Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 273 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Стефани Майър. Здрач

„Егмонт България“, София

Второ издание, 2009 г.

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN 978-954-27-0336-5

История

  1. — Добавяне

9. Теории

— Мога ли да задам само още един въпрос? — помолих Едуард, който подкара твърде бързо по тихата улица. Май не обръщаше каквото и да било внимание на пътната обстановка.

Той въздъхна.

— Само един — съгласи се той. Устните му се свиха в напрегната линия.

— Ами… каза, че си бил наясно, че не съм влизала в книжарницата и съм тръгнала на юг. Просто се чудех откъде си знаел.

Той замислено извърна поглед.

— Мислех, че вече няма да си говорим уклончиво — измърморих.

Той почти се усмихна.

— Добре тогава. Проследих миризмата ти — Едуард погледна към шосето, давайки ми възможност да овладея изражението си. Не ми хрумваше подходяща реакция на подобно изказване, но внимателно го картотекирах в ума си за последващ анализ. Опитах се отново да се концентрирам. Не ми се щеше да приключвам с въпросите, след като най-после бе започнал да ми обяснява някои неща.

— Освен това не отговори на първия ми въпрос… — упорствах аз.

Той ме погледна недоволно.

— На кой?

— Как точно се получава четенето на мисли? Можеш ли да четеш мислите на всеки човек, където и да е? И как го правиш? А останалите от семейството ти…? — Почувствах се глупаво, задето търся обяснение на нещо невъзможно.

— Това е повече от един въпрос — изтъкна той. Аз сплетох пръсти и го загледах в очакване.

— Само аз го умея. И не мога да чувам всеки и навсякъде. Трябва да съм сравнително наблизо. Колкото по-познат ми е нечий… „глас“, толкова по-отдалече мога да го чувам. Но все пак трябва да е на не повече от няколко километра. — Той се замисли. — Донякъде е като да си в огромна зала, пълна с хора и всички говорят едновременно. Получава се нещо като бръмчене — жуженето на гласове се превръща във фон. Докато не се съсредоточа върху конкретен глас и тогава мислите на този човек зазвучават съвсем ясно. Обикновено се старая да се изолирам от тези звуци — в повечето случаи действат доста разсейващо. И тогава ми е по-лесно да изглеждам нормален — той се смръщи при тази дума, — да не отговарям на мислите на хората, вместо на думите им.

— Според теб защо не можеш да чуваш моите мисли? — попитах с любопитство.

Той ме погледна с непроницаем поглед.

— Нямам представа — измърмори. — Хрумва ми единствено, че може би съзнанието ти не работи като на останалите хора. Сякаш мислите ти са на различна честота, не на тази, която аз улавям. — Той ми се усмихна, внезапно развеселен.

— Съзнанието ми не работи като на останалите хора? Да не съм някакъв изрод? — Странно, но думите му ме разтревожиха, вероятно защото предположението му попадаше право в целта. Винаги съм подозирала нещо подобно и се смутих, че подозренията ми се потвърждават.

— Аз чувам разни гласове, а ти се притесняваш, че ти си изрод? — разсмя се той. — Не се притеснявай толкова, това е просто теория… — Лицето му се изопна. — Което ни връща обратно към теб.

Въздъхнах. Как да започна?

— И няма да си говорим уклончиво, нали така? — напомни ми той тихо.

За първи път извърнах очи от лицето му, опитвайки се да намеря нужните думи. Погледът ми случайно попадна върху скоростомера.

— Мили боже! — изкрещях. — Намали!

— Какво има? — стресна се той. Но колата не забави ход.

— Караш със сто и шейсет! — продължавах да крещя. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но тъмнината не позволяваше да различа каквото и да било. Шосето се виждаше само в дългата ивица синкава светлина на фаровете. Гората от двете му страни бе като черна стена, която щеше да се окаже твърда като стомана, ако излезем от шосето с подобна скорост.

— Спокойно, Бела — той завъртя очи, но не намали скоростта.

— Да ни убиеш ли се опитваш? — троснах се.

