Стефани Майър
Здрач (13)

12. Балансиране

— Били! — провикна се Чарли още щом излезе от колата.

Тръгнах към къщата и направих знак на Джейкъб, докато се мушвах под покрива на верандата. Чух как Чарли шумно ги приветства зад гърба ми.

— Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк — каза той с неодобрение.

— В резервата ни дават книжките по-рано — отвърна Джейкъб, а аз през това време отключих вратата и запалих лампата на верандата.

— А, да, сигурно — засмя се Чарли.

— Все някак трябва да се придвижвам — с лекота разпознах звучния глас на Били, въпреки многото години. Звукът внезапно ме накара да се чувствам малка като дете.

Влязох вътре, оставих вратата отворена зад гърба си и запалих лампата още преди да си закача якето. След това се върнах при вратата и тревожно загледах как Чарли и Джейкъб помагат на Били да слезе от колата и го качват в инвалидната количка.

Когато тримата бързешком прекрачиха прага, тръскайки дъжда от дрехите си, им направих път да минат.

— Изненадахте ме — тъкмо казваше Чарли.

— Доста време мина — отговори Били. — Дано да не ви хващаме в неудобен момент — тъмните му очи пробягаха към мен, а изражението им бе непроницаемо.

— Напротив, идеално е. Дано имате възможност да останете за мача.

Джейкъб се ухили.

— Май точно това ни е планът. Нашият телевизор се развали миналата седмица.

Били направи гримаса на сина си.

— А и естествено, Джейкъб няма търпение да види Бела отново — добави той. Джейкъб се смръщи и наведе глава, а аз се опитах да преглътна прилива на угризения. Може би се бях престарала онзи път на плажа.

— Гладни ли сте? — попитах и тръгнах към кухнята. Нямах търпение да се измъкна от изпитателния поглед на Били.

— Не, хапнахме точно преди да излезем — отвърна Джейкъб.

— А ти, Чарли? — попитах през рамо, докато свивах зад ъгъла.

— Ами да — отговори той, а гласът му се отдалечи по посока на всекидневната и телевизора. Чувах как количката на Били го следва.

Сандвичите с печено сирене вече бяха в тигана и тъкмо режех един домат на филийки, когато усетих някого зад гърба си.

— Как вървят нещата? — попита ме Джейкъб.

— Доста добре — усмихнах му се. Ентусиазмът му бе заразителен — Ами при теб? Успя ли да довършиш колата?

— Не — намръщи се той. — Още ми липсват някои части. Тази я взехме назаем — той посочи с палец към предния двор.

— Съжалявам. Така и не ми се е мяркал… как се казваше онова, дето го търсеше?

— Хидравличен цилиндър… — ухили се той. — Да не би нещо да не е наред с пикапа? — попита той неочаквано.

— Не.

— А, само се чудех, защото не го караше.

Сведох поглед към тигана и повдигнах ъгълчето на единия сандвич, за да проверя долната му страна.

— Вози ме един приятел.

— Доста добро возило — гласът на Джейкъб издаваше възхищение. — Но не разпознах шофьора. Мислех, че познавам повечето хлапета тук.

Кимнах неопределено, без да вдигам поглед, и обърнах сандвичите.

— Баща ми май го познава отнякъде.

— Джейкъб, би ли ми подал няколко чинии? В шкафа над мивката са.

— Разбира се.

Той мълчаливо извади чиниите. Надявах се да не подхване отново темата.

— И кой беше? — попита, когато сложи две чинии на плота до мен.

Въздъхнах и се предадох.

— Едуард Кълън.

За моя изненада той се разсмя. Вдигнах очи към него. Изглеждаше леко смутен.

— Това обяснява нещата — каза той. — Не можех да разбера защо баща ми се държи толкова странно.

— Вярно — докарах невинно изражение. — Той нали не обича семейство Кълън.

— Суеверен старец — измърмори Джейкъб под носа си.

— Нали няма да каже нещо на Чарли? — не можах да се сдържа да не попитам, а думите сами излетяха от устата ми.

Джейкъб ме погледна за миг, а изражението на черните му очи бе неразгадаемо.

— Едва ли — каза накрая. — Чарли май добре го насмете предния път. Оттогава не са разговаряли кой знае колко. Днешното ни идване е нещо като сдобряване. Едва ли отново ще повдигне същата тема.

— А — казах, опитвайки се да прозвуча незаинтересовано.

След като отнесох сандвичите на Чарли, останах при тях в предната стая под претекст, че гледам мача, докато Джейкъб ми дърдореше. Всъщност слушах какво си говорят мъжете, слухтях за някакъв знак, че Били се кани да ме наклюкари, и се мъчех да измисля как мога да го спра, ако действително отвори уста.

