Стефани Майър
Здрач (17)

16. Карлайл

Той ме поведе към стаята, която бе посочил като кабинета на Карлайл. За миг се спря пред вратата.

— Влезте — покани ни гласът на Карлайл.

Едуард отвори вратата към стая с високи тавани и големи прозорци, обърнати на запад. Стените и тук бяха облицовани, но с по-тъмна ламперия. Която почти не се виждаше, тъй като основната част от стените бе скрита от безкрайни рафтове с книги, чиято височина доста надвишаваше ръста ми, а книгите бяха много повече, отколкото бях зървала извън библиотека.

Карлайл седеше на кожен стол зад огромно махагоново писалище. Тъкмо отбелязваше с лента страниците на тежкия том, който държеше. Точно така си бях представяла кабинета на университетски декан — само че Карлайл изглеждаше твърде млад за тази роля.

— С какво мога да съм ви полезен? — попита той дружелюбно и стана от стола.

— Исках да покажа на Бела нещичко от нашата история — каза Едуард. — Всъщност от твоята история.

— Не искаме да те безпокоим — извиних се.

— Няма проблем. Откъде ще започнем?

— От Коларя — отвърна Едуард, положи лекичко длан върху рамото ми и ме извъртя, за да погледна към вратата, през която току-що бяхме влезли. Всеки път, когато ме докоснеше, дори и най-небрежно, сърцето ми прокънтяваше. А в присъствието на Карлайл това още повече ме смути.

Стената пред нас бе различна от останалите. Беше запълнена не с книги, а с картини от всякакъв размер, някои в ярки цветове, другите мрачни, едноцветни. Потърсих някаква логика в подредбата, някакъв свързващ мотив, който да е общ за колекцията, но на пръв поглед не долових нищо.

Едуард ме заведе до левия край на стената пред малка квадратна маслена картина в обикновена дървена рамка. По никакъв начин не изпъкваше сред останалите по-големи и по-ярки изображения. Изрисувана бе в различните тонове сепия и представляваше миниатюра на град с остри покриви и източени върхове на няколкото пръснати кули. На заден план се виждаше пълноводна река, над която имаше мост, покрит с подобни на миниатюрни катедрали постройки.

— Лондон през петдесетте години на седемнайсети век — каза Едуард.

— Лондон на моята младост — добави Карлайл на няколко крачки зад нас. Трепнах. Не бях чула да се приближава. Едуард стисна ръката ми.

— Защо не разкажеш ти? — попита го Едуард. Извърнах се, за да видя реакцията на Карлайл.

Той срещна погледа ми и се усмихна.

— Бих го направил — отвърна той — но малко закъснявам. От болницата ми се обадиха сутринта, доктор Сноу е болен. Освен това знаеш историята точно толкова добре, колкото и аз — усмихна се той на Едуард.

Трудно ми беше да осмисля ситуацията — ежедневните тревоги на лекаря и разказа за младините му в Лондон през седемнайсети век.

Освен това бе смущаващо, че говори на глас само заради мен.

След още една топла усмивка към мен Карлайл излезе от стаята.

Дълго се взирах в малката картина с родния град на Карлайл.

— И какво се случило после? — попитах накрая, вдигайки поглед към Едуард, който ме наблюдаваше. — След като осъзнал какво се е случило с него?

Той погледна към картините и аз се извърнах, за да видя коя точно бе привлякла вниманието му. Беше един от по-големите пейзажи в мрачни есенни цветове: пуста, сенчеста поляна насред гора, а в далечината — скалист връх.

— Когато разбрал в какво се е превърнал — каза тихо Едуард — той въстанал. Опитал да се самоунищожи. Но това не се постига лесно.

— Как? — Нямах намерение да го произнасям гласно, но бях толкова смаяна, че думата ми се изплъзна.

— Скачал от високи места — заразказва Едуард с безстрастен тон. — Опитал се да се удави в океана… но бил съвсем в началото на новия си живот и много силен. Невероятно е, че успявал да се съпротивлява на… глада… макар да бил толкова нов. В началото инстинктът е изключително силен, заглушава всичко останало. Но той бил толкова отвратен от себе си, че събрал сили да опита да се самоубие с глад.

