Стефани Майър
Здрач (6)

5. Кръвна група

Стигнах до кабинета по английски като в мъгла. В първия момент дори не осъзнах, че часът вече е започнал.

— Благодаря ви, че благоволихте да се присъедините към нас, госпожице Суон — заяви господин Мейсън с пренебрежителен тон.

Изчервих се и забързах към мястото си.

Чак когато часът свърши, осъзнах, че Майк не седи до мен, както обичайно. Усетих да ме пробожда леко чувство на вина. Но двамата с Ерик ме чакаха на вратата както винаги, затова реших, че все пак не съм в пълна немилост. Докато крачехме, Майк набираше ентусиазъм, дърдорейки за прогнозата за времето през уикенда, и все повече заприличваше на себе си. Очакваше се дъждът да поспре за малко, така че бленуваното пътешествие до плажа вероятно щеше да се осъществи. Опитах се да прозвуча развълнувано, като компенсация за вчерашното разочарование. Но ми беше трудно — със или без дъжд температурите пак щяха да са към девет-десет градуса, и то ако имахме късмет.

Останалата част от сутринта мина като сън. Трудно ми бе да повярвам, че не съм си въобразила думите на Едуард и изражението на очите му. Може би просто бях сънувала изключително реалистичен сън и го бях преплела с действителността. Това ми изглеждаше много по-вероятно, отколкото, че му допадах в каквото и да било отношение.

Така че, когато двете с Джесика влязохме в стола, изгарях едновременно от нетърпение и от страх. Исках да видя лицето му, да разбера дали отново се е превърнал в студения, безразличен човек, когото наблюдавах през последните няколко седмици. Или, по някакво чудо, действително бях чула думите, които си мислех, че съм чула тази сутрин. Джесика, напълно сляпа за липсата ми на интерес, не спираше да дърдори за плановете си за забавата. Лорън и Анджела бяха поканили другите две момчета и всички щяха да ходят заедно.

Но когато очите ми се насочиха към масата му, ме заля вълна на разочарование. Останалите четирима си бяха там, но него го нямаше. Дали си беше тръгнал? Изчаках, напълно съкрушена, опашката с все така бръщолевещата Джесика. Апетитът ми се изпари — взех си само шише лимонада. Имах желание единствено да седна на масата и да се муся.

— Едуард Кълън пак те зяпа — каза Джесика и така най-после привлече вниманието ми. — Защо ли днес е решил да седи сам?

Главата ми рязко се вдигна. Проследих погледа й и видях Едуард да ме наблюдава, усмихнат накриво, от една празна маса в срещуположния край на стола от обичайното си ъгълче. Когато улови погледа ми, вдигна ръка и ми направи знак с показалец да отида при него. Докато гледах невярващо, той ми намигна.

— На теб ли прави знак? — попита Джесика с обидна изненада в гласа.

— Може би иска да му помогна с домашното по биология — измърморих заради нея. — Най-добре да ида да видя какво иска.

Усещах как Джесика продължава да ме зяпа, докато се отдалечавах.

Когато стигнах масата му, застанах зад стола срещу него, изпълнена с нерешителност.

— Защо не седнеш при мен днес? — попита той усмихнат.

Седнах като робот, наблюдавайки го предпазливо. Продължаваше да се усмихва. Трудно ми бе да вярвам, че някой толкова прекрасен може да е истински. Опасявах се, че всеки миг ще изчезне в облак дим и аз най-после ще се събудя.

Като че ли очакваше да кажа нещо.

— Това е ново — успях да кажа най-после.

— Ами… — той спря за миг, а после бързо каза: — Реших, че щом така и така съм поел към ада, да извървя пътя докрай.

Зачаках да каже нещо смислено. Но секундите течаха.

— Нали знаеш, че нямам никаква представа какво искаш да кажеш — отвърнах най-накрая.

— Знам — отново се усмихна, после смени темата. — Май приятелите ти се разсърдиха, че те отмъкнах.

— Ще им мине — направо усещах как погледите им дълбаят в гърба ми.

— Възможно е да не те върна — каза той със закачливо пламъче в очите.

Преглътнах шумно.

Той се засмя.

— Изглеждаш притеснена.

— Не съм — отрекох, но за беда гласът ми пресекна. — По-скоро учудена… какво предизвика всичко това?

— Нали ти казах, уморих се да се опитвам да страня от теб. Затова реших да се откажа. — Продължаваше да се усмихва, но светлите му очи бяха сериозни.

— Да се откажеш? — попитах объркано.

