Стефани Майър
Здрач (4)

3. Феномен

Когато на сутринта отворих очи, усетих нещо различно.

Светлината. Все така същата сиво-зелена светлина на облачен ден в гората, но някак по-прозрачна. Осъзнах, че прозорецът ми не бе обвит в мъгла.

Скочих да погледна навън и изпъшках от ужас.

Фина снежна кора покриваше двора, напудрила бе покрива на колата ми и засипала шосето в бяло. Но не това беше най-лошото. Вчерашният дъжд бе замръзнал, обличайки игличките на боровете във фантастични, великолепни форми и превръщайки автомобилната алея в смъртоносна ледена пързалка. И без това ми бе достатъчно трудно да не се подхлъзвам, когато земята бе мокра, та днес май щеше да е по-безопасно да си остана в леглото.

Чарли бе тръгнал за работа още преди да сляза долу. В известен смисъл сякаш си живеех сама и сега открих, че се наслаждавам на усамотението, вместо да се чувствам самотна.

Набързо изгълтах купа овесени ядки и отпих малко портокалов сок направо от кутията. Чувствах някакво вълнение при мисълта, че отивам на училище и това ме плашеше. Знаех, че нетърпението ми не е свързано нито със стимулиращата учебна среда, нито с новите ми приятели. Трябваше да призная, ако съм съвсем честна към себе си, че нямах търпение да отида на училище, за да видя Едуард Кълън. А това беше много, много глупаво.

Би трябвало да го отбягвам заради безмозъчните ми брътвежи от вчера. А и бях изпълнена с подозрителност — защо му трябваше да лъже за очите си? Все още се стрясках от враждебността, която понякога долавях да се излъчва от него, и ми се оплиташе езикът, когато си представех съвършеното му лице. Наясно бях, че моята и неговата среда нямат никакви допирни точки. Така че изобщо не би трябвало да очаквам с нетърпение днешната ни среща.

Наложи се да се концентрирам максимално, за да извървя невредима заледената тухлена алея. Когато най-после стигнах пикапа, за малко да се пльосна на леда, но в последния момент успях да сграбча страничното огледало и да се спася. Стана ми ясно, че днешният ден ще е кошмарен.

Докато карах към училище, се мъчех да разсея ужаса от евентуално пребиване и неканените разсъждения за Едуард Кълън с размишления за Майк и Ерик и за очевидната разлика в реакцията на тукашните момчета към мен. Сигурна бях, че изглеждам по абсолютно същия начин, както във Финикс. Може би момчетата у дома бяха наблюдавали как бавно преминавам през всички тромави фази на юношеството и все още ме считаха за дете. Може би просто се бях оказала новост в място, в което новините бяха рядкост. Възможно бе парализиращата ми непохватност да се възприемаше като трогателна, а не като жалка, и да се оказвах в ролята на изпаднала в беда девойка. Каквато и да бе причината, кучешката вярност на Майк и очевидното съперничество между него и Ерик ме тревожеше. Не бях съвсем сигурна дали все пак не предпочитам да не ми обръщат внимание.

Пикапът с лекота преодоляваше черния лед, който покриваше шосетата. Въпреки това карах много бавно, за да не оставя диря от отломки по главната улица.

Когато излязох от колата пред училище, разбрах защо съм се разминала така леко. Нещо сребристо улови погледа ми и реших да заобиколя пикапа. Внимателно се придържах за каросерията му, за да огледам гумите. Около тях в ромбоидни фигури бяха усукани тънки вериги. Чарли бе станал бог знае колко рано, за да постави вериги за сняг на колата ми. Гърлото ми внезапно се стегна. Не бях свикнала някой да се отнася към мен така и мълчаливата загриженост на Чарли ме свари неподготвена.

Докато стоях край задницата на пикапа, борейки се с внезапната вълна от емоции, която ме бе заляла при вида на веригите, чух странен звук.

Високо, пронизително стържене, което бързо достигаше болезнена сила. Вдигнах стреснато глава.

В един и същи миг видях няколко неща. Нищо не се движеше на забавен кадър, както става по филмите. Приливът на адреналин явно караше мозъка ми да работи на бързи обороти и бях в състояние да възприема подробно няколко неща едновременно.

