Стефани Майър
Здрач (15)

14. Силата на мисълта

Трябва да призная, че когато поддържаше разумна скорост, караше добре. Както толкова много неща и шофирането не му струваше никакви усилия. Почти не поглеждаше шосето, но гумите не се отклоняваха на повече от сантиметър от средата на платното. Държеше волана с една ръка, а с другата държеше моята върху седалката. Понякога поглеждаше към залязващото слънце, понякога към мен: към лицето ми, към косата ми, която се вееше през прозореца, към преплетените ни ръце.

Настроил бе радиото на станция с ретро хитове и запя някаква песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума.

— Харесваш ли музиката на петдесетте? — попитах.

— Музиката на петдесетте беше добра. Много по-добра от тази на шестдесетте или пък седемдесетте, уф! — той потръпна. — Осемдесетте бях поносими.

— Някога ще ми кажеш ли на колко години си? — попитах нерешително, тъй като не исках да наруша жизнерадостното му настроение.

— Има ли значение? — За мое облекчение усмивката му остана непроменена.

— Но, но все пак се чудя… — направих гримаса. — Нищо друго не може да те държи буден през нощта както неразрешената загадка.

— Чудя се дали няма да се разстроиш — каза той на себе си. Погледна към слънцето, минутите течаха.

— Защо не пробваме? — предложих накрая.

Той въздъхна, след това погледна в очите ми и сякаш за известно време напълно забрави за шосето. Каквото и да виждаше, явно го окуражи. После се загледа към слънцето — светлината на залязващото кълбо отскачаше от кожата му в рубинени искри — и започна да говори.

— Роден съм в Чикаго през 1901 година — той спря и ме погледна през ъгълчето на очите си. Старателно прогоних изненадата от изражението си и търпеливо зачаках да продължи. Той се усмихна леко и продължи. — Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918 година. Бях на седемнайсет и умирах от испански грип.

Чу как рязко си поех дъх, макар че аз самата едва го долових. Погледна отново в очите ми.

— Не помня случилото се много добре — беше много отдавна, а човешките спомени избледняват. — За миг потъна в мисли, а после продължи. — Но все пак си спомням усещането, когато Карлайл ме спаси. Не е лесно, а и не е нещо, което се забравя.

— А родителите ти?

— Вече бяха починали от същата болест. Бях сам. Точно затова ме избрал. Сред целия хаос на епидемията никой нямаше да разбере, че съм изчезнал.

— А как те… спаси?

Изминаха няколко секунди, преди да отговори. Като че ли подбираше старателно думите си.

— Трудно беше. Малцина от нас притежават нужното самообладание, за да постигнат нещо подобно. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас… не смятам, че може да се намери равен на него в цялата история. — Той млъкна отново. — За мен бе само изключително болезнено.

Виждах по извивката на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, макар далеч да не бе изчерпано. Имах да премислям много неща по този въпрос, неща, които тепърва започваха да ми хрумват. Несъмнено пъргавият му ум вече бе обхванал всеки аспект, който ми убягваше.

Нежният му глас прекъсна мислите ми.

— Направи го от самота. Обикновено такъв е мотивът при подобни решения. Бях първият член на семейството на Карлайл, макар че скоро след това откри Есме. Паднала от някаква скала. Донесоха я право в моргата на болницата, но сърцето й все още туптеше.

— Значи трябва да си на смъртно легло, за да станеш… — така и не бяхме споменавали думата, така че сега не успях да формулирам края на изречението си.

— Не, така действа само Карлайл. Никога не би постъпил така спрямо някой, който все още има друг избор. — Когато говореше за главата на семейството си, в гласа му се четеше дълбоко уважение. — Твърди, че е по-лесно — продължи той — ако кръвта е слаба. — Той погледна към притъмнялото вече шосе и усетих, че и тази тема е приключена.

— А Емет и Розали?

— Следващата, която Карлайл въведе в семейството, бе Розали. Едва много по-късно осъзнах, че се е надявал тя да бъде за мен това, което е Есме за него. Той внимаваше какво мисли, когато е около мен. — Той завъртя очи. — Но Розали никога не ми е била повече от сестра. Две години по-късно тя откри Емет. Била на лов — по това време бяхме в Апалачия — и го видяла миг преди някаква мечка да го довърши. Отнесла го на Карлайл, повече от сто и петдесет километра, от страх, че сама няма да успее да се справи. Едва сега започвам да съзнавам колко трудно е било това пътуване за нея. — Той хвърли поглед към мен и вдигна ръцете ни все така сплетени, за да погали бузата ми с опакото на ръката си.

— Но все пак е успяла — насърчих го аз и извърнах поглед от непоносимата красота на очите му.

— Да — прошепна той. — Видяла нещо в лицето му, което я направило силна. И оттогава са заедно. Понякога живеят отделно от нас, като семейна двойка. Но за колкото по-млади се представяме, толкова по-дълго можем да останем на дадено място. Форкс ни се стори идеален, затова всички се записахме в гимназията. — Той се засмя. — Предполагам след няколко години ще се наложи да ходим на сватбата им, за пореден път.

