Стефани Майър
Здрач (18)

17. Играта

Тъкмо започваше да ръми, когато Едуард зави в нашата улица. До този момент не се съмнявах, че ще остане с мен, докато прекарам няколко междинни часа в истинския свят.

Но внезапно зърнах черната кола, очукан форд, паркиран в алеята на Чарли, и чух как Едуард измърморва нещо неразбираемо с нисък, суров глас.

Скрил се максимално от дъжда под покрива на тясната предна веранда, Джейкъб Блак стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе безизразно като камък, докато Едуард паркираше пикапа ми до бордюра. Джейкъб бе свел глава, потънал в земята от срам.

Тихият глас на Едуард бе гневен.

— Това вече преминава всякакви граници.

— Дошъл е да предупреди Чарли? — предположих, по-скоро ужасена, отколкото ядосана.

Едуард само кимна, докато отвръщаше с присвити очи на втренчения поглед на Били през дъжда.

Направо ми премаля от облекчение, че Чарли все още не се беше прибрал.

— Остави ме аз да се оправя — предложих. Мрачният поглед на Едуард ме безпокоеше.

За моя изненада той се съгласи.

— Май така ще е най-добре. Но внимавай. Детето не знае нищо.

Вирнах нос възмутено при думата „дете“.

— Джейкъб не е много по-малък от мен — напомних му.

Той ме погледна и гневът му внезапно се изпари.

— О, зная — увери ме усмихнато.

Въздъхнах и сложих ръка върху дръжката на вратата.

— Вкарай ги вътре — инструктира ме той — за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.

— Искаш ли да вземеш пикапа? — предложих, като същевременно се чудех как ще обясня липсата му на Чарли.

Той завъртя очи.

— По-бързо ще ми е да се прибера пеша, отколкото да разчитам на бавната ти кола.

— Не е нужно да си ходиш — отбелязах печално.

Той се усмихна на унилото ми изражение.

— Всъщност се налага. А след като се отървеш от тях — той хвърли бърз поглед към двамата Блак, — да не забравиш да подготвиш Чарли за срещата с новото ти гадже. — Той се ухили широко, разкривайки всичките си зъби.

Изпъшках.

— Страшно ти благодаря.

Той ми се усмихна с кривата усмивка, която толкова обичах.

— Ще се върна скоро — обеща ми той. Очите му пробягаха към верандата, после се наведе и бързо ме целуна точно под ръба на челюстта. Сърцето ми бясно подскочи и аз също хвърлих поглед към верандата. Лицето на Били вече не беше безизразно, а ръцете му се бяха вкопчили в облегалките на количката.

— До скоро — натъртих, след това отворих вратата и излязох навън на дъжда.

Усещах очите му впити в тила ми, докато притичвах към верандата през рехавия дъждец.

— Здравей, Били. Здрасти, Джейкъб — поздравих ги възможно най-бодро. — Чарли ще се върне чак довечера, надявам се да не чакате отдавна.

— Не много отдавна — отвърна Били глухо. Черните му очи ме пронизваха. — Исках просто да му донеса това. — Той посочи кафявия хартиен плик върху скута си.

— Благодаря — отвърнах, макар да нямах представа какво може да бъде. — Защо не влезете за малко да се поизсушите?

Престорих се, че не забелязвам изпитателния му поглед, докато отключвах вратата, и им направих път да влязат.

— Дай да взема плика — предложих, като се обърнах да затворя вратата. Позволих си един последен поглед към Едуард. Той продължаваше да чака, напълно неподвижен, със сериозен поглед.

— Ще трябва да го прибереш в хладилника — отбеляза Били, като ми подаваше пакета. — Това е домашната пържена риба на Хари Клиъруотър, любимата на Чарли. В хладилника ще се запази по-суха.

— Благодаря — повторих, този път с повече искреност. — Вече започнаха да ми се изчерпват идеите за приготвяне на риба, а той със сигурност ще донесе още довечера.

— Пак ли е на риба? — попита Били с леко пламъче в очите. — Долу на обичайното местенце ли? Може да наминем да го видим.

— Не — набързо излъгах, а лицето ми се изопна. — Тръгна на някакво ново място… но нямам представа къде точно.

Той се вгледа в промененото ми изражение и стана сериозен.

— Джейк — извика той, докато все още ме гледаше. — Защо не донесеш онази нова снимка на Ребека от колата? Ще оставим и нея на Чарли.

— Къде е тя? — попита Джейкъб навъсено. Погледнах го, но той бе свел очи към земята със смръщени вежди.

— Май я мярнах в багажника — отвърна Били. — Но вероятно ще се наложи да потършуваш.

Джейкъб приведе глава и хукна в дъжда.

Били и аз се гледахме мълчаливо. След няколко секунди мълчанието взе да става неловко, затова се обърнах и тръгнах към кухнята. Чувах как мокрите колела на количката проскърцват по линолеума, когато той ме последва.