— Да, отказвам се да продължа опитите да съм добър. Ще правя това, което искам сега, пък да става каквото ще. — Докато обясняваше, усмивката му избледня и в гласа му се промъкна някаква сурова жилка.

— Пак се обърках.

Зашеметяващата му крива усмивка отново се появи.

— Един от проблемите е, че когато говоря с теб, винаги казвам твърде много.

— Не се притеснявай. И бездруго нищо не разбирам — отвърнах кисело.

— Точно на това разчитам.

— Значи, на прост език, вече приятели ли сме?

— Приятели… — проточи той нерешително.

— Или не — промърморих.

Той се ухили.

— Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам, че не съм подходящ приятел за теб.

Долавях, че предупреждението зад усмивката му е искрено.

— Вече няколко пъти го спомена — отбелязах, опитвайки се да игнорирам внезапното присвиване в стомаха и да запазя равен тон.

— Да, защото не ме слушаш. Все още чакам да ми повярваш. Ако си достатъчно умна, ще се постараеш да ме избягваш.

— Мисля, че и мнението ти за интелекта ми също не остана тайна — присвих очи.

Той се усмихна извинително.

— Значи, стига да съм… недостатъчно умна, ще се опитаме да бъдем приятели? — постарах се да обобщя объркания ни разговор.

— Горе-долу така излиза.

Сведох поглед към ръцете си, стиснали бутилката лимонада, несигурна какво да правя.

— За какво мислиш? — попита той любопитно. Погледнах дълбоките му златисти очи, обърках се и както обикновено издрънках истината.

— Опитвам се да преценя какво всъщност си. Челюстта му се стегна, но с известно усилие успя да задържи усмивката си.

— И напредваш ли? — попита той малко безцеремонно.

— Не особено — признах.

Той се подсмихна.

— А какви са теориите?

Изчервих се. През последния месец се колебаех между Брус Уейн и Питър Паркър. Но никога не бих си признала.

— Няма ли да ми кажеш? — попита той, накланяйки глава на една страна с изкусителна усмивка.

Поклатих глава.

Неудобно ми е.

— Това е ужасно дразнещо, нали знаеш — каза той недоволно.

— Не — побързах да изразя несъгласие и присвих очи. — Не мога да повярвам, че е дразнещо някой да не ти казва какво мисли, макар през цялото време да пуска тънки загадъчни намеци с единствената цел да те държат буден нощно време, та да се чудиш какво, за бога, означават… защо пък да е дразнещо?

Той направи гримаса.

— Или пък — продължих, давайки воля на сдържания досега гняв — да речем, че този човек освен всичко върши и най-различни чудати неща — примерно един ден ти спасява живота при невъзможни обстоятелства, а на следващия се държи с теб като с прокажен и отказва да даде каквото и да било обяснение, макар да е обещал. Това също, мисля си, е крайно недразнещо.

— Май си малко избухлива, а?

— Не обичам двойните стандарти.

Продължихме да се гледаме, без да се усмихваме.

Той надзърна над рамото ми и най-неочаквано се подсмихна.

— Какво?

— Гаджето ти май смята, че се държа нелюбезно с теб. Чуди се дали да не дойде да се намеси в караницата ни — отново се подсмихна.

— Нямам представа за кого говориш — отвърнах ледено. — Но така или иначе съм убедена, че бъркаш.

— Не бъркам. Казах ти, мислите на повечето хора доста лесно се четат.

— Освен моите, естествено.

— Да. Освен твоите. — Настроението му рязко се смени, очите му добиха замислено изражение. — Питам се защо ли е така?

Принудих се да отклоня поглед от напрегнатите му очи. Вместо това се съсредоточих в развинтването на капачката на лимонадата. Отпих и продължих да се взирам в масата, без да я виждам.

— Не си ли гладна? — попита той разсеяно.

— Не. — Нямах намерение да споменавам, че стомахът и без това ме присвива. — А ти? — погледнах празната маса пред него.

— Не, не съм гладен. — Не успях да схвана изражението му — като че ли се смееше на някаква тайна шега.

— Би ли ми направил една услуга? — попитах след кратко колебание.

Той ме погледна неочаквано подозрително.

— Зависи какво искаш.

— Не е кой знае какво — уверих го.

Той зачака, предпазлив, но любопитен.

— Просто се чудех… дали не би могъл да ме предупредиш следващия път, когато решиш да ме пренебрегваш за мое добро. Просто за да съм подготвена. — Докато говорех, съзерцавах шишето и прокарвах кутре по обиколката на гърлото.