— Няма да катастрофираме.

Опитах се да успокоя гласа си.

— Защо бързаш толкова?

— Винаги карам така — той се обърна и ми се усмихна с кривата си усмивка.

— Гледай пътя!

— Никога не съм катастрофирал, Бела, дори не са ме глобявали — ухили ми се и се почука по челото — имам вграден антирадар.

— Много смешно — подразних се. — Нали помниш, че Чарли е ченге? От дете са ме научили да спазвам закона. Освен това, ако усучеш волвото около някое дърво, ти най-вероятно спокойно ще станеш и ще си тръгнеш.

— Вероятно — съгласи се той с кратък, хладен смях. — А ти няма да можеш. — Той въздъхна и с облекчение забелязах, че стрелката постепенно падна до сто и тридесет. — Сега доволна ли си?

— Почти.

— Мразя да карам бавно — измърмори той.

— Това бавно ли е според теб?

— Стига коментари за шофирането ми — отсече той. — Все още чакам да споделиш последната си теория.

Прехапах устна. Той ме погледна, а карамелените му очи бяха неочаквано нежни.

— Няма да се смея — обеща той.

— По-скоро се опасявам, че ще се ядосаш.

— Толкова ли е страшна?

— Ами, доста.

Той зачака. Аз сведох очи към дланите си, за да не виждам изражението му.

— Давай — гласът му звучеше спокойно.

— Не знам как да започна — признах.

— Защо не започнеш от началото… спомена, че не си стигнала сама до тази теория.

— Не.

— А откъде тръгна — от книга? Филм? — заразпитва той.

— Не, случи се в събота, на плажа — рискувах да хвърля един бърз поглед към него. Изражението му бе озадачено. — Срещнах един стар приятел на семейството, Джейкъб Блак — продължих. — Баща му и Чарли са приятели, откакто се помня.

Той продължаваше да гледа объркано.

— Баща му е един от старейшините на куилеутите — наблюдавах го внимателно. Обърканото му изражение внезапно застина. — Тръгнахме да се разхождаме… — Реших да си спестя описанието на кроежите и плановете ми. — И той започна да ми разказва разни стари легенди, май се опитваше да ме уплаши. Разказа ми една… — поколебах се.

— Продължавай — подкани той.

— За вампири — осъзнах, че съм започнала да шепна. Вече не можех да го гледам в лицето. Но видях как кокалчетата му конвулсивно се сковаха на волана.

— И ти веднага се сети за мен? — каза все така спокойно.

— Не. Той… спомена семейството ти.

Мълчеше, загледан в шосето.

Внезапно се притесних, уплаших се за Джейкъб.

— Каза, че е някакво глупаво суеверие — добавих бързо. — Не очакваше да го възприема сериозно — прозвуча малко плитко оправданието ми. — Аз бях виновна, накарах го да ми разкаже.

— Защо?

— Лорън спомена нещо за теб — опитваше се да ме провокира. И едно по-голямо момче от племето каза, че семейството ти никога не влиза в резервата, но го каза така, сякаш имаше друго предвид. Така че дръпнах Джейкъб настрана и го подведох да ми разкаже — признах си и сведох глава.

Той изненадващо се разсмя. Вдигнах гневен поглед. Действително се смееше, но очите му пламтяха, втренчени право напред.

— Как точно го подведе? — попита той.

— Опитах се да флиртувам с него, което подейства по-добре, отколкото очаквах — в гласа ми се промъкна изненада, като си припомних ситуацията.

— Жалко, че не съм бил там — подсмихна се той мрачно. — А обвиняваш мен, че заслепявам хората… бедният Джейкъб Блак.

Изчервих се и се загледах в тъмнината зад стъклото.

— После какво направи? — попита той след минута.

— Порових в интернет.

— И прочетеното там те убеди? — не звучеше особено заинтригуван. Но ръцете му бяха сграбчили здраво волана.

— Не. Нищо не пасваше. Повече от нещата бяха откровено глупави. Но после… — замълчах.

