Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 273 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Стефани Майър. Здрач

„Егмонт България“, София

Второ издание, 2009 г.

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN 978-954-27-0336-5

История

  1. — Добавяне

11. Усложнения

Всички ни зяпаха как отиваме до общия ни чин в кабинета по биология. Забелязах, че вече не отдалечава стола си от мен. Напротив, седна съвсем близо, ръцете ни почти се докосваха.

Точно в този момент господин Банър влезе в кабинета — имаше съвършен усет за времето — теглейки висока метална платформа на колелца с тежък старомоден телевизор и видеокасетофон. Щяхме да гледаме филм и повишеното настроение в класа бе почти осезаемо.

Господин Банър пъхна касетата в заяждащия апарат и отиде до стената, за да изключи осветлението.

И в този момент, когато стаята потъна в тъмнина, внезапно осъзнах, че Едуард седи на по-малко от два сантиметра от мен. Стреснах се от неочакваните искри, които пробягваха през тялото ми, смаяна, че е възможно още повече да се наелектризирам от присъствието му. Налудничав импулс да се протегна и да го докосна, да погаля съвършеното му лице поне веднъж в тъмнината почти ме задуши. Скръстих ръце плътно върху гърдите си, като свих пръсти в юмруци. Започвах да губя разсъдък.

Заточиха се надписите и леко осветиха стаята. Очите ми се стрелнаха към него, без да мога да ги спра. Усмихнах се глуповато, като осъзнах, че позата му бе досущ като моята — свити под мишниците юмруци и очи, които ме гледаха косо. Той ми се усмихна в отговор, а очите му някак успяваха да пламтят дори в полумрака. Отклоних поглед, преди да започна да се задъхвам. Беше направо абсурдно как започва да ми се вие свят.

Часът ми се стори безкраен. Не можех да се съсредоточа върху филма, дори не разбрах за какво ставаше въпрос. Безуспешно се опитвах да се успокоя, но електрическите импулси, които сякаш идваха някъде от неговото тяло, така и не спираха. От време на време си позволявах да хвърля поглед към него, но той също нямаше вид да се е успокоил. Задушаващият копнеж да го докосна също отказваше да отслабне, така че притисках юмруци към ребрата си, докато пръстите не ме заболяха от усилието.

Когато в края на часа господин Банър отново пусна лампите, направо въздъхнах от облекчение и протегнах ръце напред, за да раздвижа изтръпналите си пръсти. До мен Едуард се подсмихна.

— Е, това беше много интересно — измърмори той. Гласът му звучеше мрачно, а очите му бяха напрегнати.

— Ъъъ — успях единствено отвърна.

— Ставаме ли? — каза той и грациозно се надигна.

За малко да изпъшкам гласно. Следваше физическо. Изправих се внимателно, да не би равновесието ми да се окажеше засегнато от неочакваното ново напрежение между нас.

Той ме изпрати до салона в пълно мълчание и поспря на вратата. Извърнах се да му пожелая довиждане. Изражението му ме стресна — беше напрегнато, почти измъчено и толкова невероятно красиво, че болезненото желание да го докосна отново пламна със същата сила. Думите ми заседнаха в гърлото.

Той вдигна ръка нерешително, а в очите му се бореха противоречиви желания, след това бегло докосна едната ми скула с върха на пръстите си. Кожата му бе ледена, както винаги, но следата от пръстите върху кожата бе стряскащо топла — сякаш се бях изгорила, но все още не усещах болката.

Обърна се, без да каже нищо, и бързо се отдалечи.

Влязох в салона замаяна и с разтреперани колене. Незнайно как се озовах в съблекалнята и започнах да се преобличам като в транс, долавяйки смътно, че около мен има и други хора. Реалността нахлу с пълна сила чак когато някой пъхна ракета в ръката ми. Не беше тежка, но все пак едва се задържаше в ръката ми. Забелязах, че някои от учениците скришом ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се групираме в отбори.

