Стефани Майър
Здрач (14)

13. Изповеди

На слънчева светлина Едуард бе невероятно зрелище. Все още не можех да свикна с гледката, макар да го зяпах вече цял следобед. Кожата му, така бяла въпреки леката руменина след вчерашния лов, буквално блестеше, сякаш в най-горния й слой бяха вградени хиляди миниатюрни диаманти. Лежеше напълно неподвижен върху тревата, ризата му бе разкопчана върху изваяните му фосфоресциращи гърди, а искрящите му ръце бяха голи до раменете. Блестящите му бледолилави клепачи бяха притворени, макар, естествено, да не спеше. Съвършена статуя, изваяна от някакъв непознат камък, гладък като мрамор, блестящ като кристал.

От време на време устните му се движеха толкова бързо, сякаш потрепваха. Но когато полюбопитствах, ми каза, че си тананикал твърде тихо за моите уши.

Аз също се радвах на слънцето, макар въздухът да не бе достатъчно сух за вкуса ми. Щеше ми се и аз да се излегна като него и да извърна лице към топлите слънчеви лъчи. Но вместо това седях свита, подпряла брадичка на коленете си, втренчена в него. Ветрецът бе мек, леко рошеше косата ми и диплеше тревите, които се полюшваха около неподвижната му фигура.

Поляната, така впечатляваща в първия момент, направо бледнееше пред неговото великолепие.

Неуверена, вечно уплашена, че някак ще изчезне като мираж, който е твърде красив, за да е истински… неуверено протегнах пръст и погалих опакото на блестящата му ръка, отпусната край мен. Отново се възхитих на съвършената тъкан, гладка като сатен, хладна като камък. Когато вдигнах поглед, очите му бяха отворени и ме гледаха. Днес бяха карамелени, топли след лова. Ъгълчетата на съвършените му устни се свиха в усмивка.

— Не те ли плаша? — попита той игриво, но в гласа му се долавяше искрено любопитство.

— Не повече от обичайното.

Той се усмихна по-широко и зъбите му светнаха на слънцето.

Приближих се още, разперих длан и проследих ръката под лакътя му с върховете на пръстите си. Забелязах, че треперят и знаех, че това няма да му убегне.

— Имаш ли нещо против? — попитах, тъй като отново бе затворил очи.

— Не — отвърна той, без да ги отваря. — Нямаш представа какво е усещането — въздъхна.

Леко прокарах пръсти по съвършените мускули на ръката му, проследих бледата шарка на синкавите вени в гънката на лакътя му. Протегнах другата си ръка, за да обърна дланта му нагоре. Той предугади желанието ми и обърна ръка с едно от онези светкавично бързи, объркващи движения. Стреснах се, за миг пръстите ми застинаха върху ръката му.

— Извинявай — прошепна той. Успях да вдигна глава достатъчно бързо, за да уловя как златистите му очи отново се притварят. — Когато съм с теб, се държа твърде естествено.

Вдигнах ръката му и я заизвивах наляво-надясно, за да гледам как слънцето блести върху дланта му. Приближих я към лицето си, за да разгледам отделните миниатюрни скъпоценни камъчета.

— Кажи ми какво си мислиш — прошепна той. Наблюдаваше ме, очите му внезапно се напрегнаха. — Все още ми е толкова странно, че не мога да чуя.

— Знаеш ли, за нас останалите нещата по принцип стоят по този начин.

— Не ви е лесно. — Дали ми се стори, че долавям някакво съжаление в гласа му? — Но не отговаряш на въпроса ми.

— Мислех си колко ще е хубаво, ако знаех какво мислиш ти… — поколебах се.

— И?

— И ми се иска най-после да повярвам, че си истински. И да не се страхувам.

— Не искам да се страхуваш — гласът му бе едва доловим шепот. Но успях да чуя това, което му се искаше да ми обещае — че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.

— Нямам този страх предвид, макар да не е зле да се замисля по този въпрос.

Той внезапно се изправи в седнало положение, толкова бързо, че пропуснах самото движение. Видях само как се обляга на дясната си ръка, а лявата му длан не помръдна от ръцете ми. Ангелското му лице бе само на няколко сантиметра от моето. Можех — вероятно трябваше — да се отдръпна при тази неочаквана близост, но се оказах неспособна да помръдна. Златистите му очи ме хипнотизираха.

— Тогава от какво се страхуваш? — прошепна той напрегнато.

Но аз не можех да отговоря. Както ми се бе случвало и друг път, надуших хладния му дъх върху лицето си. Сладостен, омайващ, ароматът напълни устата ми със слюнка. Не можех да го сравня с нищо друго. Инстинктивно, без да се замислям, се наклоних към него и вдишах дълбоко.

В същия миг той изчезна, изтръгвайки ръката си от моята. Докато очите ми успеят да го фокусират, той вече беше на пет-шест метра от мен, на края на поляната, в гъстата сянка на огромна ела. Гледаше ме втренчено, очите му изглеждаха тъмни в сенките, а изражението — непроницаемо.

