Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 273 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Стефани Майър. Здрач

„Егмонт България“, София

Второ издание, 2009 г.

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN 978-954-27-0336-5

История

  1. — Добавяне

18. Преследването

Излязоха един по един от гората, на десетина метра един от друг. Първият пристъпи в откритото пространство и веднага се отдръпна назад, позволявайки на втория, висок тъмнокос мъж, да мине напред. Той застана до него така, че да е ясно кой е водачът на глутницата. Третият беше жена; в далечината видях единствено, че косата й е потресаващо червена.

Приближиха се един до друг и внимателно запристъпваха към семейството на Едуард, демонстрирайки естественото уважение на глутница хищници при срещата с по-едър, непознат екземпляр от техния вид.

Докато се приближаваха, забелязах колко различни бяха от семейство Кълън. Походката им беше котешка, сякаш всеки миг ще премине в пълзене. Бяха облечени като типични туристи: джинси и спортни ризи от плътна непромокаема материя. Дрехите им обаче бяха износени и бяха боси. Двамата мъже бяха с къси коси, в огнената коса на жената бяха вплетени листа и клонки.

Зорките им очи внимателно огледаха елегантния Карлайл, който с Емет и Джаспър от двете му страни предпазливо пристъпи напред да ги посрещне. Без каквато и да е размяна на реплики всички заеха по-изправена и привидно небрежна стойка.

Мъжът отпред определено беше най-красивият. Кожата му беше с цвят на маслина под обичайната бледност, а косата му беше черна и лъскава. Беше среден на ръст, мускулест, естествено, но без мускулната маса на Емет. Усмихна се непринудено, разкривайки блестящобели зъби.

Жената изглеждаше по-дива, очите й неспокойно шареха между мъжете пред нея и рехавата групичка около мен, а рошавата й коса потрепваше на лекия ветрец. Стойката й беше котешка. Вторият мъж дискретно стоеше отзад. Беше по-дребен от водача, светлорусата му коса и правилни черти бяха безлични. Очите му, макар и напълно неподвижни, изглеждаха най-бдителни.

Очите им също се различаваха от тези на членовете на семейство Кълън. Нямаха онзи златист или черен цвят, който очаквах, а бяха обезпокоително и зловещо червени, като бургундско вино.

Все така усмихнат, тъмнокосият мъж пристъпи към Карлайл.

— Стори ни се, че чухме да се играе бейзбол — каза той спокойно, с едва доловим френски акцент. — Аз съм Лоран, това са Виктория и Джеймс. — Той посочи вампирите до себе си.

— Аз съм Карлайл. Това е семейството ми — Емет и Джаспър, Розали, Есме и Алис, Едуард и Бела. — Той ни посочи на групички, като умишлено не привлече внимание към всеки поотделно. Стреснах се, когато произнесе името ми.

— Имате ли място за още няколко играчи? — дружелюбно попита Лоран.

Карлайл отговори със същия любезен тон:

— Всъщност тъкмо привършвахме. Но можем да се разберем за друг път. Смятате ли да се задържите?

— Запътили сме се на север, но ни беше любопитно да видим кой е наоколо. От доста време не сме срещали свои.

— Така е, този район обикновено е празен, с изключение на нас самите и някой и друг посетител като вас.

Напрежението постепенно се уталожваше и разговорът звучеше все по-небрежно; предполагах, че Джаспър използва необикновената си дарба, за да контролира ситуацията.

— Какъв е периметърът ви на ловуване? — небрежно попита Лоран.

Карлайл не обърна внимание на предположението зад въпроса му.

— Олимпийската планинска верига наоколо и понякога нагоре и надолу по Коуст Рейнджис. Живеем наблизо. Горе, близо до Денали, има още едно постоянно жилище като нашето.

Лоран леко се залюля на пети.

— Постоянно ли? Как успявате? — в гласа му се долавяше искрено любопитство.

— Защо не дойдете у дома да поговорим на спокойствие? — покани ги Карлайл. — Историята е дълга.

Джеймс и Виктория се спогледаха смаяно при думата „дом“, но Лоран успя да прикрие изненадата си.

