алис срещна погледа ми и ми се усмихна окуражително. Усмихнах й се в отговор. С изненада установих, че всъщност се забавлявам. Малко.

— Е, добре, не е чак толкова зле — признах аз.

Едуард обаче гледаше към вратата и лицето му беше ядосано.

— Какво става? — зачудих се на глас. Проследих погледа му, леко замаяна от въртенето, и накрая видях какво го беше притеснило. Джейкъб Блак, облечен не в смокинг, а в бяла риза с дълъг ръкав и вратовръзка, с пригладена назад в обичайната опашка коса, тъкмо прекосяваше дансинга, запътил се към нас.

След първоначалния шок ми стана жал за Джейкъб. Очевидно се чувстваше неловко, болезнено неловко. Когато погледът му срещна моя, изражението му беше извинително.

Едуард тихичко изръмжа.

— Дръж се възпитано! — изсъсках.

Тонът му беше язвителен.

— Иска да си побъбри с теб.

В този момент Джейкъб се приближи, а смущението и виновното му изражение бяха още по-очевидни.

— Здравей, Бела, надявах се да си тук. — Джейкъб звучеше, сякаш се беше надявал точно на обратното. Но усмивката му беше топла, както винаги.

— Здрасти, Джейкъб, какво става? — усмихнах му се в отговор.

— Мога ли да ви прекъсна? — попита той напрегнато, поглеждайки Едуард за първи път. Изненадах се, че на Джейкъб не му се налага да вдига поглед към Едуард. Сигурно беше пораснал с петнайсетина сантиметра от последния път, когато се видяхме.

Лицето на Едуард беше спокойно, не издаваше нищо. Единственият му отговор беше да ме постави внимателно на крака и да отстъпи назад.

— Благодаря — любезно каза Джейкъб.

Едуард само кимна и ме погледна настойчиво, преди да се обърне и да се отдалечи.

Джейкъб сложи ръце на кръста ми и аз вдигнах ръце, за да обгърна врата му.

— Еха, Джейк, колко си висок вече?

Той се усмихна доволно.

— Метър осемдесет и пет.

Заради крака ми всъщност не танцувахме, а само се поклащахме сковано наляво-надясно, без да отместваме крака. Но така май беше по-добре, защото внезапно източилият се Джейкъб бе дългурест и некоординиран и едва ли танцуваше по-добре от мен.

— И как се озова тук тази вечер? — попитах без особено любопитство. Като се имаше предвид реакцията на Едуард, май се досещах.

— Можеш ли да повярваш, че баща ми ми даде двайсет долара, за да дойда на бала ти? — призна той леко засрамено.

— Вярвам ти, да — промърморих аз. — Е, надявам се поне да се забавляваш. Хареса ли си някое момиче? — пошегувах се и кимнах към групичка момичета като сладкиши в пастелни цветове, които се бяха подредили до стената.

— Да — въздъхна той, — ама не е свободна.

Той сведе очи към мен и за секунда срещна любопитния ми поглед, след което и двамата смутено отместихме очи.

— Много си хубава, между другото — добави той стеснително.

— Ъъъ, благодаря. И защо му е на Били да ти плаща, за да дойдеш на бала? — бързо попитах, макар да бях наясно с отговора.

Джейкъб май не се зарадва от смяната на темата и отново смутено отмести поглед.

— Каза, че мястото е достатъчно „безопасно“, за да поговоря с теб. Честна дума, старецът си е загубил ума.

Присъединих се неохотно към смеха му.

— Както и да е, каза, че ако ти предам нещо, ще ми купи онзи цилиндър, дето ми трябва — призна той с глуповата усмивка.

— Ами, казвай тогава. Искам да си довършиш колата — усмихнах му се окуражително. Добре поне, че Джейкъб не вярваше на приказките на баща си. Така ситуацията ставаше малко по-лесна. Облегнат на стената, Едуард наблюдаваше лицето ми безизразно. Видях как една второкурсничка в розова рокля го гледа плахо, но той сякаш не я забелязваше.

