Стефани Майър
Здрач (21)

20. Нетърпение

Събудих се объркана. Мислите ми бяха неясни, все още преплетени със сънища и кошмари, и ми отне твърде дълго време да осъзная къде се намирам.

Стаята беше прекалено безлична, за да се намира другаде, освен в хотел. Закованите за таблата на леглото лампи веднага издаваха къде съм, както и дългите завеси от същата материя като покривката за легло и скучните акварели по стените.

Опитах се да си спомня как съм се озовала тук, но в началото нищо не изплуваше в съзнанието ми.

Смътно си спомнях елегантната черна кола, тъмните й стъкла, по-тъмни, отколкото на лимузина. Двигателят беше почти безшумен, макар да бяхме профучали през тъмните магистрали със скорост два пъти над максимално разрешената.

Спомних си също, че Алис седеше до мен на черната кожена седалка. Някак по време на дългата нощ главата ми бе клюмнала върху твърдото й като скала рамо. Моята близост очевидно не я притесняваше, а хладната й твърда кожа беше странно успокоителна. Предницата на тънката й памучна риза беше студена и мокра от сълзите ми, които бликаха непрестанно, докато накрая, зачервени и подпухнали, очите ми пресъхнаха.

Сънят дълго ми бе убягвал; възпалените ми очи напрегнато се взираха дори когато нощта най-после свърши и утрото надникна над един хълм някъде в Калифорния. Сивата светлина, която се разля по безоблачното небе, смъдеше на очите ми. Но не можех да ги затворя, защото ярките образи, които се нижеха зад клепачите ми, бяха непоносими. Посърналото изражение на Карлайл, свирепият вой на Едуард, оголените му зъби, пълният с негодувание поглед на Розали, изпитателният взор на преследвача, мъртвите очи на Едуард, след като ме беше целунал за последно… Не можех да понеса тези образи. Затова се борех срещу умората, а слънцето се издигаше все по-високо в небето.

Бях още будна, когато минахме през тесен планински проход и слънцето, вече зад нас, се отразяваше в покривите в Слънчевата долина. Не ми бяха останали сили да се изненадам, че за един ден сме изминали тридневен път. Гледах с празен поглед безкрайната равна шир пред мен. Финикс: палмовите дръвчета, бодливите храсти, пръснатите линии на пресичащите се магистрали, зелените ивици на голф игрищата и тюркоазните петна на басейните се сливаха в тънка мъгла, прегърнати от ниските, скалисти хребети, които не бяха достатъчно високи, за да се нарекат планини.

Сенките на палмовите дръвчета падаха косо по магистралата, ясно очертани, по-контрастни, отколкото си спомнях, и по-бледи, отколкото би трябвало. Нищо не можеше да се скрие в тези сенки. Светлата открита магистрала изглеждаше приветлива, но не изпитах нито облекчение, нито чувството, че се завръщам у дома.

— Кой е пътят за летището, Бела? — бе попитал Джаспър и аз се бях стреснала, макар гласът му да беше тих и спокоен. Но това бе първият звук освен мъркането на колата, който наруши мълчанието от дългата нощ.

— Остани на магистрала 1–10 — автоматично бях отговорила. — Ще минем точно покрай него.

Мозъкът ми бавно се ориентираше в мъглата от безсънието.

— Ще летим ли някъде? — бях попитала аз Алис.

— Не, но е по-добре да сме наблизо, за всеки случай.

Спомних си, че започнахме да се въртим по кръговото към международното летище „Скай Харбър“, но нищо повече. Явно тогава съм заспала.

Всъщност сега, като се опитвах да възстановя случилото се, като че ли имах смътен спомен как излизам от колата — слънцето тъкмо се беше скрило зад хоризонта, ръката ми върху рамото на Алис, нейната плътно около кръста ми и как ме влачи, докато се препъвам под топлите сухи сенки.

Нямах спомен за тази стая.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче. Според червените цифри беше три часа, но не ставаше ясно дали беше ден или нощ. През плътните завеси не се процеждаше никаква светлина, но стаята беше осветена от лампите.

Изправих се сковано и се затътрих до прозореца. Дръпнах завесите.

Навън беше тъмно. Значи беше три сутринта. Прозорците гледаха към един пуст участък на магистралата и новия паркинг на летището. Донякъде се успокоих, след като установих часа и мястото.