— А Алис и Джаспър?

— Алис и Джаспър са две изключително редки същества. И двамата развили съвест, както ние го наричаме, без чуждо влияние. Джаспър принадлежал към друго… семейство, много различно от нашето. Обстановката го потискала, така че тръгнал сам. Алис го открила. И тя като мен има определени дарби, които надминават обичайните за нашия вид.

— Така ли? — прекъснах го, силно заинтригувана. — Но нали каза, че само ти можеш да четеш мислите на хората?

— Така е. Тя просто знае други неща. Тя вижда нещата такива, каквито вероятно ще се случат след време. Но всичко е много субективно. Бъдещето не е изковано върху камък. Нещата се променят.

При тези думи челюстта му се стегна и очите му пробягаха към лицето ми, но толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си въобразила.

— Какви неща вижда?

— Видяла Джаспър и разбрала, че той я търси, преди още той самият да го е осъзнал. Видяла Карлайл и нашето семейство и двамата заедно дойдоха да ни потърсят. Тя е най-чувствителна към не — човеците. Например винаги вижда, ако наблизо има други групи от нашия вид. И дали могат да представляват някаква опасност.

— А има ли много от… вашия вид? — учудих се. Колко ли от тях се разхождаха тайно сред нас?

— Не, не са много. Но повечето не се установяват на някакво конкретно място. Само онези като нас, които са се отказали от лова на хора — отправи дяволит поглед към мен — могат да живеят сред хората за по-продължителен период. Открихме само едно семейство като нашето, в малко селце в Аляска. Известно време живеехме заедно, но бяхме толкова многобройни, че започнахме твърде много да се набиваме на очи. Онези от нашия вид, които живеят… по-различно, обикновено се събират на групи.

— А останалите?

— В по-голямата си част са номади. Всички сме живели по този начин в един или друг момент. Доскучава, като всичко останало. Но от време на време се засичаме с останалите, защото повечето предпочитаме Севера.

— А защо?

Вече бяхме паркирали пред къщата ми и той изгаси двигателя на пикапа. Беше много тихо и тъмно, нямаше луна. Лампата на верандата бе изгасена, което ми подсказа, че баща ми още не се бе прибрал.

— Да не би цял следобед да си стояла със затворени очи? — пошегува се той. — Нима мислиш, че бих могъл да тръгна по улиците в слънчево време, без да предизвикам пътно произшествие? Има си причина да изберем Олимпийския полуостров, едно от най-мрачните места на света. Хубаво е да можеш да излизаш навън и през деня. Нямаш представа как ти писва нощта след осемдесет и няколко години.

— Значи оттам са тръгнали легендите?

— Вероятно.

— А Алис е от някакво друго семейство, така ли, като Джаспър?

— Не, и това е истинска загадка. Алис изобщо не си спомня живота си като човек. И няма представа кой я е родил. Събудила се сама. Който и да бил този, който я е създал, просто си е тръгнал и никой от нас не може да разбере защо или как е успял да го направи. Ако не притежаваше тази допълнителна сетивност, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл в съзнанието си и някак не бе разбрала, че един ден ще бъде част от семейството ни, вероятно щяла да се превърне в дивачка.

Толкова много неща имах да премисля, за толкова много да разпитам. Но за мое огромно смущение стомахът ми изкъркори. Бях погълната от разказа и дори не бях забелязала, че съм гладна. Умирах от глад.

— Съжалявам, бавя вечерята ти.

— Нищо ми няма, наистина.

— Никога не съм прекарвал дълго време с някого, който яде храна. Просто забравям.

— Искам да остана с теб — в тъмнината бе по-лесно да го изрека, знаейки още докато го казвам, че гласът ми ще ме издаде, ще издаде колко безнадеждно съм пристрастена към присъствието му.

— Не мога ли аз да вляза? — попита той.

— Би ли искал? — Не си представях как това богоподобно създание ще седне на опърпания кухненски стол на баща ми.

— Да, ако нямаш нищо против — чух как вратата от неговата страна тихо се затваря и почти в същия момент вече бе пред моята и ми отваряше, за да изляза.

— Съвсем човешки обноски — похвалих го.

— Явно си припомням.

Тръгна до мен в нощта толкова тихо, че непрекъснато поглеждах, за да съм сигурна, че още е с мен. В тъмнината изглеждаше много по-нормален. Все така блед, все така подобен на видение с красотата си, но вече не бе фантастичното сияещо създание от слънчевия ни следобед.

Стигна вратата преди мен и я отвори. На прага се спрях.

— Отключено ли беше?

— Не, използвах ключа от стряхата.

Влязох вътре, щракнах лампата на верандата и се обърнах да го погледна с вдигнати вежди. Сигурна бях, че никога не съм използвала този ключ пред него.