Вечерта се проточи. Имах доста домашни за писане, които, изглежда, щяха да си останат ненаписани, но се боях да оставя Били сам с Чарли. Най-накрая мачът свърши.

— Ще идвате ли с приятелите си скоро пак на плажа? — попита Джейкъб, докато буташе количката през прага.

— Не съм сигурна — отвърнах предпазливо.

— Беше ми приятно, Чарли — каза Били.

— Елате да гледаме и следващия мач — покани ги Чарли.

— Добре, добре — отвърна Били. — Ще дойдем. Приятна вечер. — Очите му се отместиха към моите и усмивката му изчезна. — Ти да се пазиш, Бела — добави той със сериозен тон.

— Добре — измърморих, без да го поглеждам.

Тръгнах към стълбите, докато Чарли им махаше от вратата.

— Чакай, Бела — каза ми той.

Свих се. Дали Били не бе успял да каже нещо, преди да отида при тях?

Но Чарли изглеждаше спокоен, все така развеселен от неочакваното посещение.

— Така и не успях да си поговоря с теб тази вечер. Как ти мина денят?

— Добре — спрях се нерешително с крак върху първото стъпало, опитвайки се да си припомня някакви подробности, които мога да споделя. — Отборът ми по бадминтон спечели всички четири мача.

— Охо, не знаех, че можеш да играеш бадминтон.

— Ами, всъщност не мога, но партньорът ми е доста добър — признах.

— Кой ти е партньор? — попита той с вял интерес.

— Ъъъ… Майк Нютън — отвърнах неохотно.

— А, да, беше споменала, че сте се сприятелили с момчето на Нютън — оживи се той. — Добро семейство. — Той се замисли за миг. — Защо не го покани на танците този уикенд?

— Татко! — изпъшках. — Той един вид излиза с приятелката ми Джесика. Освен това знаеш, че не мога да танцувам.

— А, да — измърмори той, след това ми се усмихна извинително. — Май е добре, че ще излизаш в събота. Уговорих се с едни приятели от управлението да ходим на риба. Времето щяло да е много топло. Но ако си решила да отложиш пътуването, докато някой може да дойде с теб, ще си остана вкъщи. Съзнавам, че твърде често те оставям сама.

— Татко, справяш се чудесно — усмихнах му се, надявайки се облекчението ми да не е прекалено явно. — Никога не ми е било неприятно да съм сама. Твърде много приличам на теб — намигнах му и той се усмихна, така че очите му се изгубиха сред бръчките.

 

Тази нощ спах по-добре, явно бях твърде уморена, за да сънувам. Когато се събудих в перленосивата сутрин, настроението ми бе чудесно. Напрегнатата вечер с Били и Джейкъб сега ми се струваше съвсем безобидна, така че реших напълно да забравя за нея. Даже усетих, че си подсвирквам, докато прибирах косата си в една барета, и продължих и после, когато подскачах по стълбите надолу. Чарли също забеляза.

— Днес си в добро настроение — изкоментира той на закуска.

Вдигнах рамене.

— Нали е петък.

Бързах да съм готова за тръгване в момента, в който Чарли потегли. Чантата ми беше до мен, обувките — на краката, зъбите измити, и макар да се втурнах към вратата веднага след като Чарли се скри зад ъгъла, Едуард отново ме изпревари. Чакаше ме в лъскавата си кола със свалени прозорци и запален двигател.

Този път не се поколебах и бързо се вмъкнах до него, за да видя лицето му, колкото се може по-скоро. Той ми се ухили с кривата си усмивка и сърцето и дъхът ми спряха едновременно. Не можех да си представя, че дори и ангел би могъл да е по-великолепен. В него просто нямаше нищо, което да не е съвършено.

— Как спа? — попита той. Чудех се дали съзнава колко привлекателен е гласът му.

— Добре. А как мина твоята нощ?

— Приятно — усмивката му бе весела. Почувствах се, сякаш не съм схванала някаква шега.

— Мога ли да попитам какво прави? — поинтересувах се аз.

— Не — ухили се той. — Днес все още с моят ден.

Днес искаше да му разказвам за хората — за Рене, за нейните хобита, какво сме правили заедно през свободното си време. А след това за единствената баба, която познавах, за малкото си приятели от училище, включително и смущаващи въпроси за момчетата, с които бях излизала. За мое щастие реално не бях излизала с никого, така че конкретно тази част от разпита бе доста кратка. Изненада се, подобно на Джесика и Анджела, от липсата ми на романтично минало.

— Значи никога не си срещала някой, който да ти допадне? — попита той със сериозен тон, като ме накара да се чудя какво точно има предвид.