Усещах болката и изненадата, изписани на лицето му. Празните ми ръце смъдяха.

— Съжалявам… Едуард — прошепнах. Знаех, че ще ме чуе.

— Само секунда — викна той, достатъчно високо за не така чувствителните ми уши. Останах напълно неподвижна.

След десет невероятно дълги секунди той тръгна обратно към мен, нетипично бавно. Спря на метър-два и грациозно се смъкна на земята, кръстосвайки крака. Очите му не изпускаха моите.

Пое си дълбоко дъх на два пъти, след това се усмихна извинително.

— Толкова съжалявам — той се поколеба. — Ще ме разбереш ли, ако кажа, че съм просто човек?

Кимнах веднъж, неспособна да се засмея на шегата му. Когато съзнанието ми най-после асимилира опасността, във вените ми нахлу адреналин. Той го надуши въпреки разстоянието. Усмивката му стана подигравателна.

— Аз съм най-съвършеният хищник в света, не мислиш ли? Всичко в мен те привлича: гласът ми, лицето ми, дори миризмата ми. Сякаш е нужно! — Неочаквано отново скочи на крака, понесе се назад, мигом изчезна от погледа ми и внезапно се появи под същото дърво, след като бе обиколил поляната за половин секунда — Сякаш би могла да ми избягаш! — изсмя се той горчиво.

Протегна ръка и с оглушителен пукот, без каквото и да е усилие, откърши един клон с диаметър от две педи от дънера на съседния смърч. За миг го задържа изправен върху дланта си, след това го запокити със светкавична скорост и го разби в дънера на друго огромно дърво, което се разклати и потрепери от удара.

А после отново се озова пред мен само на метър, неподвижен като камък.

— Сякаш би могла да се пребориш с мен — каза той нежно.

Седях, без да помръдвам, този път действително уплашена от него. Никога не го бях виждала така напълно отърсил се от внимателно култивираната фасада. Никога не се бе разкривал така чужд на човешкото… и толкова красив. С пепеляво лице и широко отворени очи седях неподвижна като птичка, хипнотизирана от змия.

Прекрасните му очи блестяха безразсъдно. Но след няколко секунди помръкнаха. Изражението му бавно угасна и се превърна в маска от вековна тъга.

— Не се страхувай — прошепна той, а кадифеният му глас бе неволно съблазнителен. — Обещавам… — той се поколеба. — Кълна се, че няма да те нараня. — Сякаш се опитваше да убеди по-скоро себе си, отколкото мен. — Не се страхувай — прошепна отново и пристъпи към мен, подчертано бавно. Гъвкаво приседна на земята с нарочно забавени движения, докато лицата ни не се озоваха на едно ниво, само на педя разстояние.

— Моля те да ме извиниш — заяви той официално. — Мога да се контролирам. Просто ме свари неподготвен. Но вече ще пазя поведение.

Той зачака, но аз все още не можех да проговоря.

— Днес не съм жаден, честна дума — намигна ми той.

Сега вече не можах да не се разсмея, макар че смехът ми беше треперлив и задъхан.

— Добре ли си? — попита той нежно. После бавно и внимателно протегна мраморната си длан и я пъхна обратно в моята.

Погледнах гладката му студена ръка, а след това очите му. Бяха нежни, разкаяни. Сведох очи отново към ръката му и бавно започнах да следвам линиите на дланта му с върха на пръста си. Погледнах нагоре и плахо се усмихнах.

Той ми отвърна с ослепителна усмивка.

— Та докъде бяхме стигнали, преди да реагирам така невъзпитано? — попита той с напевната интонация на отминали векове.

— Честно казано, не помня.

Той се усмихна, но изражението му бе засрамено.

— Май говорехме защо се страхуваш, освен поради очевидните причини.

— А, да, вярно.

— Е?

Сведох поглед към дланта му и безцелно зашарих с пръст по гладката, блестяща длан. Секундите течаха.

— Колко лесно се ядосвам — въздъхна той. Взрях се в очите му и внезапно проумях, че ситуацията бе точно толкова нова и за него. Независимо от безбройните години опит и на него му бе трудно. Почерпих кураж от тази мисъл.

— Страхувах се… защото, ами, има очевидни причини, че не мога да остана с теб. И се страхувам, че бих искала да остана с теб много повече, отколкото е редно. — Погледът ми бе сведен към ръцете ми. Беше ми трудно да изказвам такива неща на глас.

— Да — съгласи се той бавно. — От това действително трябва да те е страх. От желанието ти да бъдеш с мен. Определено не е в твой интерес.

Намръщих се.

— Трябваше отдавна да си тръгна — въздъхна той. — И сега би трябвало да си тръгна. Но не съм сигурен дали ще съм в състояние.

