Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 273 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Стефани Майър. Здрач

„Егмонт България“, София

Второ издание, 2009 г.

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN 978-954-27-0336-5

История

  1. — Добавяне

10. Разпити

На сутринта ми беше много трудно да споря с онази част от съзнанието си, която твърдеше, че предната вечер е била само сън. Логиката отказваше да застане на моя страна, а също и здравият разум. Вкопчих се в онези неща, които нямаше как да съм си въобразила — като например миризмата му. Сигурна бях, че не съм в състояние да сънувам подобно нещо.

Зад стъклото на прозореца ми бе мрачно и мъгливо, просто идеално. Днес нямаше причина да отсъства от училище. Сетих се, че нямам яке, и облякох най-топлите си дрехи. Което отново доказваше, че спомените ми са съвсем реални.

Когато слязох на долния етаж, Чарли вече бе излязъл, което ми подсказа колко е късно. Глътнах едно овесено блокче на три хапки, прокарах го с малко мляко направо от кутията и побързах да се измъкна. Надявах се дъждът да изчака, докато открия Джесика.

Беше необичайно мъгливо, въздухът бе като пушек. Щом докоснеше откритите части на лицето и врата ми, усещах, че е леденостуден. Нямах търпение да пусна отоплението в пикапа. Мъглата бе много гъста, и едва когато изминах няколко метра по алеята, осъзнах, че в дъното й бе паркирана кола, сребриста кола. Сърцето ми издумка, замря, а след това възстанови дейност с ускорен ритъм.

Така и не видях откъде се появи, но внезапно се оказа до мен и вече ми отваряше вратата.

— Искаш ли да се возиш с мен днес? — попита той, развеселен от изражението ми, че за пореден път ме бе изненадал. В гласа му се долавяше известна неувереност. Всъщност ме оставяше да избера — бях свободна да му откажа и част от него се надяваше да го направя. Напразно.

— Да, благодаря ти — казах, опитвайки се да звуча спокойно. Щом влязох в затоплената кола, забелязах, че бежовото му яке бе метнато върху подглавника на дясната седалка. Вратата зад мен се затвори и доста по-бързо, отколкото позволяваше логиката, той вече седеше до мен и палеше двигателя.

— Взех якето заради теб. Не ми се иска да настинеш или нещо такова — гласът му бе предпазлив. Забелязах, че той самият не носи яке, а само лек плетен сив пуловер с V-образно деколте. Материята отново прилепваше към съвършено оформените му гърди. Огромен комплимент за лицето му бе, че съумяваше да държи очите ми далече от тялото му.

— Не съм чак толкова изнежена — казах, но все пак дръпнах якето върху скута си, пъхнах ръце в твърде дългите ръкави, любопитна дали е възможно уханието му да е толкова опияняващо, колкото си спомнях. Оказа се още по-опияняващо.

— Така ли? — възрази той толкова тихо, че не бях сигурна дали се предполагаше да го чуя.

Потеглихме из обвитите в мъгла улици, отново твърде бързо, в неловко мълчание. Или поне аз се чувствах неловко. Снощи стените между нас бяха паднали… почти всички. Не знаех дали и днес ще бъдем толкова откровени. Което ми връзваше езика. Зачаках пръв да заговори.

Той се обърна и ми се ухили.

— И какво, днес няма ли да има двадесет въпроса?

— Притеснявам ли те с въпросите си? — попитах с облекчение.

— Не толкова, колкото с реакциите си — той ме погледна уж шеговито, но не бях убедена, че се шегува.

Смръщих се.

— Зле ли реагирам?

— Не, точно това е проблемът. Приемаш всичко толкова хладнокръвно, че е чак неестествено. Така не мога да разбера какво всъщност мислиш.

— Винаги ти казвам какво мисля.

— Доста редактираш — обвини ме той.

— Не особено.

— Достатъчно, че да ме побъркаш.

— По-скоро не желаеш да ме чуеш — измърморих почти шепнешком. Но още докато го казах, веднага съжалих. Болката в гласа ми бе едва доловима, но се надявах да не я е усетил.