— Беше ми любопитно как живееш.

— Шпионирал ли си ме? — някак не успях да вложа нужната доза гняв в гласа си. Чувствах се поласкана.

Той май изобщо не се разкайваше.

— Какво друго да правя нощно време?

Реших да оставя нещата така за момента и тръгнах по коридора към кухнята. Той стигна преди мен, като явно не се нуждаеше от упътване. Седна на същия стол, на който се бях опитала да си го представя. Кухнята ни светна от красотата му. Трябваше ми известно време, преди да успея да отклоня поглед.

Съсредоточих се в приготвянето на вечерята, което се състоеше в изваждането на вчерашната лазаня от хладилника, поставянето на една порция върху чиния и затоплянето й в микровълновата. Чинията започна да се върти, изпълвайки кухнята с миризмата на домати и риган. Без да свалям очи от чинията, небрежно попитах:

— Колко често?

— Хмм? — прозвуча, сякаш съм го измъкнала от дълбок размисъл.

Все така с гръб към него попитах:

— Колко често си идвал тук?

— Идвам почти всяка вечер.

Обърнах се смаяна.

— Защо?

— Доста си интересна, докато спиш — заяви той делово. — Говориш насън.

— Не! — ахнах, а лицето ми пламна чак до косата. Сграбчих кухненския плот за опора. Естествено, знаех, че говоря насън, майка ми достатъчно ме бе закачала на тази тема. Но не ми беше минавало през ум, че трябва да се тревожа за това и във Форкс.

Изражението му незабавно доби разкаян вид.

— Сърдиш ли ми се много?

— Зависи! — чувствах се сякаш някой ми бе изкарал въздуха и прозвучах точно така.

Той зачака.

— От какво? — настоя той.

— Какво точно си чул! — проплаках.

Моментално, безмълвно, той се озова до мен и внимателно пое ръцете ми в своите.

— Не се разстройвай! — примоли се. Сведе лицето до нивото на очите ми и се вгледа в тях. Смутих се. Опитах се да отклоня поглед.

— Липсва ти майка ти — прошепна той. — Тревожиш се за нея. А когато вали, си неспокойна. По-рано често говореше за дома, но вече по-рядко. Веднъж каза: „Прекалено зелено е“. Той се засмя тихичко и виждах, че се надява да не ме нарани.

— Нещо друго? — попитах.

Явно разбра какво имам предвид.

— Споменаваше и името ми — призна той.

Въздъхнах примирено.

— Често ли?

— Какво разбираш под „често“?

— О, не! — провесих нос.

Той ме придърпа към гърдите си, нежно, съвсем естествено.

— Не се притеснявай толкова — прошепна той в ухото ми. — Ако аз можех да сънувам, щеше да присъстваш във всичките ми сънища. И никак не се срамувам от това.

В този момент и двамата чухме звук от гуми по тухлената алея, видяхме как фаровете проблясват през прозорците на предната фасада и лъчите им стигат до нас по коридора. Замръзнах в ръцете му.

— Искаме ли баща ти да разбере, че съм тук? — попита той.

— Не съм сигурна… — опитах се набързо да преценя.

— Значи друг път…

Оказах се сама.

— Едуард! — изсъсках.

Чух призрачно изкикотване, след това настъпи тишина.

Ключът на баща ми се завъртя в ключалката.

— Бела? — провикна се той. По-рано това ме дразнеше — кой друг би могъл да бъде? Сега въпросът му не ми се струваше толкова странен.

— Тук съм — надявах се да не забележи истеричните нотки в гласа ми. Грабнах чинията от микровълновата и седнах на масата точно когато влезе в кухнята. Стъпките му прозвучаха гръмовно след прекарания с Едуард ден.

— Би ли сипала и на мен от същото? Скапан съм. — Той настъпи петата на ботуша си, за да го смъкне, хванал облегалката на стола на Едуард за опора.

Взех чинията със себе си и погълнах съдържанието й, докато приготвях неговата порция. Изгорих си езика. Докато лазанята му се топлеше, налях прясно мляко в две чаши и изгълтах едната, за да потуша пожара. Когато сложих чашата му върху масата, забелязах, че млякото се клатушка и осъзнах, че ръката ми трепери. Чарли седна на стола си и контрастът между него и предишния му обитател бе направо комичен.

— Благодаря — каза той, когато сложих храната му на масата.

— Как мина денят ти? — попитах. Изстрелях думите. Умирах да избягам в стаята си.

— Добре. Рибата кълвеше… А при теб? Успя ли да свършиш всичко, което искаше?

— Ами не съвсем — времето беше твърде хубаво, за да си стоя вкъщи — налапах нова хапка от лазанята.

— Хубав беше денят — съгласи се той. Меко казано, помислих си.

Сдъвчих последната хапка лазаня, надигнах чашата си и изгълтах остатъка от млякото.

Чарли ме изненада с наблюдателността си.

— Бързаш ли?