— Това възможно ли е? — гласът ми бе глух.

— Не, твърде малко са начините, по които можем да бъдем убити.

Отворих уста да попитам, но той ме изпревари.

— Така че накрая силно огладнял, а впоследствие достигнал крайно изтощение. Гледал да е максимално далече от хората, съзнавайки, че волята му също отслабвала. Месеци наред се лутал само нощно време, търсейки най-самотните места, изпълнен с ненавист към себе си. Една нощ покрай скривалището му минало стадо сърни. До такава степен бил полудял от жажда, че нападнал, без да се замисли. Силите му се възвърнали и осъзнал, че има начин да не е противното чудовище, в което се страхувал, че ще се превърне. Нима в предишния си живот не бил ял дивеч? През следващите месеци се оформила новата му философия. Можел да съществува и без да бъде демон. Отново открил себе си. Започнал по-пълноценно да използва времето си. По природа бил интелигентен, жаден за знания. Сега разполагал с неограничено време. Учел през нощта, планирал през деня. Стигнал до Франция с плуване и…

— Стигнал до Франция с плуване?

— Хората най-редовно плуват през Ламанша, Бела — напомни ми той търпеливо.

— Да, вярно. Просто ми прозвуча странно в този контекст. Продължавай.

— Плуването е лесно за нас.

— За вас всичко е лесно — измърморих.

Той ме изчака с развеселено изражение.

— Няма повече да те прекъсвам, обещавам.

Той се подсмихна мрачно и довърши изречението си.

— Защото всъщност нямаме потребност да дишаме.

— Какво?

— Не, не, обеща — той се разсмя и долепи студен пръст до устните ми. — Искаш ли да чуеш историята, или не?

— Не може да ми сервираш такова нещо и да очакваш да не реагирам — изломотих иззад пръста му.

Той отмести ръка и я опря в шията ми. Сърдечният ми ритъм незабавно реагира, но аз устоях.

— Не ви се налага да дишате? — попитах.

— Не, не е необходимо. Просто навик — той вдигна рамене.

— Колко време можете да издържите… без да дишате?

— Неограничено, предполагам. Нямам представа. Става малко неудобно, оставаш без обоняние.

— Малко неудобно — повторих.

Нямах представа какво е изражението ми, но нещо в лицето ми възвърна сериозността му. Той отпусна ръка и застана съвсем неподвижно, с впити в мен очи. Мълчанието се проточи. Чертите му бяха неподвижни, като издялани от камък.

— Какво има? — прошепнах, докосвайки замръзналото му лице.

Чертите му се отпуснаха при допира ми и той въздъхна.

— Все чакам да се случи.

— Да се случи какво?

— Знам, че в някакъв момент нещо, което ти кажа, или нещо, което сама ще видиш, ще ти дойде в повече. И ще побегнеш с писъци. — Той се усмихна наполовина, но очите му си останаха сериозни. — Няма да те спра. Дори искам да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак искам да бъда с теб. Две желания, които е невъзможно да съвместя… — Гласът му затихна и той се втренчи в лицето ми в очакване.

— Нямам намерение да побягвам — обещах.

— Ще видим — отвърна той и отново се усмихна.

Смръщих му се.

— Добре, де, продължавай — Карлайл доплувал до Франция.

Той замълча за миг, връщайки се към историята. След това очите му пробягаха по друга картина — най-пъстрата от всички, с най-богато украсената рамка, най-голямата — беше два пъти по-широка от вратата, край която стоеше. Платното изобилстваше от ярки фигури в свободно падащи роби, които се виеха около високи колони и мраморни балкони. Не можех да преценя дали изобразяваше част от гръцката митология, или пък носещите се из облаците фигури са библейски герои.

— Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа, към тамошните университети. Нощно време изучавал музика, естествени науки, медицина. Открил призванието си и изкуплението си — в това да спасява човешки животи. — Изражението му бе почтително, почти благоговеещо. — Не мога да намеря подходящите думи, за да опиша борбата му. Нужни му били два века мъчителни усилия, за да усъвършенства самоконтрола си. Сега е направо имунизиран срещу миризмата на човешка кръв и е в състояние да върши любимата си работа, без това да му причинява агония. Болницата му носи невероятен душевен мир… — В продължение на една дълга минута Едуард зарея поглед в пространството. После внезапно сякаш си припомни, че се е заел да ми разказва. Почука с пръст по огромната картина пред нас.

— А докато учел в Италия, открил другите. Били много по-цивилизовани и образовани от призраците от лондонските канали.

Той докосна четири неподвижни фигури върху платното, застанали на най-високия балкон и загледани равнодушно към хаоса под тях. Разгледах внимателно групичката и се разсмях на глас от изненада, когато разпознах златокосия мъж.

— Солимена бил дълбоко вдъхновен от приятелите на Карлайл. Често ги рисувал като богове — Едуард се засмя тихичко. — Аро, Марк, Кай — посочи той останалите трима — двама с черна коса и един със снежнобяла. — Нощните покровители на изкуството.

— Какво ли е станало с тях? — зачудих се на глас, а върхът на пръста ми се задържа на сантиметър от фигурите върху платното.

— Все още са си там — вдигна рамене той. — Както са били от бог знае колко хилядолетия. Карлайл останал с тях за кратко, едва няколко десетилетия. Невероятно се възхищавал на обноските им, на тяхната изтънченост, но те упорито се опитвали да го излекуват от отвращението му към „естествения му хранителен източник“, както го наричали. Опитвали се да го разубедят, а той се опитвал да разубеди тях, безуспешно и за двете страни. По това време Карлайл решил да поеме към Новия свят. Мечтаел да открие други като себе си. Разбираш ли, бил много самотен.

Дълго време не открил никого. Но с течение на времето хората все по-малко вярвали в чудовища и той открил, че може да общува с нищо неподозиращите човеци, сякаш е един от тях. Започнал да практикува медицина. Но близостта, за която копнеел, му се изплъзвала, не можел да рискува да създаде близки отношения.

Когато започнала грипната епидемия, той работел нощни смени в една болница в Чикаго. От няколко години му се въртяла идеята, че щом не може да си намери другар, трябва да си създаде такъв и вече бил почти готов да действа. Не бил напълно сигурен как се е случила неговата собствена трансформация, затова се колебаел. А и ненавиждал мисълта да отнеме нечий живот така, както откраднали неговия. Точно в такова настроение попаднал на мен. За мен нямало надежда — бил съм в отделението на умиращите. Лично той бил лекувал родителите ми и знаел, че съм сам на тоя свят. Решил да опита…

Гласът му, вече почти шепот, стихна. Той се загледа невиждащо през западните прозорци. Питах се какви ли образи изпълват съзнанието му в този момент: спомените на Карлайл или неговите собствени. Зачаках мълчаливо.

Когато се обърна отново към мен, изражението му бе озарено от нежна ангелска усмивка.

— И така кръгът се затворил — заключи той.

— Значи винаги си бил с Карлайл, така ли? — запитах.

— Почти винаги — каза той, прихвана ме леко през кръста и ме придърпа със себе си, докато вървеше към вратата. Загледах се назад към стената с картините, чудейки се дали някога ще чуя и останалите истории.

Едуард не каза нищо повече, докато вървяхме по коридора, така че накрая попитах:

— Почти?

Той въздъхна и отговори с очевидна неохота:

— Ами, прекарах типичен период на непокорно юношество — около десет години, след като бях… роден… създаден или както там предпочиташ да го наричаме. Неговият живот на въздържание беше неприемлив за мен и го намразих, за това, че ограничава апетитите ми. Така че известно време бях сам.

— Така ли? — думите му събудиха по-скоро любопитство, отколкото страх, а може би именно страх трябваше да изпитвам.

Той го усети. Бегло съзнавах, че поемаме по следващите стълби нагоре, но не обръщах особено внимание на обстановката около себе си.

— Това не те ли отвращава?

— Не.

— А защо не?