— Звучи доста интересно, благодаря — усмивката му беше сърдечна. — Ловувахме през целия път от Онтарио и от доста време не сме имали възможност да се освежим. — Очите му с одобрение огледаха изтънченото облекло на Карлайл.

— Не се обиждайте, но наистина ще оценим жеста ви, ако се въздържите от ловуване в този район. Искаме да останем незабелязани, нали разбирате — обясни Карлайл.

— Разбира се — Лоран кимна. — Няма да нахлуваме във вашата територия. И без това тъкмо хапнахме край Сиатъл. — Той се засмя. Полазиха ме тръпки.

— Ще ви покажем пътя, ако искате да тичате с нас. Емет, Алис, вие може да отидете с Едуард и Бела да вземете джипа — небрежно добави той.

Докато Карлайл говореше, се случиха едновременно три неща. Косата ми се развя на вятъра, Едуард видимо настръхна, а вторият мъж, Джеймс, рязко извъртя глава и ме огледа преценяващо с разширени ноздри.

Внезапно всички се напрегнаха, а Джеймс се стрелна крачка напред и се приведе. Едуард оголи зъби и също се приведе, а от гърлото му се откъсна див рев.

Звукът нямаше нищо общо с игривите звуци от тази сутрин. Беше най-ужасяващото нещо, което бях чувала, и по тялото ми пробягаха тръпки от върха на главата до пръстите на краката.

— Какво е това? — възкликна изненадано Лоран. Джеймс и Едуард не променяха заплашителните си пози. Джеймс леко се наклони на една страна и Едуард също се отмести.

— Тя е с нас. — Резкият отговор на Карлайл беше отправен към Джеймс. Явно Лоран не долавяше миризмата ми така силно, както Джеймс, но от изражението му стана ясно, че започва да схваща ситуацията.

— Взели сте си нещо за похапване? — попита той невярващо и несъзнателно направи крачка напред.

Едуард изрева още по-свирепо и дрезгаво и горната му устна се вдигна високо над оголените му проблясващи зъби. Лоран отстъпи.

— Казах, че е с нас — поправи го Карлайл твърдо.

— Но тя е човек — запротестира Лоран. Тонът му не беше агресивен, просто изразяваше изненада.

— Така е. — Емет стоеше неотлъчно до Карлайл, втренчен в Джеймс. Джеймс бавно се изправи, без да откъсва очи от мен, ноздрите му бяха все така разширени. Едуард стоеше напрегнат като лъв пред мен.

Лоран заговори с успокоителен глас, опитвайки се да разсее внезапната враждебност.

— Явно има какво да научим един за друг.

— Определено — гласът на Карлайл беше студен.

— Бихме искали да приемем поканата ви. — Очите му се стрелнаха към мен и после обратно към Карлайл. — Разбира се, няма да нараним човешкото момиче. Няма да ловуваме в района ви, както обещахме.

Джеймс стрелна Лоран невярващо, раздразнено, след това размени бърз поглед с Виктория, чиито очи продължаваха неспокойно да шарят.

В продължение на един миг Карлайл сякаш преценяваше искреното изражение на Лоран, после проговори.

— Ще ви покажем пътя. Джаспър, Розали, Есме — извика той. Те се скупчиха и застанаха така, че да ме скрият от поглед. Алис мигом се озова до мен, а Емет бавно изостана, без да откъсва очи от Джеймс, докато вървеше заднишком към нас.

— Да тръгваме, Бела — гласът на Едуард беше дрезгав и мрачен.

През цялото време стоях като закована, напълно вкаменена от ужас. Едуард ме хвана за лакътя и рязко ме дръпна, за да ме изтръгне от транса. Алис и Емет ни следваха плътно, опитвайки се да ме прикрият. Запрепъвах се до Едуард, все още вцепенена от страх. Не можех да разбера дали останалите също тръгват. Нетърпението на Едуард беше осезаемо, докато се придвижвахме с човешка скорост към гората.