— Да, уморена съм. Ще си лягам по-рано.

— Изглеждаш ми нещо напрегната — отбеляза той. Защо, о защо точно тази вечер реши да проявява загриженост?

— Така ли? — успях единствено да отговоря. Набързо измих чиниите си в мивката и ги поставих да съхнат с дъното нагоре върху една кърпа.

— Събота е — замисли се той на глас.

Не отговорих.

— Нямаш ли планове за тази вечер? — попита ме той внезапно.

— Не, татко, искам да поспя.

— Никое от момчетата в града не е твой тип, а? — Звучеше подозрително, но сякаш се опитваше да е небрежен.

— Не, никое от момчетата все още не ми е хванало окото — Внимавах да не подчертавам излишно думата момчета в желанието си да съм искрена пред Чарли.

— Мислех си, че може би Майк Нютън… беше споменала, че е доста дружелюбен.

— Той ми е само приятел, татко.

— Е, така или иначе си твърде добра, за когото и да е от тях. Изчакай до колежа и тогава започни да търсиш. — Мечтата на всеки баща е дъщеря му да е напуснала къщата, преди да закипят хормоните.

— Добре ми звучи — съгласих се и се отправих към стълбите.

— Лека нощ, миличка — провикна се той след мен. Несъмнено щеше да слуша внимателно цяла вечер и да дебне дали ще се опитам да се измъкна навън.

— Ще се видим утре, татко. — Ще се видим, когато се промъкнеш в стаята ми нощес, за да провериш дали съм си в леглото.

Постарах се стъпките ми да прозвучат бавно и уморено, докато се качвам нагоре по стълбите. Затворих вратата зад себе си достатъчно силно, че да ме чуе, след това хукнах на пръсти към прозореца. Разтворих го широко и се надвесих навън в нощта. Очите ми се взираха в тъмнината, в непроницаемите сенки на дърветата.

— Едуард? — прошепнах, чувствайки се като пълна идиотка.

Чух тихия му смях зад себе си.

— Да?

Извъртях се рязко, а едната ми ръка литна към гърлото от изненада.

Той се бе настанил с широка усмивка на лицето върху леглото ми, с ръце зад тила, протегнал крака през ръба, олицетворение на спокойствието.

— О! — прошепнах и се смъкнах замаяно на пода.

— Извинявай — той стисна устни, опитвайки се да прикрие развеселеността си.

— Само минутка да рестартирам сърцето си.

Той се изправи бавно до седнало положение, така че да не ме стресне отново. След това се наведе напред и протегна дългите си ръце, за да ме повдигне, хващайки ме за горната част на ръцете сякаш бях малко дете. Сложи ме на леглото до себе си.

— Защо не поседнеш при мен? — предложи той, слагайки студена длан върху моята. — Как е сърцето ти?

— Ти ми кажи — сигурна съм, че го чуваш по-добре, отколкото аз.

Усетих как тихият му смях разтърсва леглото.

Известно време поседяхме в мълчание и двамата, вслушани как сърдечният ми ритъм постепенно се забавя. Мислех си как Едуард е в стаята ми, а баща ми си е у дома.

— Може ли една минутка за човешки нужди? — попитах.

— Разбира се — той направи жест с другата си ръка да действам.

— Стой там — казах, опитвайки се да си придам строг вид.

— Да, госпожо. — Той демонстративно се превърна в статуя на ръба на леглото ми.

Скочих от леглото, грабнах пижамата си от пода, тоалетната чантичка от бюрото. Оставих лампата изгасена и се измъкнах от стаята, затваряйки вратата зад гърба си.

Чувах звука от телевизора на долния етаж. Тряснах вратата на банята, така че на Чарли да не му хрумне да се качи да ме притеснява.

Смятах да съм максимално бърза. Затърках ожесточено зъбите си, опитвайки се хем да не губя време, хем да съм старателна и да премахна всички следи от лазанята. Но под горещата струя на душа отказах да бързам. Тя разпусна мускулите на гърба ми, успокои пулса ми. Познатият мирис на шампоана ми ме накара да се почувствам същият човек като сутринта. Стараех се да не мисля за Едуард, който седеше в стаята ми и ме чакаше, защото щеше да се наложи да започвам наново целия процес по успокояване. Накрая не можех повече да отлагам. Спрях водата, подсуших се припряно и отново се разбързах. Навлякох протритата си тениска и сивото долнище. Твърде късно бе да съжалявам, че не си бях взела копринената пижама от „Викториас Сикрет“, която майка ми бе подарила за рождения ми ден преди две години и която все още си стоеше с етикета в някое чекмедже у дома.

Разтърках отново косата си с кърпата, а след това прокарах гребена през нея. Хвърлих кърпата в коша за пране, а четката и пастата прибрах в чантичката си. След това хукнах на долния етаж, така че Чарли да ме види по пижама, с мокра коса.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, Бела — определено се изненада от вида ми. Може би това щеше да го разубеди да ме шпионира нощес.