Той не отговори и се попитах дали не съм го засегнала. Докато пътувахме към училище, лицето му остана непроницаемо. Със закъснение се сетих нещо.

— Къде са братята и сестрите ти? — попитах безкрайно доволна от близостта с него, но все пак помнейки, че колата му обикновено бе пълна.

— Взеха колата на Розали — той вдигна рамене, докато паркираше до лъскав червен кабриолет с вдигнат гюрук. — Доста е екстравагантна, не мислиш ли?

— Охо! — възкликнах. — Щом разполага с такова нещо, защо изобщо се качва при теб?

— Както казах, доста е екстравагантна. Все пак се опитваме да се впишем в обстановката.

— Не се справяте добре — разсмях се и поклатих глава, докато излизахме от колата. Вече нямаше опасност да закъснея — с лудешкото му шофиране се бях озовала в училище достатъчно рано. — Тогава защо е взела кабриолета днес, щом не искате да биете на очи?

— Нима не забелязваш? Вече нарушавам всички правила. — Той ме пресреща пред предницата на колата и остана плътно до мен през целия път до сградата. Исках да преодолея и това нищожно разстояние, да се пресегна и да го докосна, но се опасявах, че няма да му се понрави.

— Защо въобще си купувате такива коли? — зачудих се гласно. — Щом не искате да правите впечатление?

— Угаждаме си — призна си той с дяволита усмивка. — Всички обичаме да шофираме бързо.

— Представям си.

Джесика ни чакаше под издадения покрив на стола, а очите й щяха да изскочат от орбитите. Върху ръката й, слава богу, бе преметнато якето ми.

— Здрасти, Джесика — казах, когато се приближихме на няколко метра. — Много ти благодаря, че си се сетила. — Тя безмълвно ми го подаде.

— Добро утро, Джесика — учтиво поздрави Едуард. Не беше той виновен, че гласът му бе толкова привлекателен. Нито пък че очите му умееха такива неща.

— Ъъъ… здрасти. — Тя отмести поглед към мен, опитвайки се да събере обърканите си мисли. — Значи, ще се видим по тригонометрия — тя ме погледна многозначително и аз потиснах една въздишка. Какво, за бога, щях да й кажа?

— Да, ще се видим тогава.

Тя се отдалечи, като на два пъти се спря да погледне към нас иззад рамо.

— Какво смяташ да й кажеш? — прошепна Едуард.

— Хей, нали уж не можеше да ми четеш мислите! — изсъсках.

— Не мога — изненада се той. После очите му светнаха в разбиране. — Обаче мога да чета нейните. Смята да ти устрои засада в часа.

Изпъшках, после смъкнах якето му, подадох му го и облякох своето. Той го преметна през ръка.

— Та какво смяташ да й кажеш?

— Не можеш ли да ми помогнеш малко? — примолих се. — Какво иска да й кажа?

Той поклати глава и хитро се подсмихна.

— Така не е честно.

— Напротив, да не споделиш какво си разбрал — ето това не е честно.

Той се замисли за миг, докато вървяхме. Спряхме пред вратата на моя кабинет.

— Иска да знае дали тайно не сме гаджета. И какво изпитваш към мен — каза най-после.

— Уф! Какво да й обясня? — опитах се да придам абсолютна невинност на изражението си. Покрай нас минаваха ученици, влизаха в стаята и вероятно ни зяпаха с любопитство, но аз почти не ги забелязвах.

— Хммм — той млъкна, улови кичурче коса, измъкнало се от кока на тила ми, и го пъхна обратно. Сърцето ми заблъска в гърдите. — Предполагам, можеш да отговориш положително на първия въпрос… ако нямаш нищо против — подобно обяснение ще е по-лесно от което и да било друго.

— Нямам нищо против — отговорих с немощен глас.

— А що се отнася до другия въпрос… аз също ще се ослушвам за отговора. — Едното ъгълче на устата му се сви в любимата ми крива усмивка. Не успях да възстановя дишането си достатъчно бързо, че да отговоря. Той се обърна и се отдалечи.