Неохотно казах истината:

— Не и във Финикс.

Устните му се свиха в тънка линия.

Тази част от разпита се провеждаше в стола. Денят отново бе преминал като в мъгла, което май се превръщаше в ежедневие. Възползвах се от кратката пауза, за да отхапя от кифлата.

— Май днес трябваше да те оставя сама да дойдеш с колата — обяви той неочаквано, докато дъвчех.

— Защо? — попитах.

— Следобед ще пътувам с Алис.

— О! — примигнах объркана и разочарована. — Няма нищо, не е толкова далече да се прибера пеша.

Той се намръщи нетърпеливо.

— Няма да те оставя да се прибираш пеша. Ще идем да вземем пикапа ти и ще ти го докараме.

— Не си нося ключа — въздъхнах. — Наистина, нямам нищо против да повървя. — Но имах много против, че ме лишават от времето с него.

Той поклати глава.

— Пикапът ти ще е тук, а ключът ще е на стартера, освен ако не се опасяваш, че някой ще ти го открадне — той се разсмя при тази мисъл.

— Добре — съгласих се и стиснах устни. Бях почти убедена, че ключът ми е в джоба на дънките, с които бях облечена в събота, под цяла купчина дрехи в мокрото помещение. Дори и да нахълташе в къщата или каквото там възнамеряваше да направи, нямаше как да го открие. Той сякаш долови предизвикателството в съгласието ми. Подсмихна се самоуверено.

— И къде ще ходите? — попитах, колкото се може по-небрежно.

— На лов — отвърна той сухо. — Щом утре ще съм сам с теб, ще взема всички възможни предпазни мерки. — Изражението му стана съвсем мрачно… и умолително. — Винаги можеш да се откажеш, нали знаеш?

Сведох поглед, уплашена от невероятната способност на очите му да убеждават. Отказвах да бъда убедена, че трябва да се боя от него, независимо колко реална бе опасността. Това няма значение, повтарях си наум.

— Не — прошепнах, поглеждайки отново към него. — Не мога.

— Може би си права — промълви той мрачно. Очите му сякаш потъмняха, докато ги гледах.

Смених темата.

— В колко ще се видим утре? — попитах, посърнала при мисълта, че скоро щеше да тръгва.

— Ами зависи… нали е събота, не искаш ли да поспиш до по-късно?

— Не — отвърнах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.

— Значи по обичайното време — реши той. — Чарли ще си бъде ли вкъщи?

— Не, утре ще ходи на риба — усмихнах се широко при мисълта колко удобно се бе наредило всичко.

Гласът му стана остър.

— А какво ще си помисли, ако не се прибереш у дома?

— Нямам представа — отвърнах хладнокръвно. — Знае, че смятам да се захвана с прането. Може пък да реши, че съм паднала в пералнята.

Той ми се намръщи и аз му се намръщих в отговор. Неговият гняв бе много по-впечатляващ от моя.

— Какво ще ловувате довечера? — попитах, когато се убедих, че съм загубила състезанието по гневни погледи.

— Каквото открием в парка. Няма да ходим надалече — изглеждаше смаян, че така небрежно говоря за тайната му.

— А защо ще ходиш с Алис? — почудих се.

— Алис най-много… ме подкрепя — намръщи се, докато говореше.

— А другите? — попитах плахо. — Те какво мислят?

Челото му отново се сбръчка за кратко.

— Най-вече не могат да повярват.

Погледнах крадешком към семейството му.

Седяха и гледаха в различни посоки, по същия начин, както когато ги видях за първи път. Само че сега бяха четирима — прекрасният им брат с бронзовата коса седеше срещу мен, а златистите му очи бяха тревожни.

— Не ме харесват — предположих.

— Не е това — възрази той, но очите му бяха твърде невинни. — Не могат да разберат защо не мога да те оставя на мира.

Направих гримаса.

— Аз също, като стана въпрос.

Едуард бавно поклати глава и завъртя очи към тавана, преди отново да срещне погледа ми.

— Нали ти казах, въобще не можеш да се погледнеш отстрани. Ти си различна от всеки, когото някога съм познавал. Омагьосваш ме.

Погледнах го сърдито, сигурна бях, че се шегува.

Той ми се усмихна, разгадал изражението ми.

— С преимуществата, с които разполагам — прошепна той, докосвайки дискретно челото си — имам доста добра представа за човешката природа. Хората са предсказуеми. Но ти… никога не постъпваш, както очаквам. Винаги успяваш да ме изненадаш.

Откъснах поглед и очите ми отново се насочиха към братята и сестрите му, бях смутена и недоволна. Чувствах се като някакъв научен експеримент. Дощя ми се да се изсмея на себе си, задето очаквам нещо друго.