— Звучи ми справедливо. — Когато го погледнах, видях, че е стиснал устни, за да не се разсмее.

— Благодаря.

— А мога ли и аз да получа един отговор в замяна? — попита.

— Само един.

— Сподели поне една теория.

Опа.

— Точно този отговор не мога да ти дам.

— Но ти обеща, без да поставяш ограничения — напомни ми той.

— Ти самият си нарушавал доста обещания — напомних му от своя страна.

— Само една, няма да се смея.

— О, напротив. — Сигурна бях, че ще се разсмее.

Той сведе очи, после ме погледна през дългите си черни мигли, а жълтеникавите му очи направо ме изгаряха.

— Моля те? — прошепна той, привеждайки се към мен.

Примигнах, а главата ми направо се изпразни. Леле боже, как го правеше?

— Ъъъ, какво? — попитах, съвсем замаяна.

— Моля те, сподели една мъничка теория — очите му продължаваха да ме изпепеляват.

— Ами, например, че си ухапан от радиоактивен паяк? — Дали не умееше да хипнотизира? Или просто бях безнадеждно лесна за манипулиране?

— Не си особено изобретателна — присмя ми се той.

— Съжалявам, само с това разполагам — отвърнах намусено.

— Много си далече от истината — подразни ме той.

— Няма ли паяци?

— Не.

— Нито радиация?

— Никаква.

— По дяволите — въздъхнах.

— И криптонитът не ми действа — ухили се той.

— Нали нямаше да се смееш?

Той овладя изражението си с усилие.

— В крайна сметка ще стигна до истината — предупредих го.

— Ще ми се да не се опитваш — отново стана сериозен.

— Защото…?

— Ами ако не се окажа супергерой? Ами ако се окажа злодей? — Той се усмихна игриво, но очите муси останаха непроницаеми.

— О! — няколкото му намека внезапно си дойдоха на място. — Разбирам.

— Така ли? — лицето му внезапно стана сурово, сякаш се стресна, че погрешка е казал твърде много.

— Опасен си — предположих, а пулсът ми се ускори, когато интуитивно долових истината в собствените си думи. Действително беше опасен. През цялото време се опитваше да ми го внуши.

Той не отговори, но продължи да ме гледа, а очите му бяха пълни с някаква емоция, която не можех да проумея.

— Но не си лош — прошепнах и поклатих глава. — Не, не вярвам, че си лош.

— Грешиш — едва чух гласа му. Той погледна надолу, грабна капачката от лимонадата ми и я завъртя между пръстите си. Гледах го втренчено и се чудех защо не се страхувам. Определено беше искрен, това бе очевидно. Но се чувствах единствено напрегната, нащрек… и повече от всичко друго — омагьосана. Както винаги, когато бях близо до него.

Мълчанието ни се проточи, докато не установих, че столът почти се е изпразнил.

Скочих на крака.

— Ще закъснеем.

— Аз не смятам да влизам в час днес — каза той, въртейки капачката толкова бързо, че контурите й се размазаха.

— Защо?

— Защото от време на време е полезно да пропускаш по някой час — той ми се усмихна, но очите му продължаваха да са напрегнати.

— Е, аз пък отивам — заявих. Бях твърде страхлива, за да рискувам да ме хванат.

Той насочи внимание към играчката си.

— Значи ще се видим по-късно.

Поколебах се, но първият звънец ме накара пъргаво да изприпкам през вратата — след един последен поглед към него, с който се уверих, че не е мръднал и на сантиметър.

Докато почти тичах към класната стая, мислите в главата ми се въртяха по-бързо и от лимонадената капачка. Колко малко въпроси бяха получили отговор и колко много други бяха възникнали. Но поне дъждът бе спрял.

Имах късмет — когато пристигнах в кабинета, господин Банър още не беше влязъл. Седнах на мястото си, като ясно осъзнавах, че Майк и Анджела ме зяпат. Майк — обидено, а Анджела — изненадано и донякъде със страхопочитание.

В този момент господин Банър влезе в стаята и направи знак за тишина. Мъкнеше няколко малки картонени кутии. Постави ги на масата на Майк и му каза да обиколи с тях останалите чинове.

— Така, ученици, искам всеки от вас да вземе по един елемент от всяка кутия — каза той, извади чифт гумени ръкавици от джоба на престилката си и ги надяна. Острото изплющяване на гумата върху китките му прозвуча зловещо в ушите ми.

