Стефани Майър
Здрач (25)

24. Задънена улица

Очите ми се отвориха под ослепителна светлина. Бях в някаква непозната бяла стая. Стената до мен беше закрита от дълги вертикални щори, а ярките светлини над главата ми ме заслепяваха. Бях подпряна на възглавници върху твърдо, неравно легло на колелца. Възглавниците бяха плоски и целите на бучки. Някъде до мен се чуваше дразнещо писукане. Надявах се това да означава, че съм още жива. На мъртвите не би трябвало да им е толкова неудобно.

Ръцете ми бяха омотани в тръбички, а на лицето ми беше залепено нещо, точно под носа. Вдигнах ръка да го махна.

— Не, недей. — Хладни пръсти спряха моите.

— Едуард? — обърнах леко глава и прекрасното му лице се оказа само на сантиметри от моето, а брадичката му бе подпряна на възглавницата ми. Отново осъзнах, че съм жива, този път с благодарност и въодушевление. — О, Едуард, толкова съжалявам.

— Шшт — той ми направи знак да не говоря. — Всичко е наред.

— Какво стана? — Не помнех ясно, а когато се опитах да си припомня, съзнанието ми се разбунтува.

— За малко да дойда твърде късно. Можеше да се окаже прекалено късно — прошепна той с измъчен глас.

— Постъпих толкова глупаво, Едуард, мислех, че е хванал майка ми.

— Той изигра всички ни.

— Трябва да се обадя на Чарли и на мама — сетих се през мъглата.

— Алис им се обади. Рене е тук, искам да кажа в болницата, отиде да вземе нещо за хапване.

— Майка ми е тук? — опитах се да седна, но ми се зави свят и той нежно ме побутна обратно на възглавниците.

— Ще се върне съвсем скоро — обеща ми той. — А ти трябва да лежиш неподвижно.

— Но какво й казахте? — разтревожих се. Не исках да се успокоявам. Майка ми беше в болницата, където ме лекуваха от нападение на вампир. — Защо и казахте, че съм тук?

— Паднала си по стълбите цели два етажа и си излетяла през прозореца. — Той замълча. — Трябва да признаеш, че може да се случи.

Въздъхнах и от движението усетих болка. Погледнах тялото си под чаршафите, огромната буца, в която се беше превърнал кракът ми.

— Зле ли съм?

— Имаш счупен крак, четири счупени ребра, няколко пукнатини по главата и синини по цялото тяло, освен това загуби много кръв. Преляха ти на няколко пъти. Никак не ми хареса — известно време не миришеше, както трябва.

— Сигурно ти е било приятно, малко разнообразие.

— Напротив, харесва ми как миришеш ти.

— Как го направи? — попитах тихо. Веднага разбра какво имам предвид.

— Не знам точно — той извърна поглед от учудените ми очи, повдигна бинтованата ми ръка от леглото и нежно я задържа в своята, като внимаваше да не оплете тръбичките, които ме свързваха с мониторите.

Търпеливо изчаках да ми каже останалото.

Той въздъхна, без да отвръща на погледа ми.

— Беше направо невъзможно… да спра — прошепна той. — Невъзможно. Но спрях. — Вдигна очи и ме погледна с лека усмивка. — Явно истински те обичам.

— Не съм ли толкова вкусна, колкото мириша? — усмихнах се в отговор. От което ме заболя лицето.

— Дори повече… повече, отколкото си представях.

— Извинявай.

Той вдигна очи към тавана.

— Намери за какво да се извиняваш.

— А за какво трябва да се извинявам?

— За това, че едва не те загубих завинаги.

— Извинявай — казах отново.

— Знам защо си го направила. — Гласът му беше утешителен. — Но въпреки това постъпката ти беше неразумна. Трябваше да ме изчакаш, трябваше да ми кажеш.

— Нямаше да ме пуснеш.

— Не — съгласи се сериозно. — Нямаше.

В съзнанието ми започнаха да нахлуват доста неприятни спомени. Потръпнах и се намръщих.