Щом навлязохме сред дърветата, Едуард ме метна на гърба си, без да забавя крачка. Хванах го здраво и той хукна, а останалите го следваха по петите. Сведох глава, но очите ми, обезумели от ужас, отказваха да се затворят. Втурнаха се през черната гора като привидения. Възторгът, който обикновено завладяваше Едуард, докато тичаше, сега напълно отсъстваше, заменен от всепоглъщаща ярост, пришпорваща го да бърза все повече. Макар да ме носеше на гръб, останалите едва го догонваха.

Стигнахме до джипа за невероятно кратко време и Едуард ме хвърли на задната седалка, без дори да забавя ход.

— Закопчай я — нареди той на Емет, който се плъзна на седалката до мен.

Алис вече беше на предната седалка и Едуард палеше двигателя. Колата изрева и рязко обърна по посока на лъкатушещия път.

Едуард изръмжа нещо твърде бързо, за да го разбера, но ми прозвуча като серия ругатни.

Този път друсането бе много по-сериозно, а тъмнината правеше всичко още по-ужасно. Емет и Алис бяха вторачили поглед през страничните прозорци.

Стигнахме основния път, но макар да полетяхме с още по-голяма скорост, успях да видя накъде караме. Движехме се на юг в посока, обратна на Форкс.

— Къде отиваме? — попитах.

Никой не ми отговори. Никой дори не ме погледна.

— По дяволите, Едуард! Къде ме водиш?

— Трябва да те махнем оттук, далече оттук, и то веднага.

— Той не погледна назад, не откъсна очи от пътя. Километражът показваше сто и седемдесет километра в час.

— Обърни колата! Трябва да ме върнеш вкъщи! — извиках аз и започнах да се боря с досадните колани, да се опитвам да ги скъсам.

— Емет — строго каза Едуард.

И Емет стисна ръцете ми в желязната си хватка.

— Не! Едуард! Не, не можеш да постъпиш така.

— Налага се, Бела. Моля те, замълчи.

— Няма! Трябва да ме върнете, Чарли ще се обади на ФБР! Ще погнат семейството ти, Карлайл и Есме! Ще трябва да напуснат града, вечно да се крият!

— Успокой се, Бела — гласът му беше студен. — Това не ни е за първи път.

— Но не заради мен! Няма да провалите всичко заради мен! — яростно започнах да се боря, макар и напразно.

Алис проговори за първи път:

— Едуард, спри.

Той я стрелна със суров поглед и още повече ускори.

— Едуард, нека обсъдим положението.

— Нищо не разбираш — яростно изрева той. Не бях чувала гласа му толкова силен; направо прогърмя в затвореното пространство на джипа. Стрелката на километража подмина сто и осемдесет. — Той е преследвач, не го ли видя? Той е преследвач!

Усетих как до мен Емет се напряга и реакцията му при тази дума ме накара да се замисля. За тях тримата това означаваше нещо важно. Исках да разбера какво става, но нямах време да попитам.

— Спри, Едуард. — Гласът на Алис звучеше благоразумно, но съдържаше някаква властна нотка, която не бях долавяла досега.

Стрелката на километража запълзя към двеста.

— Направи го, Едуард.

— Чуй ме, Алис. Чух мислите му. Преследването е неговата страст, неговата мания и иска нея, Алис, точно нея. И смята да започне лова още тази нощ.

— Но той не знае къде…

Той я прекъсна.

— Колко време мислиш ще му отнеме да проследи миризмата й в града? Та той имаше готов план още преди думите да изскочат от устата на Лоран.

Ахнах, осъзнавайки къде ще го отведе миризмата ми.

— Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете да го оставите! — започнах да дърпам коланите.

— Права е — каза Алис.

Колата леко намали.

— Нека разгледаме с какви варианти разполагаме — започна да го убеждава Алис.

Колата отново намали, този път по-осезаемо, и изведнъж спря с изсвирване на гумите в банкета на магистралата. Ударих се в коланите и след това се блъснах назад в седалката.

— Нямаме варианти — изсъска Едуард.

— Няма да оставя Чарли! — изкрещях аз.

Той не ми обърна внимание.

— Трябва да я върнем — най-накрая каза Емет.

— Не. — Едуард беше категоричен.

— Той не може да ни се опре, Едуард, няма да я докосне.

— Готов е да чака.