Качих стълбите две по две, като внимавах да не вдигам шум, и влетях в стаята, затваряйки вратата плътно зад себе си.

Едуард не бе помръднал и на милиметър, като гравиран върху избелялата покривка Адонис. Усмихнах се и устните му потрепнаха, статуята се връщаше към живот.

Очите му ме погледнаха преценяващо, оглеждайки мократа коса и дрипавата тениска. Вдигна едната си вежда.

— Не е зле.

Направих гримаса.

— Не, наистина, добре ти стои.

— Благодаря — прошепнах. Приближих се и седнах с кръстосани крака до него. Втренчих се в жилките на дървения под.

— За какво бе всичко това?

— Чарли смята, че ще се измъкна тайно от къщата.

— О! — той се замисли. — Защо? — сякаш мислите на Чарли не му бяха доста по-ясни от моите предположения.

— Ами май му се сторих твърде превъзбудена.

Той повдигна брадичката ми и се вторачи в лицето ми.

— Наистина изглеждаш малко топла.

Той бавно наведе лице към моето и долепи хладната си буза до кожата ми. Стоях напълно неподвижно.

— Ммммммм — промълви той.

Беше ми много трудно да формулирам смислен въпрос, докато ме докосваше по този начин. Отне ми цяла минута да събера разпиляното си съзнание и да започна.

— Май в момента… ти е много по-лесно да си близо до мен.

— Така ли ти се струва? — прошепна той, а носът му се плъзна към ръба на челюстта ми. Усетих как ръката му, по-лека от крило на нощна пеперуда, отмята назад влажната ми коса, така че устните му да докоснат вдлъбнатината под ухото ми.

— Много, много по-лесно — казах, опитвайки се да издишам.

— Хммм.

— Така че се питах… — започнах отново, но пръстите му бавно следваха дължината на ключицата ми и аз забравих мисълта си.

— Да? — промълви той.

— На какво се дължи това… — гласът ми потрепери издайнически — според теб?

Усетих как дъхът му върху шията ми потрепери, когато се разсмя.

— Силата на мисълта.

Отдръпнах се. В момента, в който се дръпнах, той замръзна и вече не чувах дишането му.

В продължение на един миг се взирахме предпазливо един в друг, след това, когато стиснатата му челюст постепенно се отпусна, изражението му доби озадачен вид.

— Нещо лошо ли направих?

— Не, напротив. Подлудяваш ме — обясних.

Той се замисли за миг, а когато проговори, в тона му се долавяше доволство.

— Наистина ли? — лицето му бавно се озари от тържествуваща усмивка.

— Искаш ли да ти изръкопляскам? — попитах саркастично.

Той се ухили.

— Просто съм приятно изненадан — поясни след това. — През последните стотина години никога не съм си представял нещо такова — гласът му бе шеговит. Не съм вярвал, че някога ще намеря някого, с когото да искам да бъда… по друг начин, не като с братята и сестрите си. А след това да открия, че макар всичко да е толкова ново за мен, всъщност ме бива в това… да бъда с теб…

— Теб те бива във всичко — изтъкнах.

Той вдигна рамене, без да отрича, и двамата се разсмяхме тихичко.

— Но как е възможно да ти е толкова лесно сега? — настоях. — Днес следобед…

— Не че е лесно — въздъхна той. — Но днес следобед все още не бях… решил. Съжалявам, непростимо бе да се държа по този начин.

— Не е непростимо — възразих.

— Благодаря ти — той се усмихна. — Виждаш ли — продължи той, гледайки надолу. — Не бях сигурен, дали съм достатъчно силен… — Той пое една от ръцете ми и я притисна лекичко до лицето си. — И докато все още съществуваше вероятността да бъда… завладян — той вдиша миризмата на кожата ми при китката, — бях… податлив. Докато не реших твърдо, че съм достатъчно силен, че всъщност не съществува и най-малката вероятност, че бих… че някога бих могъл…

Досега не му се бе случвало така да се мъчи да подбере правилните думи. Беше толкова… човешко.

— Значи вече няма такава вероятност?

— Силата на мисълта — повтори той усмихнат, а зъбите му светеха дори в тъмнината.

— Гледай ти, колко лесно било — казах.

Той отметна глава назад и се разсмя, тихо като шепот, но жизнерадостно.

— Лесно ти е на теб! — поправи ме той и докосна носа ми с върха на пръста си.

А след това лицето му внезапно стана сериозно.

— Старая се — прошепна той, а гласът му бе изпълнен с болка. — Почти съм сигурен, че ако започне да става… прекалено, ще съм в състояние да си тръгна.

Смръщих се. Темата за тръгването не ми беше по вкуса.

— А утре ще е по-трудно — продължи той. — Днес ароматът ти се носи около мен цял ден и това учудващо е притъпило чувствителността ми. Но ако прекарам известно време далече от теб, ще трябва да започвам отначало. Но все пак може би няма да е съвсем отначало.