Той веднага се разтревожи.

— Бела? Какво има?

— Какво стана с Джеймс?

— Емет и Джаспър се погрижиха за него, след като го махнах от теб. — В гласа му се долавяше остро чувство за вина.

— Но аз не видях Емет и Джаспър — объркано казах.

— Наложи се да излязат от стаята… имаше твърде много кръв.

— Но ти остана.

— Да, останах.

— А Алис и Карлайл… — казах аз с почуда.

— Те също много те обичат, нали знаеш?

Няколко болезнени образа от последните ми мигове с Алис ми напомниха нещо.

— Алис видя ли записа? — попитах тревожно.

— Да. — Някаква непозната нотка придаваше мрачност на гласа му, нотка на неподправена омраза.

— Винаги е била на тъмно, затова не е можела да си спомни.

— Знам. Сега най-после разбра. — Гласът му беше спокоен, но лицето му беше потъмняло от гняв.

Опитах се да докосна лицето му със свободната си ръка, но нещо ме спря. Погледнах надолу и видях, че системата дърпа ръката ми.

— Уф — намръщих се.

— Какво има? — притеснено попита той, откъснат донякъде от мислите си. Но очите му не успяха да се отърсят напълно от тъгата.

— Игли — обясних, извръщайки поглед от иглата в ръката ми. Наложих си да се съсредоточа върху един крив панел на тавана и да дишам дълбоко въпреки болката в ребрата.

— Страх я било от игли — промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. — А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката й…

Завъртях очи. С удоволствие установих, че поне това движение не ми причинява болка. Реших да сменя темата.

— А ти защо си тук? — попитах.

Той се втренчи в мен, а в погледа му прочетох първо объркване, а после болка. Смръщи вежди.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не! — извиках аз, ужасена от самата мисъл. — Не, исках да кажа, какво си обяснил на майка ми за присъствието си? Трябва да съм наясно, преди да се върне.

— А — каза той и челото му отново стана гладко като мрамор. — Дошъл съм във Финикс да те вразумя да се върнеш във Форкс. — Големите му очи бяха толкова искрени, че самата аз едва не му повярвах. — Ти си се съгласила да се срещнем и си дошла в хотела, в който съм бил отседнал с Алис и Карлайл, естествено, пристигнал съм под родителски контрол — вметна той благочестиво. — Ти обаче си се спънала по стълбите към стаята ми и… ами, останалото го знаеш. Не е нужно да си спомняш подробности; имаш доста добро извинение да си леко замаяна и да ти се губят някои неща.

Замислих се за момент.

— В историята ви има няколко слаби места. Например няма счупен прозорец.

— Всъщност не е точно така — каза той. — Алис доста се позабавлява, докато изфабрикува доказателствата. Погрижихме се всичко да е достатъчно убедително. Дори можеш да съдиш хотела, ако решиш. Няма за какво да се притесняваш — увери ме той и нежно погали бузата ми. — Единствената ти задача е да се оправиш.

Не бях чак толкова замаяна от лекарствата, че да не реагирам на докосването му. Мониторът започна бясно да писука и вече не само той чуваше лудешките удари на сърцето ми.

— Това може да се окаже доста смущаващо — измърморих.

Той се засмя и в очите му блесна палаво пламъче.

— Хмм. Чудя се…

Бавно се наведе към мен и писукането бясно се ускори още преди да ме е докоснал с устни. Но когато все пак ме докоснаха, макар и съвсем нежно, писукането внезапно замлъкна.

Той рязко се дръпна, но притесненото му изражение се разведри, когато мониторът отново улови ритъма на сърцето ми.

— Май трябва да съм още по-внимателен от обикновено — смръщи се.

— Не бях приключила с целувката — промърморих. — Не ме карай аз да ставам.

Той се усмихна и се наведе, за да докосне устните ми със своите. Мониторът полудя.

Внезапно устните му се изопнаха. Той бързо се отдръпна.

— Май чувам майка ти да идва — каза той отново ухилен.