Погледнах се. Все още бях облечена с дрехите на Есме, които никак не ми бяха по мярка. Огледах стаята и се зарадвах, когато забелязах пътната си чанта на ниската тоалетка.

Тъкмо вадех чисти дрехи от чантата си, когато едно леко почукване по вратата ме накара да подскоча.

— Може ли да вляза? — попита Алис.

Поех си дълбоко въздух.

— Разбира се.

Тя влезе и внимателно ме огледа.

— Май няма да е зле да поспиш още малко — каза тя.

Поклатих глава.

Тя мълчаливо отиде до прозореца и събра плътно пердетата, преди отново да се обърне към мен.

— Ще трябва да стоим вътре — каза тя.

— Добре — гърлото ми беше сухо, гласът прегракнал.

— Жадна ли си? — попита тя.

Свих рамене.

— Добре съм. А ти?

— Нищо, с което да не можем да се справим. — Тя се усмихна. — Поръчах ти храна, в хола е. Едуард ми напомни, че трябва да се храниш доста по-често от нас.

Веднага наострих уши.

— Обаждал ли се е?

— Не — отвърна тя, загледана в посърналото ми лице. — Каза ми го, преди да тръгнем.

Тя внимателно ме хвана за ръка и ме поведе през вратата към хола на хотелския апартамент. Чувах тихото жужене на гласове от телевизора. Джаспър седеше неподвижно на бюрото в ъгъла, следейки новините без никакъв интерес.

Седнах на пода до масичката за кафе, където ме чакаше поднос с храна, и започнах да ровя в чинията, без да съзнавам какво точно ям.

Алис кацна на облегалката на канапето и втренчи празен поглед в телевизора, точно като Джаспър.

Хранех се бавно и я наблюдавах, като от време на време хвърлях по един бърз поглед към Джаспър. Постепенно осъзнах, че са някак прекалено притихнали и неподвижни. Не отместваха поглед от телевизора, макар в момента да течаха реклами. Стомахът внезапно ме присви и отместих подноса. Алис сведе поглед към мен.

— Какво има, Алис? — попитах я аз.

— Всичко е наред. — Очите й бяха широко отворени, откровени… но аз не й вярвах.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме Карлайл да се обади.

— А не трябваше ли да се е обадил досега? — усещах, че напипвам проблема. Очите на Алис се стрелнаха към телефона върху кожената й чанта и отново се върнаха върху лицето ми.

— Какво означава това? — Гласът ми потрепери и аз се опитах да се овладея. — Че не се е обадил още?

— Означава само, че засега няма какво да ни кажат.

Но гласът й беше прекалено равен, а въздухът някак се сгъсти, трудно ми бе да дишам.

Изведнъж Джаспър застана до Алис, много по-близо до мен, отколкото обикновено.

— Бела — каза той с подозрително успокоителен глас — няма от какво да се притесняваш. Тук си в безопасност.

— Да, знам.

— Тогава защо се страхуваш? — попита той, объркан. Може и да усещаше емоциите ми, но не можеше да разбере причините.

— Чухте какво каза Лоран. — Гласът ми беше тих шепот, но бях сигурна, че ме чуват. — Каза, че Джеймс е смъртоносен. Ами ако нещо се обърка и те се разделят? Ако нещо се случи с някого от тях — с Карлайл, Емет… Едуард…? — Преглътнах. — Ами ако онази дива женска нарани Есме…? — Гласът ми се бе извисил и в него се долавяха истерични нотки. — Как бих могла да живея с мисълта, че за всичко съм виновна аз? Не трябваше да рискувате живота си заради мен…

— Бела, Бела, спри — прекъсна ме той, а думите се лееха от устата му толкова бързо, че едва го разбирах. — Притесняваш се напразно, Бела. Повярвай ми, няма опасност за никого. И без това си под огромно напрежение, не се тревожи и за ненужни неща. Чуй ме! — заповяда ми, тъй като аз бях отместила поглед. — Семейството ни е силно. Единственият ни страх е да не загубим теб.

— Но защо ви трябва да…

Този път ме прекъсна Алис, докосвайки бузата ми със студените си пръсти.