— Ще се видим на обяд — подвикна през рамо. Трима души, които тъкмо прекрачваха прага на кабинета, се спряха да ме изгледат.

Забързах навътре изчервена и изнервена. Как ме беше подвел! Сега още повече се чудех какво да кажа на Джесика. Седнах на обичайното си място и ядосано тупнах чантата си.

— Добро утро, Бела — каза Майк от мястото до мен. Вдигнах очи и забелязах странно, почти примирено изражение на лицето му. — Как беше в Порт Анджелис?

— Ами беше… нямаше как да обобщя преживяването — чудесно — довърших тромаво. — Джесика си купи много готина рокля.

— Спомена ли нещо за понеделник вечер? — попита той, а очите му светнаха. Усмихнах се на новия обрат в разговора.

— Каза, че е прекарала много добре — уверих го.

— Наистина ли? — попита той нетърпеливо.

— Определено.

В този момент господин Мейсън призова за тишина и помоли да предадем есетата си. Английският, а после и управлението преминаха в някаква мъгла, докато обмислях как да обясня нещата на Джесика и се тревожех дали Едуард действително ще слуша какво казвам чрез мислите й. Колко неудобен се оказваше талантът му, когато не го използваше, за да ми спасява живота, разбира се.

Към края на втория час мъглата почти се бе разсеяла, но денят продължаваше да е все така мрачен, с ниски, задушаващи облаци. Усмихнах се на небето.

Едуард, естествено, беше прав. Когато влязох в кабинета по тригонометрия, Джесика седеше на задния ред и не можеше да си намери място от вълнение. С неохота отидох да седна до нея, опитвайки да убедя себе си, че е най-добре колкото се може по-бързо да приключвам с това.

— Разкажи ми всичко! — заповяда тя, преди още да съм седнала.

— Какво искаш да знаеш? — зашикалкавих.

— Какво се случи снощи?

— Заведе ме на вечеря и после ме върна вкъщи.

Тя ме изгледа, изражението й бе скептично.

— Как така се прибра толкова бързо?

— Кара като луд. Ужасно ме беше страх — надявах се той да чуе това.

— Среща ли имахте, ти ли му каза да се видите там?

За това не се бях сетила.

— Не, много се изненадах, че се оказа там.

Устните й се свиха разочаровано при прозрачната откровеност в гласа ми.

— Но днес те докара на училище, нали? — зачовърка тя.

— Да, с което също ме изненада. Забелязал, че снощи съм била без яке — обясних.

— И какво, ще излизате ли пак?

— Предложи да ме закара до Сиатъл в събота, тъй като пикапът ми нямало да се справи. Това брои ли се?

— Да — кимна тя.

— Тогава, значи да.

— У-а-у. — Тя изговори възклицанието, сякаш бяха три отделни думи. — Едуард Кълън.

— Знам — съгласих се. Реакцията й бе доста сдържана.

— Чакай! — Тя изпъна длани пред мен, сякаш спираше кола. — Целуна ли те?

— Не — смотолевих. — Нещата не стоят така.

Изражението й бе видимо разочаровано. Сигурна съм, че и моето също.

— Мислиш ли, че в събота…? — Тя повдигна вежди.

— Съмнявам се. — Никак не успях да прикрия недоволството в гласа си.

— За какво си говорихте? — продължи да разпитва тя шепнешком. Часът бе започнал, но господин Варнър не ни обръщаше особено внимание, а и не бяхме единствените, които все още говореха.

— За различни неща — прошепнах в отговор. — Даже малко за есето по английски. — Много, много малко. Май го бе споменал бегло.

— Моля те, Бела — замоли се тя. — Давай с повече подробности.

— Ами… добре, ето, сетих се. Трябваше да видиш как флиртуваше с него сервитьорката, беше направо безочливо. Но той не й обърна никакво внимание. — Нека той да си мисли каквото ще.

— Това е добър знак — кимна тя. — Хубава ли беше?

— Много, и вероятно на деветнайсет-двайсет.

— Още по-добре. Явно те харесва.

Май че е така, но ми е трудно да преценя. Винаги е толкова потаен. — Добавих заради него и въздъхнах.