— Първият е индикаторна карта — продължи той и вдигна бяла карта с отбелязани четири квадрата и я показа на класа, — Вторият елемент е четиризъб апликатор… — той вдигна нещо, което приличаше на останал почти без зъби гребен — … а третият е стерилизиран мини скалпел. — Той вдигна пластмасовата опаковка и я разкъса. Зъбчето не се виждаше от разстоянието, но стомахът ми се сгърчи. — Ще мина с една пипета с вода, за да подготвя картите ви, така че моля ви не започвайте, преди да съм стигнал до вас. — Той започна отново от чина на Майк, като прецизно накапа по-малко вода вън всеки от квадратите. — След това искам внимателно да убодете пръста си със скалпела… — Той хвана ръката на Майк и заби острието във върха на средния му пръст. О, не. По челото ми изби лепкава пот. — Капвате по една капка кръв върху всеки от зъбите на апликатора — той демонстрира, стискайки пръста на Майк, докато кръвта потече. Преглътнах конвулсивно, а стомахът ми се преобърна. — И след това я нанасяте върху картата — приключи той, вдигайки капещата карта, за да я видим всички.

Затворих очи, мъчейки се да чуя гласа му през бученето в ушите ми.

— Червеният кръст ще проведе дарителска кампания в Порт Анджелис другия уикенд и реших, че няма да е зле всеки от вас да си знае кръвната група. — Звучеше ужасно горд от себе си. — Тези от вас, които нямат навършени осемнадесет години, ще трябва да получат съгласие от родителите си. На бюрото ми има формуляри.

Той продължи да обикаля стаята с пипетата с вода. Положих буза върху хладната повърхност на чина и се опитах да запазя съзнание. Около мен се чуваха пискания, мрънкане и кикот — съучениците ми пробождаха пръстите си. Започнах бавно да вдишвам и издишвам през уста.

— Бела, добре ли си? — попита господин Банър. Гласът му бе точно над главата ми и звучеше стреснато.

— Аз си знам кръвната група, господин Банър — казах с немощен глас. Страхувах се да си вдигна ръката.

— Прилоша ли ти?

— Да, господине — измърморих, а вътрешно ми се искаше да се ритна, задето не избягах от часа, когато имах възможност.

— Някой би ли завел Бела до сестрата, моля? — провикна се той.

Нямаше нужда да вдигам глава, за да съм сигурна, че доброволецът ще е Майк.

— Можеш ли да ходиш? — попита ме господин Банър.

— Да — прошепнах. Само ме пуснете да изля за оттук, помислих си. Ако се наложи, ще пълзя.

Майк с ентусиазъм обгърна кръста ми с ръка и притегли моята през рамото си. Облегнах се тежко върху него и заедно напуснахме стаята.

Повлече ме през двора на училището. Когато заобиколихме ъгъла на стола и се скрихме от погледа на господин Банър, в случай че ни наблюдаваше от четвърта сграда, аз спрях.

— Би ли ме оставил да седна за минутка, моля те? — помолих го.

Той ми помогна да седна на края на тротоара.

— И каквото и да правиш, не си вади ръката от джоба — предупредих го. Все още ми се виеше свят. Смъкнах се настрани, положих буза върху леденостудения влажен цимент на тротоара и затворих очи. Това май малко ми помогна.

— Боже, как си пребледняла, Бела — възкликна Майк нервно.

— Бела? — някъде от далечината се провикна друг глас.

О, не! Молех се да се окаже, че си въобразявам този ужасно познат глас.

— Какво има, ударила ли се е? — гласът му вече бе близо, звучеше тревожен. Значи не си въобразявах. Стиснах очи и ми се прииска да умра. Или поне да не повърна.

Майк съвсем се напрегна.

— Май припадна. Не разбрах какво се случи, та тя дори не си убоде пръста.

— Бела — гласът на Едуард бе точно над мен, звучеше облекчено. — Чуваш ли ме?

— Не — изпъшках. — Махай се.

Той се подсмихна.

— Водя я при сестрата — заобяснява Майк с отбранителен тон — но тя отказа да продължи по-нататък.

— Аз ще я заведа — заяви Едуард. Долавях в гласа му същата веселост. — Можеш да се връщаш в час.

— Не — изпротестира Майк. — На мен казаха да го направя.

Внезапно тротоарът изчезна изпод мен. От изненада очите ми се отвориха от само себе си. Едуард ме бе вдигнал на ръце с такава лекота, сякаш тежах пет килограма, а не петдесет.

— Пусни ме! — Моля те, моля те, господи, да не повърна върху него. Но още преди да довърша изречението, той ме понесе.