— Едуард е сам вече почти век. А сега откри теб. Не можеш да забележиш промяната в него, така както ние, които сме от толкова отдавна с него. Нима мислиш, че бихме могли да го гледаме в очите през следващите сто години, ако се случи да те загуби?

Чувството за вина бавно се уталожи, докато се взирах в тъмните й очи. Но дори когато у мен се разстла спокойствие, съзнавах, че не бива да се доверявам на чувствата си в присъствието на Джаспър.

Денят се проточи безкрайно дълго.

Останахме в апартамента. Алис се обади на рецепцията и помоли засега да не ни пращат камериерка. Прозорците останаха затворени, телевизорът включен, макар никой да не го гледаше. На равни интервали ми носеха храна. Часовете се точеха бавно и ми се струваше, че сребристият телефон върху чантата на Алис някак става по-голям.

Двамата ми детегледачи се справяха доста по-добре с неизвестността от мен. Докато се въртях тревожно и нервно крачех из апартамента, те стояха все по-спокойно и неподвижно като две статуи, чиито очи незабележимо следваха всяко мое движение. Ангажирах вниманието си със запаметяването на всяка подробност от стаята — раираната шарка на канапетата: жълто-кафяво, прасковено, кремаво, тъмно злато и отново жълто-кафяво. От време на време се заглеждах в абстрактните картини, а въображението ми откриваше в тях образи, както като дете бях откривала образи в облаците. Проследих с пръст синя ръка, жена, която разресва косите си, котка, която се протяга. Но когато бледият червен кръг се превърна във втренчено око, извърнах поглед.

С напредването на следобеда отново си легнах, най-вече защото нямаше какво да правя. Надявах се, че като остана сама в тъмнината, ще мога да се отдам на ужасните страхове, които се таяха на ръба на съзнанието ми и не можеха да пробият под бдителното внимание на Джаспър.

Но Алис небрежно ме последва, сякаш по някаква случайност точно в този момент и на нея й бе писнало да стои в хола. Започвах да се чудя какви точно инструкции й беше дал Едуард. Легнах напреки върху леглото и тя седна до мен със скръстени крака. Първоначално не й обърнах внимание, изведнъж се почувствах достатъчно уморена, за да заспя.

Но след няколко минути паниката, която Джаспър сякаш прогонваше с присъствието си, започна да ме завладява. Отказах се от идеята да спя и се свих на топка, обвила колене с ръце.

— Алис?

— Да?

Опитах се да запазя гласа си спокоен:

— Какво мислиш, че правят?

— Карлайл смята да примами преследвача възможно най-далече на север, да го изчака да се приближи и след това да го нападне от засада. Есме и Розали трябва да тръгнат на запад и стига жената да ги следва, да продължават в тази посока. Ако тя обаче реши да се върне, и те ще се върнат във Форкс, за да наглеждат баща ти. Така че, щом нямат възможност да се обадят, предполагам нещата се развиват по план. Явно преследвачът е твърде близо и се опасяват, че ще ги чуе.

— А Есме?

— Вероятно се е върнала във Форкс. Няма да се обади, ако има опасност жената да я чуе. Вероятно просто проявяват предпазливост.

— Наистина ли мислиш, че са добре?

— Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че за нас няма опасност?

— Но ти би ли ми казала истината?

— Да, винаги ще ти казвам истината — звучеше искрено.

Замислих се за момент и реших, че действително е откровена.

— Кажи ми тогава… как се става вампир?

Въпросът я свари неподготвена. Тя замълча. Обърнах се в леглото и я погледнах — личеше, че е раздвоена.

— Едуард не иска да ти казваме — твърдо заяви тя, но усещах, че тя самата не е съгласна.

— Не е честно. Мисля, че имам право да знам.

— Така е.

Погледнах я с очакване.

Тя въздъхна.

— Едуард ще побеснее.

— Това не е негова работа. Това е между мен и теб. Алис, умолявам те като приятелка. — А сега вече действително бяхме приятелки, както вероятно през цялото време е знаела, че ще се случи.

Тя ме погледна с прекрасните си, мъдри очи… опитваше се да реши.

— Ще ти опиша процеса — каза най-накрая, — но аз самата не си го спомням и не съм го правила, нито пък съм виждала да го правят, така че имай предвид, че разказвам единствено теорията.

Зачаках.