— Какво?

— Реших, че няма значение — прошепнах.

— Няма значение? — тонът му ме накара да вдигна поглед — най-после бях пропукала маската на самообладанието му. Изражението му бе невярващо, почти без следа от гнева, който очаквах.

— Не — казах тихо. — За мен няма значение какво си.

Гласът му внезапно стана суров, подигравателен.

— Не те интересува, че съм чудовище? Че не съм човек?

— Не.

Той замълча и отново се загледа напред. Лицето му бе студено и безизразно.

— Ето, ядоса се — въздъхнах. — Не трябваше да казвам нищо.

— Не — отвърна той, но гласът му бе студен като изражението му. — Предпочитам да знам какво мислиш, дори и да е толкова налудничаво.

— Значи отново греша? — предизвиках го.

— Не това имам предвид. „Няма значение“ — цитира ме той, скърцайки със зъби.

— Права ли съм? — ахнах.

— Нима има значение?

Поех си дълбоко въздух.

— Всъщност не — направих пауза. — Но определено ми е любопитно. — Гласът ми, ако не друго, звучеше спокойно.

Той внезапно се предаде.

— Какво точно ти е любопитно?

— На колко години си?

— На седемнайсет.

— И от колко време си на седемнайсет?

Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.

— От известно време — призна той накрая.

— Добре — усмихнах се доволна, че продължава да е откровен с мен. Той ме погледна подозрително, както преди, когато се тревожеше, че ще изпадна в шок. Усмихнах се по-широко, за да го насърча, и той се намръщи. — Не ми се смей, но как е възможно да излизаш през деня?

Той все пак се разсмя.

— Мит.

— А спането в ковчези?

— Също мит — той се поколеба за миг, а гласът му прозвуча особено. — Не мога да спя.

Нужни ми бяха няколко секунди, за да проумея думите му.

— Изобщо ли?

— Никога — каза той, а гласът му бе едва доловим. Обърна се към мен замислено. Златистите му очи се впиха в моите и аз загубих нишката на разсъжденията си. Зяпах го, докато не отклони поглед от моя.

— Все още не си ми задала най-важния въпрос — сега гласът му бе суров, а когато отново ме погледна, очите му бяха студени.

Примигнах все още замаяна.

— А кой е той?

— Не те ли интересува диетата ми? — попита той саркастично.

— А — измърморих. — Това ли.

— Да, това — гласът му бе безизразен. — Не те ли интересува дали пия кръв?

Трепнах.

— Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос.

— Какво каза? — попита той настоятелно.

— Каза, че не… преследвате хора. Каза, че семейството ви вероятно не е опасно, защото преследвате само животни.

— Казал е, че не сме опасни? — гласът му бе дълбоко скептичен.

— Не точно. Каза, че вероятно не сте опасни. Но куилеутите все пак не искат да стъпвате по земите им, за всеки случай.

Той отново се загледа напред, но не можех да разбера дали гледа шосето, или не.

— Прав ли е? Че не преследвате хора? — постарах се гласът ми да е максимално равен.

— Куилеутите имат добра памет — прошепна той.

Приех го като потвърждение.

— Но това не бива да те успокоява — предупреди ме той. — Прави са да странят от нас. Въпреки всичко сме опасни.

— Не разбирам.

— Полагаме големи усилия — обясни той бавно. — Обикновено се справяме много добре. Но понякога правим грешки. Аз например ги допускам, като си позволявам да бъда сам с теб.

— Това грешка ли е? — долових тъгата в гласа си, но се чудех дали и той я забелязва.

— Много опасна при това.

След тези думи и двамата замълчахме. Загледах се как светлината от фаровете образува дъги по завоите. Движеха се твърде бързо, изглеждаха нереални, като в компютърна игра. Съзнавах, че времето се движи също толкова бързо, колкото черното шосе под нас. Ужасно се страхувах, че никога повече няма да имам възможност да бъда с него по този начин — открито, без стени помежду ни. Думите му намекваха за край, а това ме ужасяваше. Не можех да си позволя да пропилея и една минута от времето си с него.

