Стефани Майър
Здрач (23)

22. Криеница

Отне ми много по-малко време, отколкото очаквах: да преживея целия ужас, отчаянието, разбиването на мечтите ми. Минутите се нижеха по-бавно от обикновено. Когато отидох при Алис, Джаспър все още не се беше върнал. Притеснявах се да стоя в една стая с нея, страхувах се, че ще отгатне… а се страхувах и да се крия от нея по същата причина.

Смятах, че вече нищо не може да ме изненада, мислите ми бяха така измъчени и разхвърляни, но се смаях, когато видях Алис, наведена над бюрото, стиснала ръба му с две ръце.

— Алис?

Не реагира на повикването ми, но главата й бавно се полюшваше, така че зърнах лицето й. Очите й бяха празни, замъглени… Веднага си помислих за майка ми. Закъсняла ли бях?

Изтичах до нея и я хванах за ръката.

— Алис! — гласът на Джаспър изплющя като камшик и той мигновено се озова зад нея, обгърна я с ръце и внимателно разхлаби хватката й върху бюрото. В другия край на стаята вратата се затвори с тихо щракване.

— Какво става? — попита той.

Тя извърна лице от мен и погледна гърдите му.

— Бела — промълви.

— Тук съм — отговорих.

Тя завъртя глава, очите й се впиха в моите, но изражението им бе все така странно пусто. Осъзнах, че не говори на мен, а отговаря на Джаспър.

— Какво видя? — попитах, но в спокойния ми, незаинтересован глас нямаше въпрос. Джаспър рязко ме погледна. Постарах се да не издам нищо с изражението си и зачаках. Очите му объркано пробягаха първо към Алис, после към мен, долавяйки завладяващия ме ужас… тъй като се досещах какво е видяла Алис.

Усетих как атмосферата около мен се успокоява. Прегърнах спокойствието, впрегнах го, за да овладея чувствата си, да ги контролирам.

Алис също се окопити.

— Всъщност нищо — каза тя накрая със забележително спокоен и убедителен глас. — Просто видях същата стая като преди.

Тя вдигна поглед към мен, а изражението й беше спокойно и дистанцирано.

— Искаш ли да закусиш?

— Не, ще хапна на летището. — Аз също бях спокойна. Влязох в банята да си взема душ. Сякаш бях попила от необикновената дарба на Джаспър, защото усещах отчаяното желание на Алис, макар и добре прикрито, да остане насаме с Джаспър. За да му каже, че някъде грешат, че ще се провалят…

Приготвих се методично, съсредоточавайки се върху всяка незначителна подробност. Оставих косата си спусната, за да се навие около лицето ми, да го скрие. Спокойствието, което създаваше Джаспър, проникваше в съзнанието ми и ми помагаше да мисля ясно. Помагаше ми да си съставя план. Разрових чантата си и напипах чорапа с парите. Изпразних го в джоба си.

Нямах търпение да стигнем летището и останах доволна, че към седем потеглихме. Този път седях сама на задната седалка на тъмната кола. Алис се беше облегнала на дясната врата, уж обърнала лице към Джаспър, но непрекъснато ми хвърляше погледи иззад слънчевите си очила.

— Алис? — равнодушно я повиках аз.

— Да? — предпазливо отговори тя.

— Как точно се получава? Гледането в бъдещето? — втренчих се през страничния прозорец, а гласът ми звучеше отегчено. — Едуард ми е казвал, че виденията ти не са окончателни… че нещата се променят. — Беше ми трудно да произнеса името му. Вероятно точно това привлече вниманието на Джаспър, защото колата се изпълни с нова вълна спокойствие.

— Да, нещата се променят… — измърмори тя с надежда, както ми се стори. — Някои неща са по-сигурни от други… например времето. Хората са по-трудни. Виждам само посоката, която са поели, докато все още я следват. Ако променят посоката, например вземат друго решение, независимо колко дребно — цялото бъдеще се променя.

Кимнах замислено.

— Значи не си можела да видиш Джеймс във Финикс, преди да реши да дойде тук?

— Да — съгласи се тя, отново нащрек.