— Не искам да си тръгваш — пророних нещастно и отново сведох поглед.

— Точно затова би следвало да го направя. Но не се тревожи. По природа съм егоист. Копнея за компанията ти твърде много, за да постъпя правилно.

— Радвам се.

А не бива! — Той дръпна ръката си, този път по-нежно, но гласът му бе груб. Груб за него, но въпреки това много по-прекрасен от който и да е човешки глас. Затруднявах се да следвам настроенията му, променяха се толкова внезапно, че вечно изоставах зашеметена. — Защото копнея не само за компанията ти! Никога не го забравяй. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб, отколкото за когото и да е друг. — Той млъкна и когато го погледнах, видях, че се взира невиждащо към гората.

Замислих се за миг.

— Май не разбирам какво точно имаш предвид — поне последната част — казах.

Той ме погледна отново и се усмихна, настроението му за пореден път се смени.

— Как да ти обясня? — замисли се на глас. — При това, без да те уплаша отново… хмммм. — Сякаш без да се усети, той пъхна ръката си обратно в моята. Стиснах я здраво в моите две длани. Той погледна сплетените ни ръце.

— Невероятно приятна е, топлината — той въздъхна.

Минаха няколко мига, докато събере мислите си.

— Нали знаеш, как всеки има предпочитание към определен вкус? — започна той. — Някои хора обичат шоколадов сладолед, други предпочитат ягодов?

Кимнах.

— Съжалявам за хранителната аналогия, не мога да се сетя как другояче да обясня.

Усмихнах му се. Той ми се усмихна тъжно в отговор.

— Виждаш ли, всеки човек мирише различно, притежава различен аромат. Ако заключиш алкохолик в стая, пълна с вкиснала бира, той с радост ще я излочи. Но би могъл и да устои, ако прояви твърдост, ако е решил да се откаже от порока. Но, да речем, че сложиш в тази стая чаша стогодишно бренди, най-редкия, най-фин коняк и изпълниш стаята с топлия му аромат. Как мислиш ще постъпи алкохоликът?

Седяхме в мълчание, гледахме се в очите, опитвахме се да прочетем мислите на другия.

Той пръв наруши тишината.

— Може би това не е най-удачното сравнение. Може би е лесно да откажеш брендито. Може би трябва да използвам за пример пристрастен към хероина наркоман.

— Искаш да кажеш, че аз съм твоята доза хероин? — пошегувах се, опитвайки се да разведря атмосферата.

Той се усмихна бързо, очевидно оценил усилията ми.

— Да, ти си точно моята доза хероин.

— Това често ли се случва? — попитах.

Той погледна към върховете на дърветата, докато премисляше отговора си.

— Разпитах братята ми — продължаваше да се взира в далечината. — За Джаспър всеки един от вас, хората, е еднакъв. Той бе последният, който се присъедини към семейството ни. За него въздържането все още е ежедневна борба. Нямал е време да развие усет към разликите в мириса, във вкуса — той хвърли към мен бърз поглед с извинително изражение. — Извинявай — каза.

— Няма нищо. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или пък уплашиш, или нещо друго. Просто така разсъждаваш. Аз ще разбера или поне ще се опитам. Просто обяснявай, както можеш.

Той си пое дълбоко въздух и отново се втренчи в небето.

— Така че Джаспър не беше сигурен дали изобщо се е натъквал на човек, който да е толкова… привлекателен, колкото си ти за мен. Което ме кара да мисля, че вероятно не е. Емет е в нашия лагер от по-отдавна, така да се каже, и ме разбра. Казва, че му се е случвало два пъти, единият път по-силно от другия.

— А на теб?

— Никога.

Думата увисна за миг в топлия ветрец.

— Какво е направил Емет? — попитах, колкото да наруша мълчанието.

Май зададох грешния въпрос. Лицето му потъмня и ръката му в моята се сви в юмрук. Извърна поглед. Аз зачаках, но той нямаше намерение да отговаря.

— Мисля, че се досещам — казах накрая.

Той вдигна очи, а изражението му бе печално, умолително.

— Дори и най-силните от нас понякога кривват от правия път, не е ли така?

— Какво точно ме питаш? За разрешение? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. Опитах се да му придам топлота — можех само да си представя какво му струва тази искреност. — Искам да кажа, значи няма надежда, така ли? — Колко спокойно обсъждах собствената си смърт!

— Не, не! — Незабавно се разкая. — Естествено, че има надежда. Искам да кажа, естествено че няма да… — Той остави изречението недовършено. Очите му изгаряха моите. — За нас е различно. При Емет… е ставало въпрос за непознати хора. Било е много отдавна и той не е бил толкова… умел, толкова внимателен, колкото е сега.

Замълча и ме загледа напрегнато, докато осмислях думите му.

— Значи, ако се бяхме срещнали… да речем, в някоя тъмна уличка… — думите ми заглъхнаха.