— Хей! — извика Майк, вече на цели десет крачки зад нас.

Едуард не му обърна внимание.

— Изглеждаш ужасно — каза ми ухилен.

— Пусни ме обратно на тротоара — изпъшках. Люшкането от походката му никак не ми помагаше. Той внимателно ме отдалечи от тялото си, понасяйки цялата ми тежест единствено с ръцете си — явно въобще не го притесняваше.

— Значи припадаш при вида на кръв? — попита. Това неизвестно защо го забавляваше.

Не отговорих. Затворих отново очи и започнах с всички сили да се боря с гаденето, стиснала здраво устни.

— При това дори не на твоята кръв — продължи той, с очевидна веселост.

Не знам как успя да отвори вратата, при положение че ме носеше. Внезапно стана топло и разбрах, че сме вътре.

— О, боже — чух да ахва женски глас.

— Припадна в часа по биология — обясни Едуард.

Отворих очи. Бяхме в канцеларията и Едуард заобикаляше гишето, запътил се към вратата на лекарския кабинет. Госпожа Коуп, червенокосата секретарка на канцеларията, хукна пред него, за да я задържи отворена. Възрастната сестра вдигна смаян поглед от романа, който четеше, а Едуард ме внесе в стаята и нежно ме постави върху шумолящата хартия, която покриваше кафявия винилов дюшек на едната кушетка. След това се отдалечи и се облегна на стената максимално далече от мен в тясната стая. Очите му светеха оживени.

— Малко й прилоша — уведоми той стреснатата сестра. — По биология правят кръвни проби.

Сестрата кимна мъдро.

— Винаги се случва с някого.

Той се подсмихна тихо.

— Полежи малко, миличка, ще ти мине.

— Знам — въздъхнах. Гаденето вече отшумяваше.

— Често ли ти се случва? — попита ме тя.

— Понякога — признах. Едуард се изкашля, за да прикрие смеха си.

— Можете вече да се връщате в час — каза му тя.

— Наредиха ми да стоя при нея — заяви той с такъв авторитет, че сестрата, макар да сви устни, се отказа да спори.

— Ще ида да взема малко лед да ти сложа на челото, миличка — каза ми тя и припряно се измъкна от кабинета.

— Прав беше — изпъшках и оставих очите ми да се затворят.

— Обикновено съм прав, но какво имаш предвид в случая?

— Бягането от час определено е полезно. — Опитах се да дишам равномерно.

— Уплаши ме — призна той след кратка пауза. Тонът му звучеше сякаш признава някаква унизителна своя слабост. — Реших, че Нютън влачи мъртвото ти тяло, за да го погребе в гората.

— Ха-ха — очите ми все още бяха затворени, но с всяка изминала минута се чувствах все по-нормално.

— Честна дума — виждал съм трупове с доста по-здрав цвят на лицето. Притесних се, че ще се наложи да мъстя за убийството ти.

— Бедният Майк. Сигурно е побеснял.

— Направо ме ненавижда — весело отбеляза Едуард.

— Няма как да знаеш такова нещо — възразих, но след малко внезапно се почудих дали пък всъщност не може.

— Видях лицето му, беше пределно ясно.

— А мен как видя? Нали уж беше решил да бягаш от училище. — Вече се чувствах почти добре — ако бях хапнала нещо на обяд, вероятно нямаше да ми се гади толкова. От друга страна, може би имах късмет, че стомахът ми беше празен.

— Бях си в колата, слушах музика — отговорът бе толкова нормален, че чак се изненадах.

Чух вратата да изскърцва, отворих очи и видях сестрата със студен компрес в ръка.

— Ето, миличка — тя го сложи на челото ми. — Изглеждаш чувствително по-добре — добави тя.

— Май се оправих — казах и се изправих до седнало положение. Бученето в ушите ми бе утихнало до жужене и светът бе престанал да се върти. Ментовозелените стени си бяха на местата.

Усетих, че се кани да ме накара да легна обратно, но точно в този момент вратата се отвори и госпожа Коуп провря глава.

— Имаме още един — предупреди тя.

Скочих на земята, за да освободя кушетката за следващата жертва.

Подадох компреса на сестрата.

— Вземете, на мен не ми трябва.

В този момент Майк влезе, олюлявайки се, този път под тежестта на прежълтелия Лий Стивънс, едно от момчетата от групата ни по биология. Двамата с Едуард се дръпнахме към стената, за да им направим път.

— О, не — измърмори Едуард. — Излез навън в канцеларията, Бела.