И е нямало как да ме види в стаята с огледалата заедно с Джеймс, докато не взех решението да се срещнем там. Наложих си да не мисля какво друго е видяла. Не исках паниката ми да събуди подозренията на Джаспър. И без това след видението на Алис щяха да ме наблюдават два пъти по-внимателно. Бягството ми можеше да се окаже неосъществимо.

Пристигнахме на летището. Късметът се оказа на моя страна, или пък просто обстоятелствата се стичаха благоприятно. Самолетът на Едуард кацаше на четвърти терминал — вярно, че той бе най-големият и повечето самолети кацаха там. Но точно на него се надявах, защото гъмжеше от хора. Освен това на трето ниво имаше една врата, която вероятно бе единственият ми шанс.

Паркирахме на четвъртото ниво на огромния паркинг. Този път водех аз, за първи път знаех по-добре от тях къде се намирахме. Слязохме с асансьора до трето ниво, където слизат пасажерите. Алис и Джаспър дълго разучаваха таблото с разписанието на заминаващите полети. Слушах как обсъждат предимствата и недостатъците на Ню Йорк, Атланта и Чикаго. Места, които никога не бях виждала. И никога нямаше да видя.

Нетърпеливо чаках своя миг, кракът ми неволно играеше. Бяхме седнали в дългата редица столове до детекторите за метал. Алис и Джаспър се преструваха, че гледат хората, но всъщност наблюдаваха мен. Всяко мое помръдване на седалката беше следвано от бърз поглед с периферията на очите им. Положението бе безнадеждно. Дали да не хукна? Щяха ли да се опитат да ме спрат с физическа сила насред обществено място? Или просто щяха да ме последват?

Извадих ненадписания плик от джоба си и го сложих върху черната кожена чанта на Алис. Тя вдигна поглед.

— Писмото ми — обясних. Тя кимна и го пъхна вътре. Той все щеше да го открие.

Времето минаваше и пристигането на Едуард наближаваше. Смайващо как всяка клетка в тялото ми сякаш съзнаваше, че той идва, копнееше за присъствието му. Беше ми ужасно трудно. Усетих, че се опитвам да си измисля оправдание да остана, първо да го видя и след това да избягам. Но знаех, че ако искам да се измъкна, това беше невъзможно.

Алис на няколко пъти ме попита дали искам да ми вземе нещо за закуска, но аз й отговарях, че още е рано.

Втренчих поглед в таблото с пристигащите полети и наблюдавах как самолет след самолет кацат навреме. Полетът от Сиатъл пълзеше все по-нагоре в таблото.

Внезапно, когато ми оставаха само трийсет минути, за да се измъкна, цифрите се смениха. Самолетът му щеше да пристигне десет минути по-рано. Нямах повече време.

— Май сега ще хапна — казах припряно.

Алис се изправи.

— Ще дойда с теб.

— Имаш ли нещо против Джаспър да дойде? — попитах аз. — Чувствам се малко… — Не довърших изречението. Очите ми бяха достатъчно диви, та неизреченото й стана ясно.

Джаспър стана. Алис изглеждаше объркана, но за мое облекчение не прояви подозрение. Вероятно отдаваше промяната във виденията си на някаква маневра от страна на преследвача, а не на мен.

Джаспър мълчаливо крачеше до мен с длан върху кръста ми, сякаш ме насочваше. Престорих се, че първите няколко кафенета на летището не ми допадат, а същевременно търсех с поглед онова, което ми трябваше. Изведнъж го зърнах зад ъгъла, далече от зоркия поглед на Алис: дамската тоалетна на трето ниво.

— Имаш ли нещо против? — попитах Джаспър, докато минавахме покрай тоалетната. — Ще се забавя само минутка.

— Ще те чакам тук — отвърна той.

Хукнах да бягам в момента, в който вратата се хлопна зад мен. Помнех как веднъж се бях загубила в тази тоалетна, защото имаше два изхода.