— Тогава не си тръгвай — отвърнах, без да успея да прикрия копнежа в гласа си.

— Това ме устройва — отговори той, а лицето му се отпусна в нежна усмивка. — Вади оковите, вече съм твой пленник. — Но докато говореше, дългите му ръце образуваха белезници около моите китки. Разсмя се с тихия си мелодичен смях. Тази вечер се бе смял повече, отколкото през цялото време, откакто го познавах.

— Струваш ми се по-… оптимистичен от обикновено — отбелязах.

— Не трябва ли да е така? — усмихна се той. — Величието на първата любов и прочее. Не е ли невероятна разликата между това да четеш за нещо, да го гледаш по филми и сам да го изпиташ?

— Много е различно — съгласих се. — Много по-могъщо е, отколкото си представях.

— Например — думите му потекоха бързо и трябваше да се съсредоточа, за да схвана всичко — чувството на ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го играят в хиляди различни пиеси и филми. Смятах, че точно това чувство съм успял да прозра. Но то успя да ме изненада… — Той направи гримаса. — Помниш ли деня, в който Майк те покани на танците?

Кимнах, макар да го помнех по съвсем друга причина.

— Това бе денят, в който отново започна да ми говориш.

— Смаях се как внезапно се ядосах, направо побеснях. В началото не разпознах чувството. А още по-раздразнен бях, защото не можех да разбера какво мислиш, защо му отказваш. Дали наистина заради приятелката ти? Дали имаше някой друг? Знаех, че и в двата случая не би трябвало да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. А след това започна да се оформя цяла опашка — той се подсмихна. Аз се смръщих в тъмното. — Зачаках с учудващо нетърпение да разбера какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не мога да отрека какво облекчение изпитвах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но все пак не можех да съм сигурен. Онази нощ за първи път дойдох тук. Цяла нощ, докато те гледах как спиш, се борех с пропастта между това, което смятах за правилно, за морално, за етично, и това, което желаех. Знаех, че ако продължа да не ти обръщам внимание, както бе редно, или пък ако напусна града за няколко години, докато ти си тръгнеш, все някой ден ще кажеш „да“ на Майк или на някой като него. И това ме гневеше. И изведнъж — прошепна той, — както си спеше, ти промълви името ми. Каза го толкова ясно, че в първия момент помислих, че си се събудила. Но ти само се обърна неспокойно, измърмори името ми още веднъж и въздъхна. Чувството, което ме връхлетя, направо ме лиши от сила, зашемети ме. Повече не можех да не ти обръщам внимание.

Той замълча за миг, вероятно заслушан във внезапното неравномерно думкане на сърцето ми.

— Но ревността… е странно чувство. Толкова по-силно, отколкото съм смятал. И толкова ирационално! Преди малко, когато Чарли те попита за противния Майк Нютън… — Той поклати сърдито глава.

— Трябваше да се сетя, че ще подслушваш — изпъшках.

— Естествено.

— И това те е накарало да ревнуваш, наистина ли?

— Съвсем неопитен съм в тези отношения. В момента съживяваш човека в мен и всичко ми се струва още по-силно, тъй като е ново.

— Но, честна дума — пошегувах се — как е възможно това да те притеснява, след като аз трябваше да чуя, че Розали, въплъщението на чистата красота, Розали, е била предвидена за теб. Със или без Емет, как бих могла да се съревновавам с нея?

— Няма място за съревнование — зъбите му проблеснаха. Той придърпа впримчените ми ръце зад гърба си, притискайки ме към гърдите си. Гледах да съм колкото може по-неподвижна, дори дишах предпазливо.

— Знам, че няма място за съревнование — измърморих в хладната му кожа. — Точно това е проблемът.

— Розали действително е красива по неин си начин, но дори да не ми беше като сестра, дори Емет да не беше с нея, никога не би могла да ме привлича и с една десета, не, с една стотна от силата, с която ме привличаш ти — сега беше сериозен, замислен. — В продължение на близо деветдесет години бродя сред моя и твоя вид… и през цялото време съм смятал, че съм си самодостатъчен, без въобще да съзнавам какво всъщност търся. И без да го откривам, защото още не си била родена.

— Струва ми се малко нечестно — прошепнах с все така долепено към гърдите му лице, заслушана в дишането му. — На мен въобще не ми се наложи да чакам. Защо имам такъв късмет?

— Права си — съгласи се той развеселено. — Трябваше да се постарая да ти е по-трудно. — Той освободи едната си ръка, пусна талията ми и внимателно я обхвана с другата си ръка. Погали нежно влажната ми коса от тила до талията. — Налага ти се единствено да рискуваш живота си във всяка една секунда, която прекарваш с мен, което едва ли е кой знае какво. Трябва само да обърнеш гръб на собствената си природа, на човечността… нима ти струва кой знае колко?

— Почти нищо, не се чувствам лишена от нищо.