— Като хищници разполагаме с огромен арсенал от оръжия, доста повече, отколкото са ни необходими. Силата, бързината, изострените сетива, да не говорим за онези от нас като Едуард, Джаспър и мен самата, които притежаваме и други умения. А освен това, подобно на хищните цветя, физически привличаме жертвите си.

Стоях неподвижно, спомняйки си как Едуард нарочно ми бе демонстрирал точно това качество, когато бяхме на слънчевата поляна.

Тя се усмихна с широка, зловеща усмивка.

— Освен това имаме още едно почти излишно оръжие. Отровни сме — добави тя, а зъбите й проблеснаха. — Отровата ни не убива, просто обезврежда. Действа бавно, разпространява се в кръвоносната система, така че веднъж ухапана, жертвата ни изпитва твърде силна физическа болка, за да избяга. Но, както казах, това е най-излишното ни оръжие. Ако сме достатъчно близо до жертвата, че да я ухапем, тя така или иначе не може да ни избяга. Разбира се, винаги има изключения. Например Карлайл.

— Значи, ако отровата проникне в тялото… — прошепнах аз.

— За пълната трансформация са нужни няколко дни, в зависимост от това, колко отрова прониква в кръвоносната система и колко близо е до сърцето. Докато сърцето продължава да тупти, отровата се разпространява и движейки се из тялото, го лекува и променя. В крайна сметка сърцето спира и трансформацията приключва. Но през цялото това време, през всяка една минута жертвата се моли за смърт.

Потръпнах.

— Никак не е приятно.

— Едуард твърди, че е много трудно да го направиш… Не разбирам — казах аз.

— В известна степен сме като акулите. Веднъж опитаме ли кръв, или дори само я помиришем, става изключително трудно да се сдържим да не се храним. Понякога е невъзможно. Така че, нали разбираш, ако ухапеш някого, ако вкусиш кръвта му, това отприщва безумието. Трудно е и за двете страни — жаждата за кръв, от една страна, и непоносимата болка, от друга.

— Защо според теб не си спомняш?

— Не знам. За всички останали болката от трансформацията е най-яркият спомен от човешкия им живот. Аз не си спомням абсолютно нищо от своя. — Гласът й беше изпълнен с копнеж.

Лежахме мълчаливо, всяка, потънала в собствените си размисли.

Минутите бавно се точеха и аз почти бях забравила за присъствието й, толкова погълната бях в мислите си.

Изведнъж, без предупреждение, Алис скочи от леглото и леко стъпи на пода. Вдигнах рязко глава и стреснато я погледнах.

— Нещо се промени. — Гласът й бе настоятелен и вече не говореше на мен.

Стигна до вратата точно когато и Джаспър се изправи на прага. Очевидно беше дочул разговора ни и рязкото й възклицание. Постави ръце на раменете й и я побутна към леглото. Тя седна на ръба.

— Какво виждаш? — попита той настойчиво, взирайки се в очите й. Тя бе втренчила поглед в нищото. Седнах до нея и се приведох, за да чувам тихите й, бързи думи.

— Виждам една стая. Дълга е и навсякъде има огледала. Подът е от дърво. Той е в стаята и чака. Има златна… златна ивица през огледалата.

— Къде е тази стая?

— Не знам. Нещо липсва, решението още не е взето.

— След колко време?

— Скоро. Ще бъде в стаята с огледалата днес или утре. Зависи. Чака нещо. А сега е в тъмното.

Гласът на Джаспър беше спокоен, методичен, докато й задаваше насочващи въпроси.

— Какво прави?

— Гледа телевизия… не, пуснал е видео на тъмно, на друго място.

— Можеш ли да видиш къде е това място?

— Не, прекалено тъмно е.

— А какво друго има в стаята с огледалата?

— Само огледала и златото. Нещо като панделка, която опасва стаята. Има също черна маса с голяма стерео уредба и телевизор. Докосва видеото, но не го гледа, както прави в другата, тъмната стая, в която чака. — Тя отмести поглед към Джаспър.

— Нищо друго ли няма?

Тя поклати глава. Спогледаха се неподвижно.

— Какво означава всичко това? — попитах аз.

За момент никой не ми отговори, след това Джаспър ме погледна.

— Означава, че преследвачът е променил плана си. Взел е решение, което ще го доведе до стаята с огледалата и до тъмната стая.

— Но ние не знаем къде се намират тези стаи?