— Не ме оставяй — извиках, обзета от внезапна паника. Не можех да му позволя да си тръгне, можеше отново да изчезне.

За миг се загледа в ужасените ми очи.

— Няма да си тръгна — обеща тържествено, а после се усмихна. — Просто малко ще поспя.

Премести се от твърдия пластмасов стол до леглото ми върху тюркоазния фотьойл от изкуствена кожа откъм долната част на леглото, отпусна облегалката му назад и затвори очи. Остана напълно неподвижен.

— Не забравяй да дишаш — прошепнах саркастично. Той си пое дълбоко въздух със затворени очи.

Вече чувах майка ми. Говореше с някого, вероятно с някоя сестра, и гласът й звучеше уморено и разтревожено. Прииска ми се да скоча от леглото и да я успокоя, да й се закълна, че всичко е наред. Но никак не бях във форма за скачане, затова търпеливо зачаках.

Вратата се отвори леко и тя надникна.

— Мамо! — прошепнах аз с изпълнен с обич и облекчение глас.

Тя огледа неподвижното тяло на Едуард на фотьойла и се приближи на пръсти до леглото ми.

— Никога не те оставя, а? — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Мамо, толкова се радвам да те видя!

Тя се наведе и нежно ме прегърна, а по бузите ми се стекоха топли сълзи.

— Бела, така се притесних!

— Съжалявам, мамо. Но вече всичко е наред, добре съм — успокоих я аз.

— Радвам се, че най-накрая те виждам с отворени очи. — Тя приседна на ръба на леглото.

Изведнъж осъзнах, че нямам никаква представа кой ден сме.

— Колко време съм стояла със затворени очи?

— Петък е, миличка, доста време беше в безсъзнание.

— Петък? — бях шокирана. Опитах се да си спомня в кой ден… но всъщност изобщо не желаех да се сещам за това.

— Наложи се известно време да те държат упоена, милинка, имаш много наранявания.

— Знам. — Усещах ги.

— Извадила си късмет, че доктор Кълън е бил там. Толкова приятен мъж… макар и доста млад. И прилича повече на модел, отколкото на лекар.

— Запознала си се с Карлайл?

— И със сестрата на Едуард, Алис, страхотно момиче.

— Наистина е страхотна — сърдечно се съгласих аз.

Тя погледна през рамо към Едуард, който лежеше със затворени очи в стола.

— Не си ми казвала, че имаш такива добри приятели във Форкс.

Трепнах, а после внезапно изстенах.

— Какво те боли? — разтревожено попита тя, обръщайки се към мен, а очите на Едуард се стрелнаха към лицето ми.

— Добре съм — успокоих я, — просто не бива да забравям, че не мога да се движа. — Едуард отново се отпусна във фалшивия си сън.

Използвах разсейването на майка ми, за да отклоня темата от не толкова откровеното ми поведение.

— Къде е Фил? — попитах бързо.

— Във Флорида… о, Бела! Няма да повярваш! Точно когато се канехме да се връщаме, получихме чудесна новина!

— Фил е подписал договор? — предположих.

— Да! Как позна? Със „Сънс“, можеш ли да повярваш?

— Това е страхотно, мамо — казах, колкото можех по-ентусиазирано, макар да не бях наясно какво точно означава всичко това.

— Джаксънвил толкова ще ти хареса — продължи тя, докато аз я гледах с празен поглед. — Малко се разтревожих, когато Фил започна да споменава Ейкрън, с този сняг, нали знаеш как мразя студа, но Джаксънвил! Винаги е слънчево и не е чак толкова влажно. Открихме най-сладката къща на света: жълта, с бели кантове и веранда като по старите филми, а отпред има един огромен дъб и е само на няколко минути от океана. Ще си имаш собствена баня…

— Чакай, мамо! — прекъснах я. Едуард все още лежеше със затворени очи, но тялото му изглеждаше твърде напрегнато за спящ човек. — Какво говориш? Не искам да ходя във Флорида. Нали живея във Форкс?