Вдигнах поглед към него, объркана.

— Имай ми доверие — излез.

Обърнах се, шмугнах се през вратата още преди да успее да се затвори и се измъкнах от лечебницата. Усещах, че Едуард е точно зад мен.

— Послуша ме — беше изумен.

— Надуших кръвта — казах и сбръчках нос. За разлика от мен, на Лий не му бе прилошало от гледката на чужда кръв.

— Хората не могат да надушват кръв — възрази той.

— Е, аз пък мога — точно от това ми прилошава. Мирише на ръжда… и на сол.

Той ме зяпна с неразгадаемо изражение.

— Какво? — попитах.

— Нищо.

Точно в този момент Майк излезе от лечебницата и ни изгледа — първо мен, после Едуард. Вторият поглед неопровержимо доказваше думите на Едуард, че го ненавижда. Погледна отново към мен с печални очи.

— Доста по-добре изглеждаш.

— Само не си вади ръката от джоба — предупредих го отново.

— Вече не кърви — измърмори той. — Ще се връщаш ли в час?

— Шегуваш ли се? Ще трябва пак да изляза и да ме влачат дотук.

— Аха, май да… Е, ще идваш ли този уикенд? На плажа? — докато говореше, отново изгледа Едуард, който стоеше облегнат на претрупаното гише, неподвижен като статуя, зареян в празното пространство.

Опитах се да звуча колкото се може по-дружелюбно.

— Разбира се, нали казах, че съм навита.

— Ще се чакаме пред магазина на баща ми, в десет — очите му отново се стрелнаха към Едуард, несигурен дали не издава твърде много информация. Жестовете му даваха да се разбере, че поканата не важи за всички присъстващи.

— Там ще съм — обещах.

— Тогава ще се видим по физическо — каза той и колебливо тръгна към вратата.

— До после — отвърнах. Той ме погледна още веднъж, а кръглото му лице леко се нацупи, след това бавно се измъкна през вратата с отпуснати рамене. Заля ме вълна на съчувствие. Нямах желание да виждам отново разочарованото му изражение… при това във физкултурния салон.

— Физическо — изпъшках.

— Искаш ли да се погрижа за това? — не бях забелязала, че се е приближил до мен, но вече шепнеше в ухото ми, — Иди да седнеш и си придай блед вид — прошепна той.

Това никак не ми беше трудно. Винаги съм си била бледа, а от прималяването лицето ми бе лъснало от пот. Седнах на един от скърцащите сгъваеми столове и облегнах глава на стената със затворени очи. Припадъците всеки път ме изтощаваха.

Чух Едуард тихичко да говори над гишето.

— Госпожо Коуп?

— Да? — Не бях чула кога се е върнала на бюрото си.

— Бела има физическо следващия час, но ми се струва, че не се чувства достатъчно добре. Всъщност си мислех да я закарам у дома. Дали бихте могли да я извините от час? — Гласът му бе като разтопен мед. Представих си колко убедителни бяха в момента очите му.

— А ти имаш ли нужда от извинителна бележка, Едуард? — засуети се госпожа Коуп. Защо не можех и аз така?

— Не, имам час при госпожа Гоф, тя няма да има нищо против.

— Добре, значи всичко е уредено. Да се оправяш, Бела — подвикна тя към мен. Кимнах вяло, като леко преигравах.

— Можеш ли да вървиш, или предпочиташ пак да те нося? — Вече бе с гръб към секретарката и изражението му стана саркастично.

— Ще вървя.

Изправих се внимателно, но не ми стана по-зле. Той задържа вратата отворена с учтива усмивка, но погледът му бе пълен с насмешка. Излязох навън на студа, където тъкмо бе започнала да се спуска тънка мъгла. Приятно беше — за първи път се радвах на постоянната влага, която се стелеше от небето, тъй като изми лепкавата пот от лицето ми.

— Благодаря — казах, когато ме последва навън. — Почти си струваше да ми прилошее, щом се измъкнах от физическото.

— На ваше разположение — гледаше право напред, леко примижал срещу дъжда.

— Ще дойдеш ли? Имам предвид в събота? — надявах се да дойде, макар да бе малко вероятно. Не можех да си го представя да се накачули в една кола с останалите хлапета от училище, той просто не принадлежеше на същия свят. Но пък току-виж ми вдъхнеше някакво бегло желание да участвам в пикника.

— Къде точно ще ходите? — продължаваше безизразно да се взира напред.

