Стефани Майър
Здрач (22)

21. Телефонното обаждане

Когато отново се събудих, ми беше ясно, че все още е твърде рано и че постепенно обръщам дните в нощи. Останах в леглото, заслушана в тихите гласове на Алис и Джаспър в другата стая. Странно, че изобщо ги чувах. Претърколих се, докато краката ми опряха в пода, и се запрепъвах към хола.

Часовникът на телевизора сочеше малко след два часа сутринта. Алис и Джаспър седяха един до друг на канапето, Алис отново рисуваше, а Джаспър надничаше над рамото й. Не вдигнаха поглед, задълбочени в рисунката.

Промъкнах се до Джаспър и надникнах.

— Още нещо ли е видяла? — попитах тихо.

— Да. Нещо го е накарало да се върне в стаята с видеото, но сега вече е осветена.

Гледах как Алис рисува квадратна стая с тъмни греди по ниския таван. Стените бяха облицовани в дърво, твърде тъмно и старомодно. На пода имаше тъмен килим на шарки. Южната стена бе заета от голям прозорец, а широк свод в западната стена водеше към всекидневната. Едната страна на този свод беше от камък — голяма жълто-кафява каменна камина, с огнища и към двете стаи. Центърът на стаята от тази перспектива, телевизорът и видеото стояха на прекалено малка дървена стойка в югозападния ъгъл на стаята. Пред телевизора имаше износено ъглово канапе с кръгла масичка отпред.

— А телефонът е тук — прошепнах аз, посочвайки.

Два чифта безсмъртни очи се втренчиха в мен.

— Това е къщата на майка ми.

Алис вече беше скочила от канапето с телефон в ръка и набираше някакъв номер. Аз останах с поглед, впит в невероятно точната рисунка на стаята на майка ми. Джаспър застана необичайно близо до мен. Докосна леко рамото ми и физическият допир удвои силата на успокоителното му влияние. Паниката ми бе някак смътна, усещах я като през мъгла.

Устните на Алис потрепваха от скоростта, с която говореше, тихото жужене беше неразбираемо. Не можех да се съсредоточа.

— Бела? — извика ме Алис и аз я погледнах вцепенено.

— Бела, Едуард идва да те вземе. Тримата с Емет и Карлайл ще те отведат някъде и ще те скрият за известно време.

— Едуард идва? — Думите бяха като спасителна жилетка, която държеше главата ми над водата.

— Да, ще хване първия полет от Сиатъл. Ще се срещнем на летището и ще тръгнеш с него.

— А майка ми… той е дошъл тук заради майка ми, Алис! — Въпреки присъствието на Джаспър в гласа ми се надигна истерия.

— Двамата с Джаспър ще останем, докато вече е безопасно.

— Няма как да спечеля тази битка, Алис. Не може вечно да пазите всички, които познавам. Нима не виждате какво прави той? Та той изобщо не преследва мен. Ще намери някого, ще нарани някого, когото обичам… Алис, не мога…

— Ще го хванем, Бела — увери ме тя.

— Ами, ако пострадате вие, Алис? Да не мислиш, че това няма значение? Да не мислиш, че ще ме заболи само ако нарани човешкото ми семейство?

Алис многозначително погледна Джаспър. Обля ме дълбока, тежка мъгла от умора и очите ми се затвориха противно на волята ми. Съзнанието ми се бореше срещу мъглата, знаейки какво се случва. Насилих се да отворя очи, изправих се и се дръпнах изпод ръката на Джаспър.

— Не искам да заспивам отново — рязко казах.

Отидох в стаята и затворих вратата, или по-скоро я затръшнах, за да остана насаме с болката. Този път Алис не ме последва. В продължение на три часа и половина гледах втренчено стената, свита на кълбо, и леко се полюшвах. Мислите ми се въртяха в кръг, докато се опитвах да открия начин да се измъкна от този кошмар. Нямаше бягство, нямаше спасение. Виждах един-единствен възможен изход, надвиснал мрачно в бъдещето ми. Въпросът беше колко хора ще пострадат, преди да го достигна.

Единствената утеха, единствената надежда, която имах, беше, че скоро ще видя Едуард. Може би, ако видех лицето му още веднъж, щях да успея да стигна до решението, което сега ми се изплъзваше.

Когато телефонът иззвъня, се върнах в хола, леко засрамена от поведението си. Надявах се да не съм ги обидила, надявах се, че знаят колко съм им благодарна за всички жертви, които правеха заради мен.

Алис говореше бързо, както винаги, но вниманието ми беше привлечено от факта, че Джаспър за първи път не беше в стаята. Погледнах часовника — беше пет и трийсет сутринта.