Едуард Кьлън стоеше през четири коли и се взираше в мен с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше на фона на морето от физиономии, застинали в една и съща уплашена маска. Вниманието ми обаче бе привлечено от тъмносиния микробус, който се носеше към мен с блокирали гуми и остро свирене на спирачки, въртейки се като обезумял върху леда на паркинга. Щеше да удари задницата на пикапа ми, а аз стоях точно между двете коли. Нямах време дори да затворя очи.

Точно преди да чуя разрушителния трясък, с който каросерията на микробуса се огъна около каросерията на пикапа, нещо ме удари силно, но не оттам, откъдето очаквах. Главата ми се тресна върху заледената настилка, а нещо плътно и студено ме притисна към земята. Лежах на тротоара зад бежовата кола, до която бях паркирала. Но нямах възможност да забележа каквото и да било друго, тъй като микробусът отново ме застигаше. След като бе ударил пикапа отзад, той се бе извил със стържене. Продължаваше да се върти и плъзга по леда, заплашвайки отново да ме помете.

Тиха ругатня ме накара да осъзная, че до мен има някой. Този глас не можех да не разпозная. Две дълги бели ръце се стрелнаха пред мен да ме предпазят, микробусът потрепери и спря на педя от лицето ми, а широките длани съвсем навреме се наместиха в една дълбока вдлъбнатина в каросерията му.

След това ръцете се раздвижиха с такава скорост, че контурите им се размазаха. Едната внезапно се протегна под микробуса, нещо ме завлачи, краката ми се заподмятаха като на парцалена кукла, докато не се удариха в гумата на бежовата кола. Оглуши ме силен метален трясък, след което бусът рухна върху асфалта, ръсейки стъкла — точно там, където само преди секунда лежаха краката ми.

В продължение на една дълга секунда настъпи пълна тишина, после започнаха писъците. Сред внезапната шумотевица чувах, че не един човек вика името ми. Но по-ясно от всичко чувах тихия, уплашен глас на Едуард Кълън в ухото си.

— Бела? Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Гласът ми прозвуча странно. Опитах се да се изправя до седнало положение и осъзнах, че той ме е притиснал до тялото си в желязна хватка.

— Внимавай — предупреди ме той, докато се изправях. — Май доста силно си удари главата.

В същия миг усетих пулсираща болка над дясното си ухо.

— Ох — простенах изненадана.

— Така си и мислех — учудващо гласът му звучеше сякаш едва сподавя смеха си.

— Как по… — млъкнах, опитвайки се да си проясня мислите, да се ориентирам. — Как успя да се озовеш до мен толкова бързо?

— Та аз стоях точно до теб, Бела — каза той, вече със сериозен тон.

Извъртях се да седна и този път той ми позволи, като отпусна ръката около талията ми. После се плъзна колкото можеше по-далече от мен в тясното пространство. Вгледах се в разтревоженото му невинно изражение и отново се почувствах объркана от силата на златистите му очи. Какво всъщност го питах?

В този момент ни откриха цяла тълпа разплакани хора, които си крещяха един на друг и на нас двамата.

— Не се движете — нареди някой.

— Извадете Тайлър от микробуса! — изкрещя друг глас.

Около нас настъпи суматоха. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.

— Стой така засега.

— Студено ми е — оплаках се. Изненадах се, когато се подсмихна леко. Смехът му прозвуча някак остро. — Но ти беше хей там — внезапно си спомних и подсмихването му спря. — Беше си при колата.

Изражението му неочаквано стана строго.

— Не е вярно.

— Видях те. — Около нас цареше хаос. Чувах по-дрезгавите гласове на възрастни, пристигнали на местопроизшествието. Но упорито продължавах да споря. Бях права и той бе длъжен да го признае.

— Бела, стоях точно до теб и просто те дръпнах настрани — той отприщи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми внуши нещо изключително важно.

— Не — стиснах челюст.

Златистите му очи пламнаха.

— Моля те, Бела.

— Защо? — настоях.

— Довери ми се — помоли ме той и нежният му глас ме съкруши.

Вече чувах сирените.

— Обещаваш ли да ми обясниш всичко после?

— Добре — отсече той, внезапно загубил търпение.

— Добре — повторих на свой ред ядосано.

Нужни бяха шестима санитари и двама учители — господин Варнър и треньорът Клап — за да отместят микробуса така, че да вкарат носилките. Едуард разпалено отказа да се възползва от едната и аз се опитах да направя същото, но предателят им каза, че съм си ударила главата и вероятно имам сътресение. Почти умрях от унижение, когато ми надянаха шина на врата. Имах чувството, че цялото училище се е събрало и наблюдава как ме качват в линейката. Едуард се уреди да се вози отпред. Направо полудях.