Излезех ли през другата врата, трябваше да претичам само няколко метра до асансьорите и ако Джаспър си стоеше там, където го бях оставила, нямаше как да ме види. Затичах се, без изобщо да поглеждам назад. Това беше единственият ми шанс и дори да ме видеше, трябваше да продължа. Хората ме гледаха странно, но аз не им обръщах внимание. Асансьорът зад ъгъла тъкмо затваряше врати. Протегнах ръка, за да спра вратите, и се мушнах в пълния асансьор, който слизаше надолу. Проврях се между раздразнените пътници и погледнах дали бутонът за първия етаж е натиснат. Той светеше и вратите се затвориха.

Щом вратата се отвори, отново се втурнах навън, дочувайки възмутени възгласи зад себе си. Забавих крачка, когато минах покрай охраната до лентите за багаж, и отново хукнах към изхода. Нямаше как да разбера дали Джаспър вече ме търси. Ако следваше миризмата ми, имах само няколко секунди. Изскочих през автоматичните врати, като едва не се блъснах в стъклото в бързината.

До претъпкания с хора тротоар нямаше нито едно такси.

Нямах време. Алис и Джаспър или всеки момент щяха да осъзнаят, че съм избягала, или вече бяха хукнали след мен. Щяха да ме намерят за секунди.

Автобусът за хотел „Хаят“ тъкмо затваряше врати на няколко метра зад мен.

— Чакайте! — извиках аз и махнах на шофьора.

— Това е автобусът за „Хаят“ — объркано каза шофьорът и отвори вратите.

— Да — отвърнах запъхтяно. — Точно там отивам. — Припряно се качих по стълбите.

Той подозрително огледа празните ми ръце, но след това сви рамене, недотам заинтригуван, че да попита нещо.

Повечето места бяха свободни. Седнах възможно най-далече от останалите пътници и загледах през прозореца как първо тротоарът, а след това и цялото летище изчезват от погледа ми. В съзнанието ми нахлу представата как Едуард ще застане на ръба на тротоара, където свършваше дирята ми. Не бива да започвам да плача отсега, казах си. Чакаше ме дълго изпитание.

Късметът не ме изоставяше. Пред хотел „Хаят“ двойка с изморен вид тъкмо изваждаше и последния си куфар от багажника на едно такси. Скочих от автобуса и изтичах до таксито, намествайки се на седалката зад шофьора. Уморената двойка и шофьорът на автобуса ме изгледаха странно.

Казах адреса на майка ми на изненадания шофьор на таксито.

— Трябва да стигна колкото се може по-бързо.

— Но това е в Скотсдейл — възмути се той.

Хвърлих четири двайсетачки на седалката до него.

— Това достатъчно ли ще е?

— Да, хлапе, няма проблем.

Облегнах се и скръстих ръце върху скута си. Познатият град се нижеше покрай мен, но аз не гледах през стъклата. Полагах всички усилия да запазя самоконтрол. Бях решена да не се предавам точно сега, когато планът ми почти беше успял. Нямаше смисъл да се отдавам на страха и тревогата. Пътят ми беше предначертан. Трябваше просто да го следвам.

Затова вместо да изпадам в паника, затворих очи и прекарах двайсетте минути път с Едуард.

Представих си, че оставам на летището да го посрещна. Представих си как се повдигам на пръсти, за да зърна лицето му по-скоро. Как бързо и грациозно минава през тълпата от хора, които ни делят. След това се затичвам през онези няколко метра до него, безразсъдна както винаги, и се озовавам в мраморните му ръце, най-после в безопасност.

Интересно къде ли смяташе да отидем. Сигурно някъде на север, където да може да излиза денем. Или някъде на отдалечено местенце, където да можем да се излежаваме заедно на слънце. Представих си го на плажа — кожата му, искряща като морската повърхност. Нямаше значение колко време щяхме да се крием. Да съм затворена в хотелска стая щеше да е рай за мен. Имах още толкова много въпроси. Можех да си говоря с него вечно, да не спя, да не се отделям от него.

Виждах лицето му толкова ясно… почти чувах гласа му. И въпреки целия ужас и безнадеждност за няколко мига бях щастлива. Бях потънала в мечти и напълно изгубила представа за времето.

— Ей, кой номер беше?