— Не знам как си събрала смелост да останеш сама с него — прошепна тя.

— Защо? — стреснах се, но тя не разбра реакцията ми.

— Толкова е… страховит. Аз не бих се сетила какво да си говоря с него. — Тя направи гримаса, вероятно при спомена от тази сутрин или от снощи, когато бе обърнал срещу нея невероятната сила на погледа си.

— Имам известни проблеми с членоразделността, като съм с него — признах си.

— Е, да. Невероятно готин е. — Джесика вдигна рамене, сякаш това извиняваше всякакви недостатъци. Което вероятно според нея бе точно така.

— Не само външният му вид, в него има много повече.

— Така ли? Какво например?

Съжалих, че съм отворила темата. Почти толкова, колкото се надявах да се е шегувал, че ще подслушва.

— Не мога да обясня… но зад външността си е още по-невероятен. — Вампирът, който искаше да бъде добър, който се втурваше да спасява живота на хората, за да не бъде чудовище.

Загледах разсеяно към дъската.

— Че това възможно ли е? — изкикоти се тя.

Не й отговорих, давайки си вид, че слушам господин Варнър.

— Значи го харесваш? — Тя явно нямаше намерение да се предава.

— Да — отвърнах кратко.

— Ама наистина ли го харесваш? — упорстваше тя.

— Да — отвърнах отново и се изчервих. Надявах се тази подробност да не се отпечата в мислите й.

Едносричните ми отговори не й стигаха.

Колко го харесваш?

— Твърде много — прошепнах в отговор. — Повече, отколкото той мен, но не виждам какво мога да направя до въпроса. — Въздъхнах и новата вълна на червенина се сля с предишната.

За щастие в този момент господин Варнър зададе някакъв въпрос на Джесика.

Тя така и не успя да подхване отново темата до края на часа, а щом звънецът удари, взех мерки да я разсея.

— По английски Майк ме пита дали си споменала нещо за понеделник вечерта — подхвърлих й.

— Шегуваш се! Ти какво му каза? — ахна тя и напълно забрави да разпитва.

— Отговорих му, че ти е било много приятно, така си ми казала, и той определено се зарадва.

— Кажи ми дума по дума какво те пита и ти какво точно му отговори!

Така на път за следващия кабинет правихме дисекция на структурата на използваните от Майк изречения, а през по-голямата част от часа по испански се занимавахме с подробно описание на изражението и мимиките му. Нямаше да се старая да проточвам така темата, ако не се опасявах, че в противен случай ще се върнем отново на мен.

А след това удари звънецът за обедната почивка. Скочих от стола, напъхах учебниците надве-натри в чантата си, а оживеното ми изражение явно бе подсказало нещо на Джесика.

— Май днес няма да седиш при нас, а? — предположи тя.

Струва ми се, че не — не можех да бъда сигурна дали отново няма да се запилее някъде за мое огорчение.

Но точно пред вратата на кабинета по испански, неприлично наподобяващ гръцки бог, се бе облегнал Едуард и ме чакаше. Джесика хвърли бърз поглед, завъртя очи и се отдалечи.

— Ще се видим после, Бела — гласът й направо тежеше от намеци. Май щеше да се наложи да изключа телефона вкъщи.

— Здравей — гласът му бе едновременно развеселен и раздразнен. Очевидно действително бе подслушвал.

— Здрасти.

Не ми хрумваше какво друго да кажа, а и той не каза нищо, предполагам изчакваше удобен момент, така че разходката ни до стола бе доста мълчалива. Докато крачехме заедно през обедната тълпа, се сетих за първия ми ден тук — сега отново всички ме зяпаха.

Поведе ме към опашката все така безмълвен, макар през няколко секунди очите му да се стрелкаха към мен замислени. Струваше ми се, че раздразнението все повече надделява над развеселеността. Нервно заиграх с ципа на якето си.

Той пристъпи към щанда и напълни един поднос с храна.

— Какво правиш? — възразих. — Нали не взимаш всичкото това за мен?