Напъхах пакета в претъпкания най-горен рафт на хладилника и се обърнах към него. Дълбоко набразденото му лице бе непроницаемо.

— Чарли ще се върне чак довечера — гласът ми прозвуча почти грубо.

Той кимна, но не каза нищо.

— Благодаря за рибата — отправих аз намек.

Той отново кимна. Въздъхнах и скръстих ръце на гърдите си.

Явно усети, че съм се отказала да водя непринуден разговор.

— Бела — започна, после се поколеба.

Зачаках.

— Бела — повтори той. — Чарли е един от най-добрите ми приятели.

— Да.

Изговаряше всяка дума особено внимателно с гърления си глас.

— Забелязвам, че прекарваш доста време с едно от момчетата на Кълън.

— Да — повторих кратко.

Очите му се присвиха.

— Може би не ми влиза в работата, но не смятам, че е разумно.

— Прав си — съгласих се. — Действително не ти влиза в работата.

Той вдигна посивелите си вежди при тона ми.

— Вероятно не си чувала, но семейство Кълън има доста неприятна репутация в резервата.

— Всъщност, чувала съм — уведомих го студено. Това го изненада. — Но няма как да са заслужили такава репутация, не е ли така? Защото никой от тях не стъпва в резервата, нали така? — Забелязах, че не особено тънкият ми намек за споразумението, което едновременно обвързваше и пазеше племето, го спря.

— Така е — съгласи се той предпазливо. — Май си… доста добре осведомена за семейство Кълън. По-добре, отколкото очаквах.

Успях да го накарам да сведе поглед.

— Може би дори по-добре осведомена от теб самия.

Той стисна плътните си устни, докато обмисляше думите ми.

— Може би — съгласи се отново, но очите му продължаваха да ме наблюдават зорко. — И Чарли ли е така добре осведомен?

Бе напипал слабото място в бронята ми.

— Чарли харесва цялото семейство — зашикалкавих. Той явно прозря опита ми да се измъкна. Изражението му бе тъжно, но не и изненадано.

— Вероятно не ми влиза в работата — каза той, — но може би влиза в работата на Чарли.

— Все пак си мисля, че е моя работа дали това влиза в работата на Чарли, не съм ли права?

Не бях сигурна дали е схванал объркания ми въпрос, с който се опитвах да не изрека нищо компрометиращо. Но явно беше схванал. Известно време остана замислен, а дъждът отвън набираше сила върху покрива и това бе единственият звук, който нарушаваше мълчанието ни.

— Да — накрая се предаде той. — Предполагам си е твоя работа.

Въздъхнах облекчено.

— Благодаря ти, Били.

— Просто си помисли какво правиш, Бела — каза той настойчиво.

— Добре — побързах да се съглася.

Той се намръщи.

— Искам да кажа да не правиш това, което правиш.

Вгледах се в очите му, изпълнени единствено със загриженост за мен, и не можах нищо да отговоря.

В този момент входната врата силно се тресна и аз подскочих.

— Няма никаква снимка в колата — възмутеният глас на Джейкъб стигна до нас преди той самият. Когато се показа иззад ъгъла, раменете на ризата му бяха потъмнели от дъжда, а косата му капеше.

— Хмм — изсумтя Били, извъртайки количката към сина си. — Явно съм я оставил вкъщи.

Джейкъб завъртя очи театрално.

— Чудесно.

— Е, Бела, кажи на Чарли — Били направи пауза, преди да продължи, — че сме се отбивали, имах предвид.

— Ще му кажа — смотолевих.

Джейкъб видимо се изненада.

— Тръгваме ли си вече?

— Чарли ще закъснее — поясни Били, докато придвижваше количката покрай него.

— О! — Джейкъб изглеждаше разочарован. — Е, тогава ще се видим друг път, Бела.

— Разбира се — съгласих се.

— Да се пазиш — предупреди ме Били. Не му отговорих.

Джейкъб помогна на баща си да се измъкне през входната врата. Помахах им кратко, хвърляйки поглед към вече празния пикап, и затворих вратата още преди да потеглят.

Останах в коридора още една минута, заслушана в звука от колата им, която даде заден ход и потегли. Останах още малко, изчаквайки раздразнението и тревогата да утихнат. Когато напрежението най-после започна да се уталожва, се качих горе да сменя официалния си тоалет.

Пробвах няколко различни блузи, несигурна какво да очаквам от вечерта. Колкото повече мислех за това, толкова по-маловажно ми се струваше премеждието отпреди малко. Сега, когато бях далече от влиянието на Джаспър и Едуард, страховете ми започнаха да се завръщат. Бързо се отказах от избора на някакъв по-специален тоалет. Навлякох една стара фланелена риза и чифт дънки — така или иначе цялата вечер щях да съм облечена с дъждобран.

Телефонът иззвъня и аз хукнах по стълбите, за да вдигна. Исках да чуя един-единствен глас, всеки друг би ме разочаровал. Но знаех, че ако той иска да разговаря с мен, вероятно просто щеше да се материализира в стаята ми.