— Впрегнах всичките си сили, за да не скоча върху теб пред целия клас и… — той рязко спря и извърна очи. — Когато мина покрай мен, за малко да проваля всичко, което Карлайл е градил за нас, и то за секунда. Ако не бях свикнал да контролирам жаждата си в продължение на последните, в продължение на толкова много години, нямаше да мога да се сдържа. — Той замълча и се смръщи към дърветата.

После ме погледна мрачно, докато и двамата си спомняхме.

— Сигурно си решила, че съм обладан от зъл дух.

— Не можех да разбера защо. Защо ме намрази толкова бързо…

— За мен ти беше като демон, призван от собствения ми ад, за да ме унищожи. Ароматът, който се носеше от кожата ти… първия ден си мислех, че ще полудея. В онзи един час успях да измисля стотина различни начина да те примамя да излезеш от стаята с мен, да остана сам с теб. И се преборих с всеки един заради семейството си, заради това, което щях да им причиня. Трябваше да избягам, да се измъкна, преди да изрека думите, които биха те накарали да ме последваш…

Той се обърна към изуменото ми изражение, зад което се опитвах да асимилирам горчивите му спомени. Златистите му очи, хипнотизиращи и смъртоносни, ме изгаряха изпод миглите.

— А ти щеше да ме последваш — заяви той.

Опитах се да отговоря спокойно.

— Със сигурност.

Той се смръщи надолу към ръцете ми и ме освободи от силата на погледа си.

— И когато пробвах да променя учебната си програма в безсмислен опит да те избягвам, ти се оказа там — в онази тясна, топла, малка стая, и миризмата ти бе влудяваща. За малко да те нападна. Присъстваше само още едно крехко човешко същество — така лесно щях да се справя с него.

Потреперих, въпреки топлото слънце, като видях своите спомени през неговите очи, и едва сега схванах опасността. Бедната госпожа Коуп. Отново потръпнах, мислейки, че съм била на косъм да се окажа виновна за смъртта й.

— Но устоях. Дори не зная как. Насилих се да не те чакам, да не те преследвам из училището. Навън ми бе по-лесно да взема правилното решение. Оставих другите недалеч от къщи. Срамувах се да им кажа колко съм слаб, те само предполагаха, че има някакъв сериозен проблем. Отидох право при Карлайл в болницата, за да му кажа, че заминавам.

Зяпнах от изненада.

— Сменихме си колите — неговата бе заредена догоре, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера у дома и да се изправя пред Есме. Тя нямаше да ме пусне да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е необходимо… На следващата сутрин вече бях в Аляска. — Звучеше засрамен, сякаш признаваше за невероятна проява на страхливост. — Прекарах там два дни при едни стари познати… но тъгувах за дома. Чувствах се ужасно, че тревожа и Есме, и останалите, моето семейство. Сред чистия планински въздух ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Успях да се убедя, че бягството ми е проява на слабост. И по-рано се бях борил с изкушения, естествено не от такава величина, далеч не толкова силни, но бях устоял. А коя беше ти? Някакво незначително девойче — той внезапно се ухили — от къде на къде ще ме прогонваш от мястото, където исках да бъда? Затова се върнах… — Той зарея поглед в празното пространство.

Бях онемяла.

— Взимах мерки, ловувах, хранех се повече от обичайно, преди да те видя. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да се държа с теб като с всеки друг човек. Станах направо арогантен. Ситуацията доста се усложняваше от факта, че не можех да чета мислите ти, за да разбера каква е реакцията ти спрямо мен. Не бях свикнал да ми се налага да прибягвам до подобни заобиколни мерки, като да слушам думите ти в мислите на Джесика, нейният ум не е от най-оригиналните, и се дразнех, че трябва да се унижавам така. А и нямаше как да разбера дали действително мислиш това, което казваш. Всичко бе доста дразнещо — той се смръщи при спомена.

— Исках, ако е възможно, да забравиш как съм се държал през онзи първи ден, затова се опитах да разговарям с теб като с всеки друг човек. Даже нямах търпение, надявах се да разгадая мислите ти. Но ти се оказа твърде интересна, усетих, че се увличам от израженията ти… а от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си и мирисът ти отново ме зашеметяваше… А след това едва не те прегазиха пред очите ми. По-късно си измислих идеално оправдание защо постъпих така в онзи миг — защото ако не те бях спасил, ако кръвта ти се бе разляла пред мен, едва ли щях да успея да се спра да не издам цялото ни семейство. Но за това извинение се сетих едва по-късно. А в момента си помислих единствено: Не, не и тя.

Затвори очи, погълнат от болезнената си изповед. Думите му ми доставяха удоволствие, вместо да събуждат благоразумие. Здравият разум ми нашепваше, че би трябвало да съм ужасена. А аз изпитвах единствено облекчение, че най-после разбирам какво се е случило. И съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше как е копнеел да отнеме живота ми.