— Долу в Ла Пуш, до Фърст Бийч — вгледах се в лицето му, мъчейки се да разгадая изражението му. Очите му почти незабележимо се присвиха.

Погледна към мен през ъгълчетата на очите си и се усмихна криво.

— Не съм съвсем убеден, че съм поканен.

Въздъхнах.

— Току-що те поканих.

— Предлагам двамата с теб да не притискаме Майк повече този уикенд. Ще вземе да рухне. — Очите му танцуваха. Тази идея май му харесваше неприлично много.

— Майк-шмайк — измърморих, твърде погълната от това как бе казал „двамата с теб“. Това пък на мен ми хареса неприлично много.

Наближавахме паркинга. Завих наляво към пикапа. Но нещо ме сграбчи за якето и ме дръпна рязко назад.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той отново ядосан. Сграбчил бе цяла шепа плат от якето ми в единия си юмрук.

Съвсем се обърках.

— Отивам си вкъщи.

— Не чу ли, че обещах да те заведа у дома? Да не мислиш, че ще те оставя да караш в това състояние? — гласът му продължаваше да звучи възмутено.

— Какво ми е на състоянието? Ами пикапът ми? — замърморих.

— Ще помоля Алис да ти го докара след училище — вече ме дърпаше към колата, без да пуска якето ми. Полагах всички усилия да не падна назад. Вероятно и да паднех, просто щеше да ме влачи по земята.

— Пусни ме! — извисих глас. Той не ми обърна внимание. Заклатушках се по мокрия тротоар до волвото. Там най-после ме пусна и аз залитнах към вратата.

— Страшно обичаш да командваш! — измрънках.

— Отключена е — беше единственият му отговор. Седна на шофьорското място.

— Напълно съм в състояние сама да се закарам вкъщи! — стоях до колата му ядосана. Дъждът се бе засилил, а тъй като не бях си сложила качулката, мократа ми коса капеше по гърба ми.

Той смъкна стъклото и се наведе към мен през седалката.

— Влизай в колата, Бела.

Не отговорих. Пресмятах наум шансовете си да стигна пикапа, преди да успее да ме настигне. Трябваше да призная, че не бяха особено големи.

— Ще те довлека обратно — заплаши ме той, прозрял плановете ми.

Опитах се да запазя каквото бе останало от достойнството ми и се вмъкнах в колата. Нямах особен успех — приличах на полуудавено коте, а ботушите ми джвакаха.

— Това е напълно ненужно — казах ледено.

Не ми отговори. Натисна някакви бутони, засили отоплението и намали музиката. Докато изкарваше колата от паркинга, реших да мълча през целия път и да се цупя колкото може повече, но после разпознах музиката, която слушаше. Любопитството надделя над намеренията ми.

— Clair de Lune? — попитах, учудена.

— Познаваш творбите на Дебюси? — той също се учуди.

— Не много добре — признах си. — Майка ми често слуша класическа музика у дома, познавам само любимите си произведения.

— И на мен това ми е едно от любимите — той се загледа замислено навън през струите дъжд.

Заслушах се в музиката и се отпуснах в светлосивата кожена седалка. Не можех да не реагирам на така познатата, утешителна мелодия. Дъждът размазваше всичко отвъд прозореца в сиви и зелени петна. Осъзнах, че се движим много бързо, но колата се носеше толкова сигурно, така плавно, че не усещах скоростта. Само беглите проблясъци на града зад стъклото я издаваха.

— Що за човек е майка ти? — попита ме той внезапно.

Погледнах го и видях, че ме изучава с любопитство.

— Доста прилича на мен, но е по-хубава — казах. Той вдигна вежди. — В мен има твърде много от Чарли. По-общителна е и по-смела. Безотговорна е и леко ексцентрична, и е изключително непредвидима готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка. — Замълчах. Колкото повече говорех за нея, толкова по-потисната се чувствах.

— На колко години си, Бела? — по някаква причина гласът му прозвуча раздразнено. Бе спрял колата и осъзнах, че вече сме пред къщата на Чарли, Дъждът плющеше толкова силно, че едва виждах самата къща. Сякаш колата бе потопена под река.

— На седемнайсет — отговорих, леко объркана.

— Нямаш вид на седемнайсетгодишна.

Тонът му бе укорителен и аз се разсмях.

— Какво? — попита той, любопитството му отново бе събудено.

— Майка ми вечно повтаря, че съм се родила на трийсет и пет и с всяка година остарявам все повече — засмях се, после въздъхнах. — Е, все една от нас двете трябва да се държи като възрастен. — Замълчах за миг. — Ти самият не приличаш много на ученик — отбелязах.