— Разкажи ми още — попитах отчаяно, без да ме е грижа какво точно ще каже, просто исках да слушам гласа му.

Той ме погледна бързо, учуден от промяната в тона ми.

— Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми защо преследвате животни, а не хора — предложих, а гласът ми все още звучеше отчаяно. Усетих, че очите ми са влажни, и се опитах да се преборя с мъката, която напираше да ме завладее.

— Не искам да съм чудовище — гласът му беше много тих.

— Животните не са достатъчни?

Той замълча за миг.

— Естествено, не мога да съм сигурен в сравнението, но бих го сравнил с диета на тофу и соево мляко. Казваме си, че сме вегетарианци — това е нашата малка шега. Не задоволяват напълно апетита, или по-точно жаждата. Но ни дават достатъчно сила, за да устояваме на изкушението. Поне през повечето време — гласът му прозвуча злокобно. — Понякога е много по-трудно.

— Сега много трудно ли ти е? — попитах.

Той въздъхна.

— Да.

— Но в момента не си гладен — казах уверено — като факт, не като въпрос.

— Защо смяташ така?

— Заради очите ти. Нали ти казах, че си имам теория. Забелязала съм, че хората, особено мъжете, са по-раздразнителни, когато са гладни.

Той се подсмихна.

— Доста си наблюдателна.

Не отговорих. Просто се наслаждавах на звука на смеха му, исках да го запомня.

— Този уикенд с Емет на лов ли бяхте? — попитах, когато отново утихна.

— Да — той замълча, чудейки се дали да каже нещо, или не. — Не исках да тръгвам, но беше необходимо. Когато не съм жаден, ми е малко по-лесно да съм с теб.

— Защо не си искал да тръгваш?

— Защото се… тревожа… когато не съм около теб. — Очите му бяха нежни, но напрегнати и имах чувството, че костите ми омекват под погледа му. — Не се шегувах миналия четвъртък, когато ти казах да се постараеш да не паднеш в океана, или да не попаднеш под гумите на някоя кола. Целия уикенд бях страшно разсеян, притеснявах се за теб. А след случилото се тази вечер направо съм изненадан, че си успяла да оцелееш цял уикенд невредима. — Той поклати глава, а после сякаш се сети нещо. — Е, почти невредима.

— Какво?

— Ръцете ти — напомни ми той. Погледнах дланите си с почти зарасналите охлузвания по възглавничките. Нищо не му убягваше.

— Паднах — въздъхнах.

— Така си и помислих. — Устните му се извиха в ъгълчетата. — Предполагам, че като става въпрос за теб, е можело да бъде и много по-лошо. Точно тази възможност ме измъчваше през цялото време. Много дълги ми се сториха тези три дни. Направо лазех по нервите на Емет — той ми се усмихна тъжно.

— Три дни ли? Не се ли прибрахте днес?

— Не, върнахме се в неделя.

— Тогава защо те нямаше на училище днес? — Заля ме разочарование, почти гняв, като се сетих колко болка бях преживяла заради отсъствието му.

— Нали попита дали слънцето ми действа зле и ти отговорих, че не е така. Но все пак не мога да излизам, когато е слънчево — поне не и сред хора.

— Защо?

— Някой път ще ти покажа — обеща той.

Замислих се за миг.

— Можеше да ми се обадиш — реших накрая.

Той ме погледна озадачено.

— Но аз знаех, че си в безопасност.

— Но аз не знаех къде си ти. Аз… — поколебах се, свела поглед.

— Какво? — кадифеният му глас бе неустоим.

— Не ми беше приятно. Да не те виждам. Аз също се тревожа — изчервих се, когато изрекох всичко това гласно.

Той мълчеше. Вдигнах поглед неспокойно и видях болка в очите му.

— О! — простена той тихо. — Това не е добре.

Не схванах реакцията му.

— Какво толкова казах?