Най-после бях в състояние да проговоря, макар и с немощен глас.

— А в болницата?

Очите му проблеснаха към моите.

— Бях ужасен. Не можех да повярвам, че въпреки всичко съм изложил семейството ни на опасност, че съм се оказал в твоя власт — и то точно в твоята! А нямах нужда от допълнителен мотив да те убия — и двамата трепнахме, когато думата му се изплъзна. — Но ефектът се оказа обратен — продължи той припряно. — Скарах се с Розали, с Емет и Джаспър, когато решиха, че моментът е дошъл… най-сериозният спор, който някога сме имали. Карлайл застана на моя страна, а също и Алис — той направи гримаса, когато изрече името й. Нямах представа защо. — Есме ми каза да направя каквото е необходимо, за да мога да остана тук — той поклати снизходително глава. — През целия следващ ден подслушвах мислите на всеки, с когото ти разговаряше, и бях смаян, че удържа на обещанието си. Изобщо не успявах да те разбера. Правех всичко възможно, за да съм максимално далече от теб. А всеки ден ароматът на кожата ти, на дъха ти, на косата ти ме връхлиташе със същата сила, както в първия ден.

Отново срещна погледа ми и очите му бяха учудващо нежни.

— И въпреки всичко — продължи той — щеше да е по-добре, ако наистина бях разкрил всички ни още в онзи първи момент, отколкото ако сега, тук, без никакви свидетели и без да има кой да ме спре, ти причиня нещо лошо.

Достатъчно човек бях, за да попитам:

— Защо?

— Изабела — той произнесе внимателно пълното ми име, после игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Небрежното му докосване предизвика тръпка по цялото ми тяло. — Бела, не бих могъл да се помиря със себе си, ако някога те нараня по някакъв начин. Нямаш представа как се измъчвам. — Той сведе поглед, отново засрамен. — Мисълта за теб — неподвижна, бяла, студена… да не видя никога повече как цялата пламваш, нито блясъка в очите ти, когато прозреш преструвките ми… би било непоносимо. — Той вдигна великолепните си, измъчени очи към моите. — Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното от всичко и от всякога.

Главата ми се замая от рязката промяна в посоката на разговора ни. От забавната тема за надвисналата над мен смърт неочаквано бяхме преминали към обяснение на чувствата ни. Той зачака, и макар да гледах надолу към сплетените ни пръсти, знаех, че златистите му очи ме наблюдават.

— Ти, естествено, вече знаеш какво чувствам — казах накрая. — Тук съм… което в груб превод означава, че по-скоро бих умряла, отколкото да съм далече от теб — намръщих се. — Аз съм идиотка.

— Наистина си идиотка — съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се разсмях. Смеехме се заедно на идиотщината и абсурдността на ситуацията.

— И така лъвът се влюбил в агнето — прошепна той. Извърнах глава, за да скрия очите си, изпълнена с възторг от думите му.

— Какво глупаво агне — въздъхнах.

— Какъв извратен, мазохистичен лъв — в продължение на една дълга минута се взираше в сенчестата гора и се зачудих къде ли са го отвели мислите му.

— Защо…? — започнах, после спрях, несигурна как да продължа.

Той ме погледна и се усмихна, а слънцето се отразяваше в лицето и зъбите му.

— Кажи ми защо избяга от мен преди малко.

Усмивката му угасна.

— Знаеш защо.

— Не, искам да кажа, какво точно направих, което не беше уместно? Нали разбираш, ще трябва да съм нащрек, така че най-добре да свиквам какво не бива да правя. Ето това например — погалих опакото на ръката му — май не е неуместно.

Той отново се усмихна.

— Нищо лошо не си направила, Бела. Вината си беше моя.

— Но искам да помогна, стига да мога, да не ти е толкова трудно.

— Ами… — той се замисли за миг. — Мисля, че се получи заради близостта ти. Повечето хора инстинктивно странят от нас, нашата странност ги отблъсква… Не очаквах да се приближиш толкова много. А и ароматът на шията ти. — Той внезапно замълча и погледна дали не ме е разстроил.

— Добре тогава — отговорих насмешливо в опит да успокоя напрегнатата атмосфера. Наведох брадичка. — Никакво разголване на шията.

Усилията ми се увенчаха с успех. Той се разсмя.

— Не, наистина, проблемът бе по-скоро в това, че не го очаквах, а не друго.

Той вдигна свободната си ръка и нежно долепи длан на шията ми. Не помръдвах, а студенината на допира му бе естествено предупреждение — предупреждение, което ми нашепваше да се ужася. Но у мен нямаше никакво чувство на страх. Имаше обаче съвсем други чувства…

— Виждаш ли — каза той. — Всичко е наред.

Кръвта ми шумеше и ми се искаше някак да я заглуша, усещайки, че това неимоверно усложнява нещата. Той със сигурност чуваше тътена на пулса във вените ми.