Джейкъб отново извърна засрамен поглед.

— Само не се сърди.

— Няма за какво да ти се сърдя, Джейкъб — уверих го аз. — И на Били даже няма да се разсърдя. Просто кажи каквото имаш да казваш.

— Ами, толкова е глупаво, съжалявам, Бела. Той иска да скъсаш с гаджето си. Каза ми да те „помоля“. — Той отвратено поклати глава.

— Продължава със суеверията, а?

— Да, той… направо полудя, когато разбра за инцидента във Финикс. Не повярва… — Джейкъб замълча.

Присвих очи.

— Паднах.

— Знам — бързо отвърна Джейкъб.

— Той обаче смята, че Едуард има нещо общо със злополуката. — Думите ми не бяха въпрос и въпреки обещанието си, започвах да се ядосвам.

Джейкъб отказваше да ме погледне в очите. Дори не си правехме труда да се поклащаме в такт с музиката, макар ръцете му още да стояха на кръста ми, а моите около врата му.

— Слушай, Джейкъб, знам, че Били най-вероятно няма да повярва, но знай — сега вече ме погледна, откликвайки на нотката искреност в гласа ми, — Едуард действително ми спаси живота. Ако не бяха Едуард и баща му, сега щях да съм мъртва.

— Знам — отвърна той и наистина звучеше, сякаш е повярвал на искрените ми думи. Дано успееше да убеди Били поне в това.

— Съжалявам, че те е накарал да дойдеш дотук заради това, Джейкъб — извиних се аз. — Но в крайна сметка ще си получиш частите за колата, нали?

— Да… — промърмори той. Но продължаваше да изглежда смутен… и притеснен.

— Още ли има? — невярващо попитах аз.

— Забрави — измърмори той. — Ще си намеря работа и сам ще си спестя парите.

Загледах го яростно, докато не ме погледна.

— Изплюй камъчето, Джейкъб.

— Доста е гадно.

— Не ме интересува. Кажи ми — настоях аз.

— Добре… но, по дяволите, звучи гадно — той поклати глава. — Каза ми да ти кажа, не, по-скоро да те предупредя, при това използва множествено число — Джейкъб вдигна ръка от кръста ми и изписа въображаеми кавички във въздуха, — че „ще те наблюдаваме“. — Внимателно изучаваше как ще реагирам.

Това ми прозвуча като реплика от филм за мафията. Изсмях се на глас.

— Съжалявам, че ти се налага да правиш това, Джейкъб — изхилих се аз.

— Е, не ми беше чак толкова неприятно — той се усмихна с облекчение. Очите му бързо обгърнаха роклята ми с одобрителен поглед. — Е, да му кажа ли да не си вре носа в чуждите работи? — попита с надежда.

— Не — въздъхнах аз. — Кажи му, че му благодаря. Знам, че ми мисли доброто.

Песента свърши и аз отпуснах ръце.

Неговите ръце се поколебаха върху кръста ми и той огледа гипсирания ми крак.

— Искаш ли да потанцуваме още? Или да ти помогна да стигнеш до някъде?

Едуард отговори вместо мен.

— Всичко е наред, Джейкъб. Аз ще поема нещата.

Джейкъб потръпна и изгледа с широко отворени очи Едуард, който беше застанал до нас.

— Не те видях — промърмори Джейкъб. — Значи, друг път ще се видим, Бела. — Той отстъпи и ми помаха без особено въодушевление.

Усмихнах му се.

— Да, друг път.

— Извинявай — повтори, преди да се обърне и да тръгне към вратата.

Когато следващата песен започна, Едуард обви ръце около талията ми. Мелодията беше твърде бърза за нашия бавен танц, но това явно не го притесняваше. Облегнах глава върху гърдите му доволна.

— По-добре ли се чувстваш? — подразних го.

— Не особено — напрегнато отговори той.

— Не се сърди на Били — въздъхнах. — Просто се тревожи за мен заради Чарли. Не е нещо лично.