— Ало? — вдигнах, задъхана.

— Бела? Аз съм — обади се Джесика.

— О, здрасти, Джес — наложи се да впрегна усилия, за да се върна към реалността. Имах чувството, че са минали месеци, а не няколко дни, откакто последно съм разговаряла с Джесика. — Как минаха танците?

— Толкова беше забавно! — изпадна във възторг Джесика. Без да чака друга покана, тя се отприщи в подробно описание на предходната вечер. Ахках и охках, когато бе уместно, но не ми беше никак лесно да се съсредоточа. Джесика, Майк, забавата, училището — в момента всичко ми се струваше безкрайно незначително. Очите ми постоянно пробягваха към прозореца в опит да преценят колко светлина остава под натежалите облаци.

— Чу ли какво ти казах, Бела? — попита Джес подразнена.

— Извинявай, какво?

— Казах, че Майк ме целуна! Можеш ли да повярваш?

— Та това е чудесно, Джес — отвърнах.

— А ти какво прави вчера? — предизвика ме Джесика, все още леко ядосана от липсата ми на любопитство. Или пък се бе разстроила, че не разпитвам за подробности.

— Ами, нищо особено. Мотах се навън да се порадвам на слънцето.

Чух колата на Чарли в гаража.

— Няма ли нещо ново с Едуард Кълън?

Входната врата се затръшна и Чарли се разтропа в помещението под стълбите, където държеше такъмите си.

— Ъмм — поколебах се, вече не бях сигурна каква версия да поддържам.

— Здравей, хлапе! — провикна се Чарли, като влезе в кухнята. Помахах му.

Джес чу гласа му.

— О, баща ти е там. Нищо, ще ми разкажеш утре. Ще се видим по тригонометрия.

— До утре, Джес — хлопнах слушалката.

— Здрасти, татко — казах. Той търкаше ръцете си на мивката. — Къде ти е рибата?

— Сложих я във фризера.

— Ще ида да взема няколко, преди да замръзнат. Били се отби следобед и донесе от пържената риба на Хари Клиъруотър — опитах се да звуча ентусиазирано.

— Така ли? — очите на Чарли светнаха. — Това ми е любимото.

Докато приготвях вечерята, Чарли се изми. Не след дълго вече седяхме на масата и се хранехме мълчаливо. Чарли се наслаждаваше на храната. А аз отчаяно се чудех как да изпълня задачата си, опитвах се да намеря начин да повдигна темата.

— Какво прави цял ден днес? — попита ме той, измъквайки ме от размишленията.

— Ами, следобеда се мотах из къщата… — Всъщност само през последната част от следобеда. Опитах се да поддържам бодър тон, но стомахът ми се бе превърнал в кухо кълбо. — А сутринта ходих на гости у семейство Кълън.

Чарли изпусна вилицата си.

— В къщата на доктор Кълън? — попита той смаяно.

Престорих се, че не забелязвам реакцията му.

— Аха.

— Какво си правила там? — още не беше вдигнал вилицата си.

— Ами, довечера един вид ще излизам с Едуард Кълън и той искаше да ме запознае с родителите си… Татко?

Чарли май внезапно бе развил проблеми с кръвообращението.

— Татко, добре ли си?

— Излизаш с Едуард Кълън? — прогърмя гласът му.

Олеле!

— Мислех, че харесваш семейството му.

— Твърде е голям за теб — продължи той гневно.

— В един клас сме — поправих го, макар да беше много по-прав, отколкото предполагаше.

— Чакай… — той замълча. — Кой от всичките е Едуин?

— Едуард е най-малкият, онзи с червеникавокафявата коса. — Онзи прекрасният, богоподобният…

— А, е, това е… — той се затрудни — малко по-добре, предполагам. Хич не ми харесва онзи едрият. Сигурен съм, че е много приятно момче, но ми изглежда прекалено… зрял за теб. А този Едуин гадже ли ти е?

— Едуард, татко.

— Гадже ли ти е?

— Един вид, май да.

— Снощи каза, че не се интересуваш от никое от момчетата в града. — Той вдигна отново вилицата си и ми стана ясно, че най-лошото е отминало.

— Ами, Едуард не живее в града, татко.

Той ме погледна възмутено, докато дъвчеше.

— Освен това — продължих — все още сме в съвсем начален етап, нали разбираш. Не ме притеснявай с разни приказки за гаджета, става ли?

— А кога ще дойде?

— След няколко минути.

— Къде ще те води?

Изпъшках шумно.

— Надявам се да се откажеш от идеята за испанската инквизиция. Ще ходим да играем бейзбол с останалите от семейството му.

Лицето му се сбръчка и той най-накрая се подсмихна.

— Ти ще играеш бейзбол?

— Е, вероятно повечето време само ще гледам.

— Явно наистина харесваш това момче — отбеляза той подозрително.

Чух изръмжаването на кола, която спря пред къщата. Скочих и започнах да раздигам чиниите.

