Стефани Майър
Здрач (20)

19. Сбогуване

Чарли не си беше легнал и ме чакаше. Всички лампи в къщата бяха запалени. Съзнанието ми беше напълно празно, докато се опитвах да измисля как да го накарам да ме пусне. Нямаше да бъде приятно.

Едуард бавно спря под прикритието на пикапа ми. И тримата бяха нащрек, изопнати като струни на седалките, ослушваха се за всеки звук от гората, претърсваха всяка сянка, душеха миризмите, оглеждаха се за нещо нередно. Двигателят замря и аз останах неподвижна, докато те се ослушваха.

— Не е тук — напрегнато каза Едуард. — Да тръгваме.

Емет се наведе и ми помогна да разкопчая предпазните колани.

— Не се притеснявай, Бела — каза той с тих, но някак развеселен глас — ще се погрижим за всичко тук много бързо.

Усетих как очите ми се наливат със сълзи, докато го гледах. Почти не го познавах и въпреки това страдах, че не зная кога ще го видя отново. Съзнавах, че това е едва първото от сбогуванията, които ми предстояха през следващия час, и от самата мисъл сълзите ми рукнаха.

— Алис, Емет — заповеднически каза Едуард. Те безшумно се плъзнаха в тъмнината и мигновено изчезнаха. Едуард отвори вратата, хвана ме за ръка и ме прегърна закрилнически. Бързо ме поведе към къщата, като очите му непрестанно дебнеха в тъмнината.

— Петнайсет минути — предупреди ме той шепнешком.

— Ще се справя — подсмръкнах аз. Сълзите ме бяха навели на една идея.

Спрях се на верандата и хванах лицето му с две ръце. Погледнах го яростно в очите.

— Обичам те — казах аз с тих настойчив глас. — Винаги ще те обичам, независимо какво ще се случи.

— Нищо няма да ти се случи, Бела — каза той също толкова яростно.

— Ще спазиш уговорката, нали? Пази Чарли заради мен. След това, което ще последва, няма да ме обича особено и искам по-късно да мога да му се извиня.

— Влизай, Бела. Трябва да побързаме — настоя той.

— Още нещо — страстно прошепнах аз. — Не обръщай внимание на нищо, което ще кажа тази нощ. — Той се беше навел над мен и аз се изправих на пръсти и целунах изненаданите му ледени устни с всичка сила. Обърнах се и отворих вратата с ритник.

— Махай се, Едуард! — изкрещях, втурнах се вътре и затръшнах вратата пред шокираното му лице.

— Бела? — Чарли се мотаеше във всекидневната и веднага скочи на крака.

— Остави ме на мира! — изкрещях през сълзите, които се стичаха по лицето ми. Изтичах нагоре по стълбите, хлопнах вратата и я заключих. Хвърлих се на пода до леглото, за да извадя пътната си чанта. Пъхнах ръка под матрака и извадих стария завързан чорап, който съдържаше тайните ми запаси от пари.

Чарли думкаше по вратата.

— Бела, добре ли си? Какво става? — звучеше изплашен.

— Отивам си вкъщи — извиках аз, а гласът ми пресекна на най-подходящото място.

— Да не ти е направил нещо лошо? — в гласа му се прокрадна ярост.

— Не! — изпищях аз. Отидох до гардероба и видях, че Едуард вече бе там и мълчаливо вадеше каквито дрехи му попаднат и ги хвърляше към мен.

— Да не е скъсал с теб? — объркано попита Чарли.

— Не! — задъхано извиках, докато пъхах всичко в една чанта. Едуард ми подаде съдържанието на едно чекмедже. Чантата вече беше пълна.

— Какво стана, Бела? — Чарли изкрещя през вратата и отново започна да блъска.

— Аз скъсах с него! — изкрещях в отговор, опитвайки се да закопчая чантата. Ловките ръце на Едуард изблъскаха моите и той плавно дръпна ципа и внимателно постави каишката през рамото ми.

— Ще те чакам в пикапа — тръгвай! — прошепна той и ме побутна към вратата. След това изчезна през прозореца.

Отворих вратата и грубо минах покрай Чарли, мъкнейки тежката чанта надолу по стълбите.

— Какво стана? — извика той. Беше точно зад мен. — Нали го харесваше?