Той поклати глава и пристъпи напред да плати храната.

— Половината е за мен, естествено.

Вдигнах вежда.

Той ме поведе към същата маса, на която седяхме и предния път. Когато седнахме един срещу друг, група ученици от горния курс ни зяпнаха невярващо от другия й край. Едуард сякаш нищо не забелязваше.

— Вземи си каквото искаш — каза той и побутна подноса към мен.

— Любопитно ми е — започнах, като си взех една ябълка и взех да я въртя между дланите — какво би направил, ако някой те предизвика да хапнеш нещо?

— Вечно ти е любопитно — направи гримаса той и поклати глава. Загледа ме подразнено и без да отклонява поглед, взе от подноса парче пица, бавно отхапа една хапка, бързо я сдъвчи и преглътна. Гледах го с ококорени очи.

— Ако някой те предизвика да ядеш пръст, би могла да го направиш, нали? — попита ме той снизходително.

Сбърчих нос.

— Даже съм го правила веднъж… заради бас — добавих. — Не беше чак толкова зле.

Той се разсмя.

— Май никак не съм изненадан.

Нещо зад рамото му като че ли привлече вниманието му.

— Джесика анализира всяко мое действие, после смята да ти представи подробен анализ. — Той побутна пицата към мен.

При споменаването на Джесика върху лицето му се изписа част от предишното раздразнение.

Върнах ябълката върху подноса и отхапах от пицата. Погледнах настрани, наясно, че е на път да започне да говори.

— Значи сервитьорката била хубава, така ли? — попита той небрежно.

— Не забеляза ли?

— Не. Не обърнах внимание. Размишлявах за други неща.

— Горкото момиче — вече можех да си позволя да съм щедра.

— Нещо от това, което сподели с Джесика… леко ме тревожи, — Имаше разсеян вид. Гласът му бе дрезгав, а когато ме погледна изпод мигли, очите му бяха напрегнати.

— Не се изненадвам, че си чул нещо и то не ти се е понравило. Нали знаеш какво смятат за подслушвачите? — напомних му.

— Предупредих те, че ще слушам.

— А аз те предупредих, че не би искал да знаеш всичко, което си мисля.

— Така е — съгласи се той, но гласът му бе все така дрезгав. — Но не си напълно права. Искам да зная какво мислиш — всичко. Просто ми се ще… да не си мислиш някои неща.

Смръщих се.

— Това е доста различно.

— Но не за това става въпрос в момента.

— А за какво?

Бяхме се привели един към друг през масата. Големите му бели длани бяха сгънати под брадичката му. Аз се наведох напред, сложила дясната си ръка около врата. Наложи се да си напомня, че се намираме в претъпкания стол и вероятно ни наблюдават множество любопитни очи. Твърде лесно бе да потъна в нашия малък сапунен мехур.

— Наистина ли си мислиш, че ме харесваш повече, отколкото аз теб? — прошепна той и се наведе още повече към мен, а златните му очи ме пронизваха.

Опитах се да си припомня как точно се издишваше. Наложи се да отклоня поглед, за да успея да го постигна.

— Пак го правиш — измърморих.

Очите му се разшириха от изненада.

— Какво?

— Заслепяваш ме — признах си, полагайки усилия да се съсредоточа и същевременно да не откъсвам поглед от него.

— О! — той се намръщи.

— Не си виновен — въздъхнах. — Просто ти идва отвътре.

— Ще отговориш ли на въпроса?

Сведох очи.

— Да.

— Да — отговаряш на въпроса, или да — наистина смяташ така? — подразни се той.

— Да, наистина смятам така — не вдигнах поглед от масата, а очите ми внимателно следяха шарките на обшивката й, които имитираха жилки на дърво. Мълчанието се проточи. Упорито отказвах и този път да съм първата, която ще го наруши, и се борех с всички сили срещу изкушението да погледна лицето му.

Накрая той проговори, а гласът му бе кадифеномек.

— Грешиш.

Вдигнах поглед и видях нежното изражение на очите му.