— Тъкмо се качват на самолета — каза Алис. — Ще кацнат в девет и четиридесет и пет. — Значи ми оставаха само още няколко часа до пристигането му.

— Къде е Джаспър?

— Отиде да провери нещо.

— Няма ли да останете тук?

— Не, ще се преместим по-близо до къщата на майка ти.

Стомахът ми се преобърна при тези думи.

Телефонът отново иззвъня и ме изтръгна от мислите ми. Алис изглеждаше изненадана, но аз вече протягах ръка с надежда.

— Ало? — отговори Алис. — Не, до мен е. — Тя ми подаде телефона и каза с устни „майка ти“.

— Бела? Бела? — каза майка ми с онзи така познат глас, който бях чувала стотици пъти в детството си, всеки път, когато застанех твърде близо до ръба на тротоара или се изгубех от погледа й сред тълпата. Беше изпълнен с паника.

Въздъхнах. Очаквах реакцията й, макар да се бях постарала съобщението ми да не я стресне и същевременно да й подскаже, че е спешно.

— Успокой се, мамо — казах нежно и бавно се отдалечих от Алис. Не бях сигурна, че мога да лъжа убедително, докато ме гледа изпитателно. — Всичко е наред, чуваш ли? Само ми дай минутка и ще ти обясня всичко, обещавам.

Замълчах, изненадана, че още не ме беше прекъснала.

— Мамо?

— Внимавай да не изречеш нещо, преди да ти кажа какво да говориш. — Гласът, който прозвуча в ухото ми, сега беше напълно непознат, неочакван. Мъжки глас, тенор, много приятен и много обикновен, като глас от реклама за луксозни автомобили. Говореше много бързо. — И така, не е нужно майка ти да пострада, затова прави точно каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Замълча за миг, докато го слушах в мълчалив ужас. — Много добре — похвали ме той. — А сега повтаряй след мен и се опитай да звучиш естествено. Кажи: „Не, мамо, остани, където си“.

— Не, мамо, остани, където си. — Гласът ми беше едва доловим шепот.

— Явно ще бъде трудно. — Гласът прозвуча развеселено, все така мил и дружелюбен. — Защо не отидеш в друга стая, за да не провалиш всичко с изражението си? Няма никаква причина майка ти да страда. Докато вървиш, кажи: „Мамо, моля те, изслушай ме“. Кажи го веднага.

— Моля те, мамо, изслушай ме — казах умолително. Отидох бавно в спалнята, усещайки притеснения поглед на Алис върху гърба си. Затворих вратата зад себе си и се опитах да мисля ясно въпреки ужаса, който беше вцепенил съзнанието ми.

— Много добре, сега сама ли си? Отговори с „да“ или „не“.

— Да.

— Но пак могат да те чуят, сигурен съм.

— Да.

— Добре тогава — продължи приятният глас. — Кажи: „Имай ми доверие, мамо“.

— Имай ми доверие, мамо.

— Нещата май се развиват по-добре, отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти се върна по-рано от предвиденото. Така е по-лесно, нали? По-малко неизвестност и по-малко притеснения за теб.

Изчаквах.

— Сега искам да ме чуеш много внимателно. Искам да се опиташ да се измъкнеш от приятелите си, мислиш ли, че ще можеш? Отговори с „да“ или „не“.

— Не.

— Съжалявам да го чуя, надявах се да си малко по-изобретателна. Мислиш ли, че ще успееш да се измъкнеш от тях, ако животът на майка ти зависи от това? Отговори с „да“ или „не“.

Не можеше да няма някакъв начин. Сетих си, че смятахме да ходим до летището. Международното летище „Скай Харбър“: тълпи от хора, объркано разположение…

— Да.

— Така е по-добре. Знам, че няма да е лесно, но ако ме обземе и най-беглото подозрение, че имаш компания, е, ще стане доста неприятно за майка ти — обеща любезният глас. — Вероятно вече си научила доста неща за нас и си наясно, че много бързо ще разбера дали си водиш приятелчетата. И колко малко време ще ми е нужно да се справя с майка ти, ако това се случи. Разбра ли ме? Да или не?

— Да — гласът ми пресекна.

— Много добре, Бела. Ето какво трябва да направиш. Искам да отидеш в къщата на майка ти. До телефона ще има листче с един номер. Обади се и аз ще ти кажа къде да отидеш след това. — Вече знаех къде ще трябва да отида и къде щеше да приключи всичко това. Но щях да следвам точно указанията му. — Можеш ли да го направиш? Отговори с „да“ или „не“.

— Да.

— Постарай се да е предобед, Бела. Нямам цял ден на разположение — мило каза той.

— Къде е Фил? — попитах аз кратко.

— Внимавай, Бела. Не говори, преди да съм те помолил.