В кухнята ме хвана за лакътя и макар да беше озадачен, хватката му беше силна.

Завъртя ме с лице към себе си и по очите му разбрах, че няма намерение да ме пусне да си тръгна. Хрумна ми един-единствен начин да се измъкна, който толкова щеше да го нарани, че се ненавиждах, задето изобщо ми минава тази мисъл. Но нямах никакво време, а трябваше да му осигуря безопасност.

Погледнах баща си и очите ми отново се напълниха със сълзи заради това, което щях да му причиня.

— Харесвам го. И точно това е проблемът. Не мога повече! Не желая да пускам корени тук! Не искам да се окажа хваната в капана на това тъпо, скучно градче както мама! Няма да допусна да направя същата глупава грешка като нея. Мразя го — не мога да остана тук и секунда повече!

Ръката му увисна, сякаш го бях ударила с ток. Извърнах очи от нараненото му, шокирано лице и тръгнах към вратата.

— Белс, не можеш да тръгнеш сега. Навън е нощ — прошепна той зад мен.

Не се обърнах.

— Ще спя в пикапа, ако се уморя.

— Изчакай още една седмица — примоли се той, все още шокиран. — Рене ще се върне дотогава.

Това напълно ме извади от релси.

— Какво?

Чарли трескаво продължи, почти заваляше от облекчение, че се поколебах.

— Обади се, докато беше навън. Във Флорида нещата не вървят много добре и ако Фил не подпише договор до края на седмицата, ще се върнат в Аризона. Помощник-треньорът на „Сайдуайндърс“ казал, че може да се открие място за друг шортстоп.

Разтърсих глава, опитвайки се да събера обърканите си мисли. Всяка изминала секунда увеличаваше опасността за Чарли.

— Имам ключ — промълвих аз, завъртайки дръжката. Беше плътно зад мен, едната му ръка беше протегната към мен, лицето му беше като ударено. Не можех да губя повече време в спорове. Налагаше се да го нараня още повече.

— Просто ме пусни, Чарли — повторих последните думи на майка си, когато излязла през същата тази врата преди толкова много години. Изрекох думите с цялата ярост, на която бях способна, и отворих вратата със замах. — Нещата просто не се получиха, не разбираш ли? Мразя Форкс!

Жестоките ми думи свършиха работа — Чарли остана като вцепенен на стълбите, а аз изтичах в нощта. Обезумях от страх при вида на празния двор. Втурнах се с всичка сила към пикапа, представяйки си черна сянка зад гърба ми. Метнах чантата си в багажника и отворих вратата. Ключът беше на стартера.

— Ще ти се обадя утре! — извиках, а повече от всичко на света ми се искаше още на секундата да му обясня всичко, но съзнавах, че никога няма да мога. Запалих двигателя и потеглих.

Едуард ме хвана за ръката.

— Спри — каза той, когато къщата и Чарли изчезнаха в далечината.

— Мога да карам — отвърнах през сълзите, които се стичаха по бузите ми.

Той неочаквано ме хвана за кръста с дългите си ръце и отмести крака ми от газта със своя. Прехвърли ме през скута си, издърпвайки ръцете ми от волана, и в миг се озова на шофьорското място. Пикапът дори не се отклони от пътя.

— Няма да можеш да намериш къщата — обясни той.

Внезапно зад нас блеснаха фарове. Втренчих се през задното стъкло с разширени от ужас очи. — Това е Алис — успокои ме той и отново ме хвана за ръка.

В съзнанието ми изплува образът на Чарли на входната врата.

— А преследвачът?

— Чу краят на представлението ти — мрачно каза Едуард.

— Ами Чарли? — попитах ужасено.

— Преследвачът тръгна след нас. В момента тича зад пикапа.

Тялото ми изстина.

— Можем ли да го надбягаме?

— Не — отвърна той, но натисна газта. Двигателят на пикапа нададе протестен вой.

Внезапно планът ми вече не ми се струваше толкова блестящ.

Гледах назад към фаровете на колата на Алис, когато пикапът неочаквано се разтресе и една тъмна сянка изскочи до прозореца.

От устата ми се надигна смразяващ вик, но Едуард сложи ръка върху устните ми.

— Това е Емет!