— Но вече не е нужно да живееш там, глупачето ми! — тя се засмя. — Сега Фил ще може да прекарва много повече време с нас. Доста поговорихме и решихме да си оставам вкъщи, когато отборът пътува, така че ще прекарвам половината време с теб и половината с него.

— Мамо — поколебах се, чудейки се как най-тактично да й съобщя — аз искам да живея във Форкс. Вече свикнах с училището, имам и няколко приятелки. — Тя отново погледна към Едуард, когато заговорих за приятели, така че пробвах другояче. — А и Чарли има нужда от мен. Той е съвсем сам, а изобщо не може да готви.

— Искаш да останеш във Форкс? — попита тя озадачено. Подобна идея й бе безкрайно непонятна. Отново хвърли поглед към Едуард. — Но защо?

— Нали ти казвам, заради Чарли, училището… ох! — Бях свила рамене, което не беше добра идея.

Ръцете й безпомощно се стрелнаха към тялото ми, търсейки здраво място, където да ме погали. Погали челото ми, поне то не беше превързано.

— Бела, миличка, та ти мразиш Форкс.

— Не е толкова зле.

Тя се намръщи и зашари с поглед между Едуард и мен, този път многозначително.

— Заради това момче ли е?

Понечих да я излъжа, но тя така ме изучаваше с поглед, че веднага щеше да ме хване.

— Отчасти — признах аз. Нямаше нужда да й обяснявам каква голяма част. — Ти успя ли да си поговориш с него? — попитах аз.

— Да. — Тя се поколеба, загледана в неподвижното му тяло. — И исках да поговорим по този въпрос.

Олеле.

— По кой въпрос? — попитах.

— Мисля, че това момче е влюбено в теб — обвинително заяви тя с тих глас.

— Аз също мисля така — признах аз.

— А ти какво изпитваш към него? — никак не успя да прикрие огромното си любопитство.

Въздъхнах. Колкото и да обичах майка си, изобщо не ми се искаше да водим този разговор.

— Ами, доста съм се поувлякла. — Ето, така прозвучах като нормална девойка по повод първото й гадже.

— Ами, той действително изглежда много приятен и, бога ми, много е красив, но, Бела, ти си толкова млада… — Гласът й звучеше несигурно. Доколкото си спомнях, това беше първият път, откакто навърших осем години, в който се опитваше да звучи авторитетно като родител. Разпознах разумния, но твърд глас от разговорите, които бях водила с нея за мъжете.

— Знам, мамо. Не се притеснявай. Това е просто увлечение — успокоих я.

— Точно така — съгласи се, вече успокоена.

След това виновно погледна зад рамо към големия кръгъл часовник на стената.

— Трябва ли да тръгваш?

Тя прехапа устни.

— Фил ще се обади след малко… не знаех, че ще се събудиш.

— Не се притеснявай, мамо. — Опитах се да прикрия облекчението, което изпитах, за да не нараня чувствата й. — Няма да съм сама.

— Скоро ще се върна. Спя тук, знаеш ли? — обяви тя, горда от себе си.

— О, мамо, не е нужно да го правиш! Можеш да си спиш вкъщи и без това нямаше да разбера. — Съзнанието ми беше замаяно от болкоуспокоителните и още не можех да се концентрирам, макар явно да бях спала дни наред.

— Беше ме страх — каза тя смутено. — Тия дни в квартала имало инцидент и ме е страх да стоя там сама.

— Инцидент ли? — попитах стреснато.

— Някой проникнал в балетното студио на ъгъла и го изгорил до основи. Нищо не е останало от него! И са оставили някаква открадната кола отпред. Спомняш ли си, че навремето ходеше на танци там, миличка?

— Спомням си — потръпнах.

— Мога да остана, ако имаш нужда от мен, миличка.

— Не, мамо, всичко е наред. Едуард ще бъде с мен.

Май всъщност точно заради това й се искаше да остане.