За щастие, някакви остатъци от кавалерското чувство на Майк все пак бяха оцелели и той се приближи към мен.

— Искаш ли да бъдем отбор?

— Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш — пророних с извинителна гримаса.

— Не се притеснявай, ще се пазя — той се ухили. Понякога ми беше много симпатичен.

Нещата обаче не протекоха гладко. Някак успях да се ударя по главата с ракетата и да перна Майк по рамото, при това с един замах. Прекарах остатъка от часа в задната част на корта, скрила ракетата на безопасно място зад гърба си. Въпреки че го бях контузила, Майк се прояви доста добре — спечели три от четирите мача съвсем сам.

Когато треньорът свири за края на часа, той ме поздрави съвсем незаслужено.

— Така значи — каза той, когато тръгнахме от корта.

— Значи какво?

— Ти и Кълън, а? — попита той малко войнствено. Симпатията ми моментално се изпари.

— Това въобще не ти влиза в работата, Майк — предупредих го, а наум проклех Джесика да пропадне право в огнените бездни на Хадес.

— Не ми харесва тая работа — измърмори той въпреки всичко.

— Не е задължително да ти харесва — сопнах се.

— Гледа те, сякаш… сякаш си нещо за ядене — продължи той, без да ми обръща внимание.

Преглътнах истерията, която заплашваше да избухне, но въпреки усилията не успях да потуля едно тихо изкикотване. Той ме изгледа ядосано. Помахах му и хукнах към съблекалнята.

Облякох се набързо, а буцата в стомаха ми налудничаво пулсираше. Спорът ми с Майк вече бе далечен спомен. Чудех се дали Едуард ще ме чака, или ще трябва да отида до колата му. Ами ако братята и сестрите му бяха там? Почувствах вълна на истински ужас. Дали знаеха, че аз знам? А дали се предполагаше да знам, че знаят какво зная, или не?

Когато най-после излязох от салона, почти бях решила да се отправя към къщи, без дори да поглеждам към паркинга. Но тревогите ми се оказаха излишни. Едуард ме чакаше, облегнат небрежно на стената, а изумителното му лице бе спокойно. Когато пристъпих към него, ме обзе странно чувство на облекчение.

— Здрасти — прошепнах с широка усмивка.

— Здравей — усмихна ми се той ослепително в отговор. — Как беше физическото?

Усмивката ми се посви.

— Добре — излъгах.

— Така ли? — не звучеше убеден. Очите му почти незабележимо се отклониха от лицето ми, погледнаха зад рамото ми и леко се присвиха. Хвърлих поглед назад и видях гърба на отдалечаващия се Майк.

— Какво? — попитах.

Очите му се плъзнаха обратно върху моите, все така присвити.

— Нютън започва да ми лази по нервите.

— Пак ли си подслушвал? — обзе ме ужас. Доброто ми настроение мигом се изпари.

— Как ти е главата? — попита той невинно.

— Ти си невероятен! — врътнах се и закрачих решително по посока към паркинга, макар все още да не се бях отказала напълно от идеята да се прибера пеша.

Той ме настигна с лекота.

— Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо, стана ми любопитно — не звучеше особено разкаяно, така че реших да се престоря, че не съм го чула.

Тръгнахме в мълчание към колата му — от моя страна ядосано, смутено мълчание. Но на няколко крачки от нея се наложи да спра: беше заобиколена от тълпа, все момчета. После осъзнах, че всъщност зяпаха не волвото, а червения кабриолет на Розали, а в очите им блестеше неподправен копнеж. Никой даже и не вдигна очи, когато Едуард се промъкна между тях, за да отвори вратата на колата. Бързо седнах в колата, също така незабелязано.

— Екстравагантно — измърмори той.

— Каква кола е това? — попитах.

— Ем 3.

— Не съм абонирана за „Коли и шофьори“.

— Беемве — той завъртя очи, без да поглежда към мен, опитвайки се да даде заден, без да премаже автоентусиастите.