— Тази част е лесна за обяснение — продължи той. Усетих погледа му върху лицето си, но все още не можех да му отвърна от страх да не прочете разочарованието в очите ми. — Но има и друго… а него не мога да обясня толкова лесно с думи…

Продължавах да гледам към останалите, докато той говореше. Внезапно Розали, високата и зашеметяващо красива сестра, се обърна и ме изгледа. Не, не ме изгледа, а ме изпепели с тъмните си студени очи. Опитах се да отклоня поглед, но очите й не ми позволиха, докато Едуард не спря насред изречението и не издаде някакъв сърдит звук под нос. Нещо като изсъскване.

Розали извърна глава и аз с облекчение погледнах обратно към Едуард. Разбрах, че е доловил объркването и страха, разширили зениците ми.

Изражението му бе напрегнато, докато ми обясняваше:

— Съжалявам. Тя просто се тревожи. Нали разбираш, ще стане опасно не само за мен, ако, след като прекарвам толкова време с теб пред очите на всички… — той сведе поглед.

— Какво ако?

— Ако нещата приключат… зле. — Той скри глава в шепите си, както онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна. Копнеех да го утеша, но нямах представа как. Ръката ми неволно посегна към него, но побързах да я отпусна върху масата от страх да не би докосването ми да влоши ситуацията. Постепенно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Зачаках страхът да ме завладее, но единственото, което чувствах, бе мъка заради болката му.

И гняв, задето Розали бе прекъснала изречението му. Не знаех как отново да го върна към темата. Ръцете му продължаваха да крият лицето му.

Опитах се да говоря с нормален глас.

— Сега ще трябва да тръгваш ли?

— Да — той вдигна лице, за миг сериозен, а после настроението му се промени и той се усмихна. — Вероятно така е най-добре. И без това трябва да изтърпим още петнадесет минути от онзи кошмарен филм по биология. Не съм сигурен дали ще успея.

Подскочих. Алис — късата й мастиленочерна коса, щръкнала като неравен ореол около изящното й, подобно на елф лице — внезапно се озова зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори когато стоеше неподвижно.

Той я поздрави, без да отклонява поглед от мен.

— Алис.

— Едуард — отвърна тя, а високият й сопранов глас бе почти толкова привлекателен, колкото неговият.

— Алис — Бела, Бела — Алис — запозна ни той с небрежен жест и иронична усмивка.

— Здравей, Бела — блесналите й очи с цвят на обсидиан бяха непроницаеми, но усмивката й бе дружелюбна. — Приятно ми е най-после да се запознаем.

Едуард й хвърли мрачен поглед.

— Здрасти, Алис — измърморих стеснително.

— Готов ли си? — попита го тя.

Лицето му бе сдържано.

— Почти. Ще те чакам при колата.

Тя си тръгна, без да продума. Походката й бе толкова плавна, толкова гъвкава, че усетих остро прорязване на завист.

— Редно ли е да кажа „приятно прекарване“, или ще демонстрирам грешно отношение? — попитах, като се обърнах отново към него.

— Не, „приятно прекарване“ ще свърши работа — усмихна се той.

— Ами тогава приятно прекарване — постарах се да прозвуча максимално искрено. Естествено, не успях да го заблудя.

— Ще се опитам — продължи да се усмихва. — А ти се постарай да се пазиш, моля те.

— Да се пазя във Форкс — какво предизвикателство.

— За теб е направо предизвикателство — Челюстта му се стегна. — Обещай ми.

— Обещавам да се постарая да се пазя — издекламирах. — Довечера ще пера, занятие, наситено с опасности.

— Да не паднеш в пералнята — пошегува се той.

— Много ще внимавам.

Той се изправи и аз го последвах.

— Ще се видим утре — въздъхнах.

— Май ти се струва много далече? — отбеляза той замислено.

Кимнах печално.

— Ще те чакам сутринта — обеща той с кривата си усмивка. Пресегна се през масата да докосне лицето ми и отново лекичко прокара пръсти по скулата ми. След това се обърна и тръгна. Гледах след него, докато не изчезна зад вратата.

Ужасно се изкушавах да си спестя остатъка от учебния ден, или поне физическото, но някакъв предупредителен инстинкт ме спря. Знаех, че ако сега изчезна, Майк и останалите ще решат, че съм с Едуард. А той се тревожеше, че прекарваме доста време заедно пред очите на всички… в случай че нещата тръгнат на зле. Отказвах да размишлявам в тази посока, а вместо това се концентрирах върху желанието си да направя нещата по-безопасни за него.