А което бе най-лошо, полицейският началник Суон пристигна, преди да успеят да ме изведат.

— Бела! — изкрещя той паникьосано, когато ме разпозна върху носилката.

— Всичко е наред, Чар… татко — въздъхнах. — Нищо ми няма.

Той се обърна към най-близкия санитар за потвърждение. Исках да не мисля за него, а да се опитам да подредя бъркотията от необясними образи, които хаотично се въртяха в главата ми. Когато ме вдигнаха, видях дълбоката вдлъбнатина в бронята на бежовия автомобил — съвсем отчетлива, която идеално очертаваше раменете на Едуард… сякаш се бе изправил срещу колата с такава сила, че да огъне металната рамка…

Видях братята и сестрите му, които наблюдаваха от разстояние. Израженията им варираха от неодобрение до гняв, но нямаше и най-малкото безпокойство за сигурността на брат им.

Опитах се да намеря логично обяснение на видяното от мен — обяснение, което да изключва предположението, че съм полудяла.

Естествено, полицейската кола ескортира линейката до районната болница. През цялото време, докато ме сваляха от нея, се чувствах ужасно нелепо. И което бе по-неприятно — Едуард спокойно се плъзна през вратите на болницата на собствените си крака. Направо заскърцах със зъби.

Сложиха ме в спешното отделение, дълга стая с редица от легла, отделени едно от друго със завеси на пастелни шарки. Една сестра ми надяна маншета за кръвно на ръката и пъхна термометър под езика ми. Тъй като никой не си направи труда да дръпне завесата и да ми осигури малко уединение, реших, че вече не съм длъжна да нося глупавата шина на врата си. Когато сестрата се отдалечи, пъргаво отлепих платнените лепенки и я метнах под леглото.

Сред болничния персонал настъпи нова суматоха и до леглото до мен вкараха втора носилка. Под изцапаните с кръв бинтове, увити плътно около главата, разпознах Тайлър Кроули от класа ни по управление. Тайлър изглеждаше поне сто пъти по-зле, отколкото аз се чувствах. Но се взираше притеснено в мен.

— Бела, ужасно съжалявам!

— Нищо ми няма, Тайлър. Ама ти изглеждаш ужасно, добре ли си?

Докато говорехме, сестрите започнаха да развиват напоените с кръв бинтове, разкривайки цяло съзвездие плитки драскотини върху челото и лявата му буза.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Мислех, че ще те убия! Карах бързо и стъпих на леда под неподходящ ъгъл… — той примигна, когато една от сестрите започна да почиства лицето му с памучен тампон.

— Не се притеснявай, не ме уцели.

— Как успя да се измъкнеш толкова бързо? Беше точно на пътя ми и после внезапно изчезна…

— Ъмм… Едуард ме дръпна назад.

Изражението му изрази объркване.

— Кой?

— Едуард Кълън, беше точно до мен — винаги съм била ужасен лъжец и сега въобще не прозвучах убедително.

— Кълън ли? Не го видях… явно всичко е станало страшно бързо. Той добре ли е?

— Май да. Някъде из болницата е, но не го качиха на носилка.

Сигурна бях, че не съм луда. Какво ли се беше случило? Нямаше как да си обясня логично видяното.

След това ме избутаха с носилката от стаята, за да ми направят снимка на главата. Казах им, че нищо ми няма, и се оказах права. Нямах сътресение. Попитах ги дали мога да си вървя, но сестрата каза, че първо трябва да говоря с лекаря. Така че останах в капана на спешното отделение да чакам и да се тормозя от постоянните извинения и обещания за компенсация от страна на Тайлър. Макар безброй пъти да се опитах да го убедя, че нищо ми няма, той продължаваше да се самоизмъчва. Накрая затворих очи и спрях да го слушам. Той продължи изпълнените си с разкаяние мърморения.

— Спи ли? — чух мелодичен глас. Очите ми се отвориха от само себе си.

Едуард стоеше в долната част на леглото ми, ухилен. Изгледах го злобно. Не ми беше никак лесно — много по-естествено би било да го гледам влюбено.

— Хей, Едуард, ужасно съжалявам… — започна Тайлър.

Едуард вдигна ръка, за да го спре.

— Щом няма кръв, значи няма проблеми — каза той, показвайки ослепителните си зъби. След това седна на ръба на леглото му, обърна се към мен и отново се ухили.