Той отпусна ръка и я обви около кръста ми.

— Всичко с наред, Бела — увери ме той. — Ще бъдеш в безопасност.

Профучахме през притихналия град към северната магистрала.

— Не знаех, че животът в това провинциално градче все още ти се струва скучен — каза той, опитвайки се да отвлече вниманието ми. — Мислех, че доста добре се приспособяваш, особено напоследък. Но вероятно съм се заблуждавал, че ти разнообразявам живота.

— Бях доста груба — признах, пренебрегвайки опита му да ме разсее, и сведох поглед към коленете си. — Майка ми му казала същите думи, когато го напуснала. Може да се каже, че беше удар под кръста.

— Не се притеснявай, ще ти прости. — Той се усмихна леко, но погледът му остана сериозен.

Погледнах го отчаяно и той прочете паниката в очите ми.

— Бела, всичко ще бъде наред.

— Няма да е наред, щом няма да си с мен — прошепнах.

— След няколко дни ще бъдем отново заедно — каза той и ме прегърна по-силно. — Не забравяй, че идеята беше твоя.

— Това беше най-добрата идея. — Спомнях си, че беше моя.

Той мрачно се усмихна в отговор.

— Защо се случи всичко това? — попитах аз с разтреперан глас. — Защо точно аз?

Той впи празен поглед в пътя пред нас.

— Вината е моя. Постъпих глупаво, като те изложих на опасност. — Гневът в гласа му беше насочен към самия него.

— Нямах това предвид — настоях аз. — Оказах се там, голяма работа. На останалите двама не им направи впечатление. Защо този Джеймс реши да убие мен? Пълно е с хора, защо точно мен?

Той се поколеба, преди да ми отговори.

— Тази вечер се вслушах внимателно в мислите му — започна той тихо. — Не съм сигурен, че по някакъв начин можех да предотвратя нещата, след като те видя. Вината е отчасти твоя — добави той тихо. — Ако не миришеше така невероятно съблазнително, може би нямаше да си направи труда. Но когато те защитих… ситуацията се влоши. Не е свикнал някой да застава на пътя му, колкото и незначителен да е обектът на желанията му. Смята себе си за ловец и нищо друго. Цялото му съществуване е обсебено от преследването и търси единствено предизвикателства. И изведнъж ние му предоставихме прекрасно предизвикателство — голям клан от силни бойци, твърдо решени да защитят едно-единствено уязвимо същество. Няма да повярваш в каква еуфория е изпаднал. Това е любимата му игра, а ние току-що я направихме и най-вълнуващата в живота му. — Гласът му преливаше от отвращение.

Той замълча за момент.

— Но пък ако не се бях намесил, щеше да те убие на мига — каза той с чувство на безсилие.

— Мислех, че… че за останалите не мириша така, както за теб — колебливо казах аз.

— Така е. Но това не означава, че не представляваш изкушение за всеки един. Ако миризмата ти привличаше преследвача или когото и да било от тях така, както привлича мен, още там щяхме да стигнем до битка.

Потръпнах.

— Не ми остава друг избор, освен да го убия — промълви той. — На Карлайл това няма да му хареса.

Усетих, че минаваме по мост, макар да не виждах реката в тъмнината. Приближавахме. Нямаше за кога да отлагам въпроса си.

— Как може да се убие вампир?

Той ме погледна с непроницаем поглед и каза с дрезгав глас:

— Единственият сигурен начин е да бъде разкъсан на парчета, а те да се изгорят.

— А останалите двама ще се бият ли с него?

— Жената — да. За Лоран не съм сигурен. Нямат особено силна връзка, той е с тях само за удобство. На поляната му стана неудобно от Джеймс.

— А Джеймс и жената ще се опитат ли да те убият? — попитах боязливо.

— Бела, да не си посмяла да си губиш времето в притеснения за мен. Единствената ти грижа е да пазиш себе си и моля те, моля те, опитай се да не бъдеш безразсъдна.

— Още ли ни следва?

— Да. Но няма да нападне къщата, не и тази вечер.

Той зави в алеята и Алис ни последва.

Спряхме пред къщата. Лампите бяха запалени, но не успяваха да смекчат мрака на близката гора. Емет отвори вратата ми още преди пикапът да е спрял напълно, издърпа ме от седалката и като ме сви в огромната си прегръдка сякаш бях футболна топка, ме отнесе в къщата.