Интуитивно съзнавах, а долавях, че и той също, че утрешният ден ще бъде ключов. Отношенията ни повече не можеха да поддържат този баланс върху острието. Щяхме да паднем от едната или от другата страна, изцяло в зависимост от неговото решение или неговите инстинкти. Моето решение вече бе взето още преди съзнателно да стигна до него и бях решена да го следвам докрай. Тъй като за мен нямаше нищо по-ужасяващо и по-мъчително от мисълта да се разделя с него. Това бе просто невъзможно.

Влязох в часа с усещането за изпълнен дълг. Не бих могла да кажа какво точно се случи по биология — съзнанието ми бе изцяло изпълнено с мисли за утрешния ден. По физическо Майк бе решил отново да ми говори — пожела ми приятно прекарване в Сиатъл. Предпазливо обясних, че съм отложила пътуването, тъй като не съм сигурна в пикапа.

— С Кълън ли ще ходиш на танците? — попита той, внезапно намусен.

— Не, въобще не смятам да ходя на танците.

— А какво ще правиш? — попита той твърде заинтригувано.

Първото ми хрумване бе да му кажа да си гледа работата. Но вместо това ведро го излъгах.

— Смятам да пускам перални, а и да уча за теста по тригонометрия, иначе ще изкарам двойка.

— Кълън ще ти помага да учиш ли?

— Едуард — натъртих — няма да ми помага да уча. Ще заминава някъде за уикенда. — С изненада отбелязах, че лъжите излизаха от устата ми доста по-естествено от обичайното.

— О! — ободри се той. — Знаеш ли, всъщност би могла да дойдеш на танците с цялата компания, пак ще се получи готино. Всички ще танцуваме с теб — обеща той.

Представата за физиономията на Джесика при подобен ход придаде излишна острота на тона ми.

— Нямам намерение да идвам на танците, Майк, ясно?

— Добре — отново се нацупи той. — Само предложих.

Когато часовете най-после приключиха, тръгнах вяло към паркинга. Нямах особено желание да се прибирам пеша, а не виждах как би могъл да докара пикапа ми. Но пък вече започвах да вярвам, че нищо не е невъзможно за него. А този нов инстинкт се оказа правилен — пикапът ме чакаше на същото място, на което бе паркирано волвото сутринта. Поклатих глава невярваща, отворих вратата и видях ключа на стартера.

Върху седалката лежеше сгънато листче. Преди да го разгъна, влязох в колата и затворих вратата. Елегантният му почерк бе изписал само две думи:

Пази се.

Изръмжаването на двигателя ме стресна. Засмях се сама на себе си.

Когато стигнах у дома, входната врата бе заключена, а резето не бе дръпнато, точно както бе сутринта. Влязох и се запътих право към мокрото помещение. Изглеждаше ми точно както го бях оставила. Затършувах за дънките и след като ги открих, проверих джобовете. Бяха празни. Може би все пак бях закачила ключа на кукичката, помислих си, клатейки глава.

Следвайки същия инстинкт, който ме бе накарал да излъжа Майк, се обадих на Джесика под претекст, че искам да й пожелая късмет на танците. Когато ми пожела същото по повод прекарването с Едуард, й казах, че съм го отменила. Остана доста по-разочарована, отколкото бе редно за един страничен наблюдател. След това побързах да приключа разговора.

Чарли бе доста разсеян на вечеря. Беше притеснен за нещо служебно или пък за баскетболния мач, или пък просто се бе съсредоточил върху лазанята — при Чарли бе трудно да се каже.

— Знаеш ли, татко… — започнах аз, прекъсвайки унеса му.

— Какво има, Бел?

— Май си прав за Сиатъл. Реших да изчакам, докато Джесика или някой друг се освободи да дойде с мен.

— О! — възкликна той изненадан. — О, ами добре. Тогава, искаш ли да си остана вкъщи?

— Не, татко, не си променяй плановете. Имам да свърша един куп неща… домашни, прането… трябва да ходя до библиотеката и до магазина. Цял ден ще тичам наляво-надясно… ти върви и си прекарай добре.

— Сигурна ли си?

— Напълно, татко. Освен това запасите ни от риба във фризера са спаднали на опасно ниско ниво — май имаме само за две, в най-добрия случай — за три години.

— Определено се живее лесно с теб, Бела — усмихна се той.

— И аз мога да кажа същото за теб — отвърнах през смях. Смехът ми звучеше леко фалшиво, но той не забеляза. Почувствах се толкова гузна, задето го мамя, че за малко да последвам съвета на Едуард и да му кажа къде всъщност ще бъда. За малко.