— Е, каква е присъдата? — попита ме.

— Абсолютно нищо ми няма, но не ме пускат да си ходя — оплаках се. — А ти защо не си прикован към кушетка като нас?

— Всичко е въпрос на връзки — отговори той. — Но не се безпокой, дойдох да те освободя под гаранция.

Точно в този момент иззад вратата се появи лекарят и ченето ми направо увисна. Беше млад, рус… и по-красив от когото и да е актьор, който бях виждала. Но беше блед и уморен, с кръгове под очите. От описанието на Чарли можех да заключа, че това е бащата на Едуард.

— Е, госпожице Суон — започна доктор Кълън със забележително приятен глас — как се чувстваш?

— Нищо ми няма — казах, надявах се за последен път.

Той пристъпи до лампата над главата ми и я запали.

— Снимката ти изглежда добре — каза той. — Главата боли ли те? Едуард твърди, че доста силно си я ударила.

— Нищо ми няма — повторих с въздишка и погледнах намусено към Едуард.

Хладните пръсти на лекаря леко заопипваха черепа ми. Забеляза, че трепнах.

— Натъртено ли е? — попита ме.

— Не бих казала. — И по-зле съм била.

Чух подсмихване и видях покровителствената усмивка на Едуард. Присвих очи.

— Е, баща ти е в чакалнята, можеш да се прибереш с него. Но ако почувстваш замайване или усетиш някакви проблеми със зрението, веднага да дойдеш обратно.

— Не може ли да се върна на училище? — попитах, представяйки си опитите на Чарли да проявява загриженост.

— Най-добре е днес да си почиваш.

Хвърлих поглед към Едуард.

— А той ще се върне на училище?

— Все някой трябва да разнесе добрата новина, че сме оцелели — отвърна той самодоволно.

— Всъщност — поправи го доктор Кълън — струва ми се, че по-голямата част от училището е в чакалнята.

— О, не — изпъшках, скривайки лице в длани.

Доктор Кълън вдигна вежди.

— Искаш ли да останеш тук?

— Не, не! — настоях, прехвърлих крака през ръба на леглото и пъргаво скочих на земята. Май твърде пъргаво, залитнах и доктор Кълън ме хвана. Изражението му беше загрижено.

— Добре съм — отново го уверих. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с равновесието нямат нищо общо с удара по главата.

— Вземи една таблетка тиленол за главоболието — предложи той, докато ми помагаше да се изправя.

— Не ме боли кой знае колко — упорствах.

— Май си имала огромен късмет — каза доктор Кълън с усмивка, докато подписваше картона ми със замах.

— Късмет, че по една случайност Едуард се оказа до мен — поправих го, хвърляйки поглед към въпросното лице.

— А, ами, да — съгласи се доктор Кълън, внезапно погълнат от документите в ръката си. След това погледна в другата посока, към Тайлър, и се запъти към неговото легло. Интуицията ми се пробуди — и лекарят беше замесен.

— Опасявам се, че ти ще трябва да останеш при нас още малко — каза той на Тайлър и започна да преглежда нараняванията му.

Още щом лекарят ми обърна гръб, се приближих до Едуард.

— Може ли да поговорим за минутка? — изсъсках шепнешком.

Той се дръпна крачка назад, а челюстта му внезапно се стегна.

— Баща ти те чака — рече той през зъби.

Хвърлих поглед към доктор Кълън и Тайлър.

— Бих искала да поговорим насаме, ако нямаш нищо против — настоях.

Той ме изгледа ядосано, след това ми обърна гръб и закрачи към дъното на дългата зала. Наложи ми се почти да тичам, за да мога да го следвам. Когато завихме в един къс коридор, той се извъртя с лице към мен.

— Какво искаш? — попита ядосано. Очите му бяха студени.

Грубостта му ме стресна. Думите ми прозвучаха много по-меко, отколкото възнамерявах.

— Дължиш ми обяснение — напомних му.

— Спасих ти живота, не ти дължа нищо.

Трепнах от гнева в гласа му.

— Обеща ми.

— Бела, удари си главата и не знаеш какво говориш — тонът му беше остър.

Сега вече и аз се ядосах и го изгледах предизвикателно.

— Нищо ми няма на главата. Той също ме изгледа ядовито.

— Какво искаш от мен, Бела?

— Искам да знам истината — заявих. — Искам да знам защо лъжа заради теб.

— А ти какво смяташ, че се случи? — сопна се той.