— Не разбираш ли, Бела? Едно е аз да се измъчвам, но съвсем друго ти да се увличаш до такава степен. — Той извърна тревожните си очи към шосето, а думите му потекоха толкова бързо, че едва го разбирах. — Не искам да чувам, че се чувстваш така. — Гласът му бе тих, но настойчив. Думите му режеха. — Не е редно. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела — моля те да го проумееш.

— Не — положих огромни усилия да не приличам на нацупено дете.

— Говоря сериозно — изръмжа той.

— Аз също. Нали ти казах, за мен няма значение какъв си. Вече е твърде късно.

Гласът му беше като камшик, нисък и суров.

— Никога не казвай това.

Прехапах устна, доволна, че не знае колко ме наранява. Загледах се навън към шосето. Май наближавахме. Определено караше твърде бързо.

— За какво мислиш? — попита той, а гласът му бе все така студен.

Поклатих глава, не знаейки дали ще успея да проговоря. Усещах погледа му върху лицето си, но продължавах да се взирам право напред.

— Плачеш ли? — звучеше ужасен. Не бях усетила, че влагата в очите ми бе преляла. Бързо прокарах ръка по бузата си — предателските сълзи бяха там, бяха ме издали.

— Не — отвърнах, но гласът ми потрепери.

Видях как посяга колебливо към мен с дясната си ръка, но после се спира и бавно я връща на волана.

— Съжалявам — гласът му бе изпълнен с разкаяние. Знаех, че не се извинява само за думите, които ме бяха разстроили.

Тъмнината тихо се стелеше около нас.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита той след минута и усетих, че се старае да звучи по-ведро.

— Какво?

— За какво мислеше тази вечер точно преди да се поява от завоя? Не можах да разгадая изражението ти, не изглеждаше уплашена, а по-скоро сякаш усилено се концентрираше върху нещо.

— Опитвах се да си спомня как се неутрализира нападател — нали се сещаш, според правилата на самозащита. Смятах да го фрасна в носа. — Мисълта за тъмнокосия мъж ме изпълни с внезапна ненавист.

— Възнамеряваше да се бориш ли? — възмути се той. — Не ти ли мина през ум да побегнеш?

— Доста често падам, когато бягам — признах.

— А да викаш за помощ?

— Канех се да стигна и до това.

Той поклати глава.

— Права беше, определено се намесвам в плановете на съдбата, като се опитвам да ти запазя живота.

Въздъхнах. Скоростта започна да намалява, влизахме в покрайнините на Форкс. За по-малко от двадесет минути.

— Ще те видя ли утре? — попитах.

— Да, и аз имам да предавам есе — той се усмихна. — Ще ти пазя място на обяд.

Нелепо беше как след всичко, което бяхме преживели тази вечер, това дребно обещание предизвика тръпка в стомаха ми и ме лиши от дар слово.

Вече бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми си беше на мястото, всичко изглеждаше напълно нормално. Сякаш се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.

Обещаваш ли да дойдеш на училище утре?

— Обещавам.

Замислих се за миг, после кимнах. Свалих якето му, подушвайки го за последен път.

— Можеш да го задържиш, нямаш яке за утре — напомни ми той.

Подадох му го.

— Не искам да давам обяснения на Чарли.

— А, вярно — ухили се той.

Поколебах се с ръка върху дръжката, опитвайки се да удължа мига.

— Бела? — попита той, вече с различен тон, сериозен, но същевременно колеблив.

— Да? — Обърнах се към него нетърпеливо.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

— Да — отговорих и незабавно съжалих за безусловната си готовност. Ами ако ме помолеше да стоя настрана от него? Не бих могла да спазя подобно обещание.

— Недей да ходиш сама в гората.

Зяпнах го объркано.

— Защо?

Той се смръщи и очите му се свиха, когато се взря през прозореца зад главата ми.

— Аз невинаги съм най-опасното нещо там. Нека не коментираме повече.

Потреперих леко от внезапната мрачност в гласа му, но почувствах облекчение. Поне можех лесно да спазя обещанието си.

— Както кажеш.