Емет се усмихна.

— Аз също мога да чакам.

— Ти не видя, не разбираш. Започне ли преследване, е непоклатим. Ще трябва да го убием.

Емет не изглеждаше разтревожен от тази перспектива.

— Това също е вариант.

— А жената? Тя е с него. Ако се стигне до битка, водачът им също ще се включи.

— Ние сме достатъчно.

— Има и друг вариант — тихо каза Алис.

Едуард се обърна разярено към нея и смразяващо изръмжа.

— Няма друг вариант!

Двамата с Емет го зяпнахме слисано, но Алис не изглеждаше изненадана. Мълчанието продължи една безкрайна минута, през която Едуард и Алис се взираха гневно един в друг.

Наруших тишината.

— Някой иска ли да чуе моя план?

— Не — изръмжа Едуард. Алис го изгледа гневно, вече ядосана.

— Чуйте — замолих се аз. — Върнете ме.

— Не — прекъсна ме той.

Изгледах го свирепо и продължих.

— Върнете ме вкъщи. Ще кажа на татко, че искам да си ида у дома, във Финикс. Ще си приготвя багажа. Ще изчакаме, докато този преследвач започне да ни дебне, и тогава хукваме. Той ще ни последва и ще остави Чарли на мира. Така Чарли няма да се обади на ФБР да подгонят семейството ти. Тогава можете да ме закарате, където решите.

Те ме изгледаха смаяно.

— Идеята всъщност не е никак лоша, — Изненадата на Емет бе направо обидна.

— Може и да се получи, а и определено не можем да оставим баща й без закрила. Много добре го знаете — каза Алис.

Всички погледи бяха отправени към Едуард.

— Прекалено опасно е. Не го искам дори на радиус от двеста километра от нея.

Емет беше абсолютно уверен.

— Едуард, няма как да пробие защитата ни.

Алис се замисли за момент:

— Не го виждам да напада. Ще се опита да изчака да я оставим сама.

— Няма да му отнеме дълго, преди да разбере, че това няма да се случи.

Настоявам да ме върнете вкъщи — опитах се да звуча твърдо.

Едуард притисна слепоочията си с пръсти и затвори очи.

— Моля ви — казах аз умолително.

Той не вдигна поглед. Когато заговори, гласът му беше изморен.

— Заминаваш още тази нощ, независимо дали преследвачът ще разбере, или не. Казваш на Чарли, че не можеш да останеш и минута повече във Форкс. Разкажи му, каквото искаш. Събираш само най-необходимите неща и влизаш в пикапа. Не ме интересува той какво ще каже. Имаш петнайсет минути. Чу ли ме? Петнайсет минути от момента, в който прекрачиш прага.

Двигателят на джипа изръмжа, той направи рязък обратен завой и гумите изсвистяха. Стрелката на километража рязко тръгна нагоре.

— Емет — казах аз и погледнах ръцете си.

— О, извинявай. — Той ме пусна.

Минаха няколко минути, през които се чуваше само ревът на двигателя. Едуард заговори отново.

— Ето какво ще направим. Ако преследвачът не е пред къщата, когато стигнем там, аз ще я изпратя до вратата. Оттам нататък разполага с петнайсет минути. — Той ме изгледа строго в огледалото. — Емет, ти поемаш задната част на къщата, Алис — ти пикапа. Аз ще бъда вътре с нея. След като излезе, вие двамата ще вземете джипа и ще се приберете да кажете на Карлайл.

— В никакъв случай — прекъсна го Емет. — Аз съм с теб.

— Помисли си добре, Емет, не се знае колко дълго няма да ме има.

— С теб съм, поне докато не разберем докъде ще стигне всичко това.

Едуард въздъхна.

— Ако обаче преследвачът е там — мрачно продължи той — продължаваме, без да спираме.

— Ще стигнем преди него — уверено каза Алис.

Едуард явно беше съгласен с нея. Какъвто и проблем да имаше между него и Алис, вече не се съмняваше в нея.

— Какво ще правим с джипа? — попита тя.

— Ти ще го закараш вкъщи. — В тона му се долавяше остра нотка.

— Не, няма — спокойно отвърна тя.