Гласът на шофьора нахлу във фантазиите ми и ярките цветове на прекрасните ми мечтания избледняха. Ужасът, мрачен и безмилостен, дебнеше да се настани на тяхно място.

— Петдесет и осем двайсет и едно — задавено казах. Шофьорът ме погледна, притеснен да не взема да направя някоя сцена.

— Ето ни тогава. — Нямаше търпение да ме свали от колата и вероятно се надяваше да не си поискам рестото.

— Благодаря ви — прошепнах. Нямаше от какво да се страхувам, напомних си аз. Къщата беше празна. Трябваше да побързам; майка ми ме чакаше изплашена и разчиташе на мен.

Изтичах до вратата и по навик се протегнах да взема ключа от стряхата. Отключих. Вътре беше тъмно и празно. Изтичах до телефона, като пътьом запалих кухненската лампа. Върху дъската за съобщения до него с дребен, красив почерк бе изписан десетцифрен номер. Пръстите ми започнаха да натискат бутоните, но непрекъснато грешах. Затворих и започнах отначало, като този път се съсредоточих върху бутоните и внимателно ги натисках един по един. Успях. Притиснах слушалката до ухото си с трепереща ръка. Телефонът иззвъня само веднъж.

— Здравей, Бела — чух същия онзи непринуден глас. — Много си бърза. Впечатлен съм.

— Майка ми добре ли е?

— Много е добре. Не се притеснявай, Бела, нямам намерение да й причиня нещо лошо. Освен ако не се окаже, че не си сама, разбира се. — Лек, закачлив глас.

— Сама съм. — Никога не съм била по-сама през целия си живот.

— Много добре. И така, сещаш ли се за балетното студио зад ъгъла?

— Да. Знам как да стигна дотам.

— Добре тогава. Ще се видим скоро.

Затворих.

Изтичах от стаята и се втурнах в горещината навън.

Нямах време да хвърля последен поглед на дома си, а и не исках да го виждам такъв: празен, символ на страха, а не убежище. Последният, който се беше разхождал из тези толкова познати стаи, беше врагът ми.

С ъгълчето на окото си почти виждах майка си, застанала в сянката на огромния евкалипт, където си играех като дете. Или приклекнала до тясната леха около пощенската кутия — гробище на всички цветя, които се бе опитвала да отгледа. Спомените бяха доста по-приятни от реалността, каквато и да се окажеше тя. Но аз хукнах към ъгъла далече от тях, оставяйки всичко зад себе си.

Имах чувството, че се движа безкрайно бавно, сякаш тичах през мокър пясък и не получавах опора от асфалта. На няколко пъти се препънах, веднъж дори паднах, опирайки се на ръце и ги ожулих в тротоара, но веднага се изправих и продължих напред. Най-накрая стигнах до ъгъла. Оставаше ми само една пресечка; тичах запъхтяно, а потта се стичаше по лицето ми. Слънцето пареше върху кожата ми, а ярките му лъчи се отразяваха по белия бетон и ме заслепяваха. Чувствах се изложена на опасност. С всичка сила копнеех за зелените, покровителствени гори на Форкс… моя дом.

Когато завих зад последния ъгъл и излязох на улица „Кактус“, видях студиото точно каквото си го спомнях. Паркингът отпред беше празен, вертикалните щори на всички прозорци бяха спуснати. Не можех да тичам повече, бях останала без дъх; усилието и страхът ме бяха изтощили. Помислих си за майка ми, за да накарам краката си да се движат, единият пред другия, единият пред другия.

Когато се приближих, видях бележката от вътрешната страна на вратата. Беше написана на ръка върху розов лист хартия и гласеше, че залата за танци ще е затворена за пролетната ваканция. Докоснах дръжката и внимателно я натиснах. Беше отключено. Опитах се да успокоя дишането си и отворих вратата.

Коридорът беше тъмен, празен и хладен, климатикът тихо бръмчеше. Пластмасовите столове бяха подредени покрай стените, а мокетът миришеше на препарат за почистване. През прозорчето на чакалнята виждах, че западната зала е тъмна. Другата зала, най-голямата, беше осветена. Щорите на прозорците обаче бяха спуснати.