Влетяхме в голямата бяла стая, Едуард и Алис плътно след нас. Всички бяха там и скочиха при шума от влизането ни. Лоран също беше сред тях. Дочух ниското гърлено ръмжене на Емет, докато ме настаняваше до Едуард.

— Преследва ни — обяви Едуард и изгледа свирепо Лоран.

Лоран имаше доста нещастен вид.

— Опасявах се, че така ще стане.

Алис изтича до Джаспър и зашепна нещо в ухото му, устните й потреперваха от бързината на безмълвните й думи. Хукнаха заедно по стълбите. Розали ги изгледа и пъргаво се приближи до Емет. Красивите й очи бяха настоятелни, а когато неохотно се отклониха към мен, проблеснаха гневно.

— Как ще постъпи той? — обърна се Карлайл към Лоран с леден глас.

— Съжалявам — отвърна той — още когато момчето ви я защити, се притесних, че това ще го ожесточи още повече.

— Можете ли да го спрете?

Лоран поклати глава.

— Нищо не може да спре Джеймс, когато се настърви.

— Ние ще го спрем — заяви Емет. Никой не се съмняваше какво иска да каже.

— Не можете да го победите. Не съм виждал друг като него през всичките си триста години. Той е смъртоносен. Затова и се присъединих към глутницата му.

Неговата глутница, естествено, помислих си аз. Значи демонстрацията на привидно водачество на поляната е била само демонстрация.

Лоран поклати глава. Погледна озадачено към мен, после отново към Карлайл:

— Сигурни ли сте, че си струва?

Яростният рев на Едуард изпълни стаята и Лоран се дръпна назад.

Карлайл погледна сериозно към Лоран.

— Страхувам се, че ще трябва да направиш избор. — Лоран го разбра. Замисли се за миг. Изгледа всеки поотделно, а след това очите му обходиха стаята.

— Интересен ми е животът, който сте си създали тук. Но няма да се намесвам. Не изпитвам враждебност към никого от вас, но няма да застана срещу Джеймс. Мисля да се отправя на север, към онзи клан в Денали. — Той се поколеба. — Не подценявайте Джеймс. Той притежава блестящ ум и уникални сетива. Чувства се напълно комфортно в света на хората, точно като вас, и няма да се изправи открито срещу вас… Съжалявам за случилото се тук… наистина съжалявам. — Той сведе глава, но аз забелязах, че ми хвърли още един озадачен поглед.

— Върви си в мир — отвърна само Карлайл.

Лоран още веднъж огледа всички и побърза да излезе.

Тишината продължи по-малко от секунда.

— Къде е? — Карлайл погледна Едуард.

Есме вече беше на крака, докосна някакви невидими бутони на стената и в миг огромни метални щори се спуснаха с грохот пред стъклената стена. Устата ми зейна от смайване.

— Около три мили преди реката, изчаква да се срещне с жената.

— Какъв е планът ни?

— Ние ще ги подмамим, а после Джаспър и Алис ще я заведат на юг.

— И после?

Гласът на Едуард бе смъртоносен.

— Веднага щом Бела бъде в безопасност, ще го хванем.

— Нямаме друг избор — съгласи се Карлайл с мрачно изражение.

Едуард се обърна към Розали.

— Качи я горе и си разменете дрехите — нареди Едуард. Тя го изгледа невярващо.

— Защо да го правя? — изсъска тя. — Каква ми е тя на мен? Освен една заплаха, опасност, в която си решил да замесиш всички ни.

Сепнах се от отровата в гласа й.

— Роуз… — прошепна Емет и сложи ръка на рамото й. Тя го отблъсна.

Наблюдавах внимателно Едуард, притеснявах се как ще реагира, като знаех колко лесно избухва.

Но той ме изненада. Извърна поглед от Розали, сякаш не бе казала нищо, сякаш изобщо не съществуваше.

— Есме? — спокойно каза той.

— Разбира се — прошепна тя.

Есме се озова до мен за секунда, с лекота ме вдигна в прегръдките си и се стрелна с мен към стълбите още преди да успея да ахна от изненада.