— Няма как да си сигурен — възразих шепнешком. Поклатих глава недоверчиво, а сърцето ми се раздумка силно от думите му, на които отчаяно исках да повярвам.

— Какво те кара да смяташ така? — Очите му с цвят на течен топаз ме пронизваха. Предполагам напразно се мъчеха да изтръгнат истината направо от мислите ми.

На свой ред се втренчих в него и се опитах да намеря начин да обясня, да разсъждавам трезво, въпреки близостта на лицето му. Докато търсех думите, виждах как търпението му се изчерпва, как мълчанието ми го дразни, как започва да се смръщва. Отместих ръка от шията си и вдигнах пръст.

— Остави ме да помисля — настоях. Изражението му се проясни, като разбра, че все пак възнамерявам да отговоря. Отпуснах ръката си на масата и преместих лявата, така че да притисна длани една в друга. Загледах се в тях, започнах да сплитам и разплитам пръсти и най-после проговорих:

— Ами, като изключим очевидното, понякога… — поколебах се. — Не мога да съм сигурна — аз определено не умея да чета мисли, — но понякога ми се струва, че ми казваш едно нещо, а всъщност се опитваш да се сбогуваш с мен. — По-добре не можех да обобщя дълбокото страдание, което прозираше в думите му понякога.

— Доста си проницателна — прошепна той. Отново усетих същата болка, като чух как потвърждава страховете ми. — Но точно тук грешиш — започна да обяснява той, но изведнъж очите му се присвиха. — Какво искаш да кажеш с това „очевидното“?

— Ами, погледни ме само — казах напълно излишно, тъй като и без това се бе втренчил в мен. — Напълно обикновена съм — е, като изключим по-специалните ми недостатъци, например, че често се оказвам на крачка от смъртта и съм отчайващо непохватна. И погледни себе си. — Направих жест към него и цялото му умопомрачително съвършенство.

За миг челото му се сбръчка в пристъп на гняв, после се изглади, а очите му ме погледнаха проникновено.

— Знаеш ли, май нямаш много точна представа за себе си. Признавам, че за недостатъците си си права — той се подсмихна мрачно, — но очевидно не си чула какво кънтеше в главата на всеки човек от мъжки пол в първия ти ден на училище.

Примигнах, напълно смаяна.

— Не ти вярвам… — промърморих като на себе си.

— Поне този път ми повярвай, съвсем не си обикновена, напротив.

Смущението ми от погледа му далеч надминаваше удоволствието. Побързах да му напомня първоначалния си аргумент.

— Но аз не се опитвам да се сбогувам с теб — изтъкнах.

— Не разбираш ли? Точно това доказва, че съм прав. Аз изпитвам много по-силни чувства към теб, защото, успея ли да го направя — той поклати глава, сякаш се бореше с тази мисъл, — ако е по-благоразумно да се разделим, то съм готов да нараня себе си, за да не нараня теб, за да бъдеш в безопасност.

Изгледах го гневно.

— И не смяташ, че аз бих постъпила по същия начин?

— Никога няма да ти се наложи да правиш подобен избор.

Внезапно непредсказуемото му настроение отново се промени, чертите му се изкривиха в палава, зашеметяваща усмивка.

— Естествено, гарантирането на личната ти безопасност май се превръща в работа на пълен работен ден, изискваща постоянното ми присъствие.

— Днес никой не се е опитвал да ме убие — напомних му, благодарна за смяната на темата. Не исках да говорим за раздяла. Ако се наложеше, щях умишлено да се излагам на опасност, само и само да бъде до мен… Изтласках тази мисъл, преди пъргавите му очи да я прочетат в изражението ми. Това определено би ми навлякло неприятности.

— Все още — добави той.

— Все още — съгласих се. Бих поспорила, но не беше зле да е под напрежение от възможността да ме сполети някакво злощастие.

— Имам още един въпрос за теб — лицето му бе все така спокойно.

— Давай.

— Наистина ли трябва да ходиш до Сиатъл в събота, или го използваш като извинение, за да не се налага да отказваш на всичките си обожатели?

Направих гримаса, като се сетих за всичките онези случаи.