Обзе ме такъв ужас, че буквално се парализирах. Краката ми отказаха да ме слушат.

Тогава чух гласа на майка ми.

— Бела? Бела? — отново онази нотка на истерична паника в гласа. Изтичах към вратата, откъдето идваше гласът й.

— Бела, изплаши ме! Никога повече не прави така! — продължаваше да нарежда тя, докато влизах в дългата зала с високия таван.

Огледах се, за да открия откъде идва гласът й. Чух смеха й и рязко се обърнах.

И тогава я видях, на екрана на телевизора — разрошваше косата ми от облекчение. Беше Денят на благодарността, а аз бях дванайсетгодишна. Бяхме отишли на гости при баба ми в Калифорния в годината преди да умре. Един ден отидохме на плажа и аз се надвесих твърде много над парапета на кея. Беше видяла как краката ми отчаяно ритат във въздуха в опит да възстановят равновесието ми. „Бела? Бела?“ бе извикала изплашено тогава.

Екранът на телевизора стана син.

Обърнах се бавно. Той стоеше неподвижно до задния изход, толкова неподвижно, че в първия момент не го бях забелязала. В ръката си държеше дистанционно. Дълго време се взирахме един в друг, след това той се усмихна.

Тръгна към мен, приближи се и след това ме отмина, за да остави дистанционното до видеото. Обърнах се внимателно, за да го виждам.

— Съжалявам за това, Бела, но не е ли по-добре, че не замесихме майка ти? — Гласът му беше любезен, мил.

Внезапно осъзнах: майка ми бе в безопасност. Беше си във Флорида. Изобщо не бе чула съобщението ми. Не беше изпитала ужаса от тъмночервените очи върху странно бледото лице пред мен. Беше в безопасност.

— Да — отвърнах, изпълнена с облекчение.

— Не ми се струваш сърдита, че те изиграх.

— Не съм. — Внезапното ми облекчение ме правеше смела. Какво значение имаше вече? Скоро всичко щеше да приключи. Чарли и майка ми нямаше да пострадат, нямаше да се страхуват. Виеше ми се свят. Някаква аналитична част от съзнанието ми ме предупреждаваше, че съм опасно близо до пълен емоционален срив.

— Колко странно. Наистина не се сърдиш. — Тъмните му очи ме преценяваха с интерес. Ирисите му бяха почти черни, само тънка ивица рубиненочервено около тях. Беше жаден. — Едно ще призная за странното ви племе, вие, хората, можете да бъдете доста интересни. Предполагам, ти си идеален екземпляр за наблюдение. Невероятно е как някои от вас сякаш изобщо не притежават инстинкт за самосъхранение.

Стоеше на няколко крачки от мен със скръстени ръце и ме гледаше с любопитство. В изражението и в позата му нямаше нищо заплашително. Изглеждаше напълно обикновено, в чертите и фигурата му нямаше нищо забележително. Само бледата кожа и сенките около очите, с които вече бях свикнала. Беше облечен със светлосиня риза с дълъг ръкав и избелели сини джинси.

— Предполагам, ще ми кажеш, че гаджето ти ще отмъсти за теб? — попита той с надежда, както ми се стори.

— Не, не мисля. Или поне го помолих да не го прави.

— И какъв беше отговорът му?

— Не знам. — Беше ми учудващо лесно да разговарям с този благовъзпитан ловец. — Оставих му писмо.

— Колко романтично, прощално писмо. И мислиш ли, че ще се съобрази с него? — Сега гласът му прозвуча малко по-сурово, под учтивия тон се долавяше саркастична нотка.

— Надявам се.

— Хмм. Е, в такъв случай значи надеждите ни се разминават. Разбираш ли, всичко стана прекалено лесно, прекалено бързо. Честно казано, леко съм разочарован. Очаквах доста по-голямо предизвикателство. А в крайна сметка ми трябваше само малко късмет.

Чаках мълчаливо.