— Не се сърдя на Били — поправи ме той рязко. — Но синът му доста ме дразни.

Отдръпнах се да го погледна. Изражението му беше напълно сериозно.

— Но защо?

— Първо, защото ме принуди да наруша обещанието си.

Погледнах го объркано.

Той леко се усмихна.

— Обещах да не те пускам цяла вечер.

— О! Е, нищо, прощавам ти.

— Благодаря. Но има и още нещо — Едуард се намръщи.

Зачаках търпеливо.

— Каза ти, че си хубава — най-накрая продължи той и се намръщи още повече. — Това е направо обида, като се има предвид как изглеждаш тази вечер. Та ти си много повече от красива.

Засмях се.

— Възможно е да си малко пристрастен.

— Не мисля. Освен това зрението ми е превъзходно.

Отново се носехме в танц, а стъпалата ми бяха върху неговите.

— Е, ще ми обясниш ли причината за всичко това? — зачудих се аз.

Той ме погледна объркан и аз многозначително посочих с поглед хартиената украса по стените.

Той се замисли за момент, после смени посоката, като не спираше да ме върти през тълпата на път към задната врата на салона. Зърнах Джесика и Майк, които танцуваха и любопитно ме зяпаха. Джесика ми махна и аз бързо й се усмихнах. Анджела също беше тук и изглеждаше блажено щастлива в прегръдката на малкия Бен Чени; дори не вдигна поглед от очите му с цяла глава по-ниско от нейните. Лий и Саманта, Лорън, която гледаше злобно към нас, и Конър; познавах всички лица, които се въртяха край нас. Изведнъж се озовахме навън, в хладната мътна светлина на залязващото слънце.

Щом останахме сами, той ме вдигна на ръце и ме пренесе през тъмното игрище до една пейка в сянката на дърветата. Седна и ме притисна към гърдите си. Луната вече бе изгряла и надничаше иззад прозрачните облаци. Бледото му лице проблясваше на бялата светлина. Устните му бяха присвити, очите изглеждаха загрижени.

— Причината? — подсетих го аз.

Той не ми обърна внимание, загледан в луната.

— Отново е здрач — промърмори той. — Още един край. Без значение колко идеален е бил денят, той винаги свършва.

— Някои неща не е нужно да свършват — промърморих през зъби, внезапно напрегната.

Той въздъхна.

— Доведох те на бала — бавно каза той, най-после отговаряйки на въпроса ми, — защото не искам да изпускаш нищо. Не искам присъствието ми да те лишава от каквото и да било, доколкото зависи от мен. Искам да бъдеш човек. Искам животът ти да продължи така, сякаш съм умрял през 1918 година, както всъщност трябваше.

Потръпнах при думите му и после ядосано поклатих глава.

— Нима съществува някакво странно паралелно измерение, в което да ми хрумне да отида на бала? Ако не беше хиляди пъти по-силен от мен, никога нямаше да ти се размине.

Той се засмя кратко, но усмивката не стигна до очите му.

— Нали сама каза, че не е толкова зле?

— Защото бях с теб.

Замълчахме за момент — той се взираше в луната, а аз се взирах в него. Искаше ми се да мога да му обясня колко малко всъщност ме интересува обикновеният човешки живот.

— Би ли ми казала нещо? — попита той, свеждайки поглед към мен с лека усмивка.

— Нима не ти казвам всичко?

— Просто ми обещай, че ще ми кажеш — настоя той ухилен.

Знаех, че почти веднага ще съжаля за обещанието си.

— Добре.

— Май искрено се изненада, когато разбра, че те водя на бала — започна той.

— Така е — прекъснах го аз.

— Точно така — съгласи се той. — Но сигурно си имала някаква друга теория… Просто съм любопитен — защо според теб те обличаме така?

Вече съжалявах. Свих устни и се поколебах.

— Не искам да ти кажа.

— Но нали обеща? — възпротиви се той.