— Ще се върна довечера. — Думите й прозвучаха по-скоро като заплаха, отколкото като обещание, и тя отново погледна Едуард.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, Бела. Опитай се да ходиш по-внимателно, миличка, не искам да те загубя.

Очите на Едуард останаха затворени, но устните му се разтеглиха в широка усмивка.

В този момент една сестра влетя в стаята, за да провери всичките тръбички, които излизаха от тялото ми. Майка ми ме целуна по челото, потупа бинтованата ми ръка и излезе.

Сестрата разглеждаше показанията за сърдечната ми дейност.

— Притеснена ли си, миличка? Пулсът ти доста се е ускорил. Ще кажа на старшата сестра, че си будна. След минутка ще дойде да те види.

Щом тя затвори вратата, Едуард незабавно се озова до мен.

— Откраднал си кола? — вдигнах вежди.

Той се усмихна, без изобщо да се разкайва.

— Чудесна кола, много бърза.

— Как беше дрямката ти? — попитах аз.

— Интересна — присви той очи.

— Моля?

Той сведе поглед, докато отговаряше.

— Изненадан съм. Мислех, че Флорида… и майка ти… ами, мислех, че това ще предпочетеш.

Гледах го неразбиращо.

— Но във Флорида ще трябва да стоиш затворен по цял ден. Ще можеш да излизаш само нощем, досущ като истинските вампири.

Той почти се усмихна, но после лицето му стана сериозно.

— Аз ще да остана във Форкс, Бела, или в друго подобно място — обясни той. — Някъде, където няма да мога повече да те наранявам.

Първоначално не схванах какво точно ми казва. Продължих да го гледам с празен поглед, докато думите му постепенно паснаха една към друга като ужасяващ пъзел. Почти не усетих как пулсът ми се ускорява, но когато дишането ми зачести, усетих остра болка в ребрата.

Той мълчеше, наблюдаваше напрегнато лицето ми, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ми кости, болка, която беше безкрайно по-силна, заплашваше да ме съкруши.

В този момент в стаята решително влезе друга сестра. Едуард остана неподвижен като скала, а тя се взря в изражението ми с опитно око и се обърна към мониторите.

— Стана ли време за още болкоуспокоителни, миличка? — мило попита тя, потупвайки системата.

— Не, не — смотолевих аз, опитвайки се да прикрия агонията в гласа си. — Нямам нужда от нищо. — Не можех да си позволя да заспя точно сега.

— Няма смисъл да се правиш на смела, миличка. По-добре е да не си под напрежение, трябва да си почиваш. — Тя изчака, но аз поклатих глава.

— Добре — въздъхна тя. — Натисни звънеца, когато решиш.

Тя строго погледна Едуард и хвърли още един тревожен поглед към мониторите, преди да излезе.

Хладните му ръце погалиха лицето ми; аз го погледнах с обезумели очи.

— Шшшт, Бела, успокой се.

— Не ме оставяй — примолих се с пресекващ глас.

— Няма — обеща той. — А сега се успокой, преди да съм извикал сестрата да те упои.

Пулсът ми обаче не се укротяваше.

— Бела. — Той разтревожено погали лицето ми. — Никъде няма да ходя. Ще остана до теб, докато имаш нужда.

— Заклеваш ли се, че няма да ме оставиш? — прошепнах аз. Опитвах се да овладея поне накъсаното си дишане. Ребрата ми пулсираха.

Той обгърна лицето ми с ръце и приближи своето. Очите му бяха широко отворени и сериозни.

— Кълна се.

Ароматът на дъха му бе така успокоителен. Сякаш смекчаваше болката от хрипливото ми дишане. Очите му останаха вгледани в моите, докато тялото ми постепенно се отпусна, а писукането на монитора започна да отчита нормален ритъм. Очите му днес бяха тъмни, по-скоро черни, отколкото златисти.

— По-добре ли си? — попита той.

— Да — предпазливо отвърнах.

Той поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. Стори ми се, че долових думите „пресилена реакция“.