— Остави ги, аз ще ги измия тази вечер. И без това много ме глезиш.

Звънецът иззвъня и Чарли тръгна наперено към входната врата. Аз го следвах половин крачка по-назад.

Не бях усетила, че навън дъждът се е усилил. Едуард стоеше под ореола на лампата на верандата и приличаше на модел от реклама за дъждобрани.

— Влизай, Едуард.

Въздъхнах с облекчение, че Чарли не обърка името му.

— Благодаря ви, началник Суон — отвърна Едуард почтително.

— Не се притеснявай, наричай ме Чарли. Дай да ти взема якето.

— Благодаря, сър.

— Седни, Едуард.

Направих гримаса.

Едуард плавно седна на единствения стол, което ме принуди да седна до началник Суон на дивана. Хвърлих му яден поглед. Той ми намигна зад гърба на Чарли.

— Чувам, че ще водиш моето момиче да гледа бейзбол. — Само във Вашингтон фактът, че вън вали като из ведро, не оказва никакво влияние върху организирането на игри на открито.

— Да, сър, такъв ни е планът. — Не се изненада, че съм казала истината на баща си. Но пък може би бе подслушвал.

— Е, в такъв случай ти желая повечко късмет.

Чарли се разсмя и Едуард се присъедини към смеха му.

— Е, хайде — изправих се. — Стига шегички за моя сметка. Да тръгваме. — Излязох в коридора и облякох якето. Те ме последваха.

— Не закъснявай, Бела.

— Не се притеснявай, Чарли, ще я върна рано — обеща Едуард.

— Ще се грижиш за момичето ми, нали?

Изпъшках, но никой не ми обърна внимание.

— С мен ще е в безопасност, сър, обещавам.

Чарли не би могъл да се усъмни в искреността на Едуард — тя се долавяше във всяка негова дума.

Сърдито се отправих навън. Те се разсмяха и Едуард ме последва.

На верандата застинах като вкаменена. Зад пикапа ми чакаше чудовищен джип. Гумите му бяха по-високи от нивото на кръста ми. Над фаровете и стоповете имаше метални предпазители, а върху допълнителна рамка бяха прикачени четири огромни прожектора. Каросерията бе лъскавочервена.

Чарли подсвирна тихичко.

— Да си сложите коланите — промърмори той.

Едуард ме последва до моята врата и я задържа, за да вляза. Прецених на око разстоянието до седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна, после ме вдигна с една ръка. Надявах се Чарли да не е забелязал.

Докато заобикаляше предницата на джипа с нормална човешка скорост, се опитах да си закопчая колана. Но закопчалките просто бяха невъзможно много.

— Какви са всички тези неща? — попитах, когато отвори вратата.

— Колани за офроуд.

— Олеле.

Опитах се да открия къде да напъхам всички закопчалки, но не се справях особено бързо. Той отново въздъхна, после се пресегна да ми помогне. За мое щастие дъждът бе твърде силен, така че Чарли едва се виждаше на верандата. Което пък означаваше, че едва ли вижда как ръцете на Едуард се спират върху шията ми, докосват ключицата ми. Реших да не мисля повече за него, а да се съсредоточа да запазя ритъма на дишането си.

Едуард завъртя ключа и двигателят прогърмя. Потеглихме.

— Това е… ъъъ… доста голям джип.

— На Емет е. Реших, че няма да искаш да тичаме през целия път.

— И къде го държите?

— Превърнахме една от страничните постройки в гараж.

— Няма ли да си сложиш колана?

Той ми хвърли невярващ поглед.

Изведнъж се сетих нещо.

— Да тичаме през целия път ли каза? Имаш предвид, че все пак ще изтичаме известна част, така ли? — гласът ми се вдигна с няколко октави.

Той се ухили леко.

— Ти няма да тичаш.

— Аз най-вероятно ще повърна.

— Ако си държиш очите затворени, всичко ще е наред.

Прехапах устна в опит да се преборя с паниката.

Той се наведе да ме целуне по косата и изстена. Погледнах го озадачена.

— Толкова хубаво миришеш в дъжда — поясни той.

— В хубавия или в лошия смисъл? — попитах предпазливо.

Той въздъхна.

— И в двата, винаги и в двата.

Нямах представа как се ориентираше в полумрака и проливния дъжд, но някак откри странично шосе, което бе по-скоро планински път. Дълго време всякакви разговори бяха невъзможни, тъй като подскачах нагоре-надолу на седалката като пневматичен чук. Но на него явно му беше приятно и през целия път бе широко усмихнат.

Стигнахме края на шосето. Дърветата образуваха три плътни зелени стени около джипа. Дъждът бе преминал в лек ръмеж, който все повече намаляваше, а небето просветваше иззад облаците.

— Съжалявам, Бела, оттук нататък сме пеша.

— Знаеш ли какво? Ще взема да ви изчакам тук.

— Какво стана с цялата ти смелост? Днес сутринта бе невероятна.

— Все още не съм забравила последния случай. — Възможно ли е да е било едва вчера?