— Червенината по бузите ти е прелестна — прошепна той. Нежно освободи другата си ръка. Моите се отпуснаха в скута. Лекичко докосна бузата ми, след това хвана лицето ми между мраморните си длани.

— Стой съвсем мирно — прошепна той, сякаш така или иначе не се бях сковала.

Съвсем бавно, без да откъсва очи от моите, той се наведе напред. След това внезапно, но много нежно, опря студената си буза във вдлъбнатината в основата на шията ми. Бях напълно неспособна да помръдна, дори и да исках. Заслушах се в равномерното му дишане, загледах как слънцето и вятърът играят в бронзовата му коса, най-човешката част от него.

Преднамерено бавно ръцете му се плъзнаха от двете страни на шията ми. Потреперих и чух как затаява дъх. Но ръцете му не се поколебаха, докато нежно се придвижваха до раменете ми, където спряха.

Лицето му се извъртя на една страна и се наведе напред, носът му докосна ключицата ми. Най-после спря, притиснал бузата си нежно в гърдите ми.

Слушаше сърцето ми.

— Ах — въздъхна той.

Не знам колко време стояхме така, без да помръдваме. Може би часове. Накрая думкането на пулса ми се успокои, но той нито помръдна, нито проговори, докато ме държеше в прегръдките си. Знаех, че във всеки един момент може да изгуби контрол и животът ми може да приключи, при това толкова бързо, че изобщо да не усетя. И въпреки това не можех да събудя страх в себе си. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че ме докосва.

И после, твърде скоро, той ме пусна.

Очите му бяха спокойни.

— Вече няма да ми е толкова трудно — каза той доволно.

— Трудно ли ти беше сега?

— Не толкова тежко, колкото очаквах. А за теб?

— Не, за мен… не беше тежко.

Той се усмихна на намека ми.

— Знаеш какво искам да кажа.

Усмихнах се.

— Ето — той взе ръката ми и я сложи върху бузата си. — Усещаш ли колко е топла?

И действително неговата обикновено ледена кожа беше почти топла. Но не й обърнах особено внимание, защото докосвах лицето му, нещо, за което мечтаех непрекъснато от първия ден, в който го видях.

— Не мърдай — прошепнах.

Никой не можеше да стои така неподвижно като Едуард. Той затвори очи и застина като камък, като статуя под пръстите ми.

Движех се още по-бавно и от него, внимавах да не направя изненадващо движение. Погалих бузата му, нежно докоснах клепача му, лилавата сянка в хлътнатината под окото. Проследих контура на съвършения му нос, а след това, много внимателно, безупречните му устни. При допира на пръстите ми те леко се разтвориха и усетих хладния му дъх. Прииска ми се да се наведа и да вдишам аромата му. Но отпуснах ръка и се отдръпнах, не желаех да го напрягам излишно.

Той отвори очи и прочетох в тях глад. Но не глад, който да събуди страха ми, а друг, който напрегна мускулите на корема ми и накара пулса ми отново да задумка във вените ми.

— Иска ми се — прошепна той — иска ми се да усетиш това объркване… този смут… който чувствам. Да разбереш.

Той вдигна ръка към косата ми и внимателно я отметна от лицето ми.

— Обясни ми — промълвих.

— Едва ли бих могъл. Разказах ти за глада, от една страна, за жаждата, която изпитвам към теб, нали съм такова жалко същество. И мисля, че донякъде можеш да го разбереш. Макар — той се усмихна леко — понеже не си пристрастена към разни забранени вещества, едва ли напълно ми влизаш в положението. — Но… — Пръстите му леко докоснаха устните ми и аз отново потреперих. — Има и други видове глад. Глад, който въобще не разбирам, който ми е чужд.

— Може би точно този глад разбирам по-добре, отколкото си мислиш.

— Не съм свикнал да се чувствам толкова човек. Винаги ли е така?

— За мен ли? — направих пауза. — Не, никога. Никога досега.

Той стисна ръцете ми между дланите си. Чувствах ги толкова крехки на фона на желязната му сила.

Не зная как да бъда близо до теб — призна си той. — Не зная дали ще мога.

Наведох се напред много бавно, предупреждавайки го с очи. Положих буза върху каменните му гърди. Чувах дъха му, но нищо друго.

— Това ми е достатъчно — въздъхнах и притворих очи.

Със съвсем човешки жест той ме обгърна с ръце и притисна лице в косите ми.

— Бива те много повече, отколкото си мислиш — отбелязах.

— Имам човешки инстинкти, може да са заровени дълбоко, но все пак ги има.

Седяхме така още един неизмерим миг. Чудех се дали и той като мен няма никакво желание да помръдне. Но виждах, че светлината отслабва, че сенките на гората започват да протягат пръсти към нас и въздъхнах.

— Трябва да вървиш.

— Нали уж не можеше да четеш мислите ми.

— Става все по-лесно — долавях усмивка в гласа му.