— Знаеш ли, още не съм ти простила за онази история с Тайлър — предупредих го. — Ти си виновен да се самонавие, че ще ходя на бала с него.

— О, щеше да намери възможност да те покани и без моето участие, просто исках да видя физиономията ти — подсмихна се той. Вероятно щях да се разсърдя, ако смехът му не бе така омайващ. — Ако аз те бях поканил, щеше ли да откажеш и на мен? — попита той, все още смеейки се.

— Вероятно не — признах си. — Но в последния момент щях да се измъкна, да се престоря на болна или да си изкълча глезена.

Той ме погледна изненадано.

— Защо?

Поклатих печално глава.

— Май не си имал възможност да ме наблюдаваш в час по физическо, но би трябвало да се досетиш.

— Да не би да имаш предвид факта, че не можеш да вървиш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?

— Очевидно да.

— Това не би било проблем — заяви той уверено. — Важното е кой те води. — Видя, че съм на път да възразя и ме прекъсна още преди да започна. — Но така и не ми отговори — твърдо ли си решена да ходим до Сиатъл, или би приела да правим нещо друго?

Щом говореше в множествено число, нищо друго нямаше значение.

— Отворена съм за предложения — казах. — Но все пак искам да помоля за една услуга.

Той ме погледна подозрително, както винаги когато задавах открит въпрос.

— Каква?

— Ами, когато казах на Чарли, че ще ходя до Сиатъл, той специално ме попита дали ще съм сама, а по онова време плановете ми бяха такива. Ако ме попита отново, вероятно няма да излъжа. Съмнявам се, че ще пита пак, но оставя ли пикапа вкъщи, това само ще повдигне излишно темата. А и ме е страх как караш.

Той завъртя очи.

— От всичко в мен, което би трябвало да събуди страха ти, ти се тревожиш от шофирането ми — поклати възмутено глава, но после очите му отново станаха сериозни. — Не смяташ ли да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен? — Въпросът му съдържаше някакъв скрит подтекст, който не успях да разбера.

— Относно Чарли, колкото по-малко, толкова по-добре. — В това бях убедена. — Къде всъщност ще ходим?

— Времето ще е хубаво, така че ще трябва да се скрия от обществения поглед… а ти можеш да останеш с мен, ако искаш — отново ми предоставяше избора.

— И ще ми покажеш какво имаше предвид по-рано, за слънцето? — попитах развълнувана, че вероятно ще разкрия още една неизвестна.

— Да. — Той се усмихна и замълча за миг. — Но ако не искаш да оставаш… сама с мен, все пак предпочитам да не ходиш сама до Сиатъл. Тръпки ме побиват, като си помисля в какви неприятности можеш да се забъркаш в град с подобен мащаб.

Ядосах се.

— Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл, при това само като население. А по отношение на площта…

— Но очевидно — прекъсна ме той — във Финикс не ти е била изпята песента. Така че предпочитам да си близо до мен. — Очите му отново ме изгаряха. Не беше справедливо да умее такива неща.

Не можех да споря нито с очите му, нито с аргументите му, а и проблемът беше сериозен.

— По една случайност нямам нищо против да съм сама с теб.

— Знам — въздъхна той мрачно. — Но все пак е по-добре да кажеш на Чарли.

— Защо, за бога, да го правя?

Очите му внезапно ме стрелнаха гневно.

— За да имам поне някакъв стимул да те върна.

Преглътнах. Но след миг размисъл вече бях убедена.

— Смятам да рискувам.

Той издиша ядосано и извърна поглед.

— Да говорим за нещо друго — предложих.

— За какво искаш да говорим? — попита той. Все още беше сърдит.

Огледах се, за да съм сигурна, че никой не ни чува. Докато се озъртах, улових погледа на сестра му Алис, която се взираше в мен. Останалите наблюдаваха Едуард. Побързах да обърна поглед към него и попитах първото нещо, което ми хрумна.

— Защо миналия уикенд ходихте до Гоут Рокс… на лов? Чарли твърди, че мястото не е подходящо заради мечките.

Той ме изгледа, сякаш не схващах нещо съвсем очевидно.