Кимнах. Това поне го бях чувала.

— Още ли се сърдиш? — попита ме той, докато внимателно маневрираше към изхода на паркинга.

— Естествено.

Той въздъхна.

— А ще ми простиш ли, ако ти се извиня?

— Може би… ако е от сърце. И ако обещаеш да не го правиш повече — настоях.

Очите му внезапно станаха хитри.

— Ами ако се извиня от сърце и те оставя ти да караш в събота? — контрира той условията ми.

Помислих малко и реших, че вероятно няма да получа по-добро предложение.

— Става — съгласих се.

— Искрено съжалявам, че те разстроих — очите му запламтяха от искреност в продължение на цяла една секунда — с което напълно обърка ритъма на сърцето ми — след това станаха игриви. — И ще бъда на вратата ти рано-рано в събота сутринта.

— Ами, ситуацията с Чарли няма да стане по-добра, ако на алеята ни без никакви обяснения се озове някакво волво.

Усмивката му бе снизходителна.

— Нямах намерение да си взимам колата.

— Как…

Той ме прекъсна.

— Не се тревожи. Там ще бъда, без кола.

Реших да не разпитвам. И без това ме мъчеше доста важен въпрос.

— Стана ли вече по-късно? — попитах многозначително.

Той се смръщи.

— Предполагам вече е по-късно.

Придадох си вежливо изражение и зачаках.

Той спря колата. Вдигнах изненадан поглед — естествено, вече бяхме стигнали пред къщата на Чарли и паркирали зад пикапа ми. Май беше по-лесно да се возя при него, ако вдигах поглед едва когато пристигнехме. Когато отново го погледнах, той се взираше в мен преценяващо.

— И все още искаш да разбереш защо не можеш да гледаш, докато ловуваме? — звучеше сериозно, но ми се стори, че долових следа от хумор дълбоко в очите му.

— Ами — поясних — най-вече се учудих от реакцията ти.

— Уплаших ли те? — Да, определено имаше някакво чувство за хумор.

— Не — излъгах. Но той не се хвана.

— Съжалявам, че съм те уплашил — продължи той с лека усмивка, но после цялата му закачливост изчезна. — Просто мисълта да си там… докато сме на лов. — Челюстта му се стегна.

— Тежко ли ще ти бъде?

Той отвърна през стиснати зъби.

— Изключително.

— Защото…?

Той си пое дълбоко въздух и загледа през предното стъкло към гъстите облаци, които сякаш ни притискаха, толкова близо бяха, че можехме да ги докоснем.

— Когато сме на лов — започна той бавно, с неохота — се предаваме на сетивата си… ръководим се твърде малко от разума. Особено що се отнася до обонянието. Ако си някъде наблизо, когато изгубя контрол… — Той поклати глава все така мрачно загледан в натежалите облаци.

Постарах се напълно да овладея изражението си в очакване на бързия поглед, който последва почти незабавно, за да прецени реакцията ми. Лицето ми не издаде нищичко.

Но очите му останаха впити в моите и мълчанието натежа и някак се промени. Отделни тръпки като онези, които бях почувствала следобед, наелектризираха атмосферата помежду ни, докато той неотклонно се взираше в очите ми. Чак когато съзнанието ми започна да се замъглява, усетих, че съм спряла да дишам. Накъсаният ми дъх наруши тишината и той притвори очи.

— Бела, май е най-добре да влизаш вече — тихият му глас прозвуча дрезгаво, а очите му отново бяха насочени към облаците.

Отворих вратата на колата и леденият порив, който нахлу вътре, успя да поразсее мъглата в главата ми. Притеснена да не се препъна, както бях замаяна, внимателно излязох от колата и затворих вратата зад себе си, без да поглеждам назад. Тихото жужене на смъкващия се прозорец ме накара да се обърна.

— Бела? — повика ме той, а гласът му вече звучеше по-спокойно. Той се наведе към отворения прозорец с бледа усмивка на устните.