— Защо говориш така? — прошепнах, опитвайки се да овладея треперенето на гласа си. — Умори ли се непрекъснато да ме спасяваш? Искаш ли да си тръгна?

— Не, Бела, не искам да живея без теб, разбира се, че не искам. Бъди разумна. А и въобще не ме притеснява да те спасявам — стига да не съм аз този, който те излага на опасност… все пак аз съм причината да си тук.

— Да, ти си причината — смръщих се. — Причината да съм тук, жива.

— Полужива — отвърна с едва доловим шепот. — Цялата в бинт и гипс и едва мърдаща.

— Нямам предвид последния ми сблъсък със смъртта — казах, започвайки да се дразня. — Имам предвид другите случаи, който и да е от тях. Ако не беше ти, сега щях да гния в гробището на Форкс.

Той трепна при думите ми, но в очите му все още личеше мъка.

— Но не това е най-лошото — продължи да шепне той, сякаш не бях проговаряла. — Не това, че те видях там на пода… свита и потрошена. — Гласът му беше задавен. — Не това, че реших, че съм дошъл твърде късно. Дори не това, че чух писъците ти от болка, макар че ще нося тези непоносими спомени до края на вечността. Не, най-непоносимото бе да чувствам… да зная, че не мога да се спра. Да вярвам, че самият аз ще те погубя.

— Но не го направи.

— Но можех и да го направя. Съвсем лесно.

Усещах, че трябва да съм спокойна… но той се опитваше да убеди себе си, че трябва да ме напусне, и паниката затрепка в дробовете ми, опитвайки се да пробие навън.

— Обещай ми — прошепнах.

— Какво?

— Знаеш какво — започвах да се ядосвам. Защо толкова упорито бе решил да мисли за лошото?

Той долови промяната в тона ми. Очите му се присвиха.

— Явно не съм достатъчно силен, за да стоя далече от теб, така че предполагам ще получиш своето, независимо дали това ще те погуби, или не — добави дрезгаво.

— Чудесно. — Но все пак не ми беше обещал, нещо, което не ми убягна. Едва сдържах паниката си, а вече нямах сили да контролирам и гнева. — Ти ми каза как си спрял, сега искам да ми кажеш защо — настоях.

— Защо ли? — повтори той предпазливо.

— Защо го направи? Защо просто не остави отровата да се разпростре? Сега щях да съм като теб.

Очите на Едуард станаха непроницаемо черни и изведнъж се сетих, че той не искаше да научавам тези неща. Алис явно е била твърде погълната от откритията за миналото си… или пък е внимавала какво мисли, докато е била с него, защото той очевидно не бе наясно, че ми е разказала как се става вампир. Беше изненадан и бесен. Ноздрите му се разшириха, а устните му изглеждаха като изсечени от камък.

Нямаше да ми отговори, това беше ясно.

— Признавам, че нямам опит във връзките — започнах. — Но ми се струва логично… мъжът и жената трябва да бъдат равнопоставени… не може единият постоянно да се появява и да спасява другия. Трябва да се спасяват един друг поравно.

Той скръсти ръце на леглото ми и положи глава върху тях. Изражението му беше спокойно, сдържаше гнева си. Явно беше решил да не се ядосва на мен. Надявах се да успея да предупредя Алис, преди да я погне.

— Ти също ме спаси — тихо каза той.

— Не мога вечно да бъда Лоис Лейн — настоях. — И аз искам да съм Супермен.

— Не знаеш какво искаш. — Гласът му беше нежен и той настойчиво гледаше възглавницата ми.

— Мисля, че знам.

— Бела, не знаеш. Аз размишлявам над деветдесет години по този въпрос и още не съм сигурен.

— Нима предпочиташ Карлайл да не те беше спасявал?

— Не, не предпочитам — той замълча, преди да продължи. — Но животът ми беше свършил. Не се отказвах от нищо.

— Но ти си моят живот. Ти си единственото нещо, което не бих искала да загубя. — Ставах все по-добра. Вече далеч по-лесно си признавах колко отчаяно се нуждаех от него.