Той светкавично обиколи до моята врата. Започна да откопчава коланите.

— Аз ще се оправя, а ти тръгвай — запротестирах.

— Хмм… — замисли се той, докато чевръсто се справяше със задачата. — Май ще трябва да поработим върху паметта ти.

Преди да успея да реагирам, той ме смъкна от джипа и ме пусна да стъпя на земята. Дъждът вече бе по-скоро мъгла — Алис щеше да се окаже права.

— Да поработиш върху паметта ми ли? — попитах нервно.

— Нещо такова. — Той ме гледаше съсредоточено, внимателно, но дълбоко в очите му проблясваше закачлива искрица. Облегна длани върху джипа от двете страни на главата ми и се приведе, принуждавайки ме да се притисна във вратата. Наведе се още повече, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше как да избягам.

— Сега — прошепна той и само дъхът му затрудняваше мисловния ми процес — от какво точно се страхуваш?

— Ами, ъм, че ще ударим дърво — преглътнах — и ще умра. Или че ще повърна.

Той прикри една усмивка. След това наведе глава и докосна лекичко вдлъбнатината в основата на шията ми със студените си устни.

— А сега още ли се страхуваш? — прошепна той в кожата ми.

— Да — мъчех се да се съсредоточа. — Че ще се ударим в дърво или ще повърна.

Носът му прокара дълга черта по шията ми, чак до върха на брадичката. Студеният му дъх ме гъделичкаше.

— А сега? — устните му шепнеха в челюстта ми.

— Дървета — задъхвах се. — Гадене.

Той вдигна глава и целуна клепачите ми.

— Бела, наистина ли мислиш, че ще се блъсна в дърво?

— Не, но аз мога да се блъсна. — Гласът ми не прозвуча никак уверено. Той надуши лесната победа.

Бавно започна да ме целува по бузата, като спря в ъгълчето на устата ми.

— Нима мога да позволя да се удариш в дърво? — устните му съвсем бегло докоснаха треперещата ми долна устна.

— Не — прошепнах. Знаех, че блестящата ми защита разполага и с втори довод, но нещо не успявах да си го припомня.

— Виждаш ли — каза той, а устните му се движеха опрени в моите. — Значи няма от какво да се страхуваш, нали така?

— Не — въздъхнах и се предадох.

Той обгърна лицето ми с длани почти грубо и вече истински ме целуна, упоритите му устни се притиснаха в моите.

Нямах никакво извинение за поведението си. Трябваше вече да съм наясно. И въпреки това сякаш не можех да спра да реагирам точно така, както бях реагирала и първия път. Вместо да стоя неподвижно, ръцете ми се вдигнаха нагоре, за да се сплетат около врата му. Тялото ми неочаквано се долепи до каменната му фигура. Въздъхнах и устните ми се разтвориха.

Той залитна назад, като с лекота се освободи от ръцете ми.

— По дяволите, Бела! — извика задъхано. — Ще ме довършиш, кълна се.

Наведох се напред и подпрях ръце в коленете си за опора.

— Ти си неразрушим — смотолевих, опитвайки се да си поема дъх.

— Така си мислех, преди да те срещна. А сега давай да се измъкваме оттук, преди да направя нещо наистина глупаво — изръмжа той.

Метна ме на гърба си, както предния път и усетих, че му е доста по-трудно да прояви типичната си нежност. Усуках крака около кръста му, а ръцете ми се сплетоха в почти смъртоносна хватка около шията му.

— Да не забравиш да си затвориш очите — предупреди ме той строго.

Побързах да скрия лице в рамото му, сложих ръката си отгоре и стиснах очи.

И почти не усетих, че се движим. Усещах как се плъзга под мен, но движението бе толкова плавно, сякаш се разхожда по градска алея. Изкушавах се да надзърна просто за да съм сигурна, че действително лети през гората като първия път, но устоях на изкушението. Не си струваше да си докарам онзи ужасен световъртеж. Задоволих се да слушам равномерното му дишане.

Не бях съвсем сигурна, че сме спрели, докато не протегна ръка назад, за да докосне косата ми.

— Приключихме, Бела.

Осмелих се да отворя очи и действително бяхме спрели. Сковано отпуснах хватката около тялото му и се смъкнах на земята, приземявайки се на задните си части.

— Ох! — изпъшках, когато се ударих в мократа земя.

Той ме гледаше невярващо, очевидно се чудеше дали все още не ми е твърде сърдит, за да му е забавно. Но обърканото ми изражение явно реши нещата и той гръмко се разсмя.

Станах и без да му обръщам внимание, започнах да чистя калта и тръните от гърба на якето си. Това го разсмя още повече. Сърдита, тръгнах сред дърветата.

Усетих ръката му около талията си.

— Къде си тръгнала, Бела?

— Да гледам бейзболен мач. Ти явно вече нямаш намерение да играеш, но съм сигурна, че останалите ще се забавляват и без теб.

— Вървиш в грешната посока.