— Да?

— Утре е мой ред.

— Твой ред за какво?

Той се усмихна по-широко, показвайки блестящите си зъби.

— Да задавам въпросите.

След това потегли, а колата профуча по улицата и изчезна зад ъгъла, преди дори да успея да събера мислите си. Усмихнах се, докато вървях към къщата. Ако не друго, поне беше ясно, че възнамерява утре да се видим.

И тази нощ, както обикновено, Едуард бе главно действащо лице в сънищата ми. Но климатът в подсъзнанието ми се бе променил. Разтърсвано бе от същите онези тръпки, които бяха наелектризирали следобеда. Аз се мятах и въртях неспокойно и често се будех. Едва призори най-после потънах в дълбок, лишен от сънища сън.

Когато се събудих, бях все така уморена, но вече и напрегната. Облякох кафявото си поло, с въздишка намъкнах неизменните дънки, размечтала се за тънки презрамки и къси панталони. Закуската бе обичайното мълчаливо мероприятие. Чарли си изпържи яйца, а аз хапнах традиционната купичка овесена каша. Чудех се дали е забравил какво сме говорили за съботата, но когато се изправи, за да занесе чинията си до мивката, той отговори на неизречения ми въпрос.

— По въпроса за съботата… — започна той, прекоси кухнята и пусна кранчето.

Свих се на стола.

— Да, татко?

— Все още ли смяташ да ходиш до Сиатъл? — попита той.

— Такъв ми е планът — направих гримаса. Искаше ми се да не бе повдигал въпроса, за да не се налага да съчинявам внимателно подбрани полуистини.

Той изстиска малко препарат върху чинията и завъртя четката.

— Сигурна ли си, че няма да успееш да се върнеш за танците?

— Не смятам да ходя на танците, татко — започнах да се ядосвам.

— Никой ли не те покани? — попита той, стараейки се да прикрие тревогата си със съсредоточено търкане на чинията.

Внимателно заобиколих подводния камък.

— Дамите канят.

— О! — намръщи се той и започна да подсушава чинията.

Съчувствах му. Сигурно не е лесно да си баща, и да живееш в страх, че дъщеря ти ще срещне някой, който ще й хареса, но и да се тревожиш да не би пък да не срещне никой подходящ. Колко ли ужасно ще е, помислих си аз и потръпнах, ако Чарли има и най-беглата представа какво точно си бях харесала.

Той тръгна за работа, след като ми помаха за довиждане, а аз се качих да си измия зъбите и да си събера учебниците. Чух полицейската кола да потегля и успях да се сдържа само няколко секунди, преди да надникна през прозореца. Сребристата кола вече беше там и чакаше, спряла на мястото на Чарли в алеята. Втурнах се надолу по стълбите, после през входната врата, чудейки се колко ли дълго щеше да продължи тази наша странна уговорка. Не исках никога да свършва.

Той ме чакаше в колата и едва ли обърна внимание, че затварям входната врата, без да си правя труда да пускам резето. Тръгнах към колата, но преди да отворя вратата и да вляза, смутено се спрях. Той се усмихваше спокоен и както винаги невъзможно красив.

— Добро утро — гласът му бе копринен. — Как си днес? — очите му пробягаха по лицето ми, сякаш въпросът съдържаше нещо повече от нормална любезност.

— Добре, благодаря — винаги се чувствах добре, всъщност много повече от добре, когато бях с него.

Погледът му се задържа върху кръговете под очите ми.

— Изглеждаш уморена.

— Не можах да спя — признах и бързо отметнах коси върху рамото си, за да си осигуря някакво прикритие от погледа му.

— Нито пък аз — пошегува се той, докато палеше колата. Започвах да свиквам с тихото й мъркане. Сигурна бях, че ревът на пикапа ще ме стресне следващия път, когато се случеше да го подкарам.

Разсмях се.

— Вероятно. Но предполагам съм спала поне мъничко повече от теб.