— Знам.

— Какъв е проблемът?

Явно смяташе, че не му отговарям, защото се срамувам.

— Мисля, че ще се ядосаш или пък ще се натъжиш.

Той сключи вежди и се замисли.

— Въпреки това искам да знам. Моля те?

Въздъхнах. Той чакаше.

— Ами… предположих, че ще е някакво… събитие. Но не мислех, че ще е такова банално човешко нещо… бал! — изсумтях пренебрежително.

— Човешко? — спокойно попита той. Беше доловил ключовата дума.

Погледнах роклята си и започнах да си играя с шифона. Той мълчаливо зачака.

— Е, добре — заизливах признанието си. — Надявах се, че си променил решението си, и в крайна сметка ще промениш и мен.

По лицето му заиграха десетки емоции. Разпознах някои от тях: ярост… болка… но след това се овладя и изражението му се развесели.

— И смяташ, че събитието предполага официално облекло, така ли? — подразни ме той, докосвайки ревера на смокинга си.

Изгледах го намръщено, за да прикрия смущението си.

— Нямам представа как стават тези неща. На мен поне ми се струваше по-разумна причина от бала.

Той продължаваше да се усмихва.

— Не е смешно — казах.

— Права си, не е — съгласи се той, а усмивката му угасна. — Но предпочитам да го възприема като шега, вместо да смятам, че говориш сериозно.

— Но аз наистина говоря сериозно.

Той въздъхна дълбоко.

— Знам. И наистина ли толкова го желаеш?

Болката се беше върнала в очите му. Прехапах устна и кимнах.

— И си готова това да бъде краят — промърмори той сякаш на себе си — да бъде здрачът на живота ти, макар той едва да започва? Готова си да се откажеш от всичко?

— Това не е краят, а началото — противопоставих се тихо.

— Не го заслужавам — тъжно каза той.

— Спомняш ли си, когато ми каза, че не мога да се погледна отстрани? — попитах аз, повдигайки вежди. — Явно страдаш от подобна слепота.

— Наясно съм какъв съм.

Въздъхнах.

Непостоянното му настроение отново се промени. Той сви устни и очите му загледаха изпитателно. Известно време изучаваше изражението ми.

— Значи си готова сега? — попита той.

— Ами — преглътнах. — Да.

Той се усмихна и бавно наведе глава, докато студените му устни докоснаха кожата под ъгълчето на челюстта ми.

— Още сега? — прошепна той, а дъхът му беше студен върху бузата ми. Потръпнах неволно.

— Да — прошепнах, за да не пресекне гласът ми. Ако си мислеше, че блъфирам, щеше да остане разочарован. Вече бях взела решение и бях сигурна. Нямаше значение, че тялото ми беше вдървено като дъска, ръцете свити в юмруци, а дишането ускорено…

Той се засмя мрачно и се отдръпна. Изглеждаше разочарован.

— Наистина ли мислеше, че ще се предам толкова лесно? — В подигравателния му тон личеше горчива нотка.

— Е, поне си помечтах.

Той повдигна вежди.

— За това ли мечтаеш? Да се превърнеш в чудовище?

— Не точно — намръщих се на избора му на думи. Чудовище, как не. — Всъщност мечтая да бъда с теб завинаги.

Изражението му се промени, омекна и се натъжи от скритата болка в гласа ми.

— Бела. — Пръстите му нежно проследиха очертанията на устните ми. — Ще бъда с теб, това не е ли достатъчно?

Усмихнах се под пръстите му.

— Засега.

Той се усмихна на упоритостта ми. Явно тази вечер нито единият от двама ни нямаше да се предаде. Той въздъхна и звукът бе като изръмжаване.

Докоснах лицето му.

— Виж — казах аз. — Обичам те повече от всичко на света, взето заедно. Това не е ли достатъчно?

— Да, достатъчно е — отвърна той, усмихнат. — Достатъчно завинаги.

И той отново се наведе и допря студените си устни към гърлото ми.