Зачаках.

— Много е важно приятелите ти да не заподозрат нещо, когато се върнеш при тях. Кажи им, че майка ти се е обадила и ти си я разубедила да не се прибира вкъщи. А сега повтори след мен: „Благодаря ти, мамо“. Кажи го сега.

— Благодаря ти, мамо. — Сълзите напираха. Опитах се да ги преглътна.

— Кажи: „Обичам те, мамо, ще се видим скоро“. Кажи го сега.

— Обичам те, мамо. — Гласът ми беше дрезгав. — Ще се видим скоро — обещах.

— Довиждане, Бела. С нетърпение очаквам да се видим отново. — И той затвори.

Държах телефона до ухото си. Ставите ми се бяха сковали от ужас, не можех да разтворя пръсти и да го оставя.

Знаех, че трябва да разсъждавам, но в главата ми отекваше единствено паникьосаният глас на майка ми. Секундите се нижеха, докато се борех за някакъв контрол.

Бавно, много бавно мислите ми започнаха да преминават през стената от болка. Започнах да планирам. Нямах друг избор, освен да отида в стаята с огледалата и да умра. Нямах никаква гаранция, че така ще запазя живота на майка ми. Можех само да се надявам Джеймс да остане доволен, че е спечелил играта и е победил Едуард. Обзе ме отчаяние; не можех да се пазаря, не можех да предложа нищо, нито пък да го заплаша с нещо, което да му повлияе. Нямах избор. Трябваше да опитам.

Успях да отблъсна ужаса. Вече бях решила. Нямаше смисъл да губя време в терзания заради решението си. Трябваше да разсъждавам ясно, защото Джаспър и Алис ме чакаха, а беше абсолютно наложително да ги избегна. И абсолютно невъзможно.

Внезапно изпитах облекчение, че Джаспър го няма. Ако беше тук и бе усетил тревогата, която ме бе обзела през последните пет минути, нямаше как да не заподозре нещо. Преглътнах ужаса и страха си, стараех се да ги потисна. Не можех да си ги позволя. Нямах представа кога ще се върне Джаспър.

Съсредоточих се върху бягството си. Надявах се, че ще имам някакво предимство, понеже отлично познавах летището. Някак трябваше да държа Алис на разстояние…

Знаех, че е в другата стая и ме чака, любопитна. Но преди Джаспър да се върне, трябваше да направя още нещо насаме.

Трябваше да приема, че няма да видя Едуард отново, че няма да мога да видя лицето му за последно, за да отнеса образа му в стаята с огледалата. Щях дълбоко да го нараня, а не можех дори да се сбогувам с него. Известно време се оставих на вълните на мъката. След това ги отблъснах и отидох да се изправя пред Алис.

Не успях да променя изражението си и то си остана мрачно и безизразно. Видях как се стресна и не й оставих време да ми зададе въпрос. Разполагах само с един сценарий, а в момента не бих могла да импровизирам.

— Майка ми се беше притеснила, искаше да се прибира у дома. Но всичко е наред, убедих я да не си идва. — Гласът ми беше безжизнен.

— Ще се погрижим всичко да е наред, Бела, не се притеснявай.

Извърнах се, не можех да й позволя да види лицето ми.

Погледът ми падна върху един празен лист с логото на хотела. Бавно пристъпих към него, докато в главата ми се оформяше план. До листа имаше и плик за писма. Чудесно.

— Алис — казах бавно, без да се обръщам, като се стараех гласът ми да е спокоен. — Ако напиша писмо до майка ми, можеш ли да й го предадеш? Имам предвид да го оставиш в къщата.

— Разбира се, Бела — отвърна тя внимателно. Явно виждаше, че се разпадам. Налагаше се да овладея чувствата си.

Върнах се в спалнята, коленичих пред ниската масичка и започнах да пиша.

„Едуард“, написах. Ръката ми трепереше, думите бяха нечетливи.

 

Обичам те. Толкова съжалявам. Но той е хванал майка ми и трябва да опитам да я спася. Знам, че може и да не се получи. Ужасно съжалявам.

Не се сърди на Алис и Джаспър. Истинско чудо ще е, ако успея са им се изплъзна. Благодари им от мое име, особено на Алис. Моля те.

И моля те, моля те, не тръгвай след него. Мисля, че той иска точно това. Няма да понеса, ако някой пострада заради мен, особено ти. Моля те, това е единственото нещо, което те моля. Направи го заради мен.

Обичам те. Прости ми, Бела.

 

Внимателно сгънах писмото и запечатах плика. Все някога щеше да го открие. Надявах се само да ме разбере и да ме послуша, поне този път.

След това старателно запечатах и собственото си сърце.