— Ами предполагам… защото звучи логично.

Той се изсмя по-силно от преди. Вече бяхме изкачили стълбите до поредния облицован с ламперия коридор.

— От момента на повторното ми раждане — зашепна той — имах преимуществото да зная какво мисли всеки около мен — както хора, така и нехора. Затова ми бяха нужни десет години, за да се опълча на Карлайл — можех да прочета колко съвършено искрен е, разбирах напълно защо живее по този начин. И ми трябваха само няколко години, за да се завърна при него и да прегърна идеите му. Мислех, че понеже съм изключение, ще се спася от… депресията… която съпътства съвестта. Тъй като можех да прочета мислите на плячката си, можех да подминавам невинните и да преследвам единствено злите. Например, ако в тъмна уличка настигнех убиец, погнал младо момиче; ако успеех да я спася, то значи не съм чак толкова отвратителен.

Потреперих, когато си представих, при това съвсем ясно, описваното от него — уличката в нощта, уплашеното момиче, черната фигура на мъжа зад нея. И Едуард. Едуард на лов, страховит и величествен като млад бог, непобедим. Дали това момиче щеше да изпита благодарност, или още по-силен ужас?

— Но с времето започнах да съзирам чудовището в очите си. Не можех да избягам от вината за многото отнети човешки животи, независимо как се оправдавах. Така че се върнах при Карлайл и Есме. Приеха ме като изгубения си син. Което бе повече, отколкото заслужавах.

Бяхме спрели пред последната врата в коридора.

— Моята стая — уведоми ме той, отвори вратата име покани вътре.

Стаята гледаше на юг, а едната й стена бе изцяло стъклена, като на приземното помещение. Явно цялата задна страна на къщата бе стъклена. Гледката разкриваше виещата се река Сол Дук и девствената гора чак до Олимпийската планинска верига. Планините бяха много по-близо, отколкото очаквах.

Западната стена бе напълно закрита от безкрайни рафтове с дискове. Стаята му бе по-добре заредена от музикален магазин. В ъгъла стоеше сложна уредба, от онези, които никога не бих докоснала, защото със сигурност щях да повредя. Нямаше легло, само широко, гостоприемно канапе от черна кожа. Подът бе покрит с дебел златист килим, а стените бяха тапицирани с плътна материя в малко по-тъмен оттенък.

— Заради акустиката? — предположих.

Той се засмя тихо и кимна.

Взе дистанционно и включи уредбата. Звукът не бе силен, но мекият джаз се лееше, сякаш бандата бе в стаята при нас. Приближих се да разгледам изумителната му музикална колекция.

— На какъв принцип са организирани? — попитах, след като не успях да доловя никаква логика в подредбата на заглавията.

Той не ме слушаше особено съсредоточено.

— Ъмм, по година, а после в рамките на годината, според лични предпочитания — отвърна разсеяно.

Обърнах се и видях, че ме гледа със странно изражение.

— Какво?

— Сигурен бях, че ще почувствам… облекчение. Когато ти кажа всичко и вече няма да има нужда да крия нищо. Но не очаквах, че ще почувствам още нещо. Харесва ми. Чувствам се… щастлив. — Той вдигна рамене и леко се усмихна.

— Радвам се — казах и отвърнах на усмивката му. До този момент не бях сигурна дали няма да съжали, че ми е разказал всичко. Хубаво бе, че съвсем не е така.

Но в този момент, докато очите му изучаваха изражението ми, усмивката му избледня и челото му се сбърчи.

— Май все още очакваш да хукна с писъци — предположих.

На устните му се появи бегла усмивка и той кимна.

— Съжалявам, че ще разбия надеждите ти, но не си чак толкова страшен, колкото си мислиш. Всъщност никак не те намирам за страшен — излъгах небрежно.

Той млъкна и вдигна вежди невярващо. След това се ухили широко, с палава усмивка.

— Това определено не биваше да го казваш — подсмихна се.

Внезапно изръмжа: нисък звук дълбоко в гърлото му, устните му се разтегнаха назад и оголиха съвършените му зъби. Рязко извъртя тяло, приклекна леко, напрегнат като лъв, готов за скок.