— Мога да се обзаложа.

— И какво прави снощи? — попитах.

Той се подсмихна.

— Нямаш шанс. Днес е моят ден да задавам въпроси.

— О, вярно. Какво искаш да знаеш? — челото ми се набръчка. Не можех да си представя, че нещо, свързано с моята особа, би могло да го интересува.

— Кой е любимият ти цвят? — попита той със сериозно изражение.

Завъртях очи.

— Всеки ден е различен.

— А кой е любимият ти цвят днес? — продължаваше да е напълно сериозен.

— Вероятно кафявото — обикновено се обличах според настроението си.

Той изсумтя и изостави сериозното изражение.

— Кафяво ли? — звучеше скептично.

— Ами да. Кафявото е топло. Липсва ми кафявото. Всичко, което би трябвало да е кафяво: дънери, скали, пръст — тук е покрито с лепкаво зелено — оплаках се.

Мрънкането ми сякаш го очарова. Замисли се за миг, загледан в очите ми.

— Права си — реши накрая, отново сериозен. — Кафявото е топло. — Протегна ръка бързо, но някак колебливо и отметна косата ми обратно зад рамото.

Вече бяхме стигнали паркинга на училището. Докато паркираше, се обърна към мен.

— Каква музика има в плейъра ти в момента? — попита той, а лицето му бе толкова сериозно, сякаш настояваше да си призная за убийство.

Сетих се, че така и не бях сменила диска от Фил. Когато споменах името на бандата, той се усмихна с кривата си усмивка, а очите му добиха странен блясък. Отвори отделението под плейъра на колата, измъкна един от близо трийсетина диска, наредени плътно в тясното пространство, и ми го подаде.

— Дебюси… за това? — вдигна вежда.

Беше същият диск. Заразглеждах познатото изображение на обложката, без да вдигам очи.

Въпросите продължиха през целия ден. Докато ме изпращаше до английския, когато ме посрещна след испанския, през цялата обедна почивка, неумолимо ме разпитваше за всяка незначителна подробност от съществуванието ми. Филми, които обичах или мразех, малкото места, където бях ходила, и многото места, където исках да отида, и книги — безброй въпроси за книги.

Направо не помнех кога за последен път съм говорила толкова много. През повечето време се чувствах неловко, убедена, че го отегчавам. Но вглъбеното му изражение и несекващият поток от въпроси ме караха да продължавам. Повечето от въпросите бяха лесни и само няколко поставиха на изпитание лесно избиващата червенина по лицето ми. А всяко изчервяване провокираше нова порция въпроси.

Като например кой е любимият ми скъпоценен камък и аз изтърсих, преди да помисля — топаз. С такава скорост ме заливаше с въпроси, че сякаш бях подложена на онези психологически тестове, в които трябва да отговориш с първата дума, която ти дойде наум. Сигурна съм, че ако лицето ми не бе пламнало, щеше да продължи със следващата точка от списъка, който сякаш следваше. А се изчервих, защото съвсем доскоро любимият ми камък бе гранат. Но взирайки се в топазените му очи, нямаше как да не се сетя на какво дължа тази промяна във вкуса. И той, естествено, не ме остави на мира, докато не си признах защо така съм се смутила.

— Казвай — заповяда накрая, след като не успя да ме убеди с добро, а не успя единствено защото не гледах в лицето му.

— Защото такъв е цветът на очите ти днес — предадох се с въздишка, свела поглед към ръцете си, които си играеха с кичурче от косата ми. — Предполагам, ако ме попиташ след две седмици, тогава ще предпочета оникса. — Бях споделила излишно много с неволната си откровеност и се опасявах да не провокирам онзи странен гняв, който избухваше всеки път, когато се изпуснех и разкриех твърде ясно колко съм обсебена.

Но паузата бе съвсем кратка.

— Какви цветя предпочиташ? — изстреля той следващия въпрос.

Въздъхнах с облекчение и продължих да участвам в психоанализата.