Той направи гримаса и смени темата.

— А майка ти защо се омъжи за Фил?

Учудих се, че е запомнил името — бях го споменала само веднъж, преди близо два месеца. Трябваха ми няколко секунди, преди да отговоря.

— Майка ми… тя е много млада за възрастта си. Предполагам, че Фил я кара да се чувства още по-млада. Във всеки случай е луда по него. — Поклатих глава. Какво точно я привличаше в него бе пълна загадка за мен.

— Ти одобряваш ли? — попита той.

— Какво значение има? — възразих. — Искам да е щастлива… а тя иска него.

— Това е доста благородно… Чудя се… — провлачи той.

— Какво?

— Дали тя би проявила същото благородство спрямо теб, как мислиш? Независимо какъв е изборът ти? — Внезапно целият се напрегна, очите му се впиха в моите.

— М-м-мисля, че да — заекнах. — Но все пак тя е родителят. Малко по-различно е.

— Значи не бива да се захващаш с някой страшен тип — пошегува се той.

Ухилих му се в отговор.

— Какво разбираш под страшен? С множество пиърсинги по лицето и огромни татуировки?

— Предполагам, може и така да изглежда.

— А ти какво имаш предвид?

Но той не обърна внимание на въпроса ми и ми зададе друг.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да съм страшен? — той вдигна вежда и по лицето му премина бледа сянка на усмивка.

Замислих се за миг, чудейки се дали истината или лъжата ще се приеме по-добре. Реших да избера истината.

— Хмм… мисля, че би могъл да бъдеш, стига да искаш.

— Страх ли те е в момента? — Усмивката му изчезна и божественото му лице внезапно стана сериозно.

— Не. — Но явно отговорих твърде бързо. Усмивката се завърна.

— Така, а сега ще ми разкажеш ли ти за твоето семейство? — исках да го разсея. — Със сигурност разказът ще е много по-интересен.

Той незабавно застана нащрек.

— Какво искаш да знаеш?

— Семейство Кълън са те осиновили? — поисках потвърждение.

— Да.

Поколебах се за миг.

— А какво се е случило с родителите ти?

— Починаха преди много години. — Тонът му бе сдържан.

— Съжалявам — пророних.

— Всъщност не ги помня много ясно. От много години считам Карлайл и Есме за свои родители.

— И ги обичаш. — Това не беше въпрос. Отговорът бе очевиден от начина, по който говореше за тях.

— Да — усмихна се той. — Не бих могъл да си представя по-чудесни хора.

— Имаш голям късмет.

— Знам.

— А брат ти и сестра ти?

Той хвърли поглед към часовника на таблото.

— Брат ми и сестра ми, а също и Джаспър и Розали, щом стана въпрос, доста ще се изнервят, ако се наложи да ме чакат в дъжда.

— О, съжалявам, май трябва да тръгваш. — Не ми се излизаше от колата.

— А ти вероятно си искаш пикапа обратно, преди полицейски началник Суон да се прибере у дома, за да не се налага да му разказваш за инцидента по биология — ухили ми се той.

— Убедена съм, че вече е чул. Във Форкс няма тайни — въздъхнах.

Той се разсмя, но в смеха му имаше някаква острота.

— Приятно прекарване на плажа… и ви пожелавам хубаво време за слънчеви бани. — Той погледна към струящия дъжд.

— Няма ли да те видя утре?

— Не. Двамата с Емет сме решили да започнем уикенда по-отрано.

— Какво ще правите? — Приятелите могат да си задават такива въпроси, нали така? Надявах се разочарованието в гласа ми да не е прекалено явно.

— Ще ходим на поход в Гоут Рокс Уилдърнес, на юг от Рениер.

Спомних си, че Чарли бе споменал за честите походи на семейство Кълън.

— Е, приятно прекарване — опитах се да звуча ведро, но май не успях да го заблудя. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? — Той се извърна, за да ме погледне право в очите, отприщвайки пълната сила на изпепеляващите си златисти очи.

Кимнах безпомощно.

— Не се обиждай, но май си от хората, които са магнит за неприятности. Така че… постарай се да не паднеш в океана или да не те прегази нещо, става ли? — Той се усмихна с кривата си усмивка.

При тези думи чувството ми за безпомощност незабавно се изпари. Изгледах го свирепо.

— Ще се постарая — троснах се и изскочих навън в дъжда. Затръшнах вратата с излишна сила.

Когато потегли, той все още се усмихваше.