— Все още не — и гласът му внезапно се изпълни с някаква извечна болка.

Опитах да се дръпна назад, да го погледна в лицето, но ръката му бе прихванала китките ми в непреодолима хватка.

— Какво… — започнах въпроси си, но тялото му внезапно се напрегна. Замръзнах, но той мигновено пусна ръцете ми и изчезна. За малко да се просна по лице.

— Лягай! — просъска ми той. В тъмнината не можех да преценя откъде идва гласът му.

Пъхнах се под завивката и се свих на една страна, както обикновено спя. Чух как вратата лекичко се открехва и Чарли надзърна вътре, за да се убеди, че съм там, където предполагаше. Задишах равномерно, подчертано дълбоко.

Изниза се една дълга минута. Заслушах се, несигурна дали вратата се е затворила. След това усетих хладната ръка на Едуард около тялото ми под завивките, а устните му се долепиха до ухото ми.

— Ужасна актриса си — бих те посъветвал да не разчиташ на артистична кариера.

— По дяволите — измърморих. Сърцето ми блъскаше в гръдния кош.

Той затананика някаква мелодия, която не ми бе позната, звучеше като приспивна песен.

Поспря за миг.

— Искаш ли да те приспя с песен?

— Да, бе — засмях се. — Сякаш бих могла да спя, докато си тук.

— Най-редовно го правиш — напомни ми той.

— Но тогава не съм знаела, че си тук — отвърнах ледено.

— Тогава, щом не искаш да спиш… — предложи той, без да обръща внимание на тона ми. Дъхът ми секна.

— Щом не искам да спя…?

Той се подсмихна.

— Какво искаш да правиш тогава?

В първия момент не можах да отговоря.

— Не съм сигурна — промълвих накрая.

— Кажи ми, като решиш.

Усещах хладния му дъх върху шията си, носа му, който се плъзгаше по брадичката ми и ме душеше.

— Нали уж чувствителността ти се беше притъпила.

— Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да оценя аромата му — прошепна той. — Миришеш на цветя, на лавандула… или на фрезия — отбеляза той. — Устата ми се пълни със слюнка.

— А, да, направо ми е лош ден, ако никой не ми каже колко вкусно мириша.

Той се подсмихна, после въздъхна.

— Реших какво искам да правя — уведомих го. — Искам да чуя още за теб.

— Питай каквото искаш.

Набързо пресях всички въпроси, за да задам най-важния.

— Защо го правиш? — попитах. — Все още не мога да разбера защо изобщо полагаш такива усилия да се съпротивляваш на… същността си. Моля, не ме разбирай погрешно, естествено съм страшно доволна, че полагаш усилия. Но просто не разбирам защо въобще си правиш труда.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Интересен въпрос, а и не си първата, която ми го задава. Останалите — болшинството от нашия вид, които са напълно доволни от съдбата си — също се чудят как живеем. Но, разбираш ли, само защото… ни се е паднала определена карта… не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам. Да се опитаме да запазим колкото човечност ни е останала.

Лежах неподвижно, безмълвна от благоговение.

— Заспа ли? — прошепна той след няколко минути.

— Не.

— Само това ли ти беше любопитно?

Завъртях очи.

— Не съвсем.

— Какво друго искаш да разбереш?

— Защо можеш да четеш мисли, тоест защо само ти? А Алис как вижда в бъдещето… защо се получава така? Усетих, че вдига рамене в тъмнината.

— Не знаем точно. Карлайл си има своя теория… вярва, че всички пренасяме някаква част от най-силните си човешки качества в следващия си живот, където тези качества се усилват — като например ума си или сетивата. Смята, че вероятно и преди съм бил особено чувствителен към мислите на хората около мен. И че Алис и преди е притежавала известна способност да предчувства нещата, независимо коя е била.

— А той какво е пренесъл в този живот, а също и останалите?

— Карлайл е пренесъл състраданието си. Есме — способността си страстно да обича. Емет е прехвърлил силата си, а Розали — своята… твърдост. Или по-скоро твърдоглавие — той се засмя тихичко. — Джаспър е много интересен. В първия си живот е бил изключително харизматичен, умеел е да влияе на хората, така че да възприемат неговата гледна точка. Сега е в състояние да манипулира емоциите на хората около себе си — например да успокои стая, пълна със сърдити хора, или пък обратното — да възбуди летаргична тълпа.

Замислих се, опитвайки се да проумея невероятните неща, които чувах. Той търпеливо чакаше, докато разсъждавах.

— А как е започнало всичко? Искам да кажа, че Карлайл е променил теб, а преди това някой е променил него самия и така нататък…

— Ами ти как си се появила? Еволюция? Сътворение? Нима не е възможно да сме еволюирали по същия начин като всеки друг вид, хищник и плячка? Или, ако не вярваш, че целият свят някак е възникнал от само себе си, което и на мен ми е трудно, нима е толкова трудно да повярваш, че същата онази сила, която е създала деликатната скалария и акулата, бебето тюлен и хищната косатка, не би могла да създаде едновременно и нашите два вида?