Отново чух неразбираемата поредица ругатни.

— Не можем да се съберем всички в моя пикап — прошепнах аз.

Едуард явно не ме чу.

— Мисля, че трябва да ме оставите да тръгна сама — казах аз още по-тихо.

Това вече го чу.

— Бела, прави, каквото ти казвам, моля те, поне този път — процеди той през стиснати зъби.

— Чуйте ме — запротестирах аз — Чарли не е малоумен. Когато на следващия ден разбере, че те няма в града, ще се усъмни, че нещо се е случило.

— Това няма значение. Важното е да го предпазим.

— Ами преследвачът? Той те видя как реагира днес. Ще реши, че си с мен, където и да си.

Емет ме погледна, отново обидно изненадан.

— Едуард, послушай я — настоя той. — Струва ми се, че е права.

— Да, права е — съгласи се Алис.

— Не мога да го направя — гласът на Едуард беше леден.

— Емет също трябва да остане — продължих аз. — Преследвачът твърде добре го огледа.

— Какво? — Емет се обърна към мен.

— Ще се справиш по-добре с него, ако останеш — съгласи се Алис.

Едуард я изгледа невярващо.

— Смяташ, че трябва да я оставя да тръгне сама?

— Естествено, че не — отвърна Алис. — Двамата с Джаспър ще я заведем.

— Не мога да го позволя — повтори Едуард, но този път в гласа му се долавяше отстъпление. Логиката ни започваше да му въздейства.

Опитах да го убедя.

— Изчакай тук една седмица… — зърнах изражението му в огледалото — … няколко дни. Нека Чарли се убеди, че не си ме отвлякъл, и тогава можеш да пратиш този Джеймс да гони вятъра. А когато напълно загуби дирите ми, ще дойдеш при мен. Естествено, ще използваш заобиколим пътища и тогава Алис и Джаспър ще могат да се върнат вкъщи.

Усещах, че обмисля казаното.

— Къде ще се срещнем?

— Във Финикс. — Естествено.

— Не, той ще чуе, че отиваш там — нетърпеливо каза той.

— И ти, разбира се, ще се постараеш да изглежда като уловка. Той ще знае, че ние знаем, че ни подслушва. Никога няма да повярва, че наистина отивам там, където казвам, че ще отида.

— Тя е цял дявол — изхили се Емет.

— Ами ако не стане така?

— Във Финикс има няколко милиона души — осведомих го аз.

— Не е толкова трудно да се намери телефонен указател.

— Няма да се прибирам вкъщи.

— Така ли? — попита той, а в гласа му се долавяше заплашителна нотка.

— Достатъчно голяма съм да си наема квартира.

— Едуард, аз ще бъда с нея — напомни му Алис.

— А ти какво ще правиш във Финикс? — попита я Едуард язвително.

— Няма да излизам навън.

— Планът ми допада. — Емет очевидно обмисляше как точно ще хване Джеймс.

— Млъкни, Емет.

— Виж, ако решим да го отстраним, докато тя все още е наоколо, вероятността някой да пострада е доста голяма — или тя, или ти, докато се опитваш да я защитиш. Но, ако го хванем насаме… — Той млъкна, а на лицето му заигра усмивка. Права бях.

Джипът бавно запълзя, влизахме в града. Въпреки смелите ми думи усещах косъмчетата на ръцете си да настръхват. Помислих си за Чарли сам в къщата и си наложих да бъда смела.

— Бела — гласът на Едуард беше много нежен. Алис и Емет зареяха поглед през прозорците. — Ако позволиш нещо да ти се случи, каквото и да било, ще те държа лично отговорна. Разбрали ме?

— Да — преглътнах.

Той се обърна към Алис.

— Джаспър ще може ли да се справи с това?

— Имай му малко доверие, Едуард. Той се справя много, много добре, като се има предвид всичко.

— Ами ти ще можеш ли да се справиш? — попита той.

Изящната малка Алис дръпна устни в ужасяваща гримаса и така гърлено изръмжа, че аз се свих на задната седалка.

Едуард й се усмихна.

— Но си пази мненията за себе си — внезапно промърмори той.