След вечеря се занимавах да сгъвам дрехи и прехвърлих още една камара през сушилнята. За съжаление това бе от онези задачи, които ангажират само ръцете. Умът ми определено бе твърде бездеен и започвах да губя контрол над него. Мятах се между така напрегнатото очакване, че почти ми причиняваше болка, и коварен страх, който разяждаше решителността ми. Налагаше ми се непрекъснато да си припомням, че вече съм взела решение и че няма да се отметна. Често-често вадех бележката му от джоба си, за да препрочета двете кратки думички, които бе написал. Държеше на моята безопасност, повтарях си отново и отново. Просто трябваше да вярвам, че в крайна сметка това желание ще надделее над всички останали. А и какво друго ми оставаше — да го изключа от живота си? Това би било непоносимо. Освен това имах чувството, че откакто съм пристигнала във Форкс, животът ми се въртеше само и единствено около него.

Но едно гласче в главата ми се тревожеше и питаше дали щеше да боли много, ако всичко… приключеше зле.

С облекчение установих, че е достатъчно късно, за да мога да си легна, без да събудя подозрения. Наясно бях, че съм твърде напрегната, за да заспя, така че направих нещо, което никога не бях правила. Съвсем умишлено изпих напълно ненужна доза лекарство против настинка — от онези, които ме приспиваха за поне осем часа. Обикновено не поощрявах подобно поведение в себе си, но утрешният ден щеше да бъде достатъчно сложен, за да си позволя отгоре на всичко да не съм на себе си от недоспиване. Докато чаках лекарството да подейства, изсуших измитата си коса, така че да е идеално права, и се засуетих какво да облека на следващия ден.

Приготвих всичко за сутринта и най-после си легнах. Чувствах се превъзбудена, не можех да спра да потръпвам. Станах и прерових кутията от обувки, в която държах дисковете си, и измъкнах онзи с ноктюрните на Шопен. Пуснах го съвсем тихичко и отново си легнах, опитвайки се да отпусна отделните части на тялото си. Някъде по време на това занимание хапчетата все пак подействаха и аз с радост потънах в сън.

 

Събудих се рано след дълбок, лишен от сънища сън, благодарение на неоправданата употреба на лекарствата. Но макар да бях отпочинала, мигновено ме обзе същото трескаво безумие от предната вечер. Облякох се бързешком, пригладих яката на раменете си и заусуквах бежовия си пуловер, докато не падна точно както трябваше върху дънките. Хвърлих крадешком един бърз поглед през прозореца, за да съм сигурна, че Чарли вече е тръгнал. Небето бе забулено от тънък, пухкав пласт облаци. Не изглеждаше особено траен.

Закусих, без въобще да усетя вкуса на храната, и побързах да измия всичко. Отново надзърнах през прозореца, но нищо не се бе променило. Тъкмо приключих с миенето на зъбите и тръгнах към долния етаж, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска лудо в ребрата.

Литнах към вратата. Простият механизъм на резето неочаквано ме затрудни, но най-после успях да отворя широко вратата и го видях. Цялата ми тревога се стопи в мига, в който зърнах лицето му, и на нейно място се разстла спокойствие. Въздъхнах облекчено — в негово присъствие вчерашните ми страхове ми се сториха нелепи.

В първия момент не се усмихна, лицето му бе сериозно. Но след като ме огледа от главата до петите, изражението му се разведри и той се разсмя.

— Добро утро — подсмихна се.

— Какво има? — погледнах надолу, за да се убедя, че не съм забравила нещо важно, като например обувките или панталоните.

— Облекли сме се еднакво — отново се засмя той. Забелязах, че е облечен с дълъг, светлобежов пуловер, под който се подаваше бяла яка и сини дънки. И аз се засмях, прикривайки съжалението, което тайно ме прободе — защо бе нужно да изглежда като модел, когато за мен бе непостижимо.

Заключих вратата зад себе си, докато той крачеше към пикапа. Изчака ме до дясната врата с изражение на мъченик, което никак не прикриваше.

— Така се разбрахме — напомних му доволно, покатерих се на шофьорското място и се пресегнах да отключа неговата врата. — Накъде да карам? — попитах.

— Сложи си колана, вече се изнервих.

Изгледах го кръвнишки и се подчиних.

— Накъде да карам? — повторих с въздишка.

— На север по сто и първа — нареди той.

Оказа се, че е учудващо трудно да се съсредоточа върху пътя, докато усещам погледа му върху лицето си. Компенсирах, като шофирах по-старателно от обичайно през все още спящия град.

— Смяташ ли да се измъкнеш от Форкс преди мръкване?

— Този пикап нищо чудно да е бил на дядо ти, така че прояви нужното уважение — троснах се.