Но той бе спокоен. Решителен.

— Не мога да го направя, Бела. Отказвам да ти го причиня.

— Но защо? — Гърлото ми беше пресъхнало и думите ми не прозвучаха така силно, както ми се искаше. — Не ми казвай, че ще ти е трудно! След днешната случка, или по-скоро след случката отпреди няколко дни… както и да е, след онази случка не би трябвало да те затрудни.

Той ме изгледа гневно.

— Ами болката? — попита той.

Пребледнях. Не успях да се овладея. Но се опитах да не показвам колко ясно си спомням онова чувство… огъня във вените ми.

— Това си е мой проблем — отвърнах аз. — Ще го преживея.

— Възможно е смелостта да прекрачи границата и да премине в безумие.

— Това не е довод. Три дни, голяма работа.

Едуард отново се намръщи, съзнавайки, че знам много повече, отколкото му се иска.

Наблюдавах как потиска гнева, как очите му стават все по-замислени.

— Ами Чарли? — попита рязко. — Рене?

Изминаха няколко минути мълчание, докато се борех с отговора на този въпрос. Отворих уста, но не успях да изкарам никакъв звук. Затворих я отново. Той чакаше с все по-тържествуващо изражение, понеже знаеше, че не мога да му отговоря искрено.

— Виж, и това не е довод — измърморих накрая, а гласът ми звучеше неубедително, както всеки път, когато се опитвах да излъжа. — Рене винаги е взимала решения, които са изгодни за нея самата, и би искала да постъпя по същия начин. А Чарли е издръжлив, свикнал е да се оправя сам. Не мога цял живот да се грижа за тях. Искам да живея собствения си живот.

— Именно — тросна се той. — А аз нямам намерение да ти го отнемам.

— Ако чакаш да се озова на смъртно легло, то нека те уведомя — точно оттам се връщам!

— Но ще се оправиш — напомни ми.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, пренебрегвайки острата болка, която проряза дробовете ми. Гледахме се втренчено. По лицето му нямаше и следа от компромис.

— Не — бавно казах. — Няма да се оправя.

Той смръщи чело.

— Разбира се, че ще се оправиш. Може и да ти остане някой и друг белег…

— Грешиш — настоях аз. — Ще умра.

— Бела, моля те — вече звучеше разтревожено. — След няколко дни ще излезеш оттук. Най-много след две седмици.

Изгледах го гневно.

— Може да не умра сега… но някой ден ще умра. И с всяка изминала минута се доближавам до този момент. Освен това ще остарея.

Той се намръщи, когато проумя какво му казвам, притисна дългите си пръсти до слепоочията си и затвори очи.

— Така трябва да се случи. Така е редно. Така би се случило, ако не съществувах, а аз не би трябвало да съществувам.

Изсумтях. Той изненадано отвори очи.

— Това е глупаво. Все едно да отидеш при някой, който току-що е спечелил от лотарията, да му вземеш парите и да му кажеш: „Виж какво, дай да се престорим, че нещата са както преди. Така ще е по-добре“. Не ми минават тия.

— Не бих казал, че съм лотарийна награда — изръмжа той.

— Точно така. Ти си нещо много по-добро.

Той завъртя очи и стисна устни.

— Бела, приключваме с този спор. Отказвам да те обрека на цяла вечност тъмнина и толкова.

— Ако си мислиш, че ще оставя така нещата, значи изобщо не ме познаваш — предупредих го. — Не си единственият вампир, когото познавам.

Очите му отново потъмняха.

— Алис не би посмяла.

За момент доби толкова свиреп вид, че почти му повярвах — не можех да си представя, че някой ще има достатъчно смелост да му се противопостави.

— Алис го е видяла в бъдещето, нали? — предположих аз. — Затова толкова се разстройваш от думите й. Знае, че ще стана като теб… някой ден.

— Но греши. Имаше видение, че си мъртва, но това също не се случи.

— Аз никога не бих се обзаложила срещу Алис.

Дълго време се взирахме един в друг. Беше съвсем тихо, като изключим бръмченето на машините, писукането, капенето на системата, тиктакането на големия часовник на стената. Накрая изражението му се смекчи.

— Е, и къде се оказваме в крайна сметка? — зачудих се на глас.

Той се засмя тъжно.

— Май се нарича „задънена улица“.

Въздъхнах.

— Ох — промърморих.

— Как се чувстваш? — попита той, търсейки звънеца, за да повика сестрата.

— Добре — излъгах.

— Не ти вярвам — нежно каза той.

— Не искам да спя повече.

— Трябва да си почиваш. Тези спорове не ти се отразяват никак добре.

— Тогава се предай — намекнах му аз.

— Добър опит. — Той се протегна към звънеца.

— Не!

Не ми обърна внимание.

— Да? — изписука високоговорителят на стената.

— Мисля, че сме готови за още болкоуспокоителни — спокойно каза той, без да обръща внимание на яростното ми изражение.

— Ще изпратя сестрата — прозвуча отегчено гласът.

— Няма да ги изпия — заканих се.

Той погледна банката с течности, закачена на системата до леглото ми.

— Не мисля, че ще те карат да гълташ нещо.

Пулсът ми се ускори. Той прочете страха в очите ми и раздразнено въздъхна.

— Бела, боли те. Трябва да си почиваш, за да оздравееш. Защо се инатиш? Няма да ти бият инжекции.

— Не ме е страх от инжекции — промърморих аз. — Страх ме е да затворя очи.

Той се усмихна с кривата си усмивка и обгърна лицето ми с длани.

— Нали ти обещах, че няма да ходя никъде. Не се страхувай. Ще бъда тук, докато това те прави щастлива.

Усмихнах му се в отговор, без да обръщам внимание на болката в страните си.

— Нали знаеш, че става въпрос завинаги.

— О, ще го превъзмогнеш, това е само едно увлечение.

Поклатих глава невярващо и от движението ми се зави свят.

— Изненадах се, че Рене ми повярва. Но знам, че ти си наясно с истината.

— Това му е хубавото да си човек — каза той. — Нещата се променят.

Присвих очи.

— Не си задържай дъха.

Той се смееше, когато сестрата влетя в стаята, размахала спринцовка.

— Извинете — каза безцеремонно на Едуард.

Той се изправи и отиде в другия край на стаята, облегна се на стената. Скръсти ръце и зачака. Не откъсвах поглед от него все още тревожна. Той спокойно отвърна на погледа ми.

— Готова си, миличка. — Сестрата се усмихна, докато вкарваше лекарството в системата. — Сега ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — отвърнах без ентусиазъм. Подейства почти незабавно. Почти веднага усетих как сънливостта се процежда във вените ми.

— Това ще свърши работа — промърмори сестрата, като видя как клепачите ми се затварят.

Сигурно беше излязла от стаята, защото нещо хладно и гладко докосна лицето ми.

— Остани. — Думата прозвуча неясно.

— Ще остана — обеща той. Гласът му беше прекрасен, като приспивна песен. — Докато присъствието ми те прави щастлива… и докато е добре за теб.

Опитах се да поклатя глава, но се оказа твърде тежка.

— Не е едно и също — промърморих.

Той се засмя.

— Не се тревожи за това сега, Бела. Можеш да спориш с мен, когато се събудиш.

Май успях да се усмихна.

— … Добре.

Усетих устните му до ухото си.

— Обичам те — прошепна той.

— Аз също.

— Знам — засмя се той тихо.

Обърнах леко глава… потърсих го. Той знаеше какво търся. Устните му нежно докоснаха моите.

— Благодаря — въздъхнах аз.

— По всяко време.

Вече се унасях, но отчаяно се опитвах да стоя будна. Исках да му кажа още нещо.

— Едуард? — опитах се да произнеса името му ясно. — Да?

— Залагам на Алис — измърморих аз.

А после нощта ме погълна.