Думите ми рукнаха една след друга.

— Знам само, че съвсем не беше близо до мен. Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила твърде силно главата. Този микробус щеше да ни смаже и двамата, но не се стигна дотам, а ръцете ти направиха вдлъбнатини в ламарините му, също и в другата кола. Ти си напълно невредим, а микробусът щеше да ми размаже краката, но ти го задържа във въздуха… — Сама чувах колко налудничаво звучаха думите ми и спрях. Толкова бях побесняла, че усещах как всеки момент ще се разплача. Опитах се да спра сълзите със стискане на зъби.

Той ме гледаше невярващо. Но лицето му беше напрегнато, бдително,

— Смяташ, че съм вдигнал микробус от земята ли? — тонът му поставяше разума ми под съмнение, но още повече засили подозренията ми. Звучеше като съвършено изрецитирана реплика от опитен актьор.

Само кимнах със стисната челюст.

— Нали знаеш, че никой няма да ти повярва — гласът му вече съдържаше лек присмех.

— Нямам намерение да казвам на никого — изрекох всяка дума бавно и отчетливо, стараейки се да овладея гнева си.

По лицето му пробяга изненада.

— Тогава какво значение има?

— За мен има значение — настоях. — Не обичам да лъжа, така че се надявам да има сериозна причина, за да го правя.

— Не можеш ли просто да ми благодариш и да забравим за случая?

— Благодаря. — Зачаках бясна, нетърпелива.

— Нямаш никакво намерение да оставиш така нещата, а?

— Не.

— В такъв случай, надявам се да понасяш добре разочарованията.

Продължихме да се гледаме сърдито и безмълвно. Проговорих първа, стараейки се да се съсредоточа. Разяреното му, прекрасно лице заплашваше да ме разсее. Имах чувството, че се взирам в чертите на ангел отмъстител.

— Защо въобще си направи труда? — попитах студено.

Той замълча и за миг зашеметяващото му лице неочаквано стана уязвимо.

— Не знам — прошепна. Сетне ми обърна гръб и се отдалечи.

Бях толкова вбесена, че няколко минути въобще не можех да помръдна. Когато отново бях в състояние да вървя, тръгнах бавно към изхода в дъното на коридора.

Ситуацията в чакалнята се оказа още по-неприятна, отколкото се опасявах. Имах чувството, че всяко лице, което някога бях зървала във Форкс, се е наредило там и ме зяпа. Чарли се втурна към мен и аз вдигнах ръце.

— Нищо ми няма — уверих го мрачно. Все още бях ядосана и не бях в настроение за приказки.

— Какво каза лекарят?

— Доктор Кълън ме прегледа и каза, че нищо ми няма и мога да си вървя. — Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик също бяха там и правеха опити да се приближат. — Хайде да си вървим — настоях.

Чарли ме обгърна с ръка, почти без да ме докосва, и ме поведе към стъклените врати на изхода. Помахах глуповато на приятелите си, надявайки се, че ме разбраха да не се тревожат. Почувствах огромно облекчение, за първи път в живота си, когато влязох в полицейската кола.

Пътувахме в мълчание. Толкова бях погълната от мислите си, че почти не усещах присъствието на Чарли. Сигурна бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждава всички чудати неща, които бях видяла с очите си, но все още не можех да повярвам.

Когато стигнахме къщата, Чарли най-после проговори.

— Ъъ… ще трябва да се обадиш на Рене — той сведе виновно глава.

Ужасих се.

— Казал си на мама?

— Извинявай.

На излизане от колата треснах вратата малко по-силно от необходимото.

Майка ми, естествено, беше в истерия. Наложи се да й повторя поне трийсет пъти, че се чувствам идеално, преди най-накрая да се поуспокои. Умоляваше ме да се прибера у дома, забравяйки малката подробност, че в момента същият този дом беше празен. Успях да устоя на молбите й учудващо лесно. Бях погълната от загадката Едуард. И доста сериозно обсебена от него. Глупачка, глупачка, глупачка. Не горях от обичайното нетърпение да се измъкна от Форкс, както се очакваше от всеки нормален, разумен човек.

Реших да си легна рано тази вечер. Чарли продължаваше да се взира тревожно в мен и това ми лазеше по нервите. На път за стаята си спрях в банята да си взема три таблетки тиленол. Действително ми помогнаха и когато болката утихна, се унесох в сън.

Тази нощ за първи път сънувах Едуард Кълън.