Скоро излязохме извън очертанията на града въпреки мрънкането му. Гъсти шубраци и обвити в зелено дънери замениха моравите и къщите.

— Завий надясно по сто и десета — инструктира ме той, тъкмо когато се канех да попитам. Мълчаливо се подчиних. — А сега караме, докато свърши асфалтът.

Стори ми се, че долавям усмивка, но се опасявах да не изляза от шосето, с което да докажа, че е бил прав. Не посмях да го погледна и да се уверя.

— А какво ли има, като свърши асфалтът? — зачудих се гласно.

— Пътека.

— На поход ли ще ходим? — Слава богу, че бях обула маратонки.

— Това проблем ли ще е? — като че ли бе очаквал нещо такова.

— Не — постарах се лъжата ми да прозвучи самоуверено. Но ако смяташе, че пикапът ми е бавен…

— Не се притеснявай, само около осем километра са, а и не бързаме за никъде.

Осем километра. Не отговорих, за да не чуе как гласът ми пресеква от ужас. Осем километра коварни корени и ронливи камъни, твърдо решени да изкълчат глезените ми или да ме контузят по някакъв друг начин. Положението се очертаваше като твърде унизително.

Известно време пътувахме в мълчание, докато разсъждавах върху предстоящия ужас.

— За какво мислиш? — попита той нетърпеливо след няколко минути.

Отново излъгах.

— Просто се чудех къде отиваме.

— На едно място, където обичам да ходя при хубаво време. — При тези думи и двамата погледнахме през прозорците към изтъняващите облаци.

— Чарли каза, че днес ще е топло.

— А ти каза ли на Чарли какво си намислила? — попита той.

— Не.

— Но Джесика смята, че ще ходим заедно до Сиатъл, нали? — това като че ли го ободри.

— Не, уведомих я, че си ми отказал — което си беше вярно.

— Никой ли не знае, че си с мен? — той вече наистина се ядоса.

— Ами зависи… предполагам си споменал на Алис?

— Никак не ми помагаш, Бела — рязко каза той.

Престорих се, че не съм го чула.

— Толкова ли те потиска Форкс, че си развила склонност към самоубийство? — попита ме той, след като не реагирах.

— Ти каза, че е възможно да възникнат неприятности за теб… ако ни виждат заедно — напомних му.

— Значи се тревожиш какви неприятности могат да възникнат за мен, ако ти не се прибереш у дома? — гласът му бе все така гневен и жилещо саркастичен.

Кимнах, без да отклонявам очи от пътя.

Той измърмори нещо под носа си толкова бързо, че не разбрах какво.

През останалата част от пътуването мълчахме. Усещах как от него се надигат вълни от гневно неодобрение и просто не ми хрумваше какво да кажа.

А след това шосето свърши и дървено маркировъчно колче указваше началото на тясна пътека. Паркирах на банкета и излязох от колата притеснена, че ми е ядосан, а вече не можех да използвам шофирането като извинение да не го поглеждам. Беше станало по-топло откогато и да било след пристигането ми във Форкс, почти задушно под пласта облаци. Съблякох пуловера си и го завързах на кръста, доволна, че отдолу бях с тънка риза без ръкави, особено щом ми предстоеше осемкилометров поход.

Чух го да затръшва вратата и когато го погледнах, той също бе свалил пуловера си. Не бе обърнат към мен, а към гората, която започваше зад пикапа.

— Насам — каза той, като ме погледна през рамо, очите му бяха все така гневни. Закрачи в тъмната гора.

— А пътеката? — вече не можех да прикрия паниката в гласа си, докато заобикалях бързешком пикапа.

— Казах, че като свърши шосето, започва пътека, а не че ще вървим по нея.

— Няма да вървим по пътеката? — попитах отчаяно.

— Няма да те оставя да се изгубиш. — Той се обърна към мен с насмешлива усмивка и аз едва не изохках. И неговата риза беше без ръкави, разкопчана, така че гладката бяла кожа на шията му преминаваше плавно към мраморните очертания на гърдите му, а съвършената му мускулатура вече не бе просто загатната под дрехите. Беше прекалено съвършен, осъзнах отчаяно. Нямаше как подобно божествено създание да е отредено за мен.

Той ме загледа, объркан от измъченото ми изражение.

— Искаш ли да се прибереш у дома? — попита тихо, а гласът му бе изпълнен с болка, различна от моята.

— Не — тръгнах напред, докато не се изравних с него, да не би да изпусна и една секунда от времето, което ми се полагаше с него.

— Какво има? — попита той, а гласът му бе нежен.

— Не ме бива много в ходенето — отвърнах унило. — Ще трябва да си много търпелив.