— Ще се видим утре — въздъхна той и усетих, че вече иска да тръгвам.

— До утре тогава. — Отворих с нежелание вратата.

— Бела? — обърнах се и той се наведе към мен, а бледото му, зашеметяващо лице бе само на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.

— Приятни сънища — каза той. Усетих дъха му върху лицето си и се изумих. Това бе същият изтънчен аромат, който бях подушила в якето му, но много по-концентриран. Примигнах напълно замаяна. Той се отдръпна.

Не бях в състояние да помръдна, докато мозъкът ми не успя поне отчасти да възстанови функциите си. След това тромаво се измъкнах от колата, като се наложи да се подпра на нея. Стори ми се, че го чух да се подсмихва, но звукът бе твърде тих и не бях сигурна.

Той изчака да стигна до входната врата, а после чух двигателят тихо да форсира. Обърнах се и видях как сребристата кола изчезва. Осъзнах, че е ужасно студено.

Механично бръкнах за ключа, отключих вратата и влязох вътре.

Чарли се провикна от хола.

— Бела?

— Да, татко, аз съм — влязох при него. Гледаше бейзболен мач.

— Рано се прибираш.

— Така ли? — изненадах се.

— Още няма осем часа — каза той. — Добре ли прекарахте?

— Да, много беше забавно. — Главата ми се замая, докато връщах лентата към планираната вечер с момичетата. — И двете си намериха рокли.

— Добре ли си?

— Просто съм уморена. Доста походих пеша.

— Ами тогава по-добре си лягай. — Звучеше разтревожен. Запитах се какво ли е изражението ми.

— Само ще се обадя на Джесика.

— Е, не беше ли с нея допреди малко? — попита ме той изненадано.

— Да, но си забравих якето в колата й. Искам да й напомня да ми го донесе утре.

— Изчакай да си стигне вкъщи.

— Вярно — съгласих се.

Влязох в кухнята и изтощена се отпуснах върху един стол. Вече определено ми се виеше свят. Зачудих се дали действително няма да изпадна в шок. Я се стегни, наредих си.

Телефонът внезапно иззвъня и аз подскочих. Дръпнах слушалката.

— Ало? — казах задъхано.

— Бела?

— Здрасти, Джес. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Прибра ли се вече? — в гласа й се долавяше облекчение… и изненада.

— Да. Забравила съм си якето в колата ти, би ли ми го донесла утре?

— Разбира се. Разказвай какво се случи! — настоя тя.

— Ами, утре, по тригонометрия, става ли?

Тя бързо схвана.

— О, баща ти ли е там?

— Да, точно така.

— Добре, тогава утре ще говорим. Чао! — долавях нетърпението в гласа й.

— Чао, Джес.

Бавно изкачих стълбите, а съзнанието ми бе помътнено от пълно вцепенение. Без въобще да съзнавам какво правя, съвсем механично се приготвих за лягане. Чак когато влязох под душа — водата се оказа прекалено гореща и изгаряше кожата ми — осъзнах, че умирам от студ. Тресях се в продължение на няколко минути, преди издигащата се пара най-после да успее да отпусне скованите ми мускули. След това се отпуснах под душа, твърде уморена да се движа, и стоях там, докато топлата вода не започна да намалява.

Измъкнах се неуверено, увих се плътно в една кърпа, за да запазя топлината от водата и да предотвратя нов пристъп на болезнено треперене. Бързо се приготвих за лягане, пъхнах се под завивката, свих се на топка и обгърнах ръце около себе си, за да се топля. Разтърсиха ме още няколко по-леки тръпки.

Мислите ми замаяно се въртяха, изпълнени с образи, които не можех да проумея, и такива, които се опитвах да потисна. Първоначално всичко ми се струваше объркано, но постепенно, когато вече се унасях, започнаха да се очертават някои факти.

За три неща бях напълно убедена. Първо, Едуард бе вампир. Второ, някаква част от него, а нямах представа колко силна може да бъде тя, жадуваше за кръвта ми. И трето, бях безусловно и необратимо влюбена в него.