— Какво ще правим? — попитах задъхано, когато ме пусна в една тъмна стая някъде на втория етаж на къщата.

— Ще пробваме да смесим миризмите си. Няма да действа за дълго, но поне ще ни помогне да те измъкнем. — Чух как дрехите й падат на земята.

— Мисля, че няма да ми станат… — поколебах се аз, но ръцете й вече рязко дърпаха ризата ми над главата ми. Бързо смъкнах дънките си. Подаде ми нещо, което в тъмнината ми заприлича на риза. Опитах се да уцеля отворите на ръкавите. Когато я облякох, тя ми подаде панталоните си. Бързо ги облякох, но краката ми така и не се показаха, крачолите бяха прекалено дълги. Тя ловко нави краищата им няколко пъти, за да мога да се изправя. Някак се оказа вече облечена в моите дрехи. Завлече ме към стълбите, където ни чакаше Алис с малка кожена чанта в ръка. Двете ме хванаха за лактите и ме понесоха надолу по стълбите.

На долния етаж явно в наше отсъствие всичко бе организирано. Едуард и Емет бяха готови за тръгване, Емет бе сложил тежка раница на гърба си. Карлайл подаде някакъв малък предмет на Есме. Обърна се и подаде същия и на Алис — малък сребрист мобилен телефон.

— Есме и Розали ще карат пикапа ти, Бела — каза ми той, като минаваше покрай мен. Кимнах и предпазливо погледнах Розали. Тя го гледаше кръвнишки.

— Алис, Джаспър, вземете мерцедеса. Тъмният цвят ще ви е полезен, когато тръгнете на юг.

Те кимнаха.

— Ние ще вземем джипа.

Изненадах се, че Карлайл възнамерява да тръгне с Едуард. Изведнъж осъзнах, прободена от страх, че двамата представляват ловната дружинка.

— Алис — обърна се към нея Карлайл — ще се хванат ли на примамката?

Всички втренчиха поглед в Алис, която затвори очи и застана напълно неподвижно.

Най-накрая тя отвори очи.

— Той ще тръгне след вас. Жената ще последва пикапа. След това ще можем да тръгнем и ние — каза тя уверено.

— Да тръгваме. — Карлайл се насочи към кухнята.

Едуард мигом се озова до мен. Хвана ме в желязната си прегръдка и ме притисна към тялото си. Не обърна внимание на погледите на семейството си и придърпа лицето ми към своето, повдигайки ме от земята. За секунди студените му устни се впиха в моите. После всичко свърши. Той ме пусна на земята, все още галейки лицето ми, а великолепните му очи пламтяха към моите.

Когато отмести поглед, очите му станаха пусти, неочаквано мъртви.

Двамата потеглиха.

Останалите извърнаха поглед от лицето ми, по което безшумно се стичаха сълзи.

Мълчанието се проточи, докато телефонът на Есме не завибрира в дланта й. Ръката й се стрелна към ухото й.

— Хайде — каза тя. Розали наперено тръгна към вратата, без изобщо да ме погледне, но Есме докосна бузата ми, когато мина покрай мен.

— Пази се. — Шепотът й остана във въздуха, докато се измъкваха през вратата. Чух как пикапът изръмжава, след това звукът се отдалечи.

Джаспър и Алис изчакваха. Стори ми се, че Алис вдигна телефона към ухото си още преди да беше иззвънял.

— Едуард казва, че жената е тръгнала след Есме. Ще приготвя колата. — И тя изчезна в сенките, точно както бе сторил Едуард.

Двамата с Джаспър се спогледахме. Стоеше от другата страна на вратата… внимаваше.

— Да знаеш, че грешиш — тихо каза той.

— Какво? — ахнах аз.

— Усещам какво изпитваш сега, но, вярвай ми, струва си.

— Не е така — измърморих. — Ако нещо се случи с тях, ще е било напразно.

— Грешиш — повтори той и мило ми се усмихна.

Не чух шум, но изведнъж Алис прекрачи прага на отворената врата и пристъпи към мен с протегнати ръце.

— Може ли? — попита тя.

— Ти си първата, която ми иска разрешение — сухо се усмихнах аз.

Тя ме вдигна в крехките си ръце с лекотата на Емет, прегърна ме закрилнически и хукнахме през вратата, оставяйки лампите запалени.