Часът по биология отново се оказа изпитание. Едуард продължи с въпросите чак до влизането на господин Банър в стаята, който отново бе помъкнал стойката с телевизора и видеото. Когато учителят протегна ръка към ключа на осветлението, забелязах, че Едуард извива тяло по-далече от мен. Това не помогна особено. Щом стаята потъна в тъмнина, същата електрическа искра, същият неспокоен копнеж да протегна ръка през краткото разстояние, което ни делеше, и да докосна студената му кожа, отново се появиха.

Приведох се напред върху чина, облегнах брадичка върху сгънатите си ръце, за да скрия пръстите, с които бях сграбчила ръба на масата, и се опитах да се преборя с безразсъдното желание. Не поглеждах към него от страх, че ако се случи да срещнем погледи, всякакъв самоконтрол ще ме напусне. Искрено се опитвах да се съсредоточа над филма, но в края на часа отново нямах представа какво съм гледала. Отново въздъхнах с облекчение, когато господин Банър запали лампите и най-накрая се осмелих да погледна към Едуард. Той ме наблюдаваше, а погледът му бе неразгадаем.

Изправи се мълчаливо и ме изчака, без да помръдне. Тръгнахме в мълчание към салона, точно като вчера. И пак като вчера, без да продума, той докосна лицето ми — този път с опакото на хладната си ръка, погали ме от слепоочието до ръба на челюстта — след което се обърна и си тръгна.

Физическото премина бързо, в наблюдение на едноличните изяви на Майк с ракетата. Днес въобще не ме заговори, дали заради празния ми поглед, или защото все още се цупеше след вчерашното ни сдърпване. Някъде в някакво ъгълче на съзнанието си изпитвах лека вина. Но въобще не можех да мисля за него.

След часа побързах да се преоблека, бях неспокойна, знаейки, че колкото по-бързо се оправя, толкова по-скоро ще бъда с Едуард. Напрежението ме направи по-непохватна от обичайно, но в крайна сметка успях да стигна до вратата и когато го видях, изпитах същото облекчение, а лицето ми автоматично се разтегна в широка усмивка. Той ми се усмихна в отговор, преди да ме подложи на поредната порция кръстосан разпит.

Сега въпросите му бяха по-различни, не така лесни. Разпитваше ме какво точно ми липсва от Финикс, като настояваше да му описвам всичко, което не му беше познато. Седяхме пред къщата на Чарли часове наред, докато небето тъмнееше, а дъждът се изливаше около нас като потоп.

Опитвах се да опиша невъзможни неща, като например мириса на креозота — горчив, наподобяващ смола, но все пак приятен, високото, пронизително жужене на цикадите през юли, безплодните перести дървета, необятността на небето, проснало се синьо-бяло от хоризонт до хоризонт, едва прекъсвано от ниските планини, покрити с виолетови вулкански скали. Най-трудно ми бе да обясня защо това бе толкова красиво за очите ми — да се опитам да оправдая красота, която не се влияеше от оскъдната, трънлива растителност, която често изглеждаше полумъртва, красота, свързана по-скоро с оголените форми на земята, с плитките извивки на долините между скалистите хълмове и в начина, по който се вкопчваха в слънчевата светлина. Осъзнах, че усилено ръкомахам, докато се опитвам да му обясня.

Тихите му, настойчиви въпроси ме провокираха да говоря свободно и в полумрака на бурята да забравя да се чувствам неудобно, задето монополизирам разговора. Най-накрая, когато приключих подробното описание на стаята ми у дома, вместо да отговори с поредния въпрос той замълча.

— Свърши ли? — попитах с облекчение.

— Много съм далече от финала, но баща ти скоро ще се прибере.

— Чарли! — Внезапно си припомних за съществуването му и въздъхнах. Погледнах към наводненото небе, но то не издаваше нищо. — Колко е часът? — замислих се на глас, докато поглеждах към часовника. Изненадах се колко е късно, Чарли вече бе тръгнал към къщи.