— Мечки? — ахнах и той се разсмя. — Сега не е ловният сезон за мечки, нали знаеш — добавих строго, за да прикрия шока си.

— Ако прочетеш внимателно наредбата, ще установиш, че законът засяга единствено лова с оръжие — информира ме той.

Загледа развеселен лицето ми, докато бавно асимилирах казаното.

— Мечки? — повторих със запъване.

— На Емет са му любими мечките гризли — гласът му бе все така безцеремонен, но очите му следяха реакциите ми. Опитах се да се овладея.

— Хммм — казах и отхапах още една хапка от пицата, за да имам оправдание да сведа поглед. Задъвчих бавно, после отпих голяма глътка кола, без да вдигам очи. — Ясно — казах след малко и най-после срещнах тревожния му поглед. — На теб какво ти е любимото?

Той вдигна вежда, а ъгълчетата на устните му се свиха неодобрително надолу.

— Планински лъв.

— Аха — казах с учтиво незаинтересован тон и отново сведох поглед към чашата.

— Естествено — добави той, а тонът му звучеше досущ като моя, — трябва да внимаваме да не накърним природния баланс с неразумно ловуване. Обикновено ловуваме в райони със свръхпопулация на хищници и пътуваме, докъдето се налага. Тук винаги има достатъчно елени и лосове и те вършат работа, но пък къде остава удоволствието? — Той се усмихна закачливо.

— Наистина къде? — измърморих през нова хапка пица.

— Ранната пролет е любимият сезон на Емет за лов на мечки, тъкмо се събуждат от зимен сън, така че са най-раздразнителни. — Той се усмихна на някакъв спомен.

— Няма нищо по-забавно от раздразнена гризли — съгласих се с кимване.

Той се подсмихна и поклати глава.

— Кажи ми какво всъщност си мислиш, моля те.

— Опитвам се да си го представя, но не успявам — признах. — Как ловувате без оръжия?

— О, имаме си оръжия — той разкри снежнобелите си зъби в кратка, заплашителна усмивка. Успях да овладея тръпките, които ме полазиха, преди да ме издадат. — Просто не такива, каквито се имат предвид от законодателството. Ако някога си гледала по телевизията как напада мечка, можеш да си представиш как ловува Емет.

Не успях да прикрия следващата тръпка на ужас, която пролази по гръбнака ми. Надзърнах към отсрещния край на помещението към Емет, доволна, че не гледа към мен. Плътните мускули, които опасваха ръцете и тялото му, някак изглеждаха още по-заплашително.

Едуард проследи погледа ми и се засмя. Взрях се в него напълно изумена.

— И ти ли си като мечка? — попитах тихо.

— По-скоро като лъв, или поне така са ми казвали — рече той небрежно. — Вероятно предпочитанията ни не са случайни.

Опитах се да се усмихна.

— Вероятно — повторих. Но съзнанието ми се изпълваше с противоречиви образи, които не успях да свържа. — Възможно ли е да наблюдавам нещо подобно?

— Категорично не! — Лицето му пребледня още повече, а очите му внезапно запламтяха. Облегнах се назад смаяна и — макар че никога не бих си признала — уплашена от реакцията му. Той също се облегна и скръсти ръце върху гърдите си.

— Твърде страшно ли е? — попитах, когато отново бях в състояние да контролирам гласа си.

— Ако беше така, щях да те заведа още нощес — каза той с режещ глас. — Нужна ти е здравословна доза страх. Ще ти бъде от огромна полза.

— Тогава защо? — настоях, опитвайки се да не обръщам внимание на гневното му изражение.

Той ме гледа ядосано в продължение на една дълга минута.

— По-късно — каза той накрая. Изправи се на крака с плавно движение. — Ще закъснеем.

Огледах се и с изненада установих, че е прав и че столът е почти празен. Когато бяхме заедно, времето и пространството се превръщаха в такава неясна мъглявина, че напълно губех представа и за двете. Скочих на крака и грабнах чантата от облегалката на стола.

— По-късно тогава — съгласих се. Нямаше да забравя.