Стефани Майър
Здрач (24)

23. Ангелът

Докато съзнанието ми се рееше, аз сънувах.

Както се носех под тъмните води, чух най-щастливия звук, който познавах — колкото красив и живителен, толкова и ужасяващ. Беше друг рев: много по-дълбок, див, трептящ от ярост.

Рязка болка, раздираща вдигнатата ми ръка, ме върна почти до повърхността, но не успях да се издигна достатъчно, за да отворя очи.

И тогава разбрах, че съм мъртва.

Защото през тежките води чух гласа на ангел да вика името ми, да ме вика към единствения рай, за който копнеех.

— О, не, Бела, не! — извика гласът на ангела в ужас.

Отвъд този жадуван звук се чуваше друг шум — ужасяващи звуци, които съзнанието ми отказваше да възприеме. Зловещо, дълбоко ръмжене, стряскащ пукот и пронизителен писък, който внезапно секна…

Опитах се да се съсредоточа върху гласа на ангела.

— Бела, моля те! Бела, чуй ме, моля те, моля те, Бела, моля те! — молеше се той.

Да, исках да отвърна. Или каквото и да е. Но не усещах устните си.

— Карлайл! — извика ангелът, а в съвършения му глас се долавяше агония. — Бела, Бела, не, о, не, моля те! — ангелът плачеше без сълзи, разтърсван от ридания.

Ангелът не биваше да плаче, това не биваше да се случва. Опитах се да го открия, да му кажа, че всичко е наред, но водата беше толкова дълбока, притискаше ме и не можех да дишам.

Усещах напрежение в една точка в главата си. Болеше ме. И когато тази болка проби тъмнината и достигна до мен, усетих и други болки, много по-силни. Извиках, поемайки си въздух, разцепвайки тъмните води.

— Бела! — извика ангелът.

— Изгубила е доста кръв, но раната на главата й не е дълбока — уведоми ме спокоен глас. — Внимавай с крака й, счупен е.

От устните на ангела излезе яростен рев.

Усетих рязко пробождане встрани. Това не би могло да е раят, нали? Имаше прекалено много болка.

— Мисля, че има и няколко счупени ребра — продължи спокойният глас.

Острите болки намаляваха, но една нова болка, изгаряща ръката ми, замъгляваше всички останали.

Някой ме изгаряше.

— Едуард — опитах се да го извикам, но гласът ми беше твърде бавен и тежък. От устата ми излезе нечленоразделен звук.

— Бела, ще се оправиш. Чуваш ли ме, Бела? Обичам те.

— Едуард — опитах отново. Сега гласът ми звучеше малко по-ясно.

— Да, тук съм.

— Боли — простенах.

— Знам, Бела, знам — и обръщайки се към някого, той попита с измъчен глас: — Не можеш ли да направиш нещо?

— Чантата ми, моля… Задръж дъха си, Алис, това ще помогне — увери я Карлайл.

— Алис? — изохках.

— Тя е тук, тя ни каза къде да те намерим.

— Боли ме ръката — промълвих с усилие.

— Знам, Бела. Карлайл ще ти даде нещо и болката ще отмине.

— Ръката ми гори! — изкрещях аз най-накрая, пробивайки през последния пласт тъмнина, и очите ми рязко се отвориха. Не можех да видя лицето му, нещо тъмно и топло се разстилаше пред очите ми. Защо не виждаха огъня и не го изгасяха?

Гласът му беше изплашен:

— Бела?

— Огъня! Някой да изгаси огъня! — крещях аз, докато изгарях.

— Карлайл! Ръката й!

— Ухапал я е. — Гласът на Карлайл вече не звучеше спокойно, а ужасено.

Чух как Едуард ужасено си поема дъх.

— Едуард, трябва да го направиш. — Това беше гласът на Алис, някъде над главата ми. Нечии хладни пръсти избърсаха влагата от очите ми.

— Не! — изрева той.

— Алис — простенах аз.

— Може би има някакъв шанс — каза Карлайл.

— Какъв? — примоли се Едуард.