Извъртях се, без да го поглеждам, и тръгнах рязко в обратната посока. Той отново ме хвана.

— Не ми се сърди. Не можах да се сдържа. Трябваше да видиш изражението си — той се подсмихна отново, преди да успее да се спре.

— Аха, а ти си единственият, който има право да се сърди, така ли? — попитах с вдигнати вежди.

— Не се сърдех на теб.

— „Бела, ти ще ме довършиш“ — цитирах го кисело.

— А с това просто изказах фактите.

Опитах се отново да се извърна, но той ме хвана здраво.

— Ядоса се — настоях.

— Да.

— Но нали току-що каза, че…

— Че не съм се ядосал на теб. Нима не виждаш, Бела? — внезапно се напрегна и всички следи от шеговитостта му изчезнаха. — Не разбираш ли?

— Какво да разбирам? — троснах се, объркана колкото от думите му, толкова и от внезапната смяна на настроението му.

— Никога не се сърдя на теб. Как бих могъл? Та ти си толкова смела, доверчива… топла.

— Тогава защо? — прошепнах, припомняйки си черните му настроения, които вечно го отдалечаваха от мен, които винаги бях разглеждала като оправдан гняв — гняв към липсата ми на сила, на бързина, към неконтролируемите ми човешки реакции…

Той внимателно обгърна лицето ми с длани.

— Вбесявам се на себе си — каза нежно. — Задето вечно те излагам на опасности. Самото ми съществуване те излага на опасност. Понякога искрено се ненавиждам. Би трябвало да съм по-силен, да мога да…

Сложих длан върху устата му.

— Недей.

Той хвана ръката ми, отмести я от устните си, но я задържа до лицето си.

— Обичам те — каза той. — Доста слабо извинение за това, което правя, но все пак е вярно.

За първи път ми казваше, че ме обича, поне с тези думи. Може би не го осъзнаваше, но на мен определено ми направи впечатление.

— А сега, моля те, се дръж прилично — продължи той и се наведе, за да докосне лекичко устните си в моите.

Този път останах неподвижна, както беше редно. После въздъхнах.

— Обеща на началник Суон, че ще ме върнеш рано у дома, помниш ли? Така че хайде да вървим.

— Да, госпожо.

Той се усмихна замислено и ме пусна, като задържа само ръката ми. Поведе ме още няколко крачки през високата, мокра папрат и висналия мъх, около грамадна канадска ела и внезапно се озовахме на края на просторна открита поляна в скута на Олимпийския връх. Беше два пъти по-голяма от бейзболен стадион.

Видях останалите — Есме, Емет и Розали, седнали на една гола скала, бяха най-близо до нас, може би на стотина метра. Много по-нататък виждах Джаспър и Алис, поне на четиристотин метра един от друг и май подмятаха нещо напред-назад, макар така и да не видях топката. Карлайл като че ли маркираше базите, но нима бе възможно да са на такова разстояние една от друга?

Когато се появихме, тримата на скалата се изправиха. Есме тръгна към нас. Емет я последва, след като хвърли кратък поглед към Розали. Розали се бе надигнала изящно и без дори да погледне към нас, се отдалечи решително към поляната. Стомахът ми неприятно се сви.

— Теб ли чухме преди малко, Едуард? — попита Есме, като се приближи.

— Звучеше като давеща се мечка — поясни Емет.

Усмихнах се колебливо на Есме.

— Той беше.

— Бела ме разсмя — поясни Едуард, за да ми го върне.

Алис бе изоставила поста си и тичаше към нас, или по-скоро танцуваше. Точно пред краката ни рязко, но плавно се спря.

— Съвсем навреме — обяви тя.

В момента, в който проговори, гората зад нас се разтърси от нисък гръмотевичен тътен, който загърмя на запад към града.

— Жестоко е, нали? — каза Емет дружелюбно и ми намигна.

— Да вървим — Алис се пресегна за ръката на Емет и двамата се стрелнаха към грамадната поляна. Тичаше като газела. Той бе почти толкова грациозен и точно толкова бърз — и все пак никой не би могъл да сравни Емет с газела.

— Готова ли си да поиграем на топка? — попита ме Едуард с нетърпеливи, блеснали очи.

Опитах се да вложа нужния ентусиазъм.

— Напред, отбор!

Той се подсмихна и след като разроши косата ми, хукна след другите двама. Стилът му на тичане бе по-агресивен, по-скоро като на гепард, отколкото като на газела, и бързо ги задмина. Грацията и силата му направо ме оставиха без дъх.

— Искаш ли да тръгваме надолу? — попита Есме с нежния си мелодичен глас и тогава осъзнах, че съм зяпнала с отворена уста след него. Побързах да овладея чертите си и кимнах. Есме поддържаше разстояние от няколко крачки помежду ни и се питах дали все още внимава да не ме уплаши. Напасна крачката си с моята, без да изразява каквото и да било нетърпение от скоростта ни.