— Мога да бъда търпелив, ако положа огромно усилие. — Той се усмихна, улавяйки погледа ми, опитвайки се да ме измъкне от неочакваното ми необяснимо униние.

Помъчих се да му се усмихна в отговор, но усмивката ми никак не бе убедителна. Той разгледа внимателно лицето ми.

— Ще те върна у дома — обеща той. Не можех да разбера дали говори по принцип, или за конкретния случай. Очевидно смяташе, че ме е страх и отново се изпълних с благодарност, че съм единственият човек, чиито мисли не може да чете.

— Щом искаш да извървя осем километра в джунглата преди залез-слънце, най-добре да тръгваме — казах хапливо. Той ми се намръщи, в опит да разгадае тона и изражението ми.

След малко се отказа и ме поведе навътре в гората.

Не беше толкова трудно, колкото очаквах. Вървяхме предимно по равно, а той разгръщаше влажната папрат и мрежите от мъх, така че да мога да мина. Когато маршрутът му преминаваше през паднали дървета или масивни камъни, ми помагаше, като ме вдигаше за лакътя, и незабавно ме пускаше, щом преодолеех препятствието. Леденият допир върху кожата ми неизменно караше сърцето ми бясно да препуска. На два пъти улових изражението му, което ме убеди, че някак успява да го чуе.

Полагах усилия, колкото се може повече да отклонявам поглед от съвършеното му лице, но твърде често се провалях. Всеки път красотата му ме пробождаше с тъга.

През по-голямата част вървяхме мълчаливо. От време на време ми задаваше по някой въпрос, до който не бе стигнал през последните два дни на разпити. Питаше ме за рождените ми дни, за учителите ми от началното училище, за домашните любимци от детството ми. Наложи ми се да призная, че след като бях уморила три рибки една след друга, се бях отказала от цялото начинание. На това, последното, се разсмя, и то по-гръмко, отколкото го бях чувала досега, и пустите гори около нас закънтяха като камбанен звън.

Походът ни отне по-голямата част от предобеда, но той нито веднъж не прояви и най-бегло нетърпение. Гората се разгръщаше пред нас в безкраен лабиринт от древни дървета и започнах да се притеснявам, че никога няма да успеем да открием пътя обратно. Но той бе напълно уверен, съвсем като у дома си в зелената плетеница и нито за миг не се поколеба за посоката.

След няколко часа светлината, която се процеждаше през балдахина над главите ни, се промени — мрачният маслинен оттенък премина в ярък нефрит. Денят се бе оказал слънчев, точно както бе прогнозата. За първи път откакто навлязохме под дърветата, усетих тръпка на вълнение, която бързо премина в нетърпение.

— Стигнахме ли вече? — закачих го престорено смръщена.

— Почти — той се усмихна на промяната в настроението ми. — Виждаш ли как става по-светло пред нас?

Взрях се в гъстата гора.

— А става ли?

Той се ухили самодоволно.

— Може би твоите очи все още не забелязват.

— Май ми е време да ида на очен лекар — измърморих. Той се ухили още по-широко.

Но след неколкостотин метра вече действително забелязвах просветляване сред дърветата пред нас, светлина, обагрена в жълто, а не в зелено. Ускорих крачка, а нетърпението ми се усилваше с всяка стъпка. Остави ме да мина пред него и безмълвно ме последва.

Стигнах края на светлото пространство, пристъпих през последните туфи папрат и излязох на най-прекрасното място, което бях виждала в живота си. Поляната бе малка, съвършено кръгла и изпъстрена с цветя — виолетови, жълти и нежнобели. Някъде наблизо дочувах клокочещата песен на поточе. Слънцето бе точно над главата ми и изпълваше окръжността с трептяща маслена светлина.

Тръгнах бавно, изпълнена с благоговение, сред меката трева, полюшващите се цветя и топлия, позлатен въздух. По средата се обърнах, исках да споделя всичко това с него, но той не бе зад мен, както очаквах. Завъртях се, търсейки го с очи, внезапно стресната. Накрая го видях, все още под плътната сянка на клоните на ръба на малката котловина, да ме наблюдава напрегнато. Едва тогава се сетих нещо, което красотата на поляната ме бе накарала да забравя — слънцето и загадката на Едуард, която бе обещал да ми демонстрира днес.

Направих крачка към него, очите ми блестяха от любопитство. Неговите бяха предпазливи, неохотни. Усмихнах му се насърчително и го повиках с ръка, след което направих още една крачка към него. Той вдигна ръка в предупредителен жест и аз се спрях колебливо.

Едуард сякаш си пое дълбоко дъх и пристъпи напред в ярката светлина на обедното слънце.