— Пробвай да изсмучеш отровата. Раната е относително чиста. — Докато Карлайл говореше, усещах в главата си ново напрежение, сякаш нещо ровичкаше из скалпа ми. Но тази болка бе притъпена от болката, която изгаряше ръката ми.

— Ще се получи ли? — Алис звучеше напрегнато.

— Не знам — отвърна Карлайл, — но трябва да побързаме.

— Карлайл, аз… — Едуард се поколеба. — Не знам дали мога да го направя. — В гласа му отново се долавяше тревога.

— Решението е твое, Едуард, и в двата случая. Не мога да ти помогна. Ако решиш да смучеш кръв от ръката й, трябва да спра това кървене тук.

Загърчих се в хватката на огненото мъчение, а от движението болката в крака ми също пламна.

— Едуард! — изкрещях. Осъзнах, че отново съм затворила очи. Отворих ги и отчаяно затърсих лицето му. И го видях. Най-накрая виждах прекрасното му лице, което ме гледаше изкривено от нерешителност и болка.

— Алис, намери нещо да използваме като шина за крака й! — Карлайл се беше надвесил над мен и обработваше раната на главата ми. — Едуард, трябва да го направиш веднага, или ще стане твърде късно.

Лицето на Едуард беше измъчено. Видях как съмнението в очите му внезапно се замени с яростна решителност. Той стисна челюст. Усетих как студените му силни пръсти хващат силно горящата ми ръка. След това главата му се наведе над ръката ми и студените му устни се впиха в кожата ми.

Отначало болката беше още по-ужасна. Крещях и се мъчех да се освободя от студените ръце, които ме държаха. Чувах гласа на Алис, която се опитваше да ме успокои. Нещо тежко придържаше крака ми към пода, а Карлайл държеше главата ми в силните си ръце като в менгеме.

Постепенно спрях да се извивам, а ръката ми все повече изтръпваше. Огънят стихваше и се съсредоточаваше във все по-смаляваща се точка.

Усещах как с намаляването на болката съзнанието ми се изплъзва. Страхувах се да не падна отново в черните води, страхувах се, че ще го изгубя в тъмнината.

— Едуард — опитах се да кажа, но дори не чух гласа си. Те обаче ме чуха.

— Той е тук, до теб, Бела.

— Остани, Едуард, стой при мен…

— Няма да се отделям. — Гласът му беше измъчен, но някак тържествуващ.

Въздъхнах доволно. Огънят беше потушен, другите болки притихваха под сънливостта, която се просмукваше в цялото ми тяло.

— Цялата отрова ли излезе? — попита Карлайл сякаш от много далече.

— Кръвта й е чиста на вкус — тихо отвърна Едуард. — Дори усещам морфина.

— Бела? — повика ме Карлайл.

Опитах да отговоря:

— Мммм?

— Утихна ли огънят?

— Да — въздъхнах аз. — Благодаря ти, Едуард.

— Обичам те — отвърна той.

— Знам — промълвих, безкрайно уморена.

Чух най-любимия си звук в целия свят: тихия смях на Едуард, изпълнен с облекчение.

— Бела? — отново ме повика Карлайл.

Смръщих се. Исках да спя.

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Във Флорида — въздъхнах. — Той ме изигра, Едуард. Гледал е домашните ни филми. — Яростта в гласа ми бе направо жалка.

Но това ме подсети нещо.

— Алис — насилих се да отворя очи. — Алис, филмът… той те познава, Алис, знаеше за предишния ти живот. — Опитах се да звуча настойчиво, но гласът ми беше слаб. — Мирише ми на бензин — добавих изненадана, въпреки мъглата в съзнанието ми.

— Време е да я преместим — каза Карлайл.

— Не, искам да спя — възроптах аз.

— Можеш да спиш, любима, аз ще те нося — успокои ме Едуард.

И аз се озовах в прегръдките му, сгушена до гърдите му, понесох се във въздуха и всичката болка изчезна.

— Заспивай сега, Бела — това бяха последните думи, които чух.