— Ти няма ли да играеш с тях? — попитах стеснително.

— Не, предпочитам да съм рефер, да ги пазя да не играят нечестно — обясни тя.

— Значи им се случва да хитруват, така ли?

— О, да, трябва да ги чуеш как се карат! Всъщност по-добре да не чуваш, ще решиш, че ги е отгледала глутница вълци.

— Звучиш като майка ми — разсмях се, изненадана.

Тя също се засмя.

— Ами, в много отношения действително ги считам за свои деца. Така и не успях да преодолея майчинските си инстинкти. Едуард споменавал ли ти е, че загубих детето си?

— Не — измърморих смаяна, чудейки се за кой живот говори.

— Да, първата си и единствена рожба. Умря само няколко дни след раждането, малката ми душичка — въздъхна тя. — Това разби сърцето ми, затова и скочих от скалата — добави тя спокойно.

— Едуард каза, че просто си п-паднала — заекнах.

— Вечният джентълмен — тя се усмихна. — Едуард бе първият от новите ми синове. Винаги съм го считала за свой син, макар да е по-възрастен от мен, поне в едно отношение. — Тя ми се усмихна топло. — Затова съм толкова щастлива, че те откри, миличка. — Нежното обръщение прозвуча съвсем естествено от устните й. — Твърде дълго бе самотен, болеше ме да го гледам все сам.

— Значи нямаш нищо против? — попитах, отново смутена. — Че съм… толкова неподходяща за него?

— Не — тя се замисли. — Ти си това, което той иска. Нещата все някак ще се наредят — каза тя, макар челото й да се бе набраздило от тревога. Дочу се нов гръмотевичен тътен.

Есме се спря, явно бяхме достигнали края на поляната. Останалите като че ли вече се бяха групирали в отбори. Едуард бе далече в лявото поле, Карлайл стоеше между първа и втора база, а Алис държеше топката там, където явно се падаше позицията на питчера.

Емет замахваше с алуминиевата бухалка, която просвистя почти невидимо във въздуха. Зачаках да се приближи към хоум базата, но когато зае стойка, осъзнах, че всъщност вече е там — просто базата бе безкрайно отдалечена от позицията на питчера. Джаспър стоеше на няколко метра зад него в позицията на кетчер за другия отбор. Естествено, никой не носеше ръкавици.

— Така — провикна се Есме с ясен глас и знаех, че всички, даже и Едуард в далечината, могат да я чуят. — Батираме.

Алис стоеше изправена, измамно неподвижна. Стилът й явно залагаше на ловкост вместо на страховити стойки. Вдигна топката с две ръце на нивото на талията си и с рязко движение като на кобра дясната й ръка се стрелна напред и топката изплющя в широката длан на Джаспър.

— Това страйк ли беше? — прошепнах на Есме.

— Ако не успеят да я ударят, значи е страйк — обясни тя.

Джаспър хвърли топката обратно към разперената длан на Алис. Тя си позволи кратка усмивка. След това ръката й отново се стрелна.

Този път бухалката някак успя да замахне достатъчно бързо, че да уцели невидимата топка. Звукът от удара бе пронизителен, гръмовен, отекна в планината — внезапно проумях защо им бе необходима буря.

Топката профуча като метеор над поляната и изчезна дълбоко в гората наоколо.

— Хоумрън — измърморих.

— Не бързай — предупреди ме Есме, заслушана внимателно с вдигната ръка. Емет обикаляше базите с такава скорост, че фигурата му губеше очертания. Осъзнах, че Едуард липсва.

— Аут! — извика Есме с ясния си глас. Зяпнах невярващо, когато Едуард изскочи измежду дърветата, вдигнал топката в ръка, а широката му усмивка се виждаше дори на това разстояние.

— Емет удря най-силно — обясни Есме — но Едуард тича най-бързо.

Инингът продължи пред невярващите ми очи. Невъзможно ми бе да следя скоростта, с която летеше топката, с която телата им се стрелкаха през поляната.

Имаше и друга причина да чакат буря — разбрах го, когато Джаспър в опит да избегне безпогрешната защита на Едуард удари ниска топка към Карлайл. Карлайл хвана топката, след това хукна да настигне Джаспър при първа база. Когато се сблъскаха, звукът отекна като между две огромни падащи скали. Скочих, разтревожена, но те се оказаха невредими.

— Няма фал — обяви спокойно Есме.

Отборът на Емет водеше с една точка — Розали бе успяла да пробяга всички бази, възползвайки се от един от дългите удари на Емет — когато Едуард улови третия аут. Дотича до мен, очите му блестяха от вълнение.

— Какво мислиш? — попита ме той.

— Едно нещо е сигурно, вече никога няма да мога да изгледам докрай скучните мачове на Висшата лига.

— А досега май често го правеше — разсмя се той.

— Малко съм разочарована — подкачих го.

— Защо? — попита той, озадачен.

— Ами, щеше да е хубаво да открия поне едно нещо, което не правите по-добре от всички останали на планетата.