— Не.

— Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, че вече не го преследват. Ще им избяга. — Гласът на Алис беше мрачен.

— Да им се обадим ли? — попитах аз. Те си размениха погледи.

Точно в този момент телефонът иззвъня.

Алис се озова на другия край на стаята, преди да успея да вдигна глава. Тя натисна един бутон и долепи телефона до ухото си, но не заговори първа.

— Карлайл — прошепна тя. — Не звучеше нито изненадана, нито успокоена, както се чувствах аз.

— Да — каза и ме погледна. След това дълго време слуша какво й се говори от другата страна.

— Току-що го видях. — И тя отново описа видението, което беше получила. — Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет — го е насочвало към тези стаи. — Тя замълча. — Да — каза в слушалката, след което се обърна към мен. — Бела? — протегна телефона към мен. Изтичах до нея.

— Ало? — задъхано казах.

— Бела — беше Едуард.

— О, Едуард! Толкова се тревожа!

— Бела — измъчено въздъхна той — казах ти да не се притесняваш за никого, освен за себе си. — Така се радвах да чуя гласа му. Усетих как надвисналият облак на отчаянието просветлява и се надига, докато той говореше.

— Къде си?

— В покрайнините на Ванкувър. Бела, съжалявам, изгубихме го. Явно ни подозира и гледа да е на достатъчно разстояние от нас, така че да не чувам мислите му. Но сега изчезна, мисля, че се е качил на някой самолет. Смятаме, че се е отправил към Форкс, за да започне всичко отначало. — Чувах как Алис разказва на Джаспър разговора си с Едуард, думите й се сливаха в тихо жужене.

— Знам. Алис видя, че се е измъкнал.

— Няма за какво да се притесняваш. Не може да намери нищо, което да му подскаже къде си. Просто ще трябва да стоите там и да изчакате, докато отново го намерим.

— Ще се оправим. Есме при Чарли ли е?

— Да, жената се върнала в града. Отишла в къщата, но Чарли е бил на работа. Не се е приближавала до него, така че не се притеснявай. Той е в безопасност с Есме и Розали.

— Какво ли се опитва да направи?

— Вероятно се мъчи отново да хване следата. През нощта обиколила целия град. Розали я проследила през летището, по всички улици на града, в училището… Определено рови, Бела, но няма да може да открие нищо.

— Сигурен ли си, че Чарли е в безопасност?

— Да. Есме не го изпуска от поглед. Ние също се връщаме скоро. Ако преследвачът се приближи до Форкс, ще го хванем.

— Липсваш ми — прошепнах аз.

— Знам, Бела. Повярвай ми, знам. Сякаш си взела едната ми половина със себе си.

— Тогава ела и си я вземи — предизвиках го аз.

— Скоро, колкото мога по-скоро. Но първо ще се погрижа да си в безопасност. — Гласът му беше твърд.

— Обичам те — напомних му аз.

— Можеш ли да повярваш, че въпреки всичко, на което те подложих, аз също те обичам?

— Да, всъщност ти вярвам.

— Скоро ще дойда да те прибера.

— Ще те чакам.

Щом прекъснахме разговора, облакът от отчаяние отново надвисна над мен.

Обърнах се да подам телефона на Алис и видях как двамата с Джаспър са се надвесили над масичката, където Алис рисуваше нещо върху лист хартия. Облегнах се на канапето и надникнах през рамото й.

Рисуваше стая: дълга, правоъгълна, с едно по-тясно квадратно отделение в задната част. Дървените дъски, покриващи пода, бяха наредени по дължината на стаята. По стените бе отбелязала с линии къде свършват огледалата. На всяка стена, на височината на кръста, начерта по една дълга ивица. Ивица, която според нея беше златна.

— Това е зала за балет — казах аз, разпознавайки познатите форми.

Двамата ме погледнаха изненадано.

— Знаеш ли къде се намира? — гласът на Джаспър беше спокоен, но в тона му се долавяше още нещо. Алис наведе глава над рисунката, ръката й сякаш летеше по листа и на задната стена се появи авариен изход, а на ниска масичка в десния ъгъл — стереоуредба и телевизор.