— Когато Виктория не успя да се добере до баща ти, я накарах да открие подробности за теб. Нямаше смисъл да препускам из цялата планета, за да те хвана, когато можех удобно да изчакам на избрано от мен място. Така че, след като говорих с Виктория, реших да се отбия във Финикс и да посетя майка ти. Нали те чух да казваш, че се връщаш вкъщи. Първоначално изобщо не мислех, че действително смяташ да го направиш, но после започнах да се питам. Хората са доста предвидими; обичат да са на познато, на безопасно място. А и това би било идеалната тактика — да отидеш на последното място, където можеш да отидеш, когато се криеш, на мястото, където си казала, че ще отидеш. Естествено, не можех да съм сигурен, просто имах такова усещане. Обикновено имам някакъв усет за жертвата, която преследвам, нещо като шесто чувство. Когато отидох в къщата на майка ти, прослушах съобщението ти, но, естествено, нямаше как да знам откъде се обаждаш. Полезно ми беше, че бе оставила номера си, но ти самата можеше да се намираш и в Антарктида, а планът ми нямаше как да се осъществи, ако не си наблизо.

Но точно в този момент гаджето ти се качи на самолета за Финикс. Виктория ги следеше, естествено, в игра с толкова много играчи не мога да работя сам. И така, те ми показаха онова, на което се надявах — че в крайна сметка си тук. Вече бях подготвен; бях изгледал приятните ви домашни филмчета. След това оставаше само да блъфирам.

Оказа се твърде лесно, разминава се далеч с високите ми стандарти. Така че, нали разбираш, надявам се да грешиш по отношение на гаджето си, Едуард, нали така се казваше?

Не отговорих. Смелостта ми започваше да се изпарява. Усещах, че е към края на злорадстването си. То така или иначе не беше предназначено за мен. Нямаше величие в това да победи мен, слабото човешко същество.

— Имаш ли нещо против и аз самият да оставя едно писъмце на твоя Едуард?

Той отстъпи крачка назад и докосна една видеокамера, голяма колкото длан, закрепена върху стереото. Червената лампичка показваше, че вече е пусната. Той я нагласи и увеличи обхвата. Погледнах го ужасено.

— Съжалявам, но съм сигурен, че няма да устои да не ме подгони, след като види това. А не бих искал да пропусне нито секунда. Всичко беше заради него, разбира се. Ти си просто едно човешко същество, което попадна на неподходящо място в неподходящо време и, мога да добавя, в неподходяща компания.

Той пристъпи към мен с усмивка.

— Преди да започнем…

Усетих как стомахът ми се преобръща и започва да ми се повдига. Не очаквах това.

— Просто искам да му натрия носа, съвсем малко. Отговорът беше очевиден през цялото време и се притеснявах, че Едуард ще го види и ще ми развали удоволствието. Случвало се е веднъж, преди много години. Единственият случай, в който жертвата ми успя да избяга.

Разбираш ли, вампирът, който така беше оглупял по тази малка жертва, направи избора, който Едуард е прекалено слаб да направи. Когато старият разбра, че съм по петите на малката му приятелка, той я отвлече от лудницата, където я бяха затворили — никога няма да проумея защо някои вампири така се пристрастяват по вас, хората — освободи я и я прибра на сигурно място. Тя май дори не усети болката, бедното създание. Толкова дълго бе стояла в онази черна дупка. Сто години по-рано щяха да я изгорят на клада заради виденията й. Но през двайсетте години на деветнайсети век ги вкарваха в лудници и ги подлагаха на шокова терапия. Когато отвори очи, силна в новата си младост, все едно никога не беше виждала слънцето. Старият вампир я беше направил силен нов вампир и вече нямах причина да я пипам. — Той въздъхна. — За да си отмъстя, унищожих стареца.

— Алис — ахнах, поразена.

— Да, малката ти приятелка. Доста се изненадах, като я видях на поляната. Предполагам, че глутницата й ще може да извлече някаква утеха от тази случка. Аз получавам теб, а те получават нея. Единствената жертва, която ми избяга. Всъщност това е голяма чест.