— Здрач е — прошепна Едуард с поглед, зареян в скрития от облаците хоризонт на запад. Прозвуча отнесено, сякаш мислите му бяха някъде много далече. Вгледах се в него, докато той се взираше невиждащо през предното стъкло.

Продължавах да го гледам, когато очите му внезапно се обърнаха към моите.

— Това е най-безопасната част от деня за нас — каза той в отговор на неизречения въпрос в очите ми. — Най-лесната. Но и най-тъжната, в известен смисъл… краят на още един ден, завръщането на нощта. Тъмнината е толкова предсказуема, не мислиш ли? — усмихна се той тъжно.

— Обичам нощта. Ако я нямаше тъмнината, никога нямаше да видим звездите. — После се смръщих. — Не че тук се виждат кой знае колко често.

Той се разсмя и атмосферата внезапно олекна.

— Чарли ще е тук след няколко минути. Така че, ако не смяташ да му казваш, че ще прекараш съботата с мен… — той вдигна вежда.

— Благодаря ти, но не — събрах си учебниците, осъзнавайки, че съм се сковала от дългото седене неподвижна в колата. — Значи утре е мой ред, нали?

— Категорично не! — лицето му се намръщи на шега. — Нали казах, че не съм свършил.

— Какво още остава?

— Ще разбереш утре — той се пресегна да ми отвори вратата и неочакваната му близост хвърли сърцето ми в бесни спазми.

Ръката му обаче замръзна върху дръжката.

— Неприятно — промърмори той.

— Какво има? — с учудване забелязах, че челюстта му се е сковала, а очите му бяха напрегнати.

Той ме погледна за миг.

— Още едно усложнение — каза мрачно.

С бързо движение бутна вратата и след това се отмести, направо се сви, далече от мен.

Проблясване на фарове през струите дъжд привлече вниманието ми и видях една тъмна кола да спира край бордюра едва на няколко метра, обърната с предницата към нас.

— Чарли е зад ъгъла — предупреди ме той, загледан през леещия се дъжд към другата кола.

Незабавно изскочих навън, въпреки объркването и любопитството ми. Шумът от дъжда се усили, когато започна да струи по якето ми.

Опитах се да различа фигурите на предната седалка на чуждата кола, но беше твърде тъмно. Виждах Едуард в светлината на нейните фарове — продължаваше да гледа напред, а погледът му бе съсредоточен върху нещо или някого извън полезрението ми. Изражението му представляваше странна смесица от гняв и предизвикателство.

След това форсира двигателя и гумите изсвириха върху мокрия асфалт. Волвото изчезна за секунди.

— Здрасти, Бела — повика ме познат дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.

— Джейкъб? — извисих глас, примижавайки срещу дъжда. Точно в този момент полицейската кола на Чарли зави иззад ъгъла, а фаровете му осветиха пътниците на колата пред мен.

Джейкъб вече излизаше от колата, а широката му усмивка се виждаше дори в тъмнината. До шофьорското място седеше доста по-възрастен мъж, едър мъж с незабравимо лице. То сякаш преливаше, бузите му опираха в раменете, а червеникавата кожа бе набраздена от бръчки като старо кожено яке. А изненадващо познатите черни очи бяха сякаш едновременно твърде млади и твърде древни за широкото лице. Бащата на Джейкъб, Били Блак. Познах го веднага, макар да бях забравила името му през петте години, откакто го бях видяла за последно, когато Чарли го спомена в първия ми ден тук. Гледаше ме втренчено и изучаваше лицето ми, така че му се усмихнах нерешително. Очите му бяха широко отворени като от изненада или от страх, а ноздрите разширени. Усмивката ми угасна.

Още едно усложнение, бе казал Едуард.

Били продължаваше да ме гледа с напрегнати, тревожни очи. Вътрешно изпъшках. Дали бе разпознал Едуард? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?

Отговорът бе ясен в очите му. Да. Да, вярваше.