Той ме хвана за раменете и аз погледнах лицето му.

— Може ли да ти покажа нещо? — попита той, а очите му внезапно пламнаха от въодушевление.

— Какво да ми покажеш?

— Ще ти покажа как аз пътувам през гората — той видя изражението ми. — Не се тревожи, ще си в пълна безопасност, а и много по-бързо ще стигнем до пикапа. — Устните му потрепнаха в онази крива усмивка, толкова красива, че сърцето ми за малко да спре.

— В прилеп ли ще се превърнеш? — попитах подозрително.

Той се разсмя така силно, както не го бях виждала досега.

— Това май не го чувам за първи път!

— Вярно, вероятно непрекъснато ти го казват.

— Хайде, малка страхливке, качвай се на гърба ми.

Изчаках да видя дали не се шегува, но очевидно тъкмо това имаше предвид. Усмихна се, когато долови колебанието ми, и се протегна да ме хване. Сърцето ми веднага реагира, макар да не можеше да чува мислите ми, пулсът ми вечно ме издаваше. След това ме метна на гърба си, почти без мое участие, и когато ме намести, сграбчи ръцете и краката ми така плътно около себе си, че всеки нормален човек би се задушил от хватката. Имах усещането, че съм се вкопчила в камък.

— Малко по-тежка съм от стандартна раница — предупредих го.

— Ха! — изсумтя той пренебрежително. Направо долавях по гласа му как завърта очи. Никога не го бях виждала в такова настроение.

Той ме стресна, като сграбчи ръката ми, притисна дланта ми към лицето си и дълбоко вдиша.

— Всеки път става все по-лесно — измърмори той.

И след това хукна.

Ако някога съм се страхувала от смъртта в негово присъствие, то е било нищо в сравнение с това, което усещах в този момент.

Той се понесе през тъмните, гъсти шубраци на гората като куршум, като призрак. Не се чуваше нито звук, нищо не загатваше, че краката му изобщо докосват земята. Дишането му не се променяше, не издаваше никакво усилие. Но дърветата хвърчаха покрай нас с убийствена скорост и постоянно се разминаваха с нас на сантиметри.

Бях твърде ужасена, за да затворя очи, макар хладният горски въздух да шибаше лицето ми и пареше бузите ми. Чувствах се, сякаш най-глупашки съм подала глава от прозореца на летящ самолет. И за първи път в живота си изпитах световъртеж и прилошаване от движението.

Изведнъж всичко приключи. Тази сутрин крачихме часове наред, за да достигнем поляната на Едуард, а сега само за минути се озовахме обратно при пикапа.

— Ободряващо действа, нали? — гласът му бе изтънял, въодушевен.

Стоеше неподвижно и ме чакаше да се смъкна от гърба му. Опитах се, но мускулите ми отказваха да се подчинят. Ръцете и краката ми си оставаха сплетени около тялото му, а главата ми неприятно се въртеше.

— Бела? — каза той вече разтревожен.

— Май трябва да полегна малко — изохках.

— Съжалявам — той продължи да чака, но аз все още не можех да помръдна.

— Ще ми трябва малко помощ — признах си.

Той се засмя тихичко и нежно разхлаби задушаващата ме хватка. Нямаше как да не поддам под желязната сила на ръцете му. След това ме извъртя така, че да съм с лице към него, и ме взе на ръце като малко дете. За миг ме задържа така, после внимателно ме положи върху гъвкавата папрат.

— Как се чувстваш? — попита ме.

Не можех да преценя как се чувствам, когато главата ми се въртеше с такава скорост.

— Замаяна като че ли.

— Сложи си главата между коленете.

Направих го и действително се почувствах малко по-добре. Бавно вдишвах и издишвах, като гледах да не движа главата си. Усетих как сяда до мен. Минутите течаха и накрая установих, че вече мога да вдигна глава. В ушите ми ехтеше глухо звънтене.

— Май идеята не беше много добра — отбеляза той.

Опитах се да реагирам положително, но гласът ми беше доста немощен.

— Не, беше много интересно.

— Ха! Бледа си като призрак — не, бледа си като мен!

— Май трябваше да си затворя очите.

— Следващия път ще знаеш.

— Следващия път ли? — изпъшках.

Той се разсмя, все така във великолепно настроение.

— Фукльо — измърморих.

— Отвори си очите, Бела — каза той тихо.

Отворих ги и той се оказа точно пред мен, а лицето му така близо до моето. Съзнанието ми беше замаяно от красотата му, беше просто прекалена, прекомерна и не можех да свикна с нея.

— Докато тичах, си мислех… — той млъкна.

— Как да не се блъснеш в дърветата, надявам се.

— Глупава Бела — подсмихна се той. — Тичането ми е като втора природа, въобще не е необходимо да се замислям.

— Фукльо — измърморих отново.

Той се засмя.

— Не — продължи той. — Мислех си, че искам да опитам нещо. — И той отново обгърна лицето ми с длани.