Отдръпнах се, вперила поглед в него.

— Няма да посмееш.

Въобще не видях как скача върху мен, беше твърде бърз. Просто изведнъж се озовах във въздуха, а след това рухнахме заедно върху канапето, което се блъсна силно в стената от тежестта ни. През цялото време ръцете му бяха като предпазна желязна клетка около тялото ми, дори не се раздрусах особено. Но въпреки това едва си поех дъх, докато се опитвах да се изправя.

Но той не ми позволи. Сви ме на топка, притисна ме до гърдите си, хванал ме по-здраво от железни вериги. Погледнах го стреснато, но очевидно чудесно се владееше — когато ми се усмихна, челюстта му бе отпусната, а в очите му светеше единствено веселост.

— Та какво казваше? — изръмжа той игриво.

— Че си ужасяващо чудовище — казах, макар сарказмът ми да бе леко помрачен от задъхания ми глас.

— Така е много по-добре — одобри той.

— Ъм — опитах се да се боря. — Дали мога да стана вече?

Той само се изсмя.

— Може ли да вляза? — чу се от коридора нежен глас.

Опитах се да се освободя, но Едуард само ме намести, така че да съм малко по-прилично настанена в скута му. Видях Алис, а зад нея Джаспър. Бузите ми пламнаха, но Едуард изглеждаше напълно спокоен.

— Влизайте — каза Едуард, все така развеселен.

Алис не даде вид да намира прегръдката ни за необичайна. Тя влезе, по-скоро затанцува, толкова грациозни бяха движенията й в средата на стаята, където гъвкаво седна на пода. Джаспър обаче се спря на вратата като че ли леко шокиран. Взря се в Едуард и аз се запитах дали опипва атмосферата с необичайната си сетивност.

— Отвън звучеше, сякаш си решил да схрускаш Бела за обяд, така че решихме да проверим дали няма да остане нещо и за нас — заяви Алис.

За миг се вцепених, докато не осъзнах, че Едуард се смее — дали на нейната реплика, или на моята реакция, така и не разбрах.

— Съжалявам, но нямам намерение да я деля с никого — отвърна той и ръцете му ме притиснаха безразсъдно силно.

— Всъщност — каза Джаспър, усмихвайки се против волята си, докато влизаше в стаята — Алис твърди, че довечера ще има истинска буря и Емет иска да поиграем на топка. Навити ли сте?

Думите звучаха съвсем обикновено, но контекстът ме объркваше. Но все пак разбрах, че Алис явно е по-достоверен източник на информация от метеоролозите.

Очите на Едуард светнаха, но той се поколеба.

— Естествено, ще вземеш и Бела — изчурулика Алис. Стори ми се, че Джаспър й хвърли кратък поглед.

— Искаш ли да отидем? — попита ме Едуард ентусиазиран, а лицето му бе оживено.

— Разбира се — не можех да разочаровам подобно лице. — А къде ще ходим?

— Ще трябва да изчакаме да започне бурята, ще разбереш защо — обеща ми той.

— Ще ми трябва ли чадър?

И тримата се разсмяха на глас.

— Ще й трябва ли? — обърна се към Алис Джаспър.

— Не — категорична бе тя. — Бурята ще удари града. На поляната ще е достатъчно сухо.

— Добре, тогава — ентусиазмът в гласа на Джаспър бе заразителен, естествено. Усетих, че вместо страх ме обзема нетърпение.

— Да идем да видим дали и Карлайл ще се включи — само за секунда Алис се озова на крака край вратата, при това с такава грация, че би разбила сърцето на всяка балерина.

— Ти пък все едно не знаеш — пошегува се Джаспър и двамата бързо изчезнаха. Джаспър успя дори незабележимо да затвори вратата след себе си.

— Какво ще играем? — попитах.

— Ти само ще гледаш — поясни Едуард. — А ние ще играем бейзбол.

Завъртях очи.

— Вампирите обичат бейзбола?

— Все пак е най-популярният американски спорт — отвърна той с престорена сериозност.