— Прилича на залата, където ходех на уроци по танци, когато бях на осем или девет. Беше подредена по същия начин. — Докоснах листа, където бяха нарисувани квадратните отделения в задната част на стаята. — Тук бяха баните, влизаше се откъм другата зала. Но стереото беше тук. — Посочих левия ъгъл. — И беше по-старо, и нямаше телевизор. В чакалнята имаше прозорец, ако се погледне през него, стаята ще се вижда точно в тази перспектива.

Алис и Джаспър ме гледаха втренчено.

— Сигурна ли си, че това е същата зала? — попита Джаспър със същия спокоен глас.

— Не, не съм, предполагам, повечето зали за танци изглеждат по същия начин: огледалата, станката. — Проследих с пръст желязната станка покрай огледалата. — Просто самата стая ми се стори позната. — Докоснах вратата, която се намираше точно на мястото, където си спомнях.

— Възможно ли е по някаква причина отново да отидеш там? — попита Алис, прекъсвайки спомените ми.

— Не, не съм ходила там от почти десет години. Никак не ме биваше. По време на представленията винаги ме слагаха най-отзад — признах си аз.

— Значи няма как тази зала да е свързана с теб? — настоятелно попита Алис.

— Не, дори не съм сигурна дали собственикът е същият. Явно е друга зала за танци.

— А къде е залата, в която си ходила? — попита Джаспър небрежно.

— На една пресечка от къщата на майка ми, минавах оттам на прибиране от училище… — гласът ми стихна. Видях погледа, който си размениха.

— Значи е тук, във Финикс? — Джаспър продължаваше да звучи небрежно.

— Да — прошепнах. — Пресечката на петдесет и осма и улица „Кактус“.

Седяхме мълчаливо, втренчени в рисунката.

— Алис, този телефон безопасен ли е?

— Да — увери ме тя. — Номерът може да бъде проследен само до Вашингтон.

— Значи мога да се обадя на майка ми.

— Мислех, че е във Флорида.

— Така е, но ще се върне скоро, а не мога да позволя да се върне вкъщи, докато… — Гласът ми потрепери. Сетих се какво беше казал Едуард за червенокосата жена, която ровела из къщата на Чарли и в училището, където пазеха досието ми.

— Как ще се свържеш с нея?

— Няма постоянен номер, освен у дома — разбрали сме се редовно да си проверява съобщенията.

— Джаспър? — Алис го погледна въпросително.

Той се замисли.

— Не би трябвало да има проблем. Само не й казвай къде си.

Нетърпеливо протегнах ръка към телефона и набрах познатия номер. Иззвъня четири пъти, след което чух жизнерадостния глас на майка ми, който ме приканваше да оставя съобщение.

— Мамо — започнах след сигнала, — аз съм. Слушай, искам да направиш нещо за мен, важно е. Обади ми се на този номер веднага след като чуеш съобщението. — Алис вече пишеше номера в долната част на листа. Прочетох го внимателно, два пъти. — Моля те не ходи никъде, преди да говориш с мен. Не се притеснявай, добре съм, но трябва да говоря с теб незабавно, без значение колко късно ще чуеш съобщението. Обичам те, мамо, чао. — Затворих очи и изрекох наум най-горещата молитва някое непредвидено обстоятелство да не я накара да си дойде вкъщи, преди да е чула съобщението ми.

Седнах на канапето, взех чиния с изостанали плодове и заръфах един, предчувствайки безкрайната вечер. Помислих си дали да не се обадя на Чарли, но не бях сигурна дали е редно вече да съм стигнала у дома. Насочих вниманието си към новините, ослушвайки се за някакви вести от Флорида — стачки или урагани или терористични атаки — нещо, което би могло да ги накара да се приберат преждевременно.

Безсмъртието явно дарява с безгранично търпение. Джаспър и Алис сякаш не изпитваха нужда да вършат каквото и да било. Известно време Алис се мъчеше да нарисува тъмната стая от видението си, доколкото я бе видяла на светлината от телевизора. Но когато свърши, просто седна и се загледа в голите стени с вечните си очи. Джаспър също не изпитваше потребност да кръстосва стаята или да наднича през завесите, нито пък да изтича с крясъци през вратата, както ми се искаше на мен.

Сигурно съм заспала на канапето в очакване телефонът отново да звънне. Допирът на студените ръце на Алис ме събуди за кратко, докато ме пренасяше в леглото, но заспах наново още преди главата ми да докосне възглавницата.