Дишането ми спря.

Той се поколеба — не обичайното, човешко колебание.

Не както един мъж би се поколебал, преди да целуне жена, за да прецени реакцията й, за да провери как ще бъде приет. Или пък колебание, целящо да удължи мига, онзи съвършен миг на очакването, който понякога е по-хубав от самата целувка.

Едуард се поколеба, за да изпита себе си, за да е сигурен, че ще бъде безопасно, за да е сигурен, че все още може да контролира жаждата си.

След това студените му мраморни устни се притиснаха съвсем леко в моите.

Нито един от двама ни не бе подготвен за реакцията ми.

Кръвта ми кипна под кожата, изгаряйки устните ми. Дъхът ми излезе като лудешка въздишка. Пръстите ми се свиха в косата му, придърпвайки го към мен. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах главозамайващия му аромат.

Незабавно усетих как се превръща в безчувствен камък под устните ми. Ръцете му нежно, но с неустоима сила отблъснаха лицето ми назад. Отворих очи и видях предпазливото му изражение.

— Опа — промълвих.

— Меко казано.

Очите му бяха безумни, челюстта стегната от усилието да се сдържа, но въпреки това артикулацията му бе съвършена. Задържа лицето ми само на сантиметри от своето. Заслепяваше очите ми.

— Дали да не…? — опитах се да се освободя, да му дам малко пространство.

Но ръцете му не ми позволиха да помръдна дори на сантиметър.

— Не, поносимо е. Изчакай само за миг, моля те. — Гласът му бе вежлив, контролиран.

Задържах очите си впити в неговите и наблюдавах как вълнението в тях постепенно утихва и се уталожва.

След това ми се усмихна изненадващо дяволито.

— Ето — каза, очевидно доволен от себе си.

— Поносимо? — попитах.

Той се засмя на глас.

— Явно съм по-силен, отколкото си мислех. Хубаво е да го зная.

— Ще ми се да можех да кажа същото. Съжалявам.

— Все пак си човек в крайна сметка.

— Много ти благодаря — отвърнах с леден тон.

Той скочи на крака с едно от своите гъвкави, почти невидими в бързината си движения. Протегна ръка към мен в неочакван жест. Така бях свикнала с установения помежду ни навик да не се докосваме. Усетих, че се нуждая от опора, и поех ледената му ръка. Все още не бях си възвърнала равновесието.

— От тичането ли ти се вие свят? Или от изключителните ми умения в целуването? — Колко безгрижен, колко човек изглеждаше сега, като се смееше, а ангелското му лице бе така спокойно. Това бе един различен Едуард от този, когото познавах. И се почувствах още по-влюбена. Сега вече раздялата с него щеше да ми носи физическа болка.

— Не мога да кажа, още съм замаяна — успях да отговоря. — Но предполагам по малко и от двете.

— Дали да не ме оставиш аз да карам?

— Да не си луд? — изпротестирах.

— Карам много по-добре от теб дори когато си във върхова форма — подразни ме той. — Рефлексите ти са много по-бавни от моите.

— Сигурна съм, че е така, но не смятам, че нервите ми или пък пикапът ще издържат.

— Имай ми малко вяра, моля те, Бела.

Ръката ми бе в джоба, свита плътно около ключа. Свих устни, помислих малко, после поклатих глава със стегната усмивка.

— Не. Никакъв шанс.

Той вдигна невярващо вежди.

Тръгнах да го заобиколя, на път към шофьорското място. Може би щеше да ме пусне да мина, ако не се бях олюляла леко. А може би нямаше. Ръката му образува непреодолима хватка около талията ми.

— Бела, до този момент вече съм изразходвал огромно количество лична енергия, за да те опазя жива. Нямам намерение да те оставя да застанеш зад волана на превозно средство, когато даже не можеш да ходиш в права линия. Освен това истинските приятели не позволяват на приятелите си да шофират пияни — цитира той лозунга на кампанията и се подсмихна. Надушвах неописуемо сладостния мирис, който се излъчваше от гърдите му.

— Пияна ли? — възразих.

— Опиянена си от присъствието ми — отново се ухили игриво.

— Не мога да го оспоря — въздъхнах. Нямаше как, не можех да му се съпротивлявам в каквото и да било. Вдигнах високо ключа и го пуснах, за да видя как ръката му ще се стрелне като светкавица и безшумно ще го улови.

— И полека — пикапът ми е на възраст.

— Много си благоразумна — одобри той.

— Въобще ли не ти действа? — попитах, леко подразнена. — Присъствието ми?

Живите черти на лицето му отново се промениха, а изражението му стана нежно, топло. Не отговори веднага, просто наведе лице към моето и прокара устни бавно по линията на челюстта ми, от ухото до брадичката и обратно. Потреперих.

— Въпреки това — промълви той накрая — рефлексите ми си остават по-добри.