Той ми се усмихна със специфичната си крива усмивка и дъхът ми спря.

— Мой ред е да батирам — каза той и се отправи към хоума.

Играеше интелигентно, удряше ниско, далече от обсега на вечно готовата ръка на Розали в аутфийлда, и спечели две бази със скоростта на светкавица, преди Емет да успее да си възвърне топката. Карлайл удари толкова дълга топка — с трясък, от който ме заболяха ушите, — че и двамата с Едуард успяха да достигнат хоум базата. Алис плесна ръцете им в поздрав с изящен жест.

Резултатът непрекъснато се променяше и при смяната на позициите отборите се освиркваха един друг като най-обикновени улични играчи. От време на време Есме призоваваше за ред. Гръмотевичната буря продължаваше, но при нас беше сухо, точно както Алис бе обещала.

Беше ред на Карлайл да батира, а Едуард беше кетчер, когато Алис внезапно изохка. Очите ми, както обикновено, бяха приковани в Едуард и видях как главата му рязко се вдига към нея. Погледите им се срещнаха и за миг нещо премина между тях. Той се озова до мен още преди другите да успеят да попитат Алис какво се е случило.

— Алис? — гласът на Есме бе напрегнат.

— Не бях видяла — нямаше как да разбера — прошепна тя.

Останалите вече се бяха събрали.

— Какво има, Алис? — попита Карлайл със спокойния глас на авторитета.

— Придвижват се много по-бързо, отколкото очаквах. Явно предния път съм объркала перспективата — измърмори тя.

Джаспър закрилнически се приведе над нея.

— Какво се е променило? — попита той.

— Чули са, че играем, и са променили маршрута си — каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за онова, което я беше изплашило.

Седем чифта зорки очи бързо пробягаха към лицето ми.

— След колко време? — попита Карлайл и се обърна към Едуард.

Лицето му се сви в напрегната концентрация.

— След по-малко от пет минути. Тичат, искат да играят с нас — той се намръщи.

— Ще успееш ли? — попита Карлайл и очите му отново се стрелнаха към мен.

— Не, не и ако нося… — той млъкна. — Освен това не бихме искали да надушат следата и да започнат преследване.

— Колко са? — обърна се Емет към Алис.

— Трима — отвърна тя кратко.

— Трима! — изсумтя пренебрежително той. — Нека дойдат! — Железните мускули на ръцете му се напрегнаха.

В продължение на секунда, която сякаш се проточи много по-дълго, Карлайл потъна в размисъл. Само Емет изглеждаше невъзмутим, останалите се взираха тревожно в лицето на Карлайл.

— Да продължаваме с играта — реши той най-накрая. Гласът му бе равен и спокоен. — Алис казва, че просто са любопитни.

Всичко тези реплики се размениха в бърз поток от думи, който продължи едва няколко секунди. Слушах внимателно и успях да уловя по-голямата част от казаното, макар да не чух въпроса, който Есме зададе на Едуард с едва забележимо потрепване на устните си. Видях само, че той леко поклаща глава и облекчението, което се изписа на лицето й.

— Ти ще си кетчер, Есме — каза той. — Аз ставам рефер — и той се настани пред мен.

Останалите се върнаха на поляната, като бдително оглеждаха тъмната гора със зорките си очи. Алис и Есме някак кръжаха около мен.

— Спусни си косата — каза ми Едуард с нисък, равен глас.

Послушно измъкнах ластика от косата си и я разтърсих.

Заявих гласно очевидното:

— Идват онези, другите.

— Да, стой мирно, мълчи си и не се отделяй от мен, моля те — добре прикриваше напрежението в гласа си, но аз все пак го долових. Той разстла дългата ми коса напред, разроши я около лицето ми.

— Това няма да помогне особено — каза тихо Алис. — Аз я надуших от другия край на поляната.

— Знам — в гласа му се долавяше известно безсилие.

Карлайл застана в хоум базата и останалите неохотно се включиха в играта.

— Какво те попита Есме? — прошепнах.

Той се поколеба една секунда, преди да ми отговори.

— Дали са жадни — измърмори с нежелание.

Секундите се занизаха, играта се точеше вяло. Никой не смееше да удари силни топки, а Емет, Розали и Джаспър гледаха да стоят в инфийлда. От време на време, въпреки страха, който сковаваше мозъка ми, усещах погледа на Розали. Очите й бяха безизразни, но нещо в устата й ме караше да си мисля, че е ядосана.

Едуард не обръщаше никакво внимание на играта, очите и вниманието му бяха насочени към гората.

— Съжалявам, Бела — промърмори той разпалено. — Глупаво беше, безотговорно да те излагам така на опасност. Толкова съжалявам.

Чух как дъхът му секна, а очите му се стрелнаха към десния участък на поляната. Направи половин крачка натам и застана между мен и това, което се задаваше.

Карлайл, Емет и останалите се обърнаха в същата посока, заслушани в приближаващите звуци, които бяха твърде тихи за моите уши.