— Нека да изясним — аз съм бебето тюлен, така ли?

— Точно така — той се разсмя и нещо докосна косата ми — дали не бяха устните му?

Исках да се извърна към него да проверя дали наистина бе целунал косите ми. Но трябваше да се държа прилично, не исках излишно да затруднявам нещата.

— Доспа ли ти се? — попита ме той, прекъсвайки кратката пауза. — Или имаш още някакви въпроси?

— Само един-два милиона.

— Разполагаме и с утрешния ден, и със следващия, и с по-следващия — напомни ми той. Аз се усмихнах. — Тази мисъл ме изпълни с еуфория.

— Сигурен ли си, че няма да изчезнеш утре сутринта? — исках да се уверя. — Все пак си митично същество.

— Няма да те оставя — гласът му съдържаше обещание.

— Тогава един последен за тази вечер… — Изчервих се. Тъмнината никак не помагаше — сигурна бях, че усеща внезапната топлина по кожата ми.

— Какво има?

— Не, забрави. Размислих.

— Бела, можеш да ме попиташ всичко.

Не отговорих и той изпъшка.

— Мислех си, че все по-малко ще се дразня, че не мога да чета мислите ти. А всъщност става все по-дразнещо.

— Много се радвам, че не можеш да четеш мислите ми. Достатъчно е неприятно, че подслушваш нощните ми бълнувания.

— Моля те? — гласът му бе толкова убедителен, толкова неустоим.

Поклатих глава.

— Ако не ми кажеш, ще реша, че е нещо много по-_лошо_, отколкото е всъщност — заплаши ме той мрачно. — Моля те? — отново със същия умолителен глас.

— Ами — започнах, доволна, че не може да види лицето ми.

— Да?

— Каза, че Розали и Емет скоро ще се женят… Този… брак… същият ли е като при хората?

Сега вече искрено се разсмя, схванал какво имам предвид.

— Това ли се опитваше да разбереш?

Размърдах се неловко, неспособна да отговоря.

— Да, предполагам в повечето отношения е същият — отговори накрая. — Нали ти казах, повечето от човешките желания са налице, просто са скрити зад много по-силни желания.

— О! — успях единствено да промълвя.

— Любопитството ти имаше ли конкретна цел?

— Ами, чудех се дали… аз и ти… някой ден…

Той незабавно стана сериозен, усетих внезапното вцепеняване на тялото му. Аз също замръзнах.

— Не смятам, че това… това… би било възможно за нас.

— Защото ще ти е твърде трудно, ако съм толкова… близо до теб?

— Определено ще е проблем. Но не това имах предвид. Просто си толкова мека, крехка. Ще трябва да премислям действията си във всеки миг от близостта ни, за да не те нараня. Бих могъл съвсем лесно да те убия, Бела, съвсем неволно. — Гласът му се бе снишил до шепот. Той вдигна ледената си длан и я постави върху бузата ми. — Ако направя прибързан жест… ако дори за миг се разсея. Бих могъл да се пресегна уж да погаля лицето ти и вместо това погрешка да ти разбия черепа. Нямаш представа колко си чуплива. Никога, никога не бих могъл да си позволя да загубя контрол, когато съм с теб.

Той зачака да отговоря, но като не го направих, стана нетърпелив.

— Уплаши ли се? — попита.

Изчаках цяла минута, преди да отговоря, за да съм сигурна, че не го лъжа.

— Не. Нищо ми няма.

Той сякаш се замисли за миг.

— Стана ми любопитно — каза той, а гласът му отново бе спокоен. — Ти някога…? — Не довърши, но намекът бе ясен.

— Естествено, че не — изчервих се. — Нали ти казах, че никога не съм изпитвала такива чувства спрямо някого.

— Знам. Просто съм чувал мислите на други хора. Зная, че любовта и желанието невинаги вървят ръка за ръка.

— За мен е задължително. Или поне сега, когато вече съществуват — въздъхнах.

— Това е добре. Значи все пак имаме поне нещо общо — звучеше доволен.

— А твоите човешки инстинкти… — започнах. Той зачака. — Изобщо намираш ли ме за привлекателна, в този смисъл?

Той се засмя и лекичко разроши почти изсъхналата ми коса.

— Може да не съм човек, но все пак съм мъж — увери ме той.

Неволно се прозях.

— Отговорих на въпросите ти, а сега трябва да спиш — настоя той.

— Не съм убедена, че ще мога.

— Искаш ли да си вървя?

— Не! — отвърнах твърде високо.

Той се засмя, след това започна да тананика същата непозната приспивна песен, гласът на ангел, който шепнеше в ухото ми.

Бях по-изморена, отколкото мислех, изтощена от дългия ден, наситен с умствено и емоционално напрежение, с каквито до този момент не се бях сблъсквала, и се унесох в студените му прегръдки.