А тя миришеше така вкусно. Още съжалявам, че не можах да я опитам… Миришеше дори по-вкусно от теб. Извинявай, не исках да те обидя. Имаш много приятна миризма. Някакъв аромат на цветя…

Той направи още една крачка към мен и застана на сантиметри от лицето ми. Хвана кичур от косата ми и деликатно го помириса. След това нежно подреди къдриците ми и аз усетих студените му пръсти по гърлото си. Той се протегна и бързо погали бузата ми с палец, а лицето му изразяваше изненада.

Толкова много исках да избягам, но стоях като замръзнала. Дори не можех да се дръпна от допира му.

— Не — промърмори той на себе си и отпусна ръка. — Не разбирам. — Той въздъхна. — Е, предполагам, че можем да започваме. След това ще се обадя на приятелите ти и ще им кажа къде да те намерят заедно с краткото ми послание.

Сега вече ми се повдигаше. Очакваше ме болка, виждах го в очите му. Нямаше да му е достатъчно да победи, да се нахрани и да си тръгне. Краят нямаше да е бърз, както се бях надявала. Краката ми се разтрепериха и се притесних, че ще падна.

Той отстъпи и започна да ме обикаля небрежно, все едно оглеждаше статуя в музей. Лицето му беше открито и дружелюбно, докато преценяваше откъде да започне.

Изведнъж се приведе, приклекна в познатата стойка и любезната му усмивка бавно се разшири. Вече не беше усмивка, а разкривена гримаса, разкриваща лъскавите му зъби.

Не можах да се сдържа и хукнах. Колкото и безсмислено да беше, колкото и омекнали да бяха коленете ми, паниката ме завладя и аз се втурнах към аварийния изход.

Той мигом се появи пред мен. Не видях дали използва ръката, или крака си, движението бе твърде бързо. Нещо ме блъсна в гърдите и усетих как политам назад, а след това чух трясъка, когато главата ми се удари в огледалата. Огледалото се пропука и по пода около мен се посипаха парчета стъкло.

Бях прекалено зашеметена, за да усетя болката. Не можех да си поема въздух.

Той бавно тръгна към мен.

— Това ще се окаже доста приятен ефект — каза той, оглеждайки късчетата стъкло, а гласът му отново беше дружелюбен. — Сигурен бях, че тази зала ще придаде театралност на краткия ми филм. Затова и избрах това място за срещата ни. Идеално е, нали?

Не отговорих, изправих се на четири крака и запълзях към вратата.

Той в миг се озова над мен и яростно натисна крака ми. Чух ужасяващия пукот, преди да го усетя. След това изпитах такава болка, че не можах да сдържа агонизиращия си писък. Извих се да хвана крака си и го видях как стои над мен и се усмихва.

— Не искаш ли да промениш последното си желание? — мило попита той. Пръстите на крака му се впиха в счупения ми крак и аз чух пронизителен писък. Шокирана осъзнах, че излиза от моята уста.

— Не би ли предпочела Едуард да се опита да ме открие? — подсказа ми той.

— Не! — изграчих. — Не, Едуард, моля те… — тогава нещо ме удари в лицето и аз се блъснах в счупените огледала.

През болката от счупения крак усетих остро пробождане в главата, където стъклото се вряза в скалпа ми. Топлата влага започна да се стича по косата ми с плашеща бързина. Усетих как рамото на ризата ми подгизва, чух как кръвта се стича по дървения под. Стомахът ми се преобърна от миризмата.

През гаденето и замаяното ми съзнание видях нещо, което ми вдъхна внезапна последна надежда. Очите му, до този момент само напрегнати, вече горяха с неконтролируемо желание. Алената кръв, която напояваше ризата ми и течеше в локва на пода, го подлудяваше от жажда. Въпреки първоначалните си намерения нямаше да може да издържи още дълго.

Дано да свърши бързо, само за това се молех, докато стичащата се кръв изпомпваше съзнанието ми с всяка струя. Очите ми се затваряха.

Сякаш изпод вода чух последния рев на ловеца. Виждах през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, как тъмната му сянка се приближава към мен. С последни сили инстинктивно вдигнах ръка да предпазя лицето си. Очите